Сами ли сме в житейския си път?

Честно, като прочетох заглавието ,си помислих, че става въпрос за извънземни.

Иначе, човекът е социално животно по принцип.

От една страна сме сами, от друга страна сме част от едно цяло. Самотата, както и всичко останало, е условно понятие. Всичко е в главите ни и от тях идват всичките ни проблеми. Но темата е безкрайна и многопластова. Няма да стане свястна дискусия тук...

ПП. Някои хора тук хич не са сами. 

И аз като видях заглавието,реших,че иде реч за извънземни
Иначе сериозно-хората са създадени да живеят по двойки.

Да, някои хора не сме сами.  
Аз също съм от типа саможивляк, и това не ми пречи, но за повечето хора май  не важи.

Самотата според мен не се изразява в липса на тълпа и обкръжение,а на вътредушевна празнота.
Тъгата ражда самота,когато загубиш другарчето си.

Да - раждаш се и умираш сам , казват.
/ Въпреки, че аз лично не намирам никаква, ама никаква логика в тези думи  /.
Относително саможива съм - имам все пак някакъв необходим минимум от най-близко обкръжение.

По въпроса за реалното емоционално обвързване нещата не седят никак просто.
Мисля си, че колкото повече отдаваш значение на това / т.е. колкото по-големи емоции и чувства влагаш
някъде , толкова по - трудно е да се оттърсиш от тях в един момент/ и е трудно често да се пречупиш най-вече на подсъзнателно ниво да започнеш отначало.
За някои хора почти невъзможно.

Каква е представата ти за саможивост? Колко саможива си ти?
Аз правя разлика между саможив, сам и самотен човек.

ПП. Аз съм саможива, но не съм сама и самотна.

Дали си сам или не в житейски си път зависи от това как възприемаш светът около теб.

Зависи, принципно съм напълно съгласна с лекарката - всеки сам управлява собствения си живот, ражда се сам и умира сам. Но... по пътя си среща твърде много хора, променя техните съдби и те неговата, влияе се, зависи и т.н.
Т.е. сами сме, но винаги го има и ефектът на пеперудата.
Не може, обаче, да очакваш други хора да мислят за теб и е далеч по-добре да можеш в труден момент да си барон Мюнхаузен и да се издърпаш сам за косата от блатото.
Особено пък не е редно да имаш тези очаквания към хората, които обичаш - не можеш да искаш те да носят отговорност за теб. Партньорите не са до нас завинаги, нито ние до тях /случват се раздели, смърт и др. - важна е подкрепата помежду им, но тя не е винаги възможно/, а децата - ще се опитам да цитирам по памет нещо мое много любимо: "Твоите синове и дъщери не са твои синове и дъщери. Те са деца на собствения им копнеж за живот..."

Къде предлагаш да отидем за да стане свястна дискусия...

Обичам да съм сама, самодостатъчна съм си. Не изпитвам нужда постоянно до мен да има някой.

Не сме.

Сам си в главата си, в мислите си (ако си сравнително нормален, де, не говорим за тези, които не са сами по принцип). Около теб са другите хора - близки, колеги, познати. Вечер като си лягаш и си правиш равносметката от деня например, винаги си сам, чисто сам!

Сме. И с подкрепа и без, и с хора до себе си и без тях, човек сам взема решенията си и прави избора си. Понякога околните пречат. Понякога с човек до теб е по - леко. Разчитам единствено на себе си. Нямам прекалени очквания и изисквания към околните. Така ми по-лесно.

Ама да си сам е ужасно скучно ...  
Няма кой да ти възразява, да ти опонира .
Не, не ... и аз не съм сама  

Опитай при лекаря...

Много харесвам думичките "сам", "самотен", "самота". Не харесвам думата "саможив", нито съдържанието и, което аз разбирам за себе си.  Мисля, че с удоволствие бих се сприятелила с харесваните от мен думички.  Все по-често ги търся. Е, това не означава да изоставя и приятелите ми и близки в живота, но бих ги редувала с удоволствие.

Не обичам тълпите хора, но не съм си достатъчна сама. А за какво ми е житейският път, ако трябва да го вървя самичка?

Тцъ, не става при лекаря дискусия. Докато му говоря той само ме гледа угрижено и кима с глава.

След като ти смяташ че тук не стават свястни дискусии по твоите критерии, кажи къде стават свястните дискусии да идем там, че и на мен ми омръзна да участвам в тъпи дискусии тук. Явно има място където стават по-свестни дискусии пък ние не го знаем.

Днес си самотен, утре не... ден за ден, подобно на - яде ми се сладко, утре солено.

Ако не говорим ден за ден, а за живота като цяло, трудно разбирам израза "аз съм саможив". Вероятно това означава "мога да живея сам", "когато съм сам не го забелязвам" и т.н. Смея да твърдя че това изцяло зависи от контекста. Жената описана в първият пост най-вероятно е искала малко самота, малко почивка когато децата и са били малки. А сега иска обратното - да не е сама.


Един по различен поглед върху "житейският ни път":

Днес, не искаме пари от мама и татко, днес взимаме кредити и после ги връщаме според установените правила. Можеш сам да живееш и сам да умреш. Можеш да нямаш задължения към никого. Дори и да имаш, можеш да избягаш далеко от всеки на кого си задължен без дори да ти е съвестно. (Единственно, все още не можеш сам да се родиш и порастнеш). Но пък като потърсиш приятели, трудно и рядко се намират такива - хора които не искат да ти продадът нещо, не искат да се възползват от теб и ще помогнат на всяка цена когато/ако се появи случай.

Вчера, имахме семейства, роднини, приятели, съседи - можеше да поискаме помощ от всеки. Беше въпрост на чест да върнеш дългът си (дори с "лихва") - и тази "чест" беше достатъчна гаранция в 99% от случайте. Но пък тогава я намаше тази "свобода" по начина по които я разбираме днес. Съответно имаше случаи  - вземеш пари или апартамент от родителите и след това ... трябва да възпитаваш детето си както те кажат (примерно), а ако не искаш, трябва да се скарате. Скаран с роднини/семейство/съседи, беше рядкост или поне не беше както днес - не си говорят, не се поглеждат с векове наред.

(Разбира се, социалните взаимоотношения "вчера" до голяма степен са съществували в този вид и са се запазили във времето поради социалистическият режим - неволята и трудностите сбират и сближават хората.)

А преди много много години, хората са били едно голямо семейство наречено "племе" и са споделяли всичко. Мисля си, че колкото по-назад във времето, толкова хората са били по-щастливи. Но пък не са виждали по далеч от носа си - например намало е автомобили, следователно не са пътували. Това не ги е интересувало особенно, защото те не са знаели мнооого неща - което е една добра причина наистина да мисля че са били щастливи.

Извода е, че житейския път зависи от режима в които живеем... и робуваме.
Житейският ти път се усложнява, когато си се родил в една сравнително по-социална среда, но ще умреш в капиталистическа среда.

Преди си мислих как дори хората на село вече не са същите... а може би по-правилният въпрос е: как успяват все още да кретат: преди социализма са имали по 300 овце, след това по 30 овце... а днес нямат... Единственно дядото на мой познат имаше 3 овце, но някои ги е откраднал точно за гергьов ден... полицията няма да ги намери.

Не, не съм сама в житейския си път. Сутрин, като отворя очи, не се събуждам всред пустиня. До мене има хора, и те зависят от мен, и аз завися от тях. До тях има други, и още,  и още... Тълпата е голяма. В този смисъл не съм сама, щом нося последствия от чужди решения и  някой друг търпи моите собствени...

Самотна се чувствам единствено, когато съм неразбрана.
 

Ако човек не си е самодостатъчен и интересен, няма как да не е самотен.
На мен с мен си ми е достатъчно интересно, интересна съм и на други и се надявам никога да не измервам живота си единствено с физическата липса на децата ми.
Няма благородна старост тук и няма хора на възраст с интереси и стремления (не ми ревете за пари, не зависи от пари).

Аз не мога да се почувствам самотна, независимо колко време ще съм сама. Имам толкова много любими неща, които да правя без да имам нужда от друг.
Самодостатъчна съм си, както ми казват често.

Някак не вярвам на тези, които казват, че са си самодостатъчни, а отдолу наредили в линийките 1 - 2 - 3 дечица.   

Тук много рационални се пишат всички "по принцип", всеки сам вземал решенията... Дрън-дрън! Самотата човек я усеща, когато се озове в ситуация или състояние, когато няма кой да му подаде ръка и да се погрижи за него, когато сам той не е в състояние да го направи за себе си. Съчувствам на жената от болницата. Лекарката може да си ги приказва всякакви, ама после се прибира вкъщи при близките си и едва ли кукува сама в апартамента. Човек може да има хиляди интересни неща, с които да се занимава, но това не означава, че не може да се почувства сам (или може би самотен?).
Вярно, че сами се раждаме и сами умираме, ама трябва ли да живеем сами?

самодостатъчна не значи детемразка. Децата не съм ги родила ,защото съм се чувствала самотна, за да ми запълнят живота.
иМАМ примери на хор, които се ч
увстват нещастни ,ненужни и пренебрегнати, когато останат без мъж до себе си и  децата им пораснат. Е, аз наистина не съм от тях. Мога да направя разликата.

Аз нещо не мога да я разбера какво точно означава "самодостатъчен".

Може би трябва да се прави разлика между това да си зависим от конкретна връзка и животът ти да се изчерпва с нея или да си способен да я замениш с друга.
Има хора, които след загуба на партньор, по каквато и да е причина, ( дано не ми се случва никога) се затварят в себе си и затръшват вратата за цял живот. Има и други, които ще намерят следващия.
Аналогично и с децата, времето прекарано с тях постепенно намалява, някои успяват да го запълнят с други неща, други се вкопчват в техния ( вече не детски) живот.

За мен самодостатъчен и саможив е човек, който никога през живота си не завързва дълга връзка, не изпитва нужда да живее с друг и да има деца. Всичко друго си е съвсем нормално социално поведение. Изобщо не става дума, че някой си ражда дете да му запълва самотата, но нека от сега да не говорим неща, които най вероятно няма да са верни. Няма възрастен човек, когато спътника му почине преди него и децата му са устроени надалеч да изгаря от щастие имайки себе си.

За мен това би било ужас. Никак не съм си самодостатъчна, ама никак. Не че обичам големите тумби, но определено винаги съм имала тесен кръг много близки хора, без които не мога.

Просто приемам факта, че всеки си има своя си живот и не трябва да чака другите да му го направят.
Има толкова много неща, които човек може да прави докато или когато близките му не са до него. А ако толкова държи да общува, може да го прави не само с близките си.

Едно е близките ти да са заминали за ден, два или някакъв период дори по дълъг, но знаеш, че ще се върнат и че можеш да поддържаш връзка с тях, но когато някой, когото си обичал много си отиде от живота ти безвъзвратно не е толкова лесно да сложиш усмивката и да си кажеш, ми кво толкоз, квото с него, това и без него. В този случай изобщо не можем да говорим, че някой ти е бил близък, ако ти е все едно дали присъства или не по някакъв начин в живота ти.

Има, има, ама ако си на почти 60, без мъж и с големи деца, които са кой знае къде и я се сетят да се обадят, я не, познай колко има! И не мисля, че има нещо общо със самодостатъчността. Това за порасналите деца съм го срещала като синдром на празното гнездо, а като си го представя какво е човек да е изгубил и партньора си...
Мисля, че на повечето хора тук мислите им са продиктувани от това, че са още млади, здрави, с деца, мъж, близки и приятели. Същото е като с младежите на по 20 години, които се чудят на акъла и промлемите на 30-40-годишните.

Ако ''самодостатъчен'' значи да си от типа хора, които описва Пасинет, то тогава не съм си самодостатъчна.
Въпросът е, че аз не виждам така нещата. Имам хубаво семейство, две деца които обажавам и не се чувствам сама в житейския си път. Но като че ли човек разбира колко е сам в една много по-зряла и достолепна възраст, поне повечето хора са така. Животът си тече, децата поемат по пътя си и в един момент оставаш само с човека до теб, докато и той не си отиде.
Мисълта ми е, че всеки рано или късно остава сам в житейския си  път, независимо колко деца има.

    Не мога да се съглася,че сме сами в житейския си път! Настръхвам от мисълта, как ли би протекъл досегашния ми 40 - годишен живот без любовта на любимите ми хора, без подкрепата на приятелите и хората, които обичам и ме обичат...
    Има много житейски ситуации, в които наистина оставаш абсолютно сам, миговете на страшни изпитания, преодоляване на истински трудности, но те ни правят по-силни... и НЕ са житейския ни път! Това са уроците, които научаваш по пътя!
   Не си представям живота си, без да съм споделила радостите и сълзите си..Не съм устроена да бъда сама и ме е страх от самотата!
Обичам да съм с хората, които обичам, а когато имам нужда да остана насаме с мислите си, наливам си чашка, запалвам си цигара и се осамотявам...

Може и да сме сами, но не искам да вярвам в това.

Да имаш деца не означава, че ще умреш щастлив в ръцете им;
Да имаш партньор не значи, че не си самотен;
Да нямаш време да скучаеш, не значи, че не си сам...

Дано до последния си дъх всички се радваме на партньорите и децата си, но и сами знаете, че това няма да е така за всички...

Някои от нас няма да имат този късмет, други ще се вкопчат, ако го имат; сценарии много и все възможни. 

Напоследък ми прави впечатление, че има много бабички пред блоковете и на пейките пред къщите, и никакви дядовци. Споделих го оня ден с мъжа ми, а той ми отвърна:" Ами дядовците са залепени на вратите."
Някой ден бих предпочела аз да съм тази, която гледа от вратата.

Сега предпочиташ... ама после да не жужиш като добър дух около внуците и да викаш "Ех, бих предпочела да отуча това дете от памперса вече! Та'а снаха за нищо не става!"

Хахах, като едното нищо ще влезна в аналите на "Случи ми се нещо странно! "

За мен "самодостатъчен" означава да мога да прекарам определено време със себе си и да не ми е безинтересно. Толкоз. Да се намесва кой какво колко е наредил като деца, кучета или коли, си е направо смешно.
Според мен човек трябва да приема себе си, да има интереси и да не спира-прави ли тези неща, шансът да е самотен става минимален, а, по мое мнение, му се увеличават шасовете за компания. Човек има ли интереси, среща сродни души, но има ли само деца-само нараства шансът да срещне снахата/зетя, които ще ги отвлекат надалеч.

Няма човек без абсолютно никакви интереси все пак. Това, че на някой могат да му се сторят не толкова "възвишени" колкото неговите, не означава, че другите нямат. Почти 99 % от хората могат съвсем спокойно да прекарат известно време само със себе си и дори имат тази необходимост и се чувстват добре от това. Но не това е самодостатъчност . Поне думата така ми говори.Да не се интересуваш от мнението на абсолютно никого за теб и да не ти пука дори, ако всички те мразят или те намират за чудак. Ама колко са такива, единици. Те са саможиви и самодостатъчни. Повечето хора предпочитат поне от най близкото си обкръжение, което сами са си избрали да са харесвани и оценени.
Това, че обичам сама да ходя по магазините и мразя компания в такива случаи , прави ли ме самодостатъчна, в никакъв случай не го мисля това.

За мен самодостатъчен е човек, който няма нужда от никого - ни от дете, ни от коте. Той може спокойно да си живее сам, без да му се иска някой да го чака вечер вкъщи. Мисля, че на такива хора семейство и деца не им трябват, защото ще нарушат самодостатъчността им с разни искания.

Незнам дали е минимален. Дали наистина "интересите" помагат? Вероятно зависи за каква възраст говорим.

Като се замисля за моята баба (брой думите "ако"): ако днес "зимнината" беше ценна стока, ако на село магазина все още работеше (захар за компотите ), ако автобусите до село пътуваха редовно, ако, ако, ако... тогава моята баба никога нямаше да бъде самотна. Може би съвсем малко, но щеше да прави зимнина и да се чувства полезна. Ако не зимнина, щеше да плете на една кука... но уви, недовижда вече. И дори ако беше така, пак всеки ден е изпитание - да се смееш или да плачеш, че един обикновен телефонен разговор не можеш да проведеш с тези нови телефони.
Дали се е уморила от живота (баба ми) - не мисля така, но диагнозата прилича защото вече не може да намери с какво да е полезна и не е млада и подвижна  - т.е. вече просто трудно може да помогне.

Незнам дали самотата е поради "липса на интереси". Когато си млад просто няма какво да те спре. Но с времето, може би,  все повече има моменти когато искаш да спреш, да си почиваш, да си спомняш и да си говориш с някого за едно време - с някои с когото сте били там заедно - мъж, деца. Разговора с комшийката е нещо съвсем друго.

А за децата - цял живот даваш всичко за да го научиш да лети. Един ден когато отлети, ти искаш да гледаш, да видиш че лети и го прави добре, да му се порадваш (на фона на иначе трудният ти живот (днес те боли кръста, утре краката, а и сърцето подскача). Просто няма лесен начин да ти излезнат от главата (децата) след като цял живот - ставаш, лягаш, трудиш се, предимно заради тях.
(Предполагам че за тази част, софиянци и варненци по-трудно ще се съгласят или разберат)
Какъв пример... един ден си казваш "цяла вечност бих им готвила и бих ги гледала как играят"... Но един ден няма на кого да готвиш или да гледаш.
Отиваш на магазина и какво купуваш? Няма вече - черен хляб за мен, бял за него, моркови за единия, сладолед за другия. Вече нищо няма значение, а толкова ти се иска както преди - знаеш кой какво обича и това купуваш.
Или мислите че е супер удоволствие да вземеш 300 лв пенсия, да си ги разпределиш сам за себе си за всеки ден от месеца; да си готвиш, да си ядеш, да обсъждаш новините и сериалите със себе си. Или мислите че да видиш децата си един път месечно стига?



Сериалите би могло да се обсъждат с комшийката, но не е само това. Как ще кажеш на комшийката си: "виж го какъв ... музикант стана... помниш ли когато беше на на ... години ... още тогава разбрахме че ще успее ... коя песен изпя тогава, помниш ли?". Комшийката си е за комшулук и до там.
Уникално е неразбирането което цари (не искам да обидя никого). Както се опитах да кажа по-горе: (аз не съм комунист, но) мисля че бавно ставаме роби на капитализма по отношение на едни студени роднински и семейни взаимоотношения.



Горкия човек. А съществува ли такова "животно"? Колко години ще издържи така?

А, защо не? Под строй ли ще се мултиплицираме? Все има (и интелигентни) хора, за които живота не е само плодене и отглеждане на генетичен материал!

Пак започвате да раздавате упътване за "щастлив живот". Я си гледайте собствения!

ПП. ССФ е оправила собствения си живот до самото съвършенство, но знае и как да оправи живота на другите.  Аз персонално много мразя някой да ми определя приоритетите! И да ми казва кое ме прави щастлива!

    Обичам в дадени моменти да съм сама , така си почивам истински и  размишлявам на живота си ! Но от друга страна се радвам на многото хора около мен и самотата рядко ме навестява !

Лекарката е казала, че всеки сам носи отговорност за действията си - това е смисълът на думите й и това е точно така. Много хора предоставят тази отговорност на другите, а след това се жалват и ги обвиняват без да съзнават личното си участие и решение за случващото се.

Човек е "сам в житейския си път", не означава, че човек е самотен, а самостоятелен. И това много хора забравят и очакват някой да ги дундурка до края на живота им.

Човек може да е сам сред много хора, дори и в тълпата  да е сам. Познавам много такива.
Аз никога не се чувствам сама,  все ми е пълно, интересно ми е. Но аз съм си малко саможива.
Надявам се и занапред да мога да кажа така. И когато пораснат децата. Сега дори мислите си не мога да чуя.

човек се ражда сам и умира сам-но дали ще е сам в живота си зависи от него самия

Каква прекрасна тема.
Аз много съм разсъждавала по този въпрос.
И съм съгласна с твърдението на лекарката, че човек е сам, независимо, че в житейския му път, могат да го придружават много хора, близки, любими и прочие, но опорните му точки трябва да бъдат в самия него, а не извън него върху съпътстващите го житейски други сателити.
Понякога, дори много често се случва да се проектира личността върху семейството- децата или любимия.
Познавам такива хора и е нормално, ако опорната точка изчезне, да се срине и личността.
Познавам майки, който живеят само и единствено заради децата си и децата са център на техния живот и свят, а след като пораснат и имат необходимост от собствен живот, настъпва трагедия.
Познавам и хора, отдали живота си на любимия и загубили всяка друга опора, на които също им се случва същото.
Понякога, житейски, в тежки моменти, човек може да изгуби опорната си точка и тогава да има нужда от някаква външна опора- любим, родители, приятели или деца, но само и единствено временно, докато възстанови собственото си равновесие и възвърне опорната точка в самия себе си, а останалите опорни точки да имат поддържаща второстепенна роля.
В този ред на мисли, наистина сме сами и да сме самодостатъчни не е еквивалент на темерут, самотник или социопат, а означава да има силна опорна точка в самата личност, от една стана, от друга страна да има повече странични опорни точки.

Сами сме действително, а не би трябвало да е така. Общуването между хората и топлината, която то ти дава даже в моменти на разпра, е толкова удивителна! Защото толкова за малко сме тук.

Заставам изцяло зад това мнение. Имам доста близък човек, който след преживяна лична драма е продължил съществуването си в името и основно заради децата, и когато те поеха той се превърна в товар за тях. За съжаление доста тъжно

Едно от условията за психическо здраве е да се научиш да се адаптираш към условията и да имаш гъвкавост на мисленето. Демек, да приемаш реалността. Дали си сам/самотен, зависи както от твоето желание и активност в създаването на контакти, така и от условията около теб. При всички случаи, ако някой не иска и не изпитва нужда да е около теб, няма как да го накараш да бъде - трябва да приемеш нещата такива, каквито са. Аз лично никога не бих оставила любимата си майка сама, доколкото зависи от мен.
Понякога съм самотна и сама, но гледам, когато ми е неприятно, да търся активно хора. 
Но не съм болна и възрастна, така че можеби ми е лесно да го кажа.
Въпреки това, твърдо вярвам в силата на ума и смятам, че колкото и тежка и болезнена да е ситуацията, можеш да се нагласиш умствено така, че да я превъзмогнеш.

Иначе, не , не смятам, че непременно трябва да сме сами в житейския си път, но се случва, уви.

Светът е пълен с опорни точки. Ако вестибуларният ти апарат работи, ще ги напипваш, усещаш, използваш. Няма да си сам в борбата, радостта, мъката, работата си. Но това си зависи от теб.
Човек е сам, ако иска да е сам.
Смятам, че хора, загубили близките си, се сриват, защото така искат (в дадения момент), а не заради слабост и липса на опора.

Въпреки всичко, сме сами.
Когато споделям, другият преживява споделеното по негов си начин. Не знам как. Само той си знае.

Ами то това му е хубавото - ти да ми разкажеш, а аз да си го предтавям в детайли, дори да не отговаря на истината. То е както като четеш книга. Представяш си. Затова после като гледаме филмите по романи нещо се губи - разминават се с представите ни.

Общуването е всичко.

Да, да . И накрая като попитам какво мислиш, съвет, какво да правя... и се разбира че гледаме два различни филма. Т.е. (пак) сам трябва да се оправям.
Въпреки, че има с кого да говоря, полза няма... освен за раздумка и съчувствие, но с условието, че може би съчувстваш в друг филм.

Не сме сами! 

Смятате ли, че религията често е прегърната от хората именно за да се избегне тази екзистенцална самота ?
Все пак, повечето силно религиозни хора, които познавам или са загубили много близък човек, или са сами и с нещастен личен живот?
На атеистите ни е много по-трудно, нямаме красиви митове да ни вдъхват кураж и сила.

Мъжка му работа и мислене.  ти не споделяш за да ти оправи някой проблемите, бе. А за да знаеш, че някой по някакъв  начин, знае за факта, че ти страдаш. Дори и да не те усеща в детайли , поне е наясно за твоето страдание и страда с теб и за теб.

Дали е наясно?
Или му става ясно нещо, което, обаче, ти, всъщност, не си споделил. Ти си споделил друго нещо.
И защо само страдание?
Разкажи виц и гледай реакциите.
Който не се смее, го обявяват за опериран от чувство за хумор. Или обратното. Зависи от тълпата.

Аз пък съм получавала и добри съвети по тоя повод. Ако отсрещният е добър слушател и умен човек разбира се, той ще съумее да си представи нещата и от твоята гледна точка.
Иначе мен самото съчуствие и споделяне ми се струва най-важно. Ми хубаво е пък когато хората като се обичат.   Не само либовно.

Ако човек се научи да си е самодостатъчен,никога няма да е самотен.
Но ако живее с мисълта,че някой трябва да го обича,да се грижи за него, да го направи щастлив
или обратното,той да е нужен на някого и да е отговорен за това как другият се чувства,
рано или късно разбира какво е това Самота,а това си е и чиста проба егоизъм.
Някъде съм ги чела тези неща,не съм сигурна,че живея по правилният начин.
Нищо,че около мен има много хора,познавам я тази гад и хич не я харесвам.

Знаток, усещанията не винаги се предават с думи. Въпрос на емпатия. Аз имам почти телепатична връзка с близките си, но не е за думи и понятия, а за емоции. Наистина много силно ги усещам, но естествено ми е трудно да се аргументирам или да го докажа - можеш да ме обориш с факта, че е възможно да си въобразявам. И заради това съумявам да  ги утеша, подкрепям и вдъхвам кураж. Специално има двама души, с които съм почти едно цяло. Надявам се, като имам дете, да са трима.
 

А когато ти трябва съвет от човек, който знае и кътните ти зъби... а него го няма.   
Съгласен съм напълно, че споделянето и съчувствието (без съвет) покриват повече от половината ти нужди.

Глупости, разбира се, че не си въобразяваш.
Подобна близост и сензитивност е нормално да се създава между много близки хора.

offtopic: замина си, уморена от живота... а сега кой ще ми оправи всичките проблемите - пране, готвене и т.н.  
(извинете, днешното ми настроение май не е за тази тема )

Не влагам такъв смисъл в "егоизъм". Много дълбоки са тези правила за мен (кой мисли за такъв вид правила когато му е тежко). Когато тя отиде при майка си и ми липсва се обаждам. И обратното. Идва ни естественно, натурално - харесвам тази дума в такъв контекст. Така е по-лесно - за живеене и за разбиране.

"Вътре някъде дълбоко в теб ти винаги оставаш сам" така мисля и аз.

Ако човек се чувства сам,не е добре.Профилактично е хубаво да си сам дълбоко в себе си,но за кратко.Аз мисля,че въпросната лекарка е цинична и е дошло време да продава семки,например,а не да лекува човешки души.Но много хора са самотни,дори с партньори.И аз съжалявам за тях.

Много моля, четете преди да давате мнението си. Лекарката е невролог, а не психиатър. Жената вследствие на самота  и психическо напрежение  е развила неврологични симптоми. Изтръпване на лицето и силно главоболие, правиха и Скенер и МР, ЕЕГ ...нищо не й откриха.  Накрая с малка доза Ксанакс започна да се възстановява. Всичко това накара лекарката да проведе този разговор с нея, тя не е психиатър. Доколкото съм в течение на нещата, жената беше насочена към психиатър и сега се лекува.

Chanel ще си позволя да ти опонирам - все едно дали човек се чувства сам или не.
И няма такова нещо като профилактика - сами сме през цялото време, всичко, което "имаме" са нашите възприятия.
Можем или да развием самодостатъчност или да продължаваме да следваме стадния принцип.

Не искам да се чувствам самотна, иначе бих могла да живея сама. И все пак ще ми липсва човешкото присъствие. Аз определено съм семеен тип, не мога без човешка топлина около себе си (та ако ще да се биеме, караме и да се скубеме  ).

и моето мнение

Сами сме, разбира се. Всеки зрял човек го знае. Това не означава, че трябва да живеем буквално сами, а че можем и трябва да разчитаме само на себе си. Ако знаем това и отношенията ни с хората стават много по- прости и положителни.

Предпочитам да ме мъчи понякога самота, отколкото да чувствам, че нямам нужда от никого.

Припомням ефекта/дефекта/ на пИпИрудата.
Най лошите окови са собствените.

Сами ли сме в житейския си път? Кой както си го направи. Но повечето не са сами. Хората нямаше да създават семейства, ако искаха да са сами. По пътя винаги е по-лесно да си имаш другарче. Пък и за какво да живееш, ако живееш само за себе си? Какво ще ти е удовлетворението? Човек винаги иска да се оглежда в погледа на другите, независимо какви ги дрънка или мисли. Дори да е самовлюбен, пак ще търси оценка от другите.
В съзнанието си обаче човек винаги е сам (като излкючим широфренията). Сам, защото всеки си е единствен и уникален.
Някои хора усещат по-силно самотата, други по-слабо. Но при дадени обстоятелства - примерно да е на мястото на Робинзон Крузо, всеки би се почувствал самотен. Колкото и работа, занимания и забавления да си измисли, пак ще е самотен.

Като гледам какви разнополюсни мнения има и реших, че ситуацията трябва да се обясни по-детайлно, но това надали ще повлияе на мнението на някой, защото основния въпрос е "Сами ли сме в житейския си път?", но в смисъл -  сами ли управлявате живота си, а не толкова - бихте ли могли да изживеете живота си сами.

Жената, която дадох за пример, винаги е разчитала на някой да я подкрепя, да взима част от решенията за развитието на собствения й живот. Приятно й беше да е болна, за да се тревожат близките й и да я търсят често. 4-те дни които прекарахме в неврологичното отделение, затвърдиха мнението ми по този въпрос. Понеже аз всяка вечер преспивах у дома, защото детенцето ми беше настинало, на сутринта тя ми звънеше, за да ме подсети, че е време да се връщам. Просто обича вниманието и обгрижването, но най-вероятно това тежи на близките й. Доколкото знам с омъжената си дъщеря живеят в едно и също населено място, но явно това не я успокоява особено, за да стигне дотам да се поболее от самотата си.

Разбрахме те от самото начало. За много хора е немислимо да поемат така отговорност, а за други това не е в кръга на познатото и го отнасят към друго, което е познато, та от там идва неразбирането, според мен. Повечето хора, които съм среща все чакат някой да ги направи щастливи, да ги накара да се чувстват обичани, да ги поглези, да ги обгрижи. За тях да се заемат сами с всичко е наистина трагедия, а и не могат да си представят друг вариант, защото го свързват с фактическото живеене сам.

Много интересно, как тази жена е успяла да отгледа дъщеря си, ако през целия си живот не е можела да взема решения за своя, да не говорим за живота на щерката като е била малка? Ама, и вие, като започнете да ги пишете едни... Още малко ще излезе, че нарочно се е разболяла, че да се грижат за нея.

Да, да, зная че тук са събрани все хора, които са цветът на самостоятелността, винаги си държат живота в ръце и нямат нужда нито от грижи, нито от внимание! Всички са направо супер и на тях никога не може да им се случи нещо подобно като на тази жена, защото, естествено са толкова силни, че винаги държат нещата под контрол.

Свят широк, хора всякакви.
Аз лично имам познати, в трудоспособна възраст, които разчитат за доста работи на пълнолетните, че и на непълнолетните си деца.
Някой може и да не си представя такива взаимоотношения, но те съществуват.

Най често тези , които постоянно показват, че с всичко биха могли да се справят сами и че не чакат непременно да бъдат обичани и обгрижвани, за да са щастливи, в крайна сметка поемат някого от другия тип на гърба си и са най самотни. Защото, ако не покажеш, че имаш нужда и да те поглезят, никой няма да се сети, или дори и да му хрумне ще си каже, защо да го правя, като едва ли има значение, така и така се справя сам(а).

Не е въпросът да си самостоятелен или не. Има хора, които живеят за децата си. Това осмисля живота им, не виждат друг смисъл на живота си освен това, да са в постоянен контакт с тях, постоянно да знаят какво им се случва и да "помогнат" във всяка ситуация на детето, което неусетно е станало дори родител. Това е много типичен балкански манталитет. Мисли се за жилището на децата още преди да имаш свое собствено жилище.
В един момент обаче, когато "децата" пораснат и имат нужда от самостоятелност започват да се използват изрази като "Храни куче да те лае" Именно тогава е удобно да се използват всякакви възможности за привличане на съжаление, внимание и контакт с вече отлетелите по своя път деца. Пък било то и с болест....

Радостина, да имаш собствено мнение и опорна точка е едно, а необходимостта от внимание, грижа, семейственост и социално общуване- съвсем друго.
В този смисъл, темата не е са самотните хора и самотата, а за лабилните, несамостоятелни и неспособни да държат живота си в ръце и носят отговорност хора.
А такива не липсват. И ако имат късмета да попаднат на добра и стабилна опорна точка- живеят нормално, но ако не- тежко им.
Доказателствата са в ДиС.

Е и? След като така се чувстват щастливи това ги прави втора ръка хора или какво?  
И не е задължително да бъдат изоставени от децата си след това. Ама никак даже. Моята баба беше така по отношение на баща ми, гледаше на него като на малко дете, докато можеше да работи. Никога не прие, че той порасна, живееше за него и той осмисляше живота и. Сега е стара и болна и той се грижи за нея като малко дете. Каза, че е най щастливата жена на света и пожелава на всяка майка такъв син, който така да се грижи за нея.

Паси, не е така.
Детето и родителят са отделни личности, независимо от любовта и силната връзка помежду си.
Изцяло отдаването на детето и прехвърлянето изцяло на смисъла на живота върху детето, изцяло пренебрегвайки собствените си желания, потребности и чувства е опасно.

Опасно или не, пред очите ми е пример, който показва, че това не е задължително да доведе до нежелани реакции или проблеми.
Така, че нека не казваме на другите как да живеят живота си и кое да ги кара да се чувстват щастливи, защото това за всеки е индивидуално.
Никаква гаранция няма, че някой супер самостоятелен, който си е самодостатъчен няма да умре като куче, защото ако станеш безпомощен и така или иначе се налага друг да поеме грижата за теб, какво става със самодостатъчността ти?

Всъщност, това, което е написано тук е мнението на Мишел за трети човек на база общуване за няколко дни в стресираща обстановка - болницата. Самата Мишел поставя знак на равестство между способността за вземане на решения решения и нуждата от внимание и грижи.

Колкото и да е лабилен и несамостоятелен един човек, той все пак взема някакви решения за живота си. Най-малкото трябва да реши кой може да му задоволи нуждите. Иначе излиза, че някои хора са просто зеленчуци, които чакат някой да ги гледа.

Оказва се, че има правила и за щастието и нещастието. Не може нито щастие, нито нещастие, освен ако не се вмества в рамките. Щастливият човек е силен и напълно владее живота си, нали така! А ако има нужда от някого и се поболява, значи дори не е способен да избере правилния начин да е нещастен.

Паси - ти говориш за ообвързаност, споделяне, взаимни грижи. Обаче: той за нея е принца, а тя за него какво е? Сигурни ли сме, че е кралицата.
Прекрасно е, че баба ти и баща ти са толкова взаимно загрижени. Това не определя, обаче, общия им жизнен път. Когато той се радва на децата си, тя се радва на внуци. Намират се на различни пътеки.

О, не, в никакъв случай не считам, че е редно да се дават насоки и указания за нещата от живота, които носят удовлетворение и щастие.
Примерът, които даде аз не мога да преценя дали е прескочил тънката червена линия на майчино-синовна обич и взаимна грижа.
Моите отношения с родителите ми са подобни.
Те са били винаги всеотдайни родители, изпълнени със загриженост и любов, до ден днешен се отнасят към мен като към малко дете, а аз им отговарям със същото- грижа и любов.
Но това изобщо не означава, че нямаме опорна точка в себе си или бихме умрели сами като кучета.
Темата не е за самотата.
А "самодостатъчен" не означава самотен.. Означава, че аз не разчитам на съдбата, на мъжа ми, на планетите в хороскопа ми и не ги държа отговорни за живота и щастието си.
И ако обстоятелствата се стекат неблагоприятно, няма да обвиня съдбата или мъжа ми, а ще ги променя.

За да се разболееш от "липса на внимание" е нужно време, както за настинката за да стане бронхопневмония - ако тя навреме не е обръщала необходимото внимание за здравето на децата й. Каквото и да казвате, аз оправдавам жената. (Друг е въпроса какво правя на практика към моите родители - винаги може повече и по-добре)
Днес взаимоотношенията в семействата и между роднини са много по-студени. И между другото - да, наричат се "семейни" взаимоотношенията между син/дъщеря и родителите - дори след като децата се отделят.

Няма нищо лошо в топлите семейни взаимоотношения. Все пак човекът е социална единица и живее в определено общество. Любовта и щастието нямат граници или пък точни правила. Всеки е свободен да се чувства щастлив по начина, който най-добре го задоволява и да дава от себе си точно толкова, колкото има нужда. По същия начин няма как да се сложи граница и на това, което ще получиш от другите хора. То е точно толкова, колкото те искат да ти дадат.Ако твоето щастие зависи само и единствено от точно определено поведение на хората около теб, никога няма да си щастлив и винаги ще си в позиция на жертва. Винаги ще очакваш хората да се променят и да ти дадат това, от което имаш нужда. А много по-лесно ще е просто да се задоволиш с това, което имаш и да се чувстваш щастлив именно в ситуацията, в която си.

Не уточних, че тези хора чакат някой да се сети да направи нещо за тях, някой да бъде щедър телепат. Не твърдя, че да си самостоятелен означава да не искаш нищо от другите, напротив, но да искаш, а не да очакваш и да се сърдиш, ако човека нещо е зает или в затруднение. А за поемането на гърба си- като малка поемах разни туфлекини, но от това полза няма. Даже не се знае дали ще оцелееш след всичко, което са способни да направят комплексите им афектирани от получената помощ. 

Защо приемаш всичко толкова лично? Дори и да сме се събрали цветът на самостоятелността защо бихме ругали по някоя несамостоятелна женица, която е в беда? Да не вземе човек да прояви някакво качество, че ще обиди някой друг. Стига соц, моля!

Не изчетох всички мнения по темата. Просто искам да споделя една мисъл чута случайно  - скоро чух някой да казва, че сме сами във важните моменти от живота си. Всеки да го тълкува според разбиранията си. Освен това аз лично смятам, че само един умен човек не се натъжава от това да е сам - самотата е полезна /но не да и си самотен!/. Погледнете т.нар. роми за тях е характерно да си ходят на тумби. То първобитното какво ще прави само! Книги ли ще чете, ще учи ли .......