Сами ли сме в житейския си път?

Ама да си сам е ужасно скучно ...  
Няма кой да ти възразява, да ти опонира .
Не, не ... и аз не съм сама  

Опитай при лекаря...

Много харесвам думичките "сам", "самотен", "самота". Не харесвам думата "саможив", нито съдържанието и, което аз разбирам за себе си.  Мисля, че с удоволствие бих се сприятелила с харесваните от мен думички.  Все по-често ги търся. Е, това не означава да изоставя и приятелите ми и близки в живота, но бих ги редувала с удоволствие.

Не обичам тълпите хора, но не съм си достатъчна сама. А за какво ми е житейският път, ако трябва да го вървя самичка?

Тцъ, не става при лекаря дискусия. Докато му говоря той само ме гледа угрижено и кима с глава.

След като ти смяташ че тук не стават свястни дискусии по твоите критерии, кажи къде стават свястните дискусии да идем там, че и на мен ми омръзна да участвам в тъпи дискусии тук. Явно има място където стават по-свестни дискусии пък ние не го знаем.

Днес си самотен, утре не... ден за ден, подобно на - яде ми се сладко, утре солено.

Ако не говорим ден за ден, а за живота като цяло, трудно разбирам израза "аз съм саможив". Вероятно това означава "мога да живея сам", "когато съм сам не го забелязвам" и т.н. Смея да твърдя че това изцяло зависи от контекста. Жената описана в първият пост най-вероятно е искала малко самота, малко почивка когато децата и са били малки. А сега иска обратното - да не е сама.


Един по различен поглед върху "житейският ни път":

Днес, не искаме пари от мама и татко, днес взимаме кредити и после ги връщаме според установените правила. Можеш сам да живееш и сам да умреш. Можеш да нямаш задължения към никого. Дори и да имаш, можеш да избягаш далеко от всеки на кого си задължен без дори да ти е съвестно. (Единственно, все още не можеш сам да се родиш и порастнеш). Но пък като потърсиш приятели, трудно и рядко се намират такива - хора които не искат да ти продадът нещо, не искат да се възползват от теб и ще помогнат на всяка цена когато/ако се появи случай.

Вчера, имахме семейства, роднини, приятели, съседи - можеше да поискаме помощ от всеки. Беше въпрост на чест да върнеш дългът си (дори с "лихва") - и тази "чест" беше достатъчна гаранция в 99% от случайте. Но пък тогава я намаше тази "свобода" по начина по които я разбираме днес. Съответно имаше случаи  - вземеш пари или апартамент от родителите и след това ... трябва да възпитаваш детето си както те кажат (примерно), а ако не искаш, трябва да се скарате. Скаран с роднини/семейство/съседи, беше рядкост или поне не беше както днес - не си говорят, не се поглеждат с векове наред.

(Разбира се, социалните взаимоотношения "вчера" до голяма степен са съществували в този вид и са се запазили във времето поради социалистическият режим - неволята и трудностите сбират и сближават хората.)

А преди много много години, хората са били едно голямо семейство наречено "племе" и са споделяли всичко. Мисля си, че колкото по-назад във времето, толкова хората са били по-щастливи. Но пък не са виждали по далеч от носа си - например намало е автомобили, следователно не са пътували. Това не ги е интересувало особенно, защото те не са знаели мнооого неща - което е една добра причина наистина да мисля че са били щастливи.

Извода е, че житейския път зависи от режима в които живеем... и робуваме.
Житейският ти път се усложнява, когато си се родил в една сравнително по-социална среда, но ще умреш в капиталистическа среда.

Преди си мислих как дори хората на село вече не са същите... а може би по-правилният въпрос е: как успяват все още да кретат: преди социализма са имали по 300 овце, след това по 30 овце... а днес нямат... Единственно дядото на мой познат имаше 3 овце, но някои ги е откраднал точно за гергьов ден... полицията няма да ги намери.

Не, не съм сама в житейския си път. Сутрин, като отворя очи, не се събуждам всред пустиня. До мене има хора, и те зависят от мен, и аз завися от тях. До тях има други, и още,  и още... Тълпата е голяма. В този смисъл не съм сама, щом нося последствия от чужди решения и  някой друг търпи моите собствени...

Самотна се чувствам единствено, когато съм неразбрана.
 

Ако човек не си е самодостатъчен и интересен, няма как да не е самотен.
На мен с мен си ми е достатъчно интересно, интересна съм и на други и се надявам никога да не измервам живота си единствено с физическата липса на децата ми.
Няма благородна старост тук и няма хора на възраст с интереси и стремления (не ми ревете за пари, не зависи от пари).

Аз не мога да се почувствам самотна, независимо колко време ще съм сама. Имам толкова много любими неща, които да правя без да имам нужда от друг.
Самодостатъчна съм си, както ми казват често.

Някак не вярвам на тези, които казват, че са си самодостатъчни, а отдолу наредили в линийките 1 - 2 - 3 дечица.   

Тук много рационални се пишат всички "по принцип", всеки сам вземал решенията... Дрън-дрън! Самотата човек я усеща, когато се озове в ситуация или състояние, когато няма кой да му подаде ръка и да се погрижи за него, когато сам той не е в състояние да го направи за себе си. Съчувствам на жената от болницата. Лекарката може да си ги приказва всякакви, ама после се прибира вкъщи при близките си и едва ли кукува сама в апартамента. Човек може да има хиляди интересни неща, с които да се занимава, но това не означава, че не може да се почувства сам (или може би самотен?).
Вярно, че сами се раждаме и сами умираме, ама трябва ли да живеем сами?

самодостатъчна не значи детемразка. Децата не съм ги родила ,защото съм се чувствала самотна, за да ми запълнят живота.
иМАМ примери на хор, които се ч
увстват нещастни ,ненужни и пренебрегнати, когато останат без мъж до себе си и  децата им пораснат. Е, аз наистина не съм от тях. Мога да направя разликата.

Аз нещо не мога да я разбера какво точно означава "самодостатъчен".

Може би трябва да се прави разлика между това да си зависим от конкретна връзка и животът ти да се изчерпва с нея или да си способен да я замениш с друга.
Има хора, които след загуба на партньор, по каквато и да е причина, ( дано не ми се случва никога) се затварят в себе си и затръшват вратата за цял живот. Има и други, които ще намерят следващия.
Аналогично и с децата, времето прекарано с тях постепенно намалява, някои успяват да го запълнят с други неща, други се вкопчват в техния ( вече не детски) живот.

За мен самодостатъчен и саможив е човек, който никога през живота си не завързва дълга връзка, не изпитва нужда да живее с друг и да има деца. Всичко друго си е съвсем нормално социално поведение. Изобщо не става дума, че някой си ражда дете да му запълва самотата, но нека от сега да не говорим неща, които най вероятно няма да са верни. Няма възрастен човек, когато спътника му почине преди него и децата му са устроени надалеч да изгаря от щастие имайки себе си.

За мен това би било ужас. Никак не съм си самодостатъчна, ама никак. Не че обичам големите тумби, но определено винаги съм имала тесен кръг много близки хора, без които не мога.