Сами ли сме в житейския си път?

Казах, че се подготвям за духовно пътешествие, а не за религиозно поклонение.
Няма нищо общо с религиозните практики.

Обичам да се отдалечавам от своя свят и това не е с цел да опозная издълбоко нечий друг, а да го почувствам и да усетя себе си в него.

Принципно посланията им са позитивни.
Авторите им действително печелят доста, но и работят - не е само от книгите забогатяването им - правят семинари, пътуват много, изобщо - развиват бизнес.
Намерили са своята ниша. Лошо няма.

Анджък! Точно това ми беше и на мен мисълта - като си млад, здрав и красив си вярваш, че си безсмъртен, всички винаги ще са около теб и ще те обичат и изобщо, светът изглежда супер. Обаче като му дойде на човек до главата изведнъж или постепенно да започне да става все по-сам, хората, които довчера е смятал за най-близки и на които е дал всичко от себе си започнат да се отдръпват или просто си отиват, или се появи някаква болест, тогава вече е различно.

Обяснявам защо не го разбирам. Както и не разбирам какъв е рекорда за: най-кратко време за да го почувстваш и усетиш в себе си. Не искам да споря, но идеята е, че ако има истина в това което казвам, ти ще почувстваш и усетиш нещо, но дали това ще е другият свят или просто: начина по който го виждаш ти отстрани. Вероятно второто предвид две неща: 1) ограничените ти познания за него; 2) много опит (и някакви познания) в твоя собствен свят.
Всички сигурно бихме се съгласили, че погледнато отстрани, колкото хубаво изглежда "медитацията", толкова лошо изглежда блаженното отпиване на глътка студена кравешка урина (пък било то и индийска крава).
Извинения, за бруталния и първичен пример. Аз лично намирам малко аналогии.
ПП: много offtopic стана май, а все още се говори по темата

Почти като: докато имаш пари, имаш и "приятели"

Нямам намерение да пия урина, нито да ходя по нужда на улицата, за да почувствам този свят.

И тъй като темата е за това доколко сме сами, моето пътуване е част от пътя към самата себе си. Някъде, където съм сама. С мислите си и далече от нещата, които ме разсейват. Не става въпрос за медитация, а по-скоро за усамотение.

Така или иначе, ако ходя на йога, то за мен е като да ходя на фитнес. Аз съм част от западния свят. Изтокът ме привлича като дестинация и като възможност да се отдалеча от другите, за да се прибера при себе си.

Не ми се получават нещата край Кърджали, примерно, макар и там да ми говорят на чужд език и да ми пее мюазин сутрин.

И пак към темата - много е важно в някакъв момент от живота си човек да успее да остане насаме със себе си и да се преоткрие като самодостатъчен. Да почувства собствената си компания, да излезе извън другите и да се намери. Вероятно това би му помогнало да не изпитва болка от така наречената самота.

Наистина човек идва и си отива от този свят сам. В мислите и в отговорността за живота си е сам. Близките му са спътници в определен период на живота, но не през целия.

Четох ви аз, четох...Както виждам май повечето са на мнение, че човек е сам в житейския си път. И не мога да разбера защо игнорирате едни такива моменти, които макар и не чести, все пак има ги.

- Когато срещнете единомислие по някакъв въпрос било то с приятел, колега... Па даже и само за едно нещо да е, вие и този човек установявате, че имате еднакво виждане над нещата. Тогава сами ли се чуствате?
- Не ви ли се е случвало някой да ви каже, че хей! тъкмо вчера се е сетил за вас? Често се случва, не е куртоазия винаги.
- Никога ли не чуствате една особена толина просто когато някой ви се обади ей така да ви чуе? Или защото сте му споделили някой ваш проблем и внезапно човекът взело, че го осенило нещо по вашия въпрос даже и да не е подходящо (както тук се обсъждаше "Е, да ама в друг филм")
- Не ви ли се  е случвало да стоите и да си мълчите с някой и въпреки това тишината да не тежи? На вас ви е приятно заедно и това е някакъв мик на единение, който се помни, нищо, че не се обсъжда.
- Когато човек си отиде от света онези, които са проронили сълза или просто цял ден са били подтиснати... са доказателство, че този човек не е бил сам. Независимо, че да, чисто физически сами се раждаме и умираме.

Ами може и да ви звучи много сълзливо, но аз вярвам, че въпреки действително немалкото моменти, в които си сам, все пак заради изброените по-горе, човек не е сам. Той чуства, общува. Иначе щеше да е просто бозайник. Теорията за самотата в житейския път някак ме натъжава. Затова предпочитам да мисля инако.

Само една бележка: когато си отиде, вече е късно за него да почувства, че не е сам.
Все пак си права, иначе всички щяхме да сме в категорията "вървим и си говорим сами". Но и друго е вярно, че усмивките/разбирането от другите никога няма да са в повече и биха подобрили "качеството на живот".
Мисля че истината трябва да се гледа в очите, независимо каква е. Заради това, аз предпочитам да се успокоя с: "това е времето в което живеем". Това бих казал, ако трябва да помогна или обясня на мойте родителите, защото (например) не е лесно да живееш ако всички имат автомобил и _само_ ти нямаш.
Между другото, само в София съм виждал толкова много хора: "вървим и си говорим сами". Обяснявам си го: много работа и натоварване, един ден имаш нужда от помощ или от някой, но те също са натоварени, твоята нужда и зов за внимание не е забелязана навреме и ти преминаваш критичната граница към лудостта.

Нормално е само в София да си го виждал. Тя е вече доста голяма и забързана.  Като каза "преминаваш критичната граница към лудостта"... та се сетих, че веднъж в един филм гледах нещо подобно. С Майкъл Дълглас - "Пропадане" мисля, че се казваше. Главният герой беше попаднал в някакво задръстване и не заради него, а явно поради ей такъв натрупан стрес, човекът внезапно му прещрака релето и... изтрепа една камара народ. Просто му прегоря бушона.
Ами за мен това само показва, че трябва да се стремим към повече общуване. Много баласт ще има, но сред нея все ще се намерят и хора, които да те карат да се чустваш несам приживе.
С което не искам да кажа, че на мен самата много ми се отдава (гледам форумното общуване има значителен превес над реалното такова, но все таки Е общуване)

Магеста, позволи ми да те поправя - човек се ражда в
самота и умира в  самота.
Така поне съм го чела и на мен ми приляга.
Майка ми боледува и умря в ръцете ми буквално.
През цялото това време усещах самотата й.
Цялата ми обич и грижа не промениха нищичко.
Може би идеята в тези важни моменти е да се
обърнем в душите си към нашия Създател .
Не знам. За себе си съм  сигурна, че сама опитвам да
се справя със страданията си. Не знам защо никого не допускам.

Всеки човек има свой собствен път. Аз изживявам собствените си избори в живота, в които участват и други кохра, които пък изживяват техните си собствени пътища.
Всеки сам бере своите ядове, но и е причина за ядове на друг, както и изживява радостите и тъгите по-свой собствен УНИКАЛЕН начин.
Сам си в Своя си житейски път, но не си сам в житейския път на Всичките си познати.

Това е интересно и ми хареса. Незнам (не помня) дали по-горе някой е казал нещо подобно, но така казано ме навежда на размисли. Ще опитам да споделя накратко (за да не се смеете много), надявам се, че няма да обременя никого. (Познавам хора който много мразят да мислят за смъртта  )
Една гледна точка за молитвата може да бъде: "изв. че сгреших" и едновременно с това си мислиш "утре пак ще сгреша" (дори да не искам или пък нарочно - живота е гаден и те кара и ти да си гаден). Важният момент точно преди да умрем, аз го разбрах така: единственната молитва след която няма "извинявай", това е последното "извинявай", няма "утре" - малко след това е "срещата" (среща в духовното , среща с вечността или каквото желаете   ).
А иначе представата ми за последните 5 мин или 5h или 5 дни беше - вероятно ще гушкам някой скъп човек... или от филмите: лежиш болен и сам и те намират на сутринта - твърде семпло в сравнение с другото.

Не разбирам хората, които отказват да говорят, дори да мислят за смъртта. Сякаш с това си поведение я отричат и казват "това на  мен няма да ми се случи".
Не разбирам и страхопочитанието, което вменява Църквата. Това, че ако съгрешиш ще отидеш в Ада... и цялата тази вина и страх.
Winter_wolf, за съжаление по-лесно е да мислиш, че няма да успееш, отколкото да мислиш, че всичко ще е наред. Особено пък в България 

 Достатъчно сама съм, да не допускам да ми се бъркат в решенията и да ми дават акъл какво да правя, но не достатъчно когато наистина оставам сама, тогава ми е скучно и безинтересно. Пристрастена съм към общуването, значи не мога да бъда саможива.Попадна ли в такава ситуация, нищо чудно и аз да си  докарам някоя невралгия.