Сами ли сме в житейския си път?

Просто приемам факта, че всеки си има своя си живот и не трябва да чака другите да му го направят.
Има толкова много неща, които човек може да прави докато или когато близките му не са до него. А ако толкова държи да общува, може да го прави не само с близките си.

Едно е близките ти да са заминали за ден, два или някакъв период дори по дълъг, но знаеш, че ще се върнат и че можеш да поддържаш връзка с тях, но когато някой, когото си обичал много си отиде от живота ти безвъзвратно не е толкова лесно да сложиш усмивката и да си кажеш, ми кво толкоз, квото с него, това и без него. В този случай изобщо не можем да говорим, че някой ти е бил близък, ако ти е все едно дали присъства или не по някакъв начин в живота ти.

Има, има, ама ако си на почти 60, без мъж и с големи деца, които са кой знае къде и я се сетят да се обадят, я не, познай колко има! И не мисля, че има нещо общо със самодостатъчността. Това за порасналите деца съм го срещала като синдром на празното гнездо, а като си го представя какво е човек да е изгубил и партньора си...
Мисля, че на повечето хора тук мислите им са продиктувани от това, че са още млади, здрави, с деца, мъж, близки и приятели. Същото е като с младежите на по 20 години, които се чудят на акъла и промлемите на 30-40-годишните.

Ако ''самодостатъчен'' значи да си от типа хора, които описва Пасинет, то тогава не съм си самодостатъчна.
Въпросът е, че аз не виждам така нещата. Имам хубаво семейство, две деца които обажавам и не се чувствам сама в житейския си път. Но като че ли човек разбира колко е сам в една много по-зряла и достолепна възраст, поне повечето хора са така. Животът си тече, децата поемат по пътя си и в един момент оставаш само с човека до теб, докато и той не си отиде.
Мисълта ми е, че всеки рано или късно остава сам в житейския си  път, независимо колко деца има.

    Не мога да се съглася,че сме сами в житейския си път! Настръхвам от мисълта, как ли би протекъл досегашния ми 40 - годишен живот без любовта на любимите ми хора, без подкрепата на приятелите и хората, които обичам и ме обичат...
    Има много житейски ситуации, в които наистина оставаш абсолютно сам, миговете на страшни изпитания, преодоляване на истински трудности, но те ни правят по-силни... и НЕ са житейския ни път! Това са уроците, които научаваш по пътя!
   Не си представям живота си, без да съм споделила радостите и сълзите си..Не съм устроена да бъда сама и ме е страх от самотата!
Обичам да съм с хората, които обичам, а когато имам нужда да остана насаме с мислите си, наливам си чашка, запалвам си цигара и се осамотявам...

Може и да сме сами, но не искам да вярвам в това.

Да имаш деца не означава, че ще умреш щастлив в ръцете им;
Да имаш партньор не значи, че не си самотен;
Да нямаш време да скучаеш, не значи, че не си сам...

Дано до последния си дъх всички се радваме на партньорите и децата си, но и сами знаете, че това няма да е така за всички...

Някои от нас няма да имат този късмет, други ще се вкопчат, ако го имат; сценарии много и все възможни. 

Напоследък ми прави впечатление, че има много бабички пред блоковете и на пейките пред къщите, и никакви дядовци. Споделих го оня ден с мъжа ми, а той ми отвърна:" Ами дядовците са залепени на вратите."
Някой ден бих предпочела аз да съм тази, която гледа от вратата.

Сега предпочиташ... ама после да не жужиш като добър дух около внуците и да викаш "Ех, бих предпочела да отуча това дете от памперса вече! Та'а снаха за нищо не става!"

Хахах, като едното нищо ще влезна в аналите на "Случи ми се нещо странно! "

За мен "самодостатъчен" означава да мога да прекарам определено време със себе си и да не ми е безинтересно. Толкоз. Да се намесва кой какво колко е наредил като деца, кучета или коли, си е направо смешно.
Според мен човек трябва да приема себе си, да има интереси и да не спира-прави ли тези неща, шансът да е самотен става минимален, а, по мое мнение, му се увеличават шасовете за компания. Човек има ли интереси, среща сродни души, но има ли само деца-само нараства шансът да срещне снахата/зетя, които ще ги отвлекат надалеч.

Няма човек без абсолютно никакви интереси все пак. Това, че на някой могат да му се сторят не толкова "възвишени" колкото неговите, не означава, че другите нямат. Почти 99 % от хората могат съвсем спокойно да прекарат известно време само със себе си и дори имат тази необходимост и се чувстват добре от това. Но не това е самодостатъчност . Поне думата така ми говори.Да не се интересуваш от мнението на абсолютно никого за теб и да не ти пука дори, ако всички те мразят или те намират за чудак. Ама колко са такива, единици. Те са саможиви и самодостатъчни. Повечето хора предпочитат поне от най близкото си обкръжение, което сами са си избрали да са харесвани и оценени.
Това, че обичам сама да ходя по магазините и мразя компания в такива случаи , прави ли ме самодостатъчна, в никакъв случай не го мисля това.

За мен самодостатъчен е човек, който няма нужда от никого - ни от дете, ни от коте. Той може спокойно да си живее сам, без да му се иска някой да го чака вечер вкъщи. Мисля, че на такива хора семейство и деца не им трябват, защото ще нарушат самодостатъчността им с разни искания.

Незнам дали е минимален. Дали наистина "интересите" помагат? Вероятно зависи за каква възраст говорим.

Като се замисля за моята баба (брой думите "ако"): ако днес "зимнината" беше ценна стока, ако на село магазина все още работеше (захар за компотите ), ако автобусите до село пътуваха редовно, ако, ако, ако... тогава моята баба никога нямаше да бъде самотна. Може би съвсем малко, но щеше да прави зимнина и да се чувства полезна. Ако не зимнина, щеше да плете на една кука... но уви, недовижда вече. И дори ако беше така, пак всеки ден е изпитание - да се смееш или да плачеш, че един обикновен телефонен разговор не можеш да проведеш с тези нови телефони.
Дали се е уморила от живота (баба ми) - не мисля така, но диагнозата прилича защото вече не може да намери с какво да е полезна и не е млада и подвижна  - т.е. вече просто трудно може да помогне.

Незнам дали самотата е поради "липса на интереси". Когато си млад просто няма какво да те спре. Но с времето, може би,  все повече има моменти когато искаш да спреш, да си почиваш, да си спомняш и да си говориш с някого за едно време - с някои с когото сте били там заедно - мъж, деца. Разговора с комшийката е нещо съвсем друго.

А за децата - цял живот даваш всичко за да го научиш да лети. Един ден когато отлети, ти искаш да гледаш, да видиш че лети и го прави добре, да му се порадваш (на фона на иначе трудният ти живот (днес те боли кръста, утре краката, а и сърцето подскача). Просто няма лесен начин да ти излезнат от главата (децата) след като цял живот - ставаш, лягаш, трудиш се, предимно заради тях.
(Предполагам че за тази част, софиянци и варненци по-трудно ще се съгласят или разберат)
Какъв пример... един ден си казваш "цяла вечност бих им готвила и бих ги гледала как играят"... Но един ден няма на кого да готвиш или да гледаш.
Отиваш на магазина и какво купуваш? Няма вече - черен хляб за мен, бял за него, моркови за единия, сладолед за другия. Вече нищо няма значение, а толкова ти се иска както преди - знаеш кой какво обича и това купуваш.
Или мислите че е супер удоволствие да вземеш 300 лв пенсия, да си ги разпределиш сам за себе си за всеки ден от месеца; да си готвиш, да си ядеш, да обсъждаш новините и сериалите със себе си. Или мислите че да видиш децата си един път месечно стига?



Сериалите би могло да се обсъждат с комшийката, но не е само това. Как ще кажеш на комшийката си: "виж го какъв ... музикант стана... помниш ли когато беше на на ... години ... още тогава разбрахме че ще успее ... коя песен изпя тогава, помниш ли?". Комшийката си е за комшулук и до там.
Уникално е неразбирането което цари (не искам да обидя никого). Както се опитах да кажа по-горе: (аз не съм комунист, но) мисля че бавно ставаме роби на капитализма по отношение на едни студени роднински и семейни взаимоотношения.



Горкия човек. А съществува ли такова "животно"? Колко години ще издържи така?

А, защо не? Под строй ли ще се мултиплицираме? Все има (и интелигентни) хора, за които живота не е само плодене и отглеждане на генетичен материал!

Пак започвате да раздавате упътване за "щастлив живот". Я си гледайте собствения!

ПП. ССФ е оправила собствения си живот до самото съвършенство, но знае и как да оправи живота на другите.  Аз персонално много мразя някой да ми определя приоритетите! И да ми казва кое ме прави щастлива!