Хората често си отиват доброволно. Неразбиране, критика, осъждане... Разбирате ли подобно решение? Има ли право човек да си отиде, когато иска?
- Публикувана: 13 май 2021, 17:12 ч.
- Последно мнение: 4 юни 2021, 08:36 ч.
Имам ли право? Суицид.
Бих го разбрала само за тежко болни в термален стадий.
Аз го разбирам, но също така разбирам, че това е моментно решение, в някакъв тежък депресивен момент. И ако на човека му се помогне, той ще излезе от епизода и ще си продължи да си живее и да бъде щастлив.
Освен това, понякога опит за самоубийство е зов за помощ, а не истинско решение, обаче може да се окаже успешен опит, тоест човек да напусне живота, без наистина да го е искал.
Така че такова решение не е нещо, което трябва да се подкрепя по никакъв начин.
Отделен случай е, ако човек има нелечимо заболяване, свързано с болка, но даже и тогава животът е ресурс и третирането на болката би трябвало да бъде решението.
Освен това, понякога опит за самоубийство е зов за помощ, а не истинско решение, обаче може да се окаже успешен опит, тоест човек да напусне живота, без наистина да го е искал.
Така че такова решение не е нещо, което трябва да се подкрепя по никакъв начин.
Отделен случай е, ако човек има нелечимо заболяване, свързано с болка, но даже и тогава животът е ресурс и третирането на болката би трябвало да бъде решението.
Има право при терминални нелечими болести, които причиняват постоянна болка.
При "не ме разбират/критикуват/осъждат, защото съм *вмъкни оправдание*" - с шамарите на психолог/психиатър и да си лекуват травмите. Ако това поради някаква причина не се лекува - виж първото изречение.
Няма нужда техни близки да страдат заради тях, защото те не искат да си направят труда да "излекуват" състоянието си и/или променят обкръжението си.
При "не ме разбират/критикуват/осъждат, защото съм *вмъкни оправдание*" - с шамарите на психолог/психиатър и да си лекуват травмите. Ако това поради някаква причина не се лекува - виж първото изречение.
Няма нужда техни близки да страдат заради тях, защото те не искат да си направят труда да "излекуват" състоянието си и/или променят обкръжението си.
Бих го разбрала само за тежко болни в термален стадий.
https://en.m.wikipedia.org/wiki/Assisted_suicide
За нещо подобно ли говориш?
За вас или близките ви бихте ли оправдали доброволен "изход".
Вече 15 години не мога да прежаля брат си, защото освен брат ми беше и най-близкият приятел.
Мисля че това усещане за безсмислието на всичко, отчаянието от живота е на генетично ниво.
Защото не ми е чуждо.
Същите мисли е имал и баща ни.
Разбирам такова решение, да, но много зависи от причините. Една стара тема във форума – https://www.bg-mamma.com/?topic=107590;all
Живота не е по страшен от смъртта. Ако се ситига до тук е , зато няма накъде.
Ще е много дълго и подробно...
Аз бях пред самоубийство преди 4 години заради измамата на един мъж. Болеше ужасно, не толкова, че може би не е имало взаимност или не му се е занимавало, а точно, защото не постъпи като джентълмен, а аз никого в живота си не съм наранила съзнателно. Направо им се чудя на такива хора - наистина ли с това си градиш самочувствието, не мислиш ли, че всичко се връща, какво би направил, ако имаш дъщеря и някой мъж постъпи с нея така? Всяка сутрин първият съзнателен въпрос беше "ЗАЩО????" Да, знам, че на ССФ такива неща никога не ѝ се случват, но в реалността е много различно и всеки си знае какъв му е прагът и какво би могло да го срине.
Плачех месеци наред, всеки ден, при всяка възможност да остана сама, нищо не ми допадаше, харесваше, дразнех се на хората наоколо, сопвах се, нямах желание за нищо, въобще - загубих вкуса към живота. Примерно, работя (преди пандемията и хоум офиса) на 10-ия етаж, нощна смяна съм и понякога съм сама на етажа, излизам на терасата и си мисля - "Какво би било, ако просто полетя?" Лекарства, ножове - какво би било, ако просто...
Какво ме спря ли? Християнка съм, а и съм жена, а ние имаме по-особено отношение към Живота изобщо. А и ме е страх, че ще се "върна" инвалид и ще стане по-зле, а Отвъд никой не знае какво е и дали наистина ще спре да боли.
После се събрах с мъжа ми, който също е преживял много и за известен период животът му е бил - ходене на работа - вкъщи, почти без хобита, излизания, съзнателно е поживял като необвързан, защото не се е чувствал готов. И за една нощ от просто познати, които си излизат и споделят, направихме семейство. Почти 3 години. Доста бурна любов е или поне беше, защото сме сложни, чувствителни, странни.
И все пак не ми минаваше напълно, човъркаше, пречеше... Преди седмици прочетох тук апел за кръводаряване, правила съм го, чувствам се много добре след това - и физически, и психически. Случи се точно на рождения ден на баща ми, който почина от рак преди години, а бяхме много близки и имахме невероятна телепатия. Аз не вярвам в случайностите. Писах, дадох кръв, мина необичайно леко и даже и не усетих, срещнах се с жената, която толкова ми благодари. Ще спестя лични детайли, но тази история някак страшно ме разтърси и накара да осъзная, че здравето и животът все пак са най-важното и ценното, а всичко друго са си някакви досадни камъчета по пътя, неизбежни и неприятни, но все ще ги има. Че има по-голяма болка от моята и по-важни проблеми от разни екземпляри, които не знаят какво искат.
Същата вечер бяхме на парти (готик, индъстриъл, уейв и други такива по-мрачни стилове и субкултури). Бях сигурна, че ще ГО срещна, призовавах го мислено да застане пак на пътя ми, за да свърши накрая този ад. И той се появи. И изведнъж цялата ми болка се стопи, изчезна, сякаш някой махна с вълшебна пръчица. Хванах някакви гузни погледчета от другата страна, пуснах някакви многозначителни реплики на висок глас. Е, върнах си за обидата. Погледнах Мъката си в очите и я победих. След това ММ се изправи срещу друг страх от миналото и го победи. И продължихме напред пораснали, по-мъдри и пречистени - без мрънкане за глупости, без сцени, без цупене.
От днешна гледна точка не бих се тровила сама с такива мисли. Животът е, за да се живее - колкото Онзи горе е отредил и по възможно най-достойния начин. Другото е само опит.
Аз бях пред самоубийство преди 4 години заради измамата на един мъж. Болеше ужасно, не толкова, че може би не е имало взаимност или не му се е занимавало, а точно, защото не постъпи като джентълмен, а аз никого в живота си не съм наранила съзнателно. Направо им се чудя на такива хора - наистина ли с това си градиш самочувствието, не мислиш ли, че всичко се връща, какво би направил, ако имаш дъщеря и някой мъж постъпи с нея така? Всяка сутрин първият съзнателен въпрос беше "ЗАЩО????" Да, знам, че на ССФ такива неща никога не ѝ се случват, но в реалността е много различно и всеки си знае какъв му е прагът и какво би могло да го срине.
Плачех месеци наред, всеки ден, при всяка възможност да остана сама, нищо не ми допадаше, харесваше, дразнех се на хората наоколо, сопвах се, нямах желание за нищо, въобще - загубих вкуса към живота. Примерно, работя (преди пандемията и хоум офиса) на 10-ия етаж, нощна смяна съм и понякога съм сама на етажа, излизам на терасата и си мисля - "Какво би било, ако просто полетя?" Лекарства, ножове - какво би било, ако просто...
Какво ме спря ли? Християнка съм, а и съм жена, а ние имаме по-особено отношение към Живота изобщо. А и ме е страх, че ще се "върна" инвалид и ще стане по-зле, а Отвъд никой не знае какво е и дали наистина ще спре да боли.
После се събрах с мъжа ми, който също е преживял много и за известен период животът му е бил - ходене на работа - вкъщи, почти без хобита, излизания, съзнателно е поживял като необвързан, защото не се е чувствал готов. И за една нощ от просто познати, които си излизат и споделят, направихме семейство. Почти 3 години. Доста бурна любов е или поне беше, защото сме сложни, чувствителни, странни.
И все пак не ми минаваше напълно, човъркаше, пречеше... Преди седмици прочетох тук апел за кръводаряване, правила съм го, чувствам се много добре след това - и физически, и психически. Случи се точно на рождения ден на баща ми, който почина от рак преди години, а бяхме много близки и имахме невероятна телепатия. Аз не вярвам в случайностите. Писах, дадох кръв, мина необичайно леко и даже и не усетих, срещнах се с жената, която толкова ми благодари. Ще спестя лични детайли, но тази история някак страшно ме разтърси и накара да осъзная, че здравето и животът все пак са най-важното и ценното, а всичко друго са си някакви досадни камъчета по пътя, неизбежни и неприятни, но все ще ги има. Че има по-голяма болка от моята и по-важни проблеми от разни екземпляри, които не знаят какво искат.
Същата вечер бяхме на парти (готик, индъстриъл, уейв и други такива по-мрачни стилове и субкултури). Бях сигурна, че ще ГО срещна, призовавах го мислено да застане пак на пътя ми, за да свърши накрая този ад. И той се появи. И изведнъж цялата ми болка се стопи, изчезна, сякаш някой махна с вълшебна пръчица. Хванах някакви гузни погледчета от другата страна, пуснах някакви многозначителни реплики на висок глас. Е, върнах си за обидата. Погледнах Мъката си в очите и я победих. След това ММ се изправи срещу друг страх от миналото и го победи. И продължихме напред пораснали, по-мъдри и пречистени - без мрънкане за глупости, без сцени, без цупене.
От днешна гледна точка не бих се тровила сама с такива мисли. Животът е, за да се живее - колкото Онзи горе е отредил и по възможно най-достойния начин. Другото е само опит.
Аз съм имала такива моменти на отчаяние, радвам се че не съм го направила. Сега животът ми е прекрасен. Просто понякога трябва да издържиш.
Винаги съм се чудила как след нечие самоубийство, близките говорят как нищо не са забелязали и колко е бил щастлив човека. Обяснявам си го с това, че или никой не е обръщал грам внимание, или самият човек вече е бил в абсолютен мир с решението си и нищо не го издавало.
Дали имаш право... да. Но това не означава, че трябва да го направиш и да прекараш близките си през ада. А всеки има поне един човек, на който му пука. В същия момент разбирам, че душевната болка понякога може да бъде по-силна от физическата. Но за нея решение има винаги, просто трябва да си дадеш още един шанс.
Дали имаш право... да. Но това не означава, че трябва да го направиш и да прекараш близките си през ада. А всеки има поне един човек, на който му пука. В същия момент разбирам, че душевната болка понякога може да бъде по-силна от физическата. Но за нея решение има винаги, просто трябва да си дадеш още един шанс.
Разбирам всяко решение и не осъждам.
Твърдо вярвам, че душата сама избира кога и как да си тръгне.
Видях как взе решение майка ми - като излезе от кома и разбра какво й/ни предстои (да изкара старините си като зеленчук), изчака точно 5 дни, сестра ми да си свърши почивката в чужбина у в мига, в който тя се качи на самолета, мама издъхна.
Дори и това планира тя..
Твърдо вярвам, че душата сама избира кога и как да си тръгне.
Видях как взе решение майка ми - като излезе от кома и разбра какво й/ни предстои (да изкара старините си като зеленчук), изчака точно 5 дни, сестра ми да си свърши почивката в чужбина у в мига, в който тя се качи на самолета, мама издъхна.
Дори и това планира тя..
Право на егоизъм всеки има. Право на свръх егоизъм също, но никой не е длъжен да ти го купува, а обикновено така става.
Имам приятели, чиято майка се самоуби пред тях - не са окей нещата.
Биохимията в мозъка е нещо много странно. Нарушените връзки и възприятия трябва да се осъзнават овреме и да се пристъпи към адекватна помощ. Пък ако не става - не става.
Аз съм за при термални или вегетативно болни.
Имам приятели, чиято майка се самоуби пред тях - не са окей нещата.
Биохимията в мозъка е нещо много странно. Нарушените връзки и възприятия трябва да се осъзнават овреме и да се пристъпи към адекватна помощ. Пък ако не става - не става.
Аз съм за при термални или вегетативно болни.
Изключително тежък морално и психически въпрос.
Била съм на крачка - решението взето, осъзнато и едно пълно спокойствие, че това е край. По шега на съдбата майка ми се прибра по-рано от работа (а всъщност точно навреме). Точно две години по-късно в душата ми се зароди чувството колко всъщност егоистично е такова решение. Липсва ми това пълно спокойствие, честно казано, но не бих причинила на близките си болката и самообвиненията. Защото каквото и да си говорим, в душата на близките винаги гори въпросът "Ами ако бях направил/казал...".
Има случаи, в които смъртта е неизбежна, грозна и болезнена. Не е честно да дадем тази милост на домашните си любимци, а на близките си - не. От друга страна аз съм взимала решение за домашен любимец. Все още се питам дали, ако бях изчакала...
Била съм на крачка - решението взето, осъзнато и едно пълно спокойствие, че това е край. По шега на съдбата майка ми се прибра по-рано от работа (а всъщност точно навреме). Точно две години по-късно в душата ми се зароди чувството колко всъщност егоистично е такова решение. Липсва ми това пълно спокойствие, честно казано, но не бих причинила на близките си болката и самообвиненията. Защото каквото и да си говорим, в душата на близките винаги гори въпросът "Ами ако бях направил/казал...".
Има случаи, в които смъртта е неизбежна, грозна и болезнена. Не е честно да дадем тази милост на домашните си любимци, а на близките си - не. От друга страна аз съм взимала решение за домашен любимец. Все още се питам дали, ако бях изчакала...
Бих го разбрала само за тежко болни в термален стадий.
По темата: Подкрепям това мнение.
За всеки проблем има решение. Може да е клише, но времето лекува всичко наистина. Трябва да си егоист за да се самоубиеш (мое мнение), колкото и да си "проклет" и отчаян от живота все ще има някой, който те обича, който ще страда. Нямаш право да му притчиняваш това. (отново мое мнение).
Самоубийството е егоистично решение на егоистични хора. Два пъти в нашето семейство сме преживявали това и е отвратително! Срам, неудобни въпроси, подмятания, вина - всичко това остава емоционален багаж за близките на самоубилия се. Само си представете - той си решава проблема, а семейството, родителите му, децата??? Ако си сам, ако нямаш отговорност и дълг родителски или синовен, каквото щеш прави. Но да имаш партньор, деца, живи родители, които могат да ти помогнат, и да ги ощетиш по подобен егоистичен начин.... съжалявам,но не го оправдавам. Защото умрелия си е умрял, а болката и всичко останало остава за живите. А то е по различно, отколкото ако човек почине от болест, инцидент или друга естествена смърт.
Говоря от абсолютно личен опит, не дрънкам просто така. За съжаление съм минала два пъти през това. Единият беше с баща ми, а другият много близък роднина.
Говоря от абсолютно личен опит, не дрънкам просто така. За съжаление съм минала два пъти през това. Единият беше с баща ми, а другият много близък роднина.
Аз наистина не го разбирах.. Да си толкова крайно отчаян, за да посегнеш на живота си. Чичо ми го направи, когато бях на 13 години. Най-бурните ми тийн години. Бях му бясна, ядосана и наистина не разбирах защо го направи. Години наред не го разбирах. Докато не сънувах сън с него и това как ми се извинява, все едно беше до мен и всичко ми се изясни. Явно съм имала нужда от време, за да го осъзная. Не го виня, че така е направил. Някои казват, че така най-лесно бягаш от проблемите. Но трябва и да си много смел да го направиш и да не мислиш за последствията и че вече няма да те има.
Човек по принцип обича живота и драпа да остане жив. Щом е достигнал дотам, че този инстинкт го няма, очаквате да вегетира ( не физически, но душевно) само заради останалите?
За мен само децата му биха могли да го упрекнат.
За мен само децата му биха могли да го упрекнат.
Аз съм човек, който вярва в прераждането и пътя на душата. В този смисъл съм сигурна, че изпитанията се дават, за да ги преодолееш. И също съм сигурна, че ако побегнеш от преодоляването им със самоубийство, след това ще ги получиш пак, в много по-тежка форма. Така че, за мен самоубийството не е изход, а бягство от предначертаният ти път.
За болестите съм съгласна, независимо, че много рядко съм чувала някой да се самоубие заради това. И въобще не приемам да се говори за егоизъм на околните - това може да го каже само някой, който не е бил около тежко болен. Въобще темата за тежко болните е щекотлива - винаги са обвинавани околните - дали мъчат човека да остане жив заради тях, или пък с нетърпение го чакат да си отиде - пак от егоистични подбуди.
Когато не оставят човек да си отиде спокойно, а удължават агонията му. Или когато избират да бъдат с широко затворени очи. Изключвам децата.
И в друга тема го писах - последните десет години, даже и повече, живея все с някой тежко болен около мен. Сложно е. Не можеш да умориш някого насила, както и не можеш да го върнеш към живота. Аз лично съм против това, да удължаваш изкуствено живота на някой, ако той не може да го живее, ако не пълноценно, то поне прилично. Но и не можеш да го умориш насила. Това е и едно от най-тежките неща, когато имаш тежко болен около себе си. Знаеш какъв е крайният изход, но не можеш и да не се бориш. Понякога се чувстваш като убиец. За съжаление, това са преживявания, през които също трябва да преминем.
В момента имам проблеми, работя по тях ,но е ясно ,че няма да стана на 20 нито на 40, организмът се изчерпва.
Реквам си, че синовете не ме оставят да си умра на спокойствие и ме влачат по лекари, кърпене е, лечение няма.Господ дава по веднъж, после е патерици.
Но свекърва ми е казвала, по повод нейната ,тежко болна някога си, нямало и обезболяващи като сега за рак, крила и въжето ,че жената искала да се беси.
Не е живяла с нея, къща -близнак е , слепени дворове.Казваше ,че това е петно за близките.
Писва, но никога не знае човек колко има още, ако пък има, грях е да прекъснеш сам.За мен психически трябва са се отклони човек да го направи.
Но пък и борбата има край някакъв,освен физически да спреш и чакаш, и психиката отказва понякога.
Не упреквам, не подкрепям, това са лични решения.Стига да са с пълно съзнание и проверено за изход и опции.
И все пак, всяка малка светлинка дава надежди и сили за живот.
За себе си казвам - това е, повече няма какво, така ще бъде, свиквай и напред.Не се ядосвам на ограниченията, търся начини да водя смислен живот, колкото незначителен да е за друг.Но само това, че съм жива и мърдам наоколо е полезна за близките ми, подпорна стена съм, иначе те отиват на първа линия.
Дали съвет ,дали подкрепа , дали това ,че домът е поддържан и отворен ,не е змиярник, имат пристана си.И още по нещо там може да видят полезно.
Грижата от детство до край е за физическо и психично здраве, преди да се срине ,преди да е дошъл проблем.От малки, да е лесно нататък.
Та да живеем.
Реквам си, че синовете не ме оставят да си умра на спокойствие и ме влачат по лекари, кърпене е, лечение няма.Господ дава по веднъж, после е патерици.
Но свекърва ми е казвала, по повод нейната ,тежко болна някога си, нямало и обезболяващи като сега за рак, крила и въжето ,че жената искала да се беси.
Не е живяла с нея, къща -близнак е , слепени дворове.Казваше ,че това е петно за близките.
Писва, но никога не знае човек колко има още, ако пък има, грях е да прекъснеш сам.За мен психически трябва са се отклони човек да го направи.
Но пък и борбата има край някакъв,освен физически да спреш и чакаш, и психиката отказва понякога.
Не упреквам, не подкрепям, това са лични решения.Стига да са с пълно съзнание и проверено за изход и опции.
И все пак, всяка малка светлинка дава надежди и сили за живот.
За себе си казвам - това е, повече няма какво, така ще бъде, свиквай и напред.Не се ядосвам на ограниченията, търся начини да водя смислен живот, колкото незначителен да е за друг.Но само това, че съм жива и мърдам наоколо е полезна за близките ми, подпорна стена съм, иначе те отиват на първа линия.
Дали съвет ,дали подкрепа , дали това ,че домът е поддържан и отворен ,не е змиярник, имат пристана си.И още по нещо там може да видят полезно.
Грижата от детство до край е за физическо и психично здраве, преди да се срине ,преди да е дошъл проблем.От малки, да е лесно нататък.
Та да живеем.
Кърпенето е едно (майка ми е същата, толкова болести и неволи е изтърпяла, но доживя 85 и прави каквото се иска от нея), нелечимата болест е друго.
Ако човек не понася повече този свят, по каквато и да е причина, как да го упрекна, само защото на мен ще ми е мъчно. Сигурно на него му е било много по-мъчно, за да реши такова нещо.
Ако човек не понася повече този свят, по каквато и да е причина, как да го упрекна, само защото на мен ще ми е мъчно. Сигурно на него му е било много по-мъчно, за да реши такова нещо.
БНД се самоуби. Аз не го упреквам, за мен си беше облекчение, колкото и грозно да звучи. Но за децата не знам. Не се е говорило по тази тема изобщо, а принципно си говорим и споделят. Може да е моя грешка, че аз не съм подхващала, но просто не мога. Ако питат, бих отговорила без да ги лъжа. Нищо лошо не съм казвала пред тях, та добре, че не питат конкретно де.
За нелечими болести съм напълно за човек да има право да вземе такова решение.
За нелечими болести съм напълно за човек да има право да вземе такова решение.
Вярно е.Поради това в Швейцария ли беше , са разрешили асистирана евтанация.След документиране, доказване и изявено лично желание.
Когато стане човек зеленчук и нищо не може да го свърже с човешкото, оправдавам да реши въпроса малко преди зелевчуковото битие.
Мъжът ми все отлага лечение от страх - сърце, клапи, байпаси.Преди него малко се оперира селски, за месеци подобрение и замина.Та мъжът ми казваше, че е без значение година - две плюс-минус.Като е в страх и болка.Освен това е скъпа поддръжка постоперативно.А при нас липсва.
Но пък друг с пари си е жив години, с диабет, после отряза крак и на количка,електрическа, как им викат на моторчета, неговото специално малко.
Та никога не се знае какво има напред.
Съгласна да се спре лечение , мъки , при безизсходно положение.
Много трудна тема.
За себе си лично съм за , но не бих могла сама да направя крачка.
И все пак никога не казвай никога ,че не се знае.
Ще си добавя нещо без връзка ,което днес стана, преди 15 години имам терпанация, лекарят е направил и невъзможното да запази слуховите костици и днес се срещнахме, помни ме.Показа на едно усмихнато младо да види резултата.За тези години няма ново гнойно огнище, има проблеми ,но те са комплексни от и други болести и от моите години и от всичко.Но е направил каквото трябва и е възможно и бе радостен да види резултата, аз три пъти радостна ,че поне това е решено трайно.
Когато стане човек зеленчук и нищо не може да го свърже с човешкото, оправдавам да реши въпроса малко преди зелевчуковото битие.
Мъжът ми все отлага лечение от страх - сърце, клапи, байпаси.Преди него малко се оперира селски, за месеци подобрение и замина.Та мъжът ми казваше, че е без значение година - две плюс-минус.Като е в страх и болка.Освен това е скъпа поддръжка постоперативно.А при нас липсва.
Но пък друг с пари си е жив години, с диабет, после отряза крак и на количка,електрическа, как им викат на моторчета, неговото специално малко.
Та никога не се знае какво има напред.
Съгласна да се спре лечение , мъки , при безизсходно положение.
Много трудна тема.
За себе си лично съм за , но не бих могла сама да направя крачка.
И все пак никога не казвай никога ,че не се знае.
Ще си добавя нещо без връзка ,което днес стана, преди 15 години имам терпанация, лекарят е направил и невъзможното да запази слуховите костици и днес се срещнахме, помни ме.Показа на едно усмихнато младо да види резултата.За тези години няма ново гнойно огнище, има проблеми ,но те са комплексни от и други болести и от моите години и от всичко.Но е направил каквото трябва и е възможно и бе радостен да види резултата, аз три пъти радостна ,че поне това е решено трайно.
Аз съм написала мнението си, май бях първа, леко абстрактно е, но е лесно за разбиране ...
По темата, но от друга перспектива - хората, които: пият, пушат, дрогират се, хранят се с некачествена храна, не си пазят нервите, практикуващите екстремни спортове и т.н.
за мен са донякъде - неосъзнати самоубийци. Много са такива. Егоистично ли е? Всичко е малко или много егоистично, но е важен резултатът.
По темата, но от друга перспектива - хората, които: пият, пушат, дрогират се, хранят се с некачествена храна, не си пазят нервите, практикуващите екстремни спортове и т.н.
за мен са донякъде - неосъзнати самоубийци. Много са такива. Егоистично ли е? Всичко е малко или много егоистично, но е важен резултатът.
Затова казах "неосъзнати самоубийци".
Каквото и да си пишем - тъмнината е заложена в човешката природа, затова има убийци, има и самоубийци - има садисти, има и мазохисти.
Всеки от нас се е самосаботирал някога. Ако мислено се върнете назад във времето, че някои ходят и на регресия - ще видите повтарящ се модел на поведение, и всичко е заложено ако не отвъд, от предишен живот, то от детството ни в сегашния живот - със сигурност.
Каквото и да си пишем - тъмнината е заложена в човешката природа, затова има убийци, има и самоубийци - има садисти, има и мазохисти.
Всеки от нас се е самосаботирал някога. Ако мислено се върнете назад във времето, че някои ходят и на регресия - ще видите повтарящ се модел на поведение, и всичко е заложено ако не отвъд, от предишен живот, то от детството ни в сегашния живот - със сигурност.
Преди време имах един много тежък житейски период, в който ми минаваха такива мисли. Понеже месеци наред положението не се оправяше, аз си обещах, че ако случайно тази мисъл много ме притисне и стане нетърпимо, ще си наложа волята да изчакам детето ми да порасне. Само заради това. И слава Богу, този период премина!
Имах една колежка, майка й беше много зле и плачеше постоянно. Не бях виждала колежката няколко години и като я срещнах, я попитах за майка й - ами добре си е, казва ми тя. Аз я попитах не плаче ли вече. А тя се зачуди, че го помня онова време. Минало беше, майка й си живееше живота.
Но тогава, когато й е било тежко, е можело да си отиде доброволно, нали така.
Но тогава, когато й е било тежко, е можело да си отиде доброволно, нали така.
Имах една колежка, майка й беше много зле и плачеше постоянно. Не бях виждала колежката няколко години и като я срещнах, я попитах за майка й - ами добре си е, казва ми тя. Аз я попитах не плаче ли вече. А тя се зачуди, че го помня онова време. Минало беше, майка й си живееше живота.
Но тогава, когато й е било тежко, е можело да си отиде доброволно, нали така.
Но тогава, когато й е било тежко, е можело да си отиде доброволно, нали така.
Не. Не всички тъжни хора мислят за самоубийство. Могат да страдат, да плачат с месеци, дори години може да отнеме, докато преживеят нещо... това не означава, че искат да умрат.
В момента евтаназията е широко обсъждана. Има доста проблеми от морално естество. Как се поставя границата? Кое състояние е основателна причина? Кой би го извършил?
Много сложна тема.
Много сложна тема.
Страшен избор е това, но трябва да има възможност за такъв.
Не, нямаш право, ако си създал семейство и си поел отговорност за създаване на деца. Познавам такива хора, които заради дългове си слагат край. Не го разбирам и не го приемам. Те децата също наследяват дълговете, например. Това е бягство и за мен го правят страхливците, на които не им пука за останалите, дори за собственото им семейство.
Ако човек не понася повече този свят, по каквато и да е причина, как да го упрекна, само защото на мен ще ми е мъчно. Сигурно на него му е било много по-мъчно, за да реши такова нещо.
И аз така мисля.
Смъртта изобщо е нещо... лично. Не разбирам такова обсъждане, размахване на пръсти, обвинения.
В момента евтаназията е широко обсъждана. Има доста проблеми от морално естество. Как се поставя границата? Кое състояние е основателна причина? Кой би го извършил?
Много сложна тема.
Много сложна тема.
Не помня къде бях чела, че има критерии и списъци с чакащи за асистирано самоубийство, като преди това - минават през психотерапия.
За мен, това е нелепо... Човекът, който го извършва е убиец в моите очи, обвързва се кармично с душата на убития... не е самоубийство, някак... а желание на някого да бъде убит от друг...
Асистираната евтаназия е много далеч от самоубийство. Само който не е гледал терминално болни, болни във вегетативно състояние и болни, които постепенно умират, може да е против това.
Самоубийството е егоистично. Когато човек е здрав, колкото и да е тежко всичко останало, може да се оправи.
Но човек, в последен стадий на рак, на който и морфин не действа, или човек, със диагноза, която е вечно влошаване без надежда, няма как да ги обвиня във егоизъм. Ако могат да си отидат с достойнство и без болка, редно е да им се разреши. Ясно е, че ще се мине през дълга процедура, която включва и психотерапия. Редно е и за близките да има такава подкрепа, те също да минат през консултации със специалисти.
Но не бих нарекла такова решение самоубийство, нито лекарят, който го извършва- убиец.
Самоубийството е егоистично. Когато човек е здрав, колкото и да е тежко всичко останало, може да се оправи.
Но човек, в последен стадий на рак, на който и морфин не действа, или човек, със диагноза, която е вечно влошаване без надежда, няма как да ги обвиня във егоизъм. Ако могат да си отидат с достойнство и без болка, редно е да им се разреши. Ясно е, че ще се мине през дълга процедура, която включва и психотерапия. Редно е и за близките да има такава подкрепа, те също да минат през консултации със специалисти.
Но не бих нарекла такова решение самоубийство, нито лекарят, който го извършва- убиец.
Самоубийството е или резултат от психично заболяване, или ( в повечето случаи ) вид наказание или отмъщение на някой от близките, или на всички близки.
Иначе за евтаназията - лично аз много пъти съм си мислила за лекарите, които се наемат да я правят. Иска се много стабилна психика. Много е трудно.
Никога няма да забравя потресаващият разказ на една моя приятелка (холандка) за евтаназията на 23-годишната ѝ дъщеря. Била с рак на белия дроб и сама пожелала евтаназия. Сама си избрала ковчега и всички подробности около погребението си. В къщата имаше огромен албум със снимки от последните ѝ дни. Още потрепервам като си спомня как дошъл лекарят, как я попитал няколко пъти дали е съвсем сигурна, че го иска и т.н. Наистина потресаваща история, която тя разказваше с учудващо спокойствие, според мен. По принцип, тяхната нация приема смъртта по съвсем различен начин от нас.
Иначе за евтаназията - лично аз много пъти съм си мислила за лекарите, които се наемат да я правят. Иска се много стабилна психика. Много е трудно.
Никога няма да забравя потресаващият разказ на една моя приятелка (холандка) за евтаназията на 23-годишната ѝ дъщеря. Била с рак на белия дроб и сама пожелала евтаназия. Сама си избрала ковчега и всички подробности около погребението си. В къщата имаше огромен албум със снимки от последните ѝ дни. Още потрепервам като си спомня как дошъл лекарят, как я попитал няколко пъти дали е съвсем сигурна, че го иска и т.н. Наистина потресаваща история, която тя разказваше с учудващо спокойствие, според мен. По принцип, тяхната нация приема смъртта по съвсем различен начин от нас.
Аз съм в Швейцария и когато преди години имаше рефередум дали да се разреши евтаназията, аз гласувах ЗА. Правих си стажа в психиатрията. Нагледах се на пациенти, които се лекуват дълги години безуспешно от тежки депресии и се самоубиват, като скочат от някой мост или легнат на релсите на влака. Живях точно до такъв мост и 3 пъти видях с очите си да скачат, докато не сложиха висока телена ограда. Та след като се прие евтаназията имахме такъв пациент. След 30 години лечение без никакъв успех, той поиска евтаназия. Има си специални места, където тя се прави. Има и такава професия придружител на евтаназия. Той обикновено е лекар, изписва рецептата, приготвя системата, а пациентът натиска копчето. Преди самата евтаназия той винаги пита знаете ли какво ще се случи, когато натиснете това копче. Ако пациентът не даде ясен отговор, се спира веднага. Та този пациент беше обмислил много добре решението си, направи си прощално парти с близките, подари на всеки нещо за спомен и си отиде в мир. Други двама пациенти, мъж и жена, си направиха евтаназията заедно, хванати за ръце. И двамата бяха терминално болни. Те отговориха на въпроса така: ще си отидем с достойнство от този свят. Това много ме накара да мисля. Така че, аз подкрепям правото на решение на всеки кога и как да си отиде. Друг е въпросът, че човекът трябва да е напълно в състояние да взима решения и трябва да го е обмислил дълго. Истината е, че ако човек наистина е решил, нищо и никой не може да го спре. Най-много да причини травма на машиниста, който го гази или на хората, които го намират под моста или вкъщи. Защото в последствие работех и с машинисти, които ги обучавахме какво точно да правят при такъв случай, и пак за някои е огромна травма. На един машинист по статистика му се пада по едно самоубийство в кариерата му. Такова се случва 150 пъти в годината, т.е. всеки втори ден. Е, нужно ли е....Не е ли по-добре да имаш възможност да си отидеш с достойнство, без да причиняваш травми на странични хора. И за близките е по-добре да знаят, че това решение е осъзнато и да го приемат, отколкото да го намерят в хола и да изпитват вина цял живот.
Аз съм гледала неизлечимо болен и съм против асистираното самоубийство. Важно е какво иска болният, разбира се. Ако е такъв, че да не може да си каже и се иска разрешение на роднини - аз няма да го дам (освен ако знам, че така би искал болният - тогава ще дам).
Хубаво е, всеки да уточни тия неща с роднините си, за всеки случай.
Хубаво е, всеки да уточни тия неща с роднините си, за всеки случай.
Минавали са ми такива мисли през главата, но не насериозно, защото не съм такъв човек.
Познавах обаче човек, който се самоуби. Млада, красива, образована, с хубава професия, изглеждаше щастлива отстрани. Е, самоуби се без да каже дума или да остави писмо. Беше неописуем шок за близките, не е преувеличено да кажа, че буквално съсипа остатъка от живота на родителите си. Бял ден не видяха хората след нейната смърт. Да беше умряла от болест или катастрофа, да намерят някак покой и да го преживеят. Обаче вината, че не си видял какво се случва с детето ти, че не си помогнал, как си го допуснал...жестоко е.
Не го осъждам, не го и оправдавам. Животът си е техен на самоубийците, да го правят каквото щат.
Според мен склонността да се самоубиеш не опира нито до житейските изпитания, нито до сила или смелост, а до тип личност. Има такива хора, които си носят една мъка и тъмнина в сърцето и не могат да понесат живота. Искам да вярвам, че отвъд намират покой.
Има и друг тип хора, за щастие повечето, които колкото и да ги мачка животът, подсъзнателно пак ще го обичат. За мен светът ни е прекрасно място. Добрина и красота има навсякъде, ако можеш да ги видиш. Слънцето, морето, планината, цветята...Колко пъти съм се взирала в разкошни места и кътчета и съм си мислела, че това е раят.
При неизлечимо болните е друго. Темата е много щекотлива и не ми се ще да я засягам.
Познавах обаче човек, който се самоуби. Млада, красива, образована, с хубава професия, изглеждаше щастлива отстрани. Е, самоуби се без да каже дума или да остави писмо. Беше неописуем шок за близките, не е преувеличено да кажа, че буквално съсипа остатъка от живота на родителите си. Бял ден не видяха хората след нейната смърт. Да беше умряла от болест или катастрофа, да намерят някак покой и да го преживеят. Обаче вината, че не си видял какво се случва с детето ти, че не си помогнал, как си го допуснал...жестоко е.
Не го осъждам, не го и оправдавам. Животът си е техен на самоубийците, да го правят каквото щат.
Според мен склонността да се самоубиеш не опира нито до житейските изпитания, нито до сила или смелост, а до тип личност. Има такива хора, които си носят една мъка и тъмнина в сърцето и не могат да понесат живота. Искам да вярвам, че отвъд намират покой.
Има и друг тип хора, за щастие повечето, които колкото и да ги мачка животът, подсъзнателно пак ще го обичат. За мен светът ни е прекрасно място. Добрина и красота има навсякъде, ако можеш да ги видиш. Слънцето, морето, планината, цветята...Колко пъти съм се взирала в разкошни места и кътчета и съм си мислела, че това е раят.
При неизлечимо болните е друго. Темата е много щекотлива и не ми се ще да я засягам.
Не ми се обсъждат филми по темата, тъй като - животът не е филм. Не мисля, че някой ще добие реална представа по темата ако гледа такива филми, най-малкото, защото мозъкът е в състояние близко до сънуването когато гледа филм, тоест е различно от реалността (освен ако човекът не страда от дереализация или деперсонализация, тогава - реалността е сън)...
Какво състояние при гледане на филм? Човек има критично мислене и може да вникне в думите и гледната точка на героите.
Хората често си отиват доброволно. Неразбиране, критика, осъждане... Разбирате ли подобно решение? Има ли право човек да си отиде, когато иска?
Всеки се решава сам.
Никой не може да те спре, ако наистина го мислиш.
И не всички могат да бъдат спасени!
Остави бележки, вземи си довиждане, с хората които те обичат.
Наскоро имаше случай в нашия град. Момиче се хвърли от прозореца. Беше голяма трагедия. Как са го преживели родителите, не ми се мисли. Тя остави бележка и какво от това. Решила го е и го е направила. После имаше много приказки. Едни виниха родителите, други нея самата (основно родителите). Но момичето вече го няма и какво и е било в главата преди да скочи, само тя си знае.
Според мен много пъти тези решения са моментни и ако има в този миг някой, който да те разубеди, може и никога повече да не ти хрумне подобна мисъл.
В моя квартал се самоуби една от най-хубавите жени, познаваме се от деца. Не е ясно какво й е липсвало. Мисля, че тогава е била на 34-35 години, с хубава работа, съжителстваше с доста известна личност. След нея цялото семейство си отиде съвсем набързо.
В моя квартал се самоуби една от най-хубавите жени, познаваме се от деца. Не е ясно какво й е липсвало. Мисля, че тогава е била на 34-35 години, с хубава работа, съжителстваше с доста известна личност. След нея цялото семейство си отиде съвсем набързо.
В случая при нас познавах визуално момичето. Не сме имали контакт със семейството, но случая ни потресе. Не съм чела и бележката, но според някои е писала, че няма модерни дрехи и нов телефон. А семейството си беше съвсем нормално. Други говореха, че родителите не са отделяли достатъчно внимание на детето. То, като тръгнат да "умуват" хората...
Именно за това говорех - после тръгват едни приказки, грозни одумвания и близките на самоубилия се цял живот носят последствията от неговото решение. Не стига, че те се обвиняват непрестанно, ами и хорското мнение ги преследва.
В гимназията на дъщерите ми преди няколко години едно момиче се обеси. Имала конфликт със съучениците, искала да ги накаже, така беше писала в предсмъртната бележка...Наказа родителите си, на съучениците хич не им се отрази.
Синът на една позната също се самоуби, някакви пубертски кризи, родителите въобще не подозирали, че има проблеми. Дойде им като гръм от ясно небе. Съсипаха се за отрицателно време....Абе, да не дава Господ.
В гимназията на дъщерите ми преди няколко години едно момиче се обеси. Имала конфликт със съучениците, искала да ги накаже, така беше писала в предсмъртната бележка...Наказа родителите си, на съучениците хич не им се отрази.
Синът на една позната също се самоуби, някакви пубертски кризи, родителите въобще не подозирали, че има проблеми. Дойде им като гръм от ясно небе. Съсипаха се за отрицателно време....Абе, да не дава Господ.
Приемете самоубийството като последен стадий на болест. На хората с депресия мозъкът не им работи като вашият - притъпяват се не само радост и щастие, но и страхът. Та въпросът кое е по-страшно - смъртта или животът... Отпада.
В този ред на мисли - начинът, по който е зададен и въпроса в темата - имам ли право на какво? Има ли право човекът с болно сърце да получи инфаркт? Човешката психика е много сложно нещо, опитваме си да си обясним чуждите решения пречупвайки ги през призмата на нашият живот и усещания, а това не води до отговор на въпроса "защо го е направил", а по-скоро "аз, от мястото, на което се намирам в живота си, бих ли направил същото". И когато така незабележимо се смени въпроса, в крайна сметка се получава грешен отговор - няма как здрав човек да разбере болният. Не изпитвате същите неща, не водите еднакво ежедневие. Както не може да разберете физическата болка на някой, болен от заболяване, от което вие не страдате, така не може да разберете и психическата на хората, страдащи от депресия.
Проблемът е, че възприятията ни за хора с психически проблеми са свързани с очаквания за невменяемост или водене на непълноценен живот... Един депресиран човек може да е по-интелигентен, красив, успешен и продуктивен от един "здрав" (идеално здрави няма, всички си носим някакви отклонения, но визирам не-болните от депресии и подобни). И пак да загуби живота си заради депресия.
Същото важи и за хора с биполярно разстройство, някои видове шизофрения и т.н. Та, заради тези наши очаквания - страдащият от тези заболявания да е невменяем или поне забележимо изоставащ/несправящ се с живота, оставаме изненадани, когато някой "нормален" човек загуби живота си от самоубийство.
В този ред на мисли - начинът, по който е зададен и въпроса в темата - имам ли право на какво? Има ли право човекът с болно сърце да получи инфаркт? Човешката психика е много сложно нещо, опитваме си да си обясним чуждите решения пречупвайки ги през призмата на нашият живот и усещания, а това не води до отговор на въпроса "защо го е направил", а по-скоро "аз, от мястото, на което се намирам в живота си, бих ли направил същото". И когато така незабележимо се смени въпроса, в крайна сметка се получава грешен отговор - няма как здрав човек да разбере болният. Не изпитвате същите неща, не водите еднакво ежедневие. Както не може да разберете физическата болка на някой, болен от заболяване, от което вие не страдате, така не може да разберете и психическата на хората, страдащи от депресия.
Проблемът е, че възприятията ни за хора с психически проблеми са свързани с очаквания за невменяемост или водене на непълноценен живот... Един депресиран човек може да е по-интелигентен, красив, успешен и продуктивен от един "здрав" (идеално здрави няма, всички си носим някакви отклонения, но визирам не-болните от депресии и подобни). И пак да загуби живота си заради депресия.
Същото важи и за хора с биполярно разстройство, някои видове шизофрения и т.н. Та, заради тези наши очаквания - страдащият от тези заболявания да е невменяем или поне забележимо изоставащ/несправящ се с живота, оставаме изненадани, когато някой "нормален" човек загуби живота си от самоубийство.
Всеки решава сам за себе си. Независимо дали става дума за тежка болест, непоносима житейска ситуация, след употреба на дрога или просто дълбока неудовтетвореност от живота. За съжаление обществото и близките често съдействат на самоубийците да вземат подобно решение. Ето едно интересно документално филмче за хора, преживели клинична смърт. Beyond Our Sight Не знам дали всички души отиват отново направо при светлината, тая тема все пак е с някои неизвестни... 
Не, нямаш право, ако си създал семейство и си поел отговорност за създаване на деца. Познавам такива хора, които заради дългове си слагат край. Не го разбирам и не го приемам. Те децата също наследяват дълговете, например. Това е бягство и за мен го правят страхливците, на които не им пука за останалите, дори за собственото им семейство.
За съжаление много хора са си посегнали заради дълговете...В Пловдив преди 4-5г военен застреля жена си и двете си дечица после и себе си,заради това,че не може да си плаща ипотеката,банката му запорира заплатата и човека изпада в безисходица и е "намерил" решение ...СТРАШНО Е!!!
Харесвам израза "Не е важно какво ще се случи ,важно е как ще го преживееш" Всеки човек вижда проблема и нещата под различен ъгъл,но преди всичко трябва да се търси помощ и кураж,ако разбира се не става въпрос за тежко психическо разстройство -там нещата са от друг характер..
Темата е много тежка ,много болезнена,но и много важна !
Каква е целта на питането, нещо не схващам?
Дали, имаме право еднолично да вземем решение за самоубийство ли, поради наши си причини?
Имала съм доста суицидни мисли но винаги ме е освестявало разбирането колко егоистично е това решение от една страна спрямо близките, от друга за този който види/намери тялото. Това е такъв шок, че би причинил травма до живот.
Т.е. самоубиецът е освен слабак, защото се предава пред конкретните обстоятелства и злодей спрямо другите и би следвало да не забравя това.
Вие представяте ли си да станете активен/пасивен свидетел на нечие самоубийство. Как аз, който съм депресиран и искам да сложа край на живота си да приема, че ще опропастя и друг живот с моето решение.
За терминално болни също. В повечето случаи самият болен е зависещ в действията си от някой близък. Аз не бих приела да съм този близък. Няма да го преживея.
Дали, имаме право еднолично да вземем решение за самоубийство ли, поради наши си причини?
Имала съм доста суицидни мисли но винаги ме е освестявало разбирането колко егоистично е това решение от една страна спрямо близките, от друга за този който види/намери тялото. Това е такъв шок, че би причинил травма до живот.
Т.е. самоубиецът е освен слабак, защото се предава пред конкретните обстоятелства и злодей спрямо другите и би следвало да не забравя това.
Вие представяте ли си да станете активен/пасивен свидетел на нечие самоубийство. Как аз, който съм депресиран и искам да сложа край на живота си да приема, че ще опропастя и друг живот с моето решение.
За терминално болни също. В повечето случаи самият болен е зависещ в действията си от някой близък. Аз не бих приела да съм този близък. Няма да го преживея.
Аз не бих го определила, като слабак. И за това се иска смелост. Всички се раждаме с инстинкт за самосъхранение.
Не мога да съдя никой, но е трудно да се преживее подобно решение на близък човек. За това съм съгласна.
Не мога да съдя никой, но е трудно да се преживее подобно решение на близък човек. За това съм съгласна.
И все пак не отговорихте Вие ли имате суицидни мисли или?
Разбира се, че е важно какво ще се случи! Не е все едно дали ще се случат положителни събития или трагедии.
Хубавото преживява ли се според теб? Във фразата се подразбира,че не става въпрос за нищо хубаво,а затова как човек реагира на различните проблеми-едни преживяват концлагер ,излежават присъди и през ум не им минава да се оттърват от живота ,други закъсват с ипотеката и се избиват...
Човек има право да приключи доброволно, ама на някои тук им се струва много лесна работа това.
Взима решение човек и хоп телепортира се в другото измерение.
И къде е гаранцията, че самоубийството ще приключи успешно!
Много хора имат подобно желание, но не го правят заради болката която трябва да изпитат и заради това че няма сигурност в крайния резултат, ако е безболезнено и сигурно биха го направили.
Така може да си усложни човек със самоубийство живота, че след това десетки години да живее в още по тежки страдания и инвалидност причинени от травми от неуспешното самоубийство, да няма дори физическа възможност да направи друг опит.
Има много такива случаи.
Дали има причини и проблеми за самоубийство. Да, има според мен, не всички проблеми имат решение.. Разбира се любовно разочарование не е оправдана причина.
Аз не смятам тези хора за слаби и егоисти, имам предвид тези със сериозни неразрешими/нелечими нетърпими болести. Не само болестите в терминален стадий могат да са причина, има и други нелечими хронични с тежка болкова сиптоматика или тежки травми и инвалидност, които буквално парализират живота на човек личен и професионален.
Според мен някои разсъждения тук са доста повърхностни. Депресивен епизод-желание за самоубийство, отминава този епизод и желанието са самоубийство се изпарява.
В "клиниките" за евтаназия примерно в Швейцария не позволяват евтаназия на хора с психични разстройства и психични болести, а само на такива със здрав разум защо го правят. Та не всичко е депресия!
Взима решение човек и хоп телепортира се в другото измерение.
И къде е гаранцията, че самоубийството ще приключи успешно!
Много хора имат подобно желание, но не го правят заради болката която трябва да изпитат и заради това че няма сигурност в крайния резултат, ако е безболезнено и сигурно биха го направили.
Така може да си усложни човек със самоубийство живота, че след това десетки години да живее в още по тежки страдания и инвалидност причинени от травми от неуспешното самоубийство, да няма дори физическа възможност да направи друг опит.
Има много такива случаи.
Дали има причини и проблеми за самоубийство. Да, има според мен, не всички проблеми имат решение.. Разбира се любовно разочарование не е оправдана причина.
Аз не смятам тези хора за слаби и егоисти, имам предвид тези със сериозни неразрешими/нелечими нетърпими болести. Не само болестите в терминален стадий могат да са причина, има и други нелечими хронични с тежка болкова сиптоматика или тежки травми и инвалидност, които буквално парализират живота на човек личен и професионален.
Според мен някои разсъждения тук са доста повърхностни. Депресивен епизод-желание за самоубийство, отминава този епизод и желанието са самоубийство се изпарява.
В "клиниките" за евтаназия примерно в Швейцария не позволяват евтаназия на хора с психични разстройства и психични болести, а само на такива със здрав разум защо го правят. Та не всичко е депресия!
В Швейцария евтаназията на психично болни е разрешена при определени условия. Трябва да има документация за всички досегашни опити за неуспешно лечение. Да е доказано, че няма никакъв шанс за нормален живот. Решението да не е взето под натиск. Освен това психиатър трябва да удостовери, че пациентът е в състояние да взима решения, а желанието за евтаназия не е симптом на диагнозата му. Пътят е много дълъг и труден. Но както по горе съм писала, ние имахме пациент с депресия, който получи разрешение за евтаназия след много дълга борба.
В Швейцария евтаназията на психично болни е разрешена при определени условия. Трябва да има документация за всички досегашни опити за неуспешно лечение. Да е доказано, че няма никакъв шанс за нормален живот. Решението да не е взето под натиск. Освен това психиатър трябва да удостовери, че пациентът е в състояние да взима решения, а желанието за евтаназия не е симптом на диагнозата му. Пътят е много дълъг и труден. Но както по горе съм писала, ние имахме пациент с депресия, който получи разрешение за евтаназия след много дълга борба.
Вероятно да е от скоро незнам, и то при определени условия и много трудно.
Не е от скоро, но е много трудно. На теория е разрешено, но на практика условията са много строги и почти никой не го прави. Трудно някой психиатър ще може да прецени с абсолютна сигурност дали един депресивен е взел осъзнато решение или то е симптом на депресията. Затова и не се наемат толкова лесно да го направят. Още повече, че в закона не са ясно упоменати диагнозите, при които е или не е разрешено. Повечето организации по тези причини отказват да съдействат на психично болни.
Тези дни гледах по телевизията, че лекарка е на съд за това, че е извършила неасистирана евтаназия на психично болна пациентка, без атест от психиатър. Обвинението е в предумишлено причиняване на смърт. Тя каза, че е била абсолютно сигурна, че пациентката не е била депресивна, но въпреки това се е обърнала към много психиатри и всичките са отказали становище. Каза, че ако е знаела какво ще стане, е нямало да се съгласи да го направи. Много се шуми около този случай и ще е интересно дали съдът ще я оправдае. На първа инстанция е оправдана.
За мен е много интересен случай, тъй като основната диагноза е била соматизирани болки, т.е. пациентката е изпитвала наистина силна болка, но на психична основа. След това е получила и депресия. Има 1000 страници пациентско досие. Заплашила е, че ако не й помогнат с евтаназия, ще скочи от балкона на старческия дом пред очите на всички. Решението на съда ще бъде ключово за следващи случаи.
Тези дни гледах по телевизията, че лекарка е на съд за това, че е извършила неасистирана евтаназия на психично болна пациентка, без атест от психиатър. Обвинението е в предумишлено причиняване на смърт. Тя каза, че е била абсолютно сигурна, че пациентката не е била депресивна, но въпреки това се е обърнала към много психиатри и всичките са отказали становище. Каза, че ако е знаела какво ще стане, е нямало да се съгласи да го направи. Много се шуми около този случай и ще е интересно дали съдът ще я оправдае. На първа инстанция е оправдана.
За мен е много интересен случай, тъй като основната диагноза е била соматизирани болки, т.е. пациентката е изпитвала наистина силна болка, но на психична основа. След това е получила и депресия. Има 1000 страници пациентско досие. Заплашила е, че ако не й помогнат с евтаназия, ще скочи от балкона на старческия дом пред очите на всички. Решението на съда ще бъде ключово за следващи случаи.
Човек има право да приключи доброволно, ама на някои тук им се струва много лесна работа това.
Взима решение човек и хоп телепортира се в другото измерение. ...
Според мен някои разсъждения тук са доста повърхностни. Депресивен епизод-желание за самоубийство, отминава този епизод и желанието са самоубийство се изпарява. ..
Взима решение човек и хоп телепортира се в другото измерение. ...
Според мен някои разсъждения тук са доста повърхностни. Депресивен епизод-желание за самоубийство, отминава този епизод и желанието са самоубийство се изпарява. ..
Споделих от личен опит, при Вас май е само разсъждения. Или сит на гладен не вярва?
NOVA NADEJDA, Мнението ми не е насочено лично към Вас, дори и не се сещам какво сте писали. Четох много мнения и на базата на тях написах моето.
А това по-горе в цитата не е моето мнение, така на случаен принцип от тук от там изречения не се трият, или поне се слага многоточие да се знае, че е имало нещо там.
От прочетеното по-горе останах с впечатлението, че самоубийството е много лесна работа, едва ли не извършителя изпитва удоволствие от това, удоволствие недостъпно за другите, егоизъм - егоизъм че той се отървава от проблемите а остава другите да страдат.
Много от самоубийците не искат да се самоубиват, обстоятелствата са го наложили, ако можеше някой да ги промени не биха го направили.
Слаб човек може да се каже на такъв самоубил се поради несподелена любов, това наистина е слаб характер, с такъв човек ако се работи психотерапевтично има голям потенциал за промяна.
Но при хора с тежки физически страдания да вземат и осъществят такова решение според мен е смелост. Една параолимпийска шампионка в последните години се подложи на евтаназия, просто защото вече не е издържала на страданията, не виждам слабост тук.
А след разрешението за евтаназия я е налегнало някакво спокойствие и облекчение, че може да си отиде от този свят когато пожелае, че мъките и няма да са безкрайни и е поживяла още години.
По горе някой пита от къде се намират сили за живот до разрешение за евтаназия. Не само намират сили хората с мисли за самоубийство да живеят до разрешение за евтаназия(лека и безболезнена смърт), ами намират сили и до естествената си смърт, просто защото самоубийството не е толкова лесна работа.
А това по-горе в цитата не е моето мнение, така на случаен принцип от тук от там изречения не се трият, или поне се слага многоточие да се знае, че е имало нещо там.
От прочетеното по-горе останах с впечатлението, че самоубийството е много лесна работа, едва ли не извършителя изпитва удоволствие от това, удоволствие недостъпно за другите, егоизъм - егоизъм че той се отървава от проблемите а остава другите да страдат.
Много от самоубийците не искат да се самоубиват, обстоятелствата са го наложили, ако можеше някой да ги промени не биха го направили.
Слаб човек може да се каже на такъв самоубил се поради несподелена любов, това наистина е слаб характер, с такъв човек ако се работи психотерапевтично има голям потенциал за промяна.
Но при хора с тежки физически страдания да вземат и осъществят такова решение според мен е смелост. Една параолимпийска шампионка в последните години се подложи на евтаназия, просто защото вече не е издържала на страданията, не виждам слабост тук.
А след разрешението за евтаназия я е налегнало някакво спокойствие и облекчение, че може да си отиде от този свят когато пожелае, че мъките и няма да са безкрайни и е поживяла още години.
По горе някой пита от къде се намират сили за живот до разрешение за евтаназия. Не само намират сили хората с мисли за самоубийство да живеят до разрешение за евтаназия(лека и безболезнена смърт), ами намират сили и до естествената си смърт, просто защото самоубийството не е толкова лесна работа.
NOVA NADEJDA, Мнението ми не е насочено лично към Вас, дори и не се сещам какво сте писали. Четох много мнения и на базата на тях написах моето.
А това по-горе в цитата не е моето мнение, така на случаен принцип от тук от там изречения не се трият, или поне се слага многоточие да се знае, че е имало нещо там.
От прочетеното по-горе останах с впечатлението, че самоубийството е много лесна работа, едва ли не извършителя изпитва удоволствие от това, удоволствие недостъпно за другите, егоизъм - егоизъм че той се отървава от проблемите а остава другите да страдат...
А това по-горе в цитата не е моето мнение, така на случаен принцип от тук от там изречения не се трият, или поне се слага многоточие да се знае, че е имало нещо там.
От прочетеното по-горе останах с впечатлението, че самоубийството е много лесна работа, едва ли не извършителя изпитва удоволствие от това, удоволствие недостъпно за другите, егоизъм - егоизъм че той се отървава от проблемите а остава другите да страдат...
И цитирането е коректно, има многоточие там където липсва текст. А с какво впечатление сте от нечии чужди думи е въпрос и на разбиране. Не е нужно да е казано това, което Вие сте разбрали.
Аз за трети път да попитам само си говорим по темата или тя е зададена с конкретно питане?
Danny_J, ...
Айде със здраве!
Айде със здраве!
---------------------------------------------------------------------------------------
Та нито един вид самоубийци лично аз не ги мисля за слаби хора.
Едните са силни със здрав разум, тези които имат смелост да прекратят непосилни и дългогодишни физически страдания изкарали ги от живота.
Другите с психични разстройства депресии, тревожности, натрапливости, да имат слабост в характера, но самия акт на самоубийство е по скоро заблуда, наивност, че със сигурност ще приключат със себе си като изпият еди си колко хапчета или друго и ще се отърват.
При психопатологията шизофрения и тежката форма на биполярно разстройство подобни определения силен, слаб нямат смисъл.
А егоизъм при хората с мисли и действия за самоубийство има точно толкова, колкото и у роднините им и приятелите им, че не ги разбират какво чувстват в каква ситуация са от какво имат нужда, а ги съдят наизуст.
Всъщност, темата не е за евтаназията, а за самоубийството. Евтаназирането е само част от темата. Така че не може да се разглеждат всички мнения само на фона на нелечимите болести. Някои хора имат и тежки житейски ситуации, макар ида не страдат от нелечими заболявания.
Психичните разстройства - депресии и тревожност не са болести, а здрави психически хора с мисли и чувства за самоубийство в резултат на ?тежки? житейски ситуации.
От кога депресията не е болест?
Думите "слаб" и "силен" нямат място в обективното разглеждане на подобни случаи, ние сме тези, които им придават значение и гръб - както за едни да се самоубиеш е признак на слабост това, показвайки, че си решил да се "предадеш" и да отнемеш живота си, така за други е слабост да живееш живот, който не искаш, само и само да се съобразиш с желанието на другите (да продължаваш напред, защото те го искат от теб) или бягайки от смъртта, която така или иначе ще дойде в един момент, манипулирайки себе си да останеш жив, защото това би те окачествило като силен човек и би придало на съществуването ти някакво илюзорно значение.
Пак казвам - махайки личните убеждения и чувства, на хората с подобни заболявания, хормоналният фон не им е като на хората нестрадащи от същото, правейки нещата различни и на физическо равнище. Не всичко е философия.
Там където при единия е признак на слабост, при другият е на сила, същото важи и за неосъзнатост/осъзнаване, страх/приемане и т.н. Има ситуации, при които би могло да се зачете като слабост (самоубийство след като си осъзнал, че си отнел живота на жена си и детето си, и от слабост решаваш да не срещаш последствията от деянията си - както Викторио, който обаче не успя успешно да се самоубие - дали е признак на сила при това положение, или точно обратното?). Не всички случаи са еднакви, защо се опитва да се даде универсален отговор?
Думите "слаб" и "силен" нямат място в обективното разглеждане на подобни случаи, ние сме тези, които им придават значение и гръб - както за едни да се самоубиеш е признак на слабост това, показвайки, че си решил да се "предадеш" и да отнемеш живота си, така за други е слабост да живееш живот, който не искаш, само и само да се съобразиш с желанието на другите (да продължаваш напред, защото те го искат от теб) или бягайки от смъртта, която така или иначе ще дойде в един момент, манипулирайки себе си да останеш жив, защото това би те окачествило като силен човек и би придало на съществуването ти някакво илюзорно значение.
Пак казвам - махайки личните убеждения и чувства, на хората с подобни заболявания, хормоналният фон не им е като на хората нестрадащи от същото, правейки нещата различни и на физическо равнище. Не всичко е философия.
Там където при единия е признак на слабост, при другият е на сила, същото важи и за неосъзнатост/осъзнаване, страх/приемане и т.н. Има ситуации, при които би могло да се зачете като слабост (самоубийство след като си осъзнал, че си отнел живота на жена си и детето си, и от слабост решаваш да не срещаш последствията от деянията си - както Викторио, който обаче не успя успешно да се самоубие - дали е признак на сила при това положение, или точно обратното?). Не всички случаи са еднакви, защо се опитва да се даде универсален отговор?
Абсолютно съм съгласна с последното мнение. Депресията е БОЛЕСТ и да бъдеш наричан слаб, мързелив и лабилен е не само пълна липса на познаване на тази диагноза, а и много обидно за човека, който се бори с години. В мозъка обратното захващане на серотонина и норадреналина не фунционира, накратко обяснено. Има и наследствени фактори и фактори на средата и т.н. И да, тя се лекува, но има и много тежки случаи, когато никакви медикаменти и психотрапии не помагат.
Не само, че не съм дала универсален отговор, ами даже съм погледнала ситуацията от три ъгъла, а може и от повече да се погледне.
1. Хора с тежка, дългогодишна болкова симптоматика или инвалидност. И болести в краен терминален стадий.
2. Хора с психични разстройства(депресии, тревожност, натрапливости) заради ?тежки? житейски ситуации.
3. Психично болни хора - шизофрения и Биполярно афективно разстройство тип първи.
Депресията никога не е била болест, няма и да стане, защото НЯМА ПСИХОПАТОЛОГИЯ!
Освен ако не е маниакална депресия, в много случаи част от биполярно разстройство.
Дори в международния класификатор на болестите не е записана депресията като болест.
Интересно как се доказва "болестта" депресия!
По горе се заговори за хормони и биохимия, че на хората с мисли за самоубийство не са им като на другите. И едва ли не тук е ключа към проблема.
Ами не е!
Психичните разстройства депресии и тревожност са система от чувства и убеждения в следствие на преживелищния опит на човек, причината е биографична. Биохимията е само следствието.
А каква е биохимията на човек с мисли за самоубийство само един господ/Господ знае. Психиатрите не се интересуват от това, хапчета се изписват наизуст без изследвания на биохимията, защото подобно изследване е безсмислено и неинформативно. Невротрансмитерите серотонин/допамин/норадреналин........... не са константа, а постоянно плаващи и изменчиви величини.
Няма доказана закономерност, че човек с мисли за самоубийство, като пие психотропни хапчета, и тези мисли ще изчезнат. Всичко е експеримент!
Всеки може да го провери, че дори един от страничните ефекти на много психотропни лекарства е именно суицидни мисли. Психиатъра понятие си няма какво е захващането на серотонина при отделния човек.
Основния начин за помощ на хора с психични разстройства - депресия и тревожност е психотерапия, със или без хапчета и психиатри, не са задължителни а само допълващи.
Да се лекува депресия с хапчета, е все едно да се лекува болка от кариес с аулин.
Основният начин за помощ на хора с депресия и тревожност е психотерапевтичен, а психотерапевтичното образование не е медицинско.
Ако депресията беше болест, психотерапевтите щяха да са в тежко нарушение на закона. Как ще лекуват болни хора, след като не са лекари!?
И именно защото депресията и тревожностите не са болести, по правило страдащите са клиенти на психотерапевта, а не пациенти.
И обратно при психопатологията шизофрения и БАР тип първи, хапчетата и психиатъра са основен начин на лечение, защото биохимията е водеща причина.
Психотерапевта и психотерапията са допълващи и незадължителни.
А страдащите са пациенти.
Хм, заглавието на темата е имаме ли право на избор. Избор е когато, човек избира измежду минимум две възможности по-доброто за него.
А какво добро има в една жестока и брутална смърт или в един неуспешен брутален опит за самоубийство. Защото във всичките видове/техники на самоубийства да не ги изброявам, няма нищо леко и спокойно, е освен евтаназията но до нея достъпа е труден или невъзможен. Самоубийството не е избор, а експеримент.
За хората които си мислят, че всичко е биохимия и тя е водещата при психичните разстройства и съответно суицидни те мисли. Ако разделим еднояйчни близнаци още при раждането и отраснат в коренно различни условия, среда, възпитание и образование, дали ще имат еднакъв манталитет и биохимия!
Ами не, защото определящ и водещ е преживелищния опит/биографията, а не биохимията.
Биографията моделира биохимията, а не обратно.
1. Хора с тежка, дългогодишна болкова симптоматика или инвалидност. И болести в краен терминален стадий.
2. Хора с психични разстройства(депресии, тревожност, натрапливости) заради ?тежки? житейски ситуации.
3. Психично болни хора - шизофрения и Биполярно афективно разстройство тип първи.
Депресията никога не е била болест, няма и да стане, защото НЯМА ПСИХОПАТОЛОГИЯ!
Освен ако не е маниакална депресия, в много случаи част от биполярно разстройство.
Дори в международния класификатор на болестите не е записана депресията като болест.
Интересно как се доказва "болестта" депресия!
По горе се заговори за хормони и биохимия, че на хората с мисли за самоубийство не са им като на другите. И едва ли не тук е ключа към проблема.
Ами не е!
Психичните разстройства депресии и тревожност са система от чувства и убеждения в следствие на преживелищния опит на човек, причината е биографична. Биохимията е само следствието.
А каква е биохимията на човек с мисли за самоубийство само един господ/Господ знае. Психиатрите не се интересуват от това, хапчета се изписват наизуст без изследвания на биохимията, защото подобно изследване е безсмислено и неинформативно. Невротрансмитерите серотонин/допамин/норадреналин........... не са константа, а постоянно плаващи и изменчиви величини.
Няма доказана закономерност, че човек с мисли за самоубийство, като пие психотропни хапчета, и тези мисли ще изчезнат. Всичко е експеримент!
Всеки може да го провери, че дори един от страничните ефекти на много психотропни лекарства е именно суицидни мисли. Психиатъра понятие си няма какво е захващането на серотонина при отделния човек.
Основния начин за помощ на хора с психични разстройства - депресия и тревожност е психотерапия, със или без хапчета и психиатри, не са задължителни а само допълващи.
Да се лекува депресия с хапчета, е все едно да се лекува болка от кариес с аулин.
Основният начин за помощ на хора с депресия и тревожност е психотерапевтичен, а психотерапевтичното образование не е медицинско.
Ако депресията беше болест, психотерапевтите щяха да са в тежко нарушение на закона. Как ще лекуват болни хора, след като не са лекари!?
И именно защото депресията и тревожностите не са болести, по правило страдащите са клиенти на психотерапевта, а не пациенти.
И обратно при психопатологията шизофрения и БАР тип първи, хапчетата и психиатъра са основен начин на лечение, защото биохимията е водеща причина.
Психотерапевта и психотерапията са допълващи и незадължителни.
А страдащите са пациенти.
Хм, заглавието на темата е имаме ли право на избор. Избор е когато, човек избира измежду минимум две възможности по-доброто за него.
А какво добро има в една жестока и брутална смърт или в един неуспешен брутален опит за самоубийство. Защото във всичките видове/техники на самоубийства да не ги изброявам, няма нищо леко и спокойно, е освен евтаназията но до нея достъпа е труден или невъзможен. Самоубийството не е избор, а експеримент.
За хората които си мислят, че всичко е биохимия и тя е водещата при психичните разстройства и съответно суицидни те мисли. Ако разделим еднояйчни близнаци още при раждането и отраснат в коренно различни условия, среда, възпитание и образование, дали ще имат еднакъв манталитет и биохимия!
Ами не, защото определящ и водещ е преживелищния опит/биографията, а не биохимията.
Биографията моделира биохимията, а не обратно.
Моля??? Ето критериите за депресивно разстройство според DSM V, диагностичната система за психопатология, която използваме ние психолозите и психиатрите.
https://www.psycom.net/depression-definition-dsm-5-diagnostic-criteria/
Ето и според ICD, диагностичната система на Световната здравна организация. Кодове от F33.0 нагоре.
https://www.icd10data.com/ICD10CM/Codes/F01-F99/F30-F39/F33-
Айде не говорете глупости, след като не сте запознати. Тези диагностични критерии за всеки вид депресия са ни били на изпита още 1 курс по психопатология.
Правят се хиляди изследвания за терапия на депресия. Но пациентите постоянно слушат от разни хора как нищо им няма и просто са слаби характери. Трябва само да се стегнат и животът е прекрасен. Идват при нас и при психиатъра и отказват да пият медикаментите заради такива доброжелатели и разбирачи. И после хоп, самоубил се. Ама то защото бил слаб и безотговорен към близките си...
https://www.psycom.net/depression-definition-dsm-5-diagnostic-criteria/
Ето и според ICD, диагностичната система на Световната здравна организация. Кодове от F33.0 нагоре.
https://www.icd10data.com/ICD10CM/Codes/F01-F99/F30-F39/F33-
Айде не говорете глупости, след като не сте запознати. Тези диагностични критерии за всеки вид депресия са ни били на изпита още 1 курс по психопатология.
Правят се хиляди изследвания за терапия на депресия. Но пациентите постоянно слушат от разни хора как нищо им няма и просто са слаби характери. Трябва само да се стегнат и животът е прекрасен. Идват при нас и при психиатъра и отказват да пият медикаментите заради такива доброжелатели и разбирачи. И после хоп, самоубил се. Ама то защото бил слаб и безотговорен към близките си...
Моля??? Ето критериите за депресивно разстройство според DSM V, диагностичната система за психопатология, която използваме ние психолозите и психиатрите.
https://www.psycom.net/depression-definition-dsm-5-diagnostic-criteria/
Ето и според ICD, диагностичната система на Световната здравна организация. Кодове от F33.0 нагоре.
https://www.icd10data.com/ICD10CM/Codes/F01-F99/F30-F39/F33-
Айде не говорете глупости, след като не сте запознати. Тези диагностични критерии за всеки вид депресия са ни били на изпита още 1 курс по психопатология.
https://www.psycom.net/depression-definition-dsm-5-diagnostic-criteria/
Ето и според ICD, диагностичната система на Световната здравна организация. Кодове от F33.0 нагоре.
https://www.icd10data.com/ICD10CM/Codes/F01-F99/F30-F39/F33-
Айде не говорете глупости, след като не сте запознати. Тези диагностични критерии за всеки вид депресия са ни били на изпита още 1 курс по психопатология.
Чудно ми е според Вас да не би и паническите атаки да са психична болест!
https://www.verywellmind.com/diagnosing-panic-disorder-2583930
Това са критериите за паническо разстройство. И не според нас, а според DSM 5. Ако имате забележки, обърнете се към Световната здравна организация или към гремиума експерти, които за разработили DSM.
За да ви изпише психиатър или който и да било друг лекар медикаменти, които да бъдат платени от здравната каса, то той трябва да напише епикриза с диагноза. На каква база иначе касата да плаща?
Това са критериите за паническо разстройство. И не според нас, а според DSM 5. Ако имате забележки, обърнете се към Световната здравна организация или към гремиума експерти, които за разработили DSM.
За да ви изпише психиатър или който и да било друг лекар медикаменти, които да бъдат платени от здравната каса, то той трябва да напише епикриза с диагноза. На каква база иначе касата да плаща?
Вие можете ли да разсъждавате или само да цитирате, дори и не съм отваряла линковете, не ме интересува какво пише.
Разговора ми е с Вас ако може да се нарече така, не с линкове.
Ключовият момент в помощта на хора с психични разстройства е да осъзнаят, че не са психично болни!
Не ми отговорихте паническите атаки психична болест ли са, аз знам правилния отговор, питам за вас как е? Не ми пращайте линкове.
Разговора ми е с Вас ако може да се нарече така, не с линкове.
Ключовият момент в помощта на хора с психични разстройства е да осъзнаят, че не са психично болни!
Не ми отговорихте паническите атаки психична болест ли са, аз знам правилния отговор, питам за вас как е? Не ми пращайте линкове.
Аз лично съм имала паническо разстройство и много добре знам колко е трудно лечението му. И да, щом има диагноза, то е болест. Това не значи, че си луд. Никой наш пациент не сме нарекли луд. А с лаици не мога да споря, съжалявам. Нашата цел е да излекуваме тези хора, доколкото е възможно, а не да им внушаваме, че нищо им няма. Това е не само болест, а болест, която може да завърши летално, ако не се лекува. Суицид не се извършва от хора без проблеми. Спирам с този спам, не е по темата.
Само да се зачете тук някой психиатър или психотерапевт ако има такъв го призовавам, веднага ще му стане ясно кой е лаика, дипломата няма значение.
Нямаше да съм в потрес от това което говорите, ако не бяхте психолог или психиатър.
Човек не е задължен да знае всичко все пак.
Не знам да има тема за депресия, но има такава за паническо разстройство в този форум.
Влезте там и изложете позицията си че психичните разстройства са болести и вижте дали хората ще изпитат респект към дипломата Ви и това което говорите. Не!!!
Имате избор да определяте единствено и само себе си като психично болна и с диагноза заради това че сте имали панически атаки, не и хората.
Може и да бъркам но ми се струва, че не сте психиатър, дори и психотерапевт.
Най-много да сте психолог.
В психологията и психотерапията етикирането и налагането на мнение от психолог/психотерапевт към клиент е забранено.
И поради тази причина също се самоубиват много хора, защото някой ги е психирал че са психично болни без да са.
Нямаше да съм в потрес от това което говорите, ако не бяхте психолог или психиатър.
Човек не е задължен да знае всичко все пак.
Не знам да има тема за депресия, но има такава за паническо разстройство в този форум.
Влезте там и изложете позицията си че психичните разстройства са болести и вижте дали хората ще изпитат респект към дипломата Ви и това което говорите. Не!!!
Имате избор да определяте единствено и само себе си като психично болна и с диагноза заради това че сте имали панически атаки, не и хората.
Може и да бъркам но ми се струва, че не сте психиатър, дори и психотерапевт.
Най-много да сте психолог.
В психологията и психотерапията етикирането и налагането на мнение от психолог/психотерапевт към клиент е забранено.
И поради тази причина също се самоубиват много хора, защото някой ги е психирал че са психично болни без да са.
Анди, ами и аз това се опитах да обясня на дамата, но не желае да разбере. Цитирах и МКБ 10, където депресиите са класифицирани.
Ето как изглежда един депресивен мозък, сравнен с един нормален мозък на ЯМР.
А ето така изглежда мозъкът на пациент с паническо разстройство, сравнен с нормален мозък.
Тъжно ми е за всички пациенти, които слушат тези мантри, че са здрави, и после ги губим. Наистина има толкова много самоубийства заради ненавременно лечение или направо отказ от лечение. Българинът все още не е разбрал, че едно психично разстройство е болест като всяка друга. И може да завърши фатално. Дори аз когато имах паник атаките ми беше обяснявано как нищо ми нямало и това били лигавщини. Заради това приемам тази тема така емоционално. Толкова много говорим и на пациенти и на техните близки да взимат диагнозата насериозно, за да можем да им помогнем. Но не и не, винаги се намира някой да им каже да не ни слушат. И хоп, самоубили се. Когато работех в психиатрията много тежко приемах такива случаи, когато е можело да помогнем, но е било прекалено късно. Трябва повече кампании за информация, предавания по телевизията, скрининги и т.н., за да могат хората да го разберат.
Ето как изглежда един депресивен мозък, сравнен с един нормален мозък на ЯМР.
А ето така изглежда мозъкът на пациент с паническо разстройство, сравнен с нормален мозък.
Скрит текст: 
Тъжно ми е за всички пациенти, които слушат тези мантри, че са здрави, и после ги губим. Наистина има толкова много самоубийства заради ненавременно лечение или направо отказ от лечение. Българинът все още не е разбрал, че едно психично разстройство е болест като всяка друга. И може да завърши фатално. Дори аз когато имах паник атаките ми беше обяснявано как нищо ми нямало и това били лигавщини. Заради това приемам тази тема така емоционално. Толкова много говорим и на пациенти и на техните близки да взимат диагнозата насериозно, за да можем да им помогнем. Но не и не, винаги се намира някой да им каже да не ни слушат. И хоп, самоубили се. Когато работех в психиатрията много тежко приемах такива случаи, когато е можело да помогнем, но е било прекалено късно. Трябва повече кампании за информация, предавания по телевизията, скрининги и т.н., за да могат хората да го разберат.
Като не иска да разбере, ако ще да разбира! Хората са го написали черно на бяло, цял свят работи по този класификатор, само нашенци не го признават! Явно трябва ако не лично, то професионално човек да се сблъска с материята, за да приеме нещата насериозно. Хората не искат да вярват.
Един публичен последен случай ми попадна тези дни, чужбински е - за пуберите. Младеж е писал в профила си в социалните мрежи седмици и месеци какви мисли му се въртят, буквално е правел обратно броене, приятелите му не са вярвали, а възрастни са мислели, че е несериозно, от училището казват, че нямат право да следят профилите. Семейството съвсем нормално (тук вина родителите нямат) и както никой не е вярвал, така се оказва съвсем сериозно. Момчето е имало свои причини, не е имало проблеми с девиантни прояви или зависимости, секти и т.н.
Един публичен последен случай ми попадна тези дни, чужбински е - за пуберите. Младеж е писал в профила си в социалните мрежи седмици и месеци какви мисли му се въртят, буквално е правел обратно броене, приятелите му не са вярвали, а възрастни са мислели, че е несериозно, от училището казват, че нямат право да следят профилите. Семейството съвсем нормално (тук вина родителите нямат) и както никой не е вярвал, така се оказва съвсем сериозно. Момчето е имало свои причини, не е имало проблеми с девиантни прояви или зависимости, секти и т.н.
И аз гледах предаване май за същия случай. Правил е обратно броене. Ден 16, 15, 14... в социалните мрежи. В ден 0 е скочил (не помня от кой етаж). Имало е и очевидци. Питаха дали не е паднал случайно, но не е. Засилил се е и е скочил. Но защо никой от приятелите не се е опитал точно в този ден да бъде до него и да го спре, не разбирам.
В класификатора на болестите МКБ 10 има код Депресивно разстройство. Така че депресията е приета за болест най-официално в медицината.
Десетки пъти повторих депресивни и тревожни разстройства, защото те са именно психични разстройства, а не болести.
Продължавам да твърдя както и вчера, че в международния класификатор на болестите, психичните разстройства не са квалифицирани като болести!!!
Психичната болест може да бъде свързана само с тежка психоза и маниакалност, неврозите каквито са психичните разстройства не са болести.
За съжаление учителски манталитет, повечето си мислят че всичко им е ясно, а заобикалящите ги хора са учениците им.
За дамата от Швейцария не отрече твърденията ми че не е психиатър или психотерапевт.
Това означава ли, че е точно така?
Психичните разстройства не са глезотии и никога не съм го твърдяла, че на тези хора им нямало нищо. Това го написахте Вие, а не аз!
Тези хора не са "глезльовци", а имат психичен проблем без психопатология(болест) и помощта от специалист е много важна.
Подкрепата от семейството и психотерапевтичната помощ са определящи, може да бъде подпомогнато и с лекарства.
Но лекарствата са само допълващи и временен вариант.
И в дългосрочен план не водят до нищо добро, а само до проблеми. Завивисимост от бензодиазепини. А след спирането на дълга употреба на антидепресанти и антипсихотици, организма отказва да си произвежда сам веществата които са му вкарвани на готово и човек вече не е същия. Ще трябва дълго време да се възстанови спонтанното производство на определени вещества, ако изобщо се случи.
Не знам за въпросния случай, до колкото ми става ясно не е оказана, нито семейна, нито психотерапевтичната, нито медикаментозна помощ.
Което разбира се не е правилно.
Но дори и да беше оказана, няма 100% гаранция че самоубийството щеше да се предотврати, в психиатрията всичко е много субективно относително и индивидуално.
Много от самоубийствата се случват именно след "лечение" включително и медикаментозно. При много хора именно с хапчетата които са им предписани, като се изпият големи дози.
Абсолютно са безсмислени всякакви снимки на мозъци.
В психиатрията се диагностицира на субективен принцип, няма обективни образни и лабораторни изследвания.
За това и при психопатология се изисква минимум мнението на двама независими един от друг психиатри, защото субективното мнение само на един не върши работа.
Повтарям се, но психотропни хапчета се изписват наизуст, никой психиатър не се интересува какъв е серотонина, допамина, адреналин и т. н. на пациента му/клиента му, защото не е важно.
Завършила съм в Швейцария психология, където се изучава психопатология, диагностика и психотерапия на психични разстройства. Никога не съм твърдяла, че съм психиатър. ВСИЧКИ психични разстройства се наричат разстройства (mental disorders). Включително и всичките видове шизофрения. И шизофрениците ли не са болни? И ЯМР на мозъците на депресивните не можете да различите от това на нормален мозък, нали така? Пък специално за Вас съм пуснала и ЯМР на паник разстройство. ЯМР показва най-точно какво се случва в мозъка. И разликата между един нормален мозък и един на болен от депресия е очевидна. Този мозък не фунционира нормално.
А депресивните лежат в психиатрия и им се изписват лекарства, понеже не са болни, нали? Интересно тогава защо им действат тези лекарства, като всички те действат на биохимията на мозъка.
Още веднъж повтарям и спирам този безумен спор. ВСИЧКИ ментални разстройства, от най-леките, като депресии и панически разстройства, до най-тежките, като шизофрениите и т.н., се изучават по предмета ПСИХОПАТОЛОГИЯ.
Патологията (на гръцки: pathos – „болест“ и logos – „учение“) е наука за болестите.
A диагностичната система DSM, където са класифицирани, се нарича DSM, engl.: Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders)
Моите приятели психиатри и психолози биха ми се скарали защо водя такъв безсмислен спор и вдигам кръвно. И биха били прави. Че и темата оспамихме.
СПИРАМ.
А депресивните лежат в психиатрия и им се изписват лекарства, понеже не са болни, нали? Интересно тогава защо им действат тези лекарства, като всички те действат на биохимията на мозъка.
Още веднъж повтарям и спирам този безумен спор. ВСИЧКИ ментални разстройства, от най-леките, като депресии и панически разстройства, до най-тежките, като шизофрениите и т.н., се изучават по предмета ПСИХОПАТОЛОГИЯ.
Патологията (на гръцки: pathos – „болест“ и logos – „учение“) е наука за болестите.
A диагностичната система DSM, където са класифицирани, се нарича DSM, engl.: Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders)
Моите приятели психиатри и психолози биха ми се скарали защо водя такъв безсмислен спор и вдигам кръвно. И биха били прави. Че и темата оспамихме.
СПИРАМ.
Аз може би нямам много право да коментирам, защото не съм имала подобни мисли, слава Богу и близки, които са минали през това, не съм имала.
Като цяло си мисля, че всеки може да прави каквото желае с живота и тялото си, особено ако наистина има сериозни здравословни проблеми. Включително депресии, но там трябва да се намери начин да се помогне, как обаче е друг въпрос.
Но две неща не съм разбирала никога, а и дано не ми се наложи - от любовни терзания ... да се унижиш до такава степен, че да признаеш своя живот за незначителен пред някакъв мъж/жена ....
И винаги ми е било мъчно за близките и семейството, защото да, за човека, слагащ края, наистина идва краят на мъката, но за любимите му хора мъката започва. Може би само мисълта за това спира някои хора да го направят, знам ли.
По тази тема каквито и мнения да имаме, ако не попаднем в подобна ситуация, реално не знаем какво мислим или бихме направим.
Като цяло си мисля, че всеки може да прави каквото желае с живота и тялото си, особено ако наистина има сериозни здравословни проблеми. Включително депресии, но там трябва да се намери начин да се помогне, как обаче е друг въпрос.
Но две неща не съм разбирала никога, а и дано не ми се наложи - от любовни терзания ... да се унижиш до такава степен, че да признаеш своя живот за незначителен пред някакъв мъж/жена ....
И винаги ми е било мъчно за близките и семейството, защото да, за човека, слагащ края, наистина идва краят на мъката, но за любимите му хора мъката започва. Може би само мисълта за това спира някои хора да го направят, знам ли.
По тази тема каквито и мнения да имаме, ако не попаднем в подобна ситуация, реално не знаем какво мислим или бихме направим.
Здравейте!
Много тежка тема, момичета...
На мен по-скоро ми се блъскат в ума хиляди въпроси от типа:
„Къде отиваме наистина, след като преминем Отвъд?”
Има ли го това „Отвъд”?
И ще се срещнем ли пак отново с любимите си близки, които сме изгубили?
Ще можем ли да ги видим пак, да ги прегърнем, да бъдем отново заедно?
Ще бъдем ли пак щастливи...
Нали специално нашата, православна религия, ни учи, че самоубийството е грях и че всъщност Душата ни няма да отиде нито в Рая, нито в Ада, а ще се лута безпътна и така и няма да намери покой.
А точно обратното - този вид литература от типа: „Пътят на Душите” (и подобни) не приема самоубийството като грях – Душата пак си отива там, в другото Измерение, и се среща с всичките си любими хора.
Тоест – отнемайки си живота, ти не правиш нищо чак толкова лошо и нередно – просто след време (в следващ Живот) може да ти се наложи пак да преминеш през същите, или подобни изпитания, като тези, които така доброволно си прекъснал сега.
Този тип литература колкото ме поуспокои, толкова ме и подразни...
Как здравият ми разум да приеме, че, видиш ли, аз съвсем самичка и най-целеустремено съм си избрала да „вляза” точно в ето това мое Тяло и да изживея точно тези изпитания, щастливи моменти и страдания.
И живеейки си сравнително спокойно и мирно, изведнъж да разбера, че страдам от някакво тежко заболяване и че след време ще си отида в нечовешки, непосилни мъки.
И всичкото това Душата ми сама си го е избрала, за да може да се Извиси и да отиде на едно друго, много по-горно Ниво.
И за какво, за Бога, ми е това по-горно Ниво, след като тук, сега, в настоящия момент, в точно този Земен път, който следвам, аз трябва да страдам и да бъда нещастна?
Мъчейки Душата си в едно болно тяло...
Извинявайте за емоционалния пост, просто съм афектирана от ненавременната загуба на родителите ми - прекрасни хора, които си отидоха от най-лошата болест, измъчени и тъжни.
Как да приема, че това нещо те сами са си го избрали?
И как да приема, че аз САМА съм си избрала да живея с тяхната загуба...
П.П. :
Отдавна вече не съм „Непоправима романтичка”, животът така ме „ошамари”, че няма как да бъда такава, просто регистрацията ми е от едно друго, някога безметежно и „щастливо” време.
Много тежка тема, момичета...
На мен по-скоро ми се блъскат в ума хиляди въпроси от типа:
„Къде отиваме наистина, след като преминем Отвъд?”
Има ли го това „Отвъд”?
И ще се срещнем ли пак отново с любимите си близки, които сме изгубили?
Ще можем ли да ги видим пак, да ги прегърнем, да бъдем отново заедно?
Ще бъдем ли пак щастливи...
Нали специално нашата, православна религия, ни учи, че самоубийството е грях и че всъщност Душата ни няма да отиде нито в Рая, нито в Ада, а ще се лута безпътна и така и няма да намери покой.
А точно обратното - този вид литература от типа: „Пътят на Душите” (и подобни) не приема самоубийството като грях – Душата пак си отива там, в другото Измерение, и се среща с всичките си любими хора.
Тоест – отнемайки си живота, ти не правиш нищо чак толкова лошо и нередно – просто след време (в следващ Живот) може да ти се наложи пак да преминеш през същите, или подобни изпитания, като тези, които така доброволно си прекъснал сега.
Този тип литература колкото ме поуспокои, толкова ме и подразни...
Как здравият ми разум да приеме, че, видиш ли, аз съвсем самичка и най-целеустремено съм си избрала да „вляза” точно в ето това мое Тяло и да изживея точно тези изпитания, щастливи моменти и страдания.
И живеейки си сравнително спокойно и мирно, изведнъж да разбера, че страдам от някакво тежко заболяване и че след време ще си отида в нечовешки, непосилни мъки.
И всичкото това Душата ми сама си го е избрала, за да може да се Извиси и да отиде на едно друго, много по-горно Ниво.
И за какво, за Бога, ми е това по-горно Ниво, след като тук, сега, в настоящия момент, в точно този Земен път, който следвам, аз трябва да страдам и да бъда нещастна?
Мъчейки Душата си в едно болно тяло...
Извинявайте за емоционалния пост, просто съм афектирана от ненавременната загуба на родителите ми - прекрасни хора, които си отидоха от най-лошата болест, измъчени и тъжни.
Как да приема, че това нещо те сами са си го избрали?
И как да приема, че аз САМА съм си избрала да живея с тяхната загуба...
П.П. :
Отдавна вече не съм „Непоправима романтичка”, животът така ме „ошамари”, че няма как да бъда такава, просто регистрацията ми е от едно друго, някога безметежно и „щастливо” време.
Моля??? Ето критериите за депресивно разстройство според DSM V, диагностичната система за психопатология, която използваме ние психолозите и психиатрите.
..........................
..........................
Спора го направихте Вие, не аз.
И се надявам да спрете!
Ето тук се определяте като "ние психолозите и психиатрите".
За това ми стана любопитно каква точно сте, защото начина ви на мислене не е на психиатър.
Може да сте изучавали дисциплина психотерапия в образованието си на психолог, което не означава че сте психотерапевт.
Би трябвало да знаете, че за да станете психотерапевт трябва да имате следдипломно обучение в минимум две психотерапевтични модалности плюс своя лична психотерапия, което е дълъг процес.
И архитекта изучава в университета дисциплина геодезия, но не е геодезист по професия.
Вашите снимки на мозъци нищо не доказват. Аз също мога да ви публикувам ЯМР, ЕЕГ и изследване на серотонина на реален човек мой роднина с два опита за самоубийство и с поне десет ходения до Аспаруховия мост и не събиране на смелост да се хвърли, ако му се предложи евтаназия ще се съгласи веднага защото е безболезнено и сигурно.
Този човек е определен по различен начин от няколко различни психиатъра, което е нормално, в психиатрията нещата са субективни. При единия психиатър е с депресия без психопатология, при другия е с БАР, при третия е с меланхолична депресия със склонност към биполярно.
Не според мен, а според водещи невролози, психиатри и образни диагностици професори и доценти, всички горепосочени изследвания са в норма без изменения, включително и серотонина.
Тези изследвания не са назначени от лекар, лекарите не се занимават с такива безсмислени неща,
роднините по жалание и за успокоение са ги направили.
Вие не можете ли да разберете, че какво се случва в мозъка на отделния човек е индивидуално, това не го пише в учебниците Ви.
Много хора чувствайки се депресирани, заради клишето, че депресията е резултат на нисък серотонин си изследват по тяхно желание серонина, и с изненада установяват че е в норма или завишен.
Не е важно количеството на серотонина, а как си взаимодейства с останалите невротрансмисери.
Но всичкото това биохимията е само следствие, друга е причината..............
Многократно повторих, че шизофренията е психопатология. Не може да ми задавате въпрос и шизофренията ли не е болест!
ЯМР на депресирани, на такива с панически атаки.... луда работа.
Постойте няколко дни в някой психиатричен кабинет и констарирайте на колко души психиатъра назначи ЯМР!
Няма образно изследване доказващо психични разстройства и болести!!!!!
Изключително много ми се иска точно в тази тема професионалисти или "професионалисти" да не си го мерят.
Разбрахме двете гледни точки, с едната мога да се съглася в голяма степен, другата е твърде далеч от чисто човешкото съчувствие, имам чувството че пише ИИ (изкуствен интелект).
Дано да не ѝ се случва такава загуба, бързо ще захвърли дебелите книги.
Сигурно има и други, като мен загубили близки, които са извършили суицид.
Много четох тогава, много мислих, но науката не се е развила дотам, че да можем да твърдим със сигурност, дали има отвъдно, прераждане, наказание, ад или рай.
Като малка утеха за мен са следните фрази:
Книгата:
Разбрахме двете гледни точки, с едната мога да се съглася в голяма степен, другата е твърде далеч от чисто човешкото съчувствие, имам чувството че пише ИИ (изкуствен интелект).
Дано да не ѝ се случва такава загуба, бързо ще захвърли дебелите книги.
Сигурно има и други, като мен загубили близки, които са извършили суицид.
Много четох тогава, много мислих, но науката не се е развила дотам, че да можем да твърдим със сигурност, дали има отвъдно, прераждане, наказание, ад или рай.
Като малка утеха за мен са следните фрази:
Книгата:
Здравейте!
Много тежка тема, момичета...
На мен по-скоро ми се блъскат в ума хиляди въпроси от типа:
„Къде отиваме наистина, след като преминем Отвъд?”
Има ли го това „Отвъд”?
И ще се срещнем ли пак отново с любимите си близки, които сме изгубили?
Ще можем ли да ги видим пак, да ги прегърнем, да бъдем отново заедно?
Ще бъдем ли пак щастливи...
Нали специално нашата, православна религия, ни учи, че самоубийството е грях и че всъщност Душата ни няма да отиде нито в Рая, нито в Ада, а ще се лута безпътна и така и няма да намери покой.
А точно обратното - този вид литература от типа: „Пътят на Душите” (и подобни) не приема самоубийството като грях – Душата пак си отива там, в другото Измерение, и се среща с всичките си любими хора.
Тоест – отнемайки си живота, ти не правиш нищо чак толкова лошо и нередно – просто след време (в следващ Живот) може да ти се наложи пак да преминеш през същите, или подобни изпитания, като тези, които така доброволно си прекъснал сега.
Този тип литература колкото ме поуспокои, толкова ме и подразни...
Как здравият ми разум да приеме, че, видиш ли, аз съвсем самичка и най-целеустремено съм си избрала да „вляза” точно в ето това мое Тяло и да изживея точно тези изпитания, щастливи моменти и страдания.
И живеейки си сравнително спокойно и мирно, изведнъж да разбера, че страдам от някакво тежко заболяване и че след време ще си отида в нечовешки, непосилни мъки.
И всичкото това Душата ми сама си го е избрала, за да може да се Извиси и да отиде на едно друго, много по-горно Ниво.
И за какво, за Бога, ми е това по-горно Ниво, след като тук, сега, в настоящия момент, в точно този Земен път, който следвам, аз трябва да страдам и да бъда нещастна?
Мъчейки Душата си в едно болно тяло...
Извинявайте за емоционалния пост, просто съм афектирана от ненавременната загуба на родителите ми - прекрасни хора, които си отидоха от най-лошата болест, измъчени и тъжни.
Как да приема, че това нещо те сами са си го избрали?
И как да приема, че аз САМА съм си избрала да живея с тяхната загуба...
П.П. :
Отдавна вече не съм „Непоправима романтичка”, животът така ме „ошамари”, че няма как да бъда такава, просто регистрацията ми е от едно друго, някога безметежно и „щастливо” време.
Много тежка тема, момичета...
На мен по-скоро ми се блъскат в ума хиляди въпроси от типа:
„Къде отиваме наистина, след като преминем Отвъд?”
Има ли го това „Отвъд”?
И ще се срещнем ли пак отново с любимите си близки, които сме изгубили?
Ще можем ли да ги видим пак, да ги прегърнем, да бъдем отново заедно?
Ще бъдем ли пак щастливи...
Нали специално нашата, православна религия, ни учи, че самоубийството е грях и че всъщност Душата ни няма да отиде нито в Рая, нито в Ада, а ще се лута безпътна и така и няма да намери покой.
А точно обратното - този вид литература от типа: „Пътят на Душите” (и подобни) не приема самоубийството като грях – Душата пак си отива там, в другото Измерение, и се среща с всичките си любими хора.
Тоест – отнемайки си живота, ти не правиш нищо чак толкова лошо и нередно – просто след време (в следващ Живот) може да ти се наложи пак да преминеш през същите, или подобни изпитания, като тези, които така доброволно си прекъснал сега.
Този тип литература колкото ме поуспокои, толкова ме и подразни...
Как здравият ми разум да приеме, че, видиш ли, аз съвсем самичка и най-целеустремено съм си избрала да „вляза” точно в ето това мое Тяло и да изживея точно тези изпитания, щастливи моменти и страдания.
И живеейки си сравнително спокойно и мирно, изведнъж да разбера, че страдам от някакво тежко заболяване и че след време ще си отида в нечовешки, непосилни мъки.
И всичкото това Душата ми сама си го е избрала, за да може да се Извиси и да отиде на едно друго, много по-горно Ниво.
И за какво, за Бога, ми е това по-горно Ниво, след като тук, сега, в настоящия момент, в точно този Земен път, който следвам, аз трябва да страдам и да бъда нещастна?
Мъчейки Душата си в едно болно тяло...
Извинявайте за емоционалния пост, просто съм афектирана от ненавременната загуба на родителите ми - прекрасни хора, които си отидоха от най-лошата болест, измъчени и тъжни.
Как да приема, че това нещо те сами са си го избрали?
И как да приема, че аз САМА съм си избрала да живея с тяхната загуба...
П.П. :
Отдавна вече не съм „Непоправима романтичка”, животът така ме „ошамари”, че няма как да бъда такава, просто регистрацията ми е от едно друго, някога безметежно и „щастливо” време.
Няколко души гледат едно и също нещо, но виждат различни неща. Нормално, всеки според възприятията и опита си.
Според мен всичко написано е по темата за самоубийство и суицидните мисли.
Сериозни успехи постигат, дори променят животите на хората психотерапевтите, които не работят с ?"диагнозата"? , а с човека!!!!
На някой може да му се стори, че пиша поредната глупост, но повтарям психолозите и психотерапевтите не са лекари и нямат право да лекуват болести.
Е как тогава ще "лекуват" "болестите" психични разстройства.!
Според мен всичко написано е по темата за самоубийство и суицидните мисли.
Сериозни успехи постигат, дори променят животите на хората психотерапевтите, които не работят с ?"диагнозата"? , а с човека!!!!
На някой може да му се стори, че пиша поредната глупост, но повтарям психолозите и психотерапевтите не са лекари и нямат право да лекуват болести.
Е как тогава ще "лекуват" "болестите" психични разстройства.!
Към момента, доколкото разбрах само ЖениБГ казва, че е психолог, т.е. професионалист. Аз съм логопед, но пак трябва да съм в час с разстройствата. За друг не знам да е казал. Със сигурнот не си меря нищо с Жени, защото сме на едно и също мнение относно "мозъците" и класификатора.
За мен голяма част от популярната литература на тази тема е по-скоро объркваща хората. Въпросът за живота и смъртта е вечен и всеки човек се интересува и иска да си изгради някаквасвоя теория и вярвания. Християнството и другите религии отделят голямо значение на тези въпрос в доктрините си.
За мен голяма част от популярната литература на тази тема е по-скоро объркваща хората. Въпросът за живота и смъртта е вечен и всеки човек се интересува и иска да си изгради някаквасвоя теория и вярвания. Християнството и другите религии отделят голямо значение на тези въпрос в доктрините си.
................................ Мисля, че темата е по-скоро за моралните дилеми, а не за медицински определения.
Вчера пък и днес се недоволстваше че се неглижирали хората с мисли са самоубийство и не се взимали мерки навреме и се стига до фатален край, даже и пример се даде за реален случай.
Сега пък не била важна само медицинската част. Няма угодия. Всичко е важно!!!
Андариел, Той и Мангъров и други лекари имат дипломи, но масово не сте съгласни с тях. По твойта логика щом като е професионалист значи е прав.
Дипломата не говори нищо, а начина на мислене.
Придаваш по-голямо значение на образованието по психология от колкото то действителност има.
Психолога няма диагностични права и "лечебните" му права са ограничени.
Ааа, не я купувам аз таз песен любовна за дипломите! Човек първо трябва да има диплома, пък после да разсъждава дали е нужна и какво си мисли Мангъров.
Да, важна е медицинската част, защото към момента само тя е официална. И Наказателният кодекс, ако някой подтиква някого към такива действия.
Да, важна е медицинската част, защото към момента само тя е официална. И Наказателният кодекс, ако някой подтиква някого към такива действия.
................................ Мисля, че темата е по-скоро за моралните дилеми, а не за медицински определения.
Вчера пък и днес се недоволстваше че се неглижирали хората с мисли са самоубийство и не се взимали мерки навреме и се стига до фатален край, даже и пример се даде за реален случай.
Сега пък не била важна само медицинската част. Няма угодия. Всичко е важно!!!
Андариел, Той и Мангъров и други лекари имат дипломи, но масово не сте съгласни с тях. По твойта логика щом като е професионалист значи е прав.
Дипломата не говори нищо, а начина на мислене.
Придаваш по-голямо значение на образованието по психология от колкото то действителност има.
Психолога няма диагностични права и "лечебните" му права са ограничени.
Медицинската част от обясненията, поднесена по този начин, би била интересна единствено за хора с медицински познания, които биха могли да я разберат. Аз нямам такива познания, както и поне 90% от пишещите в темата. Това не е форум на медици, а и темата е формулирана така, че набляга на моралната страна на въпроса. Можеш да си пишеш, но нито си по темата, нито си интересна за повечето пишещи.
Poni69, Благодаря за високото мнение.
Но Андариел и Жени.БГ ме определят за лаик и за какво беше че чета масова литература а не научна, именно защото боравя с прости думи, разбираеми за всички - а не цитирам учебници и не публикувам линкове.
Чувства, мисли, серотонин, ЯМР, и т. н това са думи от обща култура.
Но Андариел и Жени.БГ ме определят за лаик и за какво беше че чета масова литература а не научна, именно защото боравя с прости думи, разбираеми за всички - а не цитирам учебници и не публикувам линкове.
Чувства, мисли, серотонин, ЯМР, и т. н това са думи от обща култура.
Аз и научната мога да я обясня с думи прости. Какво им е на учебниците, те нали са писани за това, да се учат хората. Ти в твоята професия откъде си се учила, нали от учебници, а не ти го е спуснал Господ това знание!
Няма никаква обща култура, а са си чиста наука. Обща култура е да бистриш масовата литература с комшийката на кафе и да си хвърляте карти таро.
Няма никаква обща култура, а са си чиста наука. Обща култура е да бистриш масовата литература с комшийката на кафе и да си хвърляте карти таро.
Не си изтрих постовете само по две причини. Смятам, че и за близките е важно да знаят и научните обяснения, в смисъл, че има тежки депресии, които може и да не е възможно да се излекуват. И че в някои случаи те не биха могли да предотвратят суицида. За да не се питат цял живот какво направих или не направих. Това чувство за вина е смазващо.
Но пък в много случаи, ако са запознати със симптомите на депресия (които съм дала в линковете по горе), близките могат да насърчат болния да се лекува навреме и да го подкрепят по време на лечението, което е вече половин спечелена битка. Защото депресията има много лица. Някои от тях са усмихнати.
Другата причина е, че може и някой потребител със суицидни мисли да прочете нашите постове с Анди и да се насочи към лечение. Ако дори един го направи, ще има полза от цялото това писане.
На тези, които съм отегчила, се извинявам.
Но пък в много случаи, ако са запознати със симптомите на депресия (които съм дала в линковете по горе), близките могат да насърчат болния да се лекува навреме и да го подкрепят по време на лечението, което е вече половин спечелена битка. Защото депресията има много лица. Някои от тях са усмихнати.
Другата причина е, че може и някой потребител със суицидни мисли да прочете нашите постове с Анди и да се насочи към лечение. Ако дори един го направи, ще има полза от цялото това писане.
На тези, които съм отегчила, се извинявам.
Аз от където съм се учила съм, не замервам клиенти и колеги с цитати, а давам мнението си , разсъжденията си, интуитивност, комбинативност и т. н. за конкретната реална ситуация която възниква, готов отговор в учебника и да искам не мога да нямеря.
Готов отговор как да се помогне на човек със суицидни мисли също няма!
Само ако се надникне в душата му може да се намери, а не в мозъка му чрез техника.
Възниква въпроса, а дали той иска да му се помогне, все пак не вижда смисъл и желанието му е да приключи.
Може да иска да приключи, но от къде е сигурен че ще се пресели успешно в отвъдното. Ако сега живота му няма смисъл, какъв смисъл би имал живота му ако си докара инвалидност и увреждания.
Да бе, само вашите постове с Анди насърчават хората да се "лекуват"!?!?!?!?!?
А другите ги призовават да се самоубиват ли....
Та аз ги насърчавам във всеки мой пост да потърсят професионална помощ, дори и едно действие в обратна посока не съм направила. И не само аз и други потребители.
Най-важната помощ психотерапия и подкрепа от близки. Ако се налага и подпомагане с медикаменти за разумен период от време, за да не се навлиза в зависимости. Защото лечението на зависимост е по-тежко, и от самия проблем за който са пити хапчетата.
Готов отговор как да се помогне на човек със суицидни мисли също няма!
Само ако се надникне в душата му може да се намери, а не в мозъка му чрез техника.
Възниква въпроса, а дали той иска да му се помогне, все пак не вижда смисъл и желанието му е да приключи.
Може да иска да приключи, но от къде е сигурен че ще се пресели успешно в отвъдното. Ако сега живота му няма смисъл, какъв смисъл би имал живота му ако си докара инвалидност и увреждания.
Да бе, само вашите постове с Анди насърчават хората да се "лекуват"!?!?!?!?!?
А другите ги призовават да се самоубиват ли....
Та аз ги насърчавам във всеки мой пост да потърсят професионална помощ, дори и едно действие в обратна посока не съм направила. И не само аз и други потребители.
Най-важната помощ психотерапия и подкрепа от близки. Ако се налага и подпомагане с медикаменти за разумен период от време, за да не се навлиза в зависимости. Защото лечението на зависимост е по-тежко, и от самия проблем за който са пити хапчетата.
Пишеш някакви общи приказки (а не обща култура), но се съмнявам да тръгнеш нещо да правиш за този човек, освен да си играеш на психолог-аматьор, и философ-аматьор, който четка самолюбието си. Няма какво да разсъждаваш дали имал право или нямал право на нещо, защото ако се случва пред очите ти, ще трябва после да се обясняваш пред полицията къде си дрямала. Да, нищо няма да ти направят, но ще те питат какво знаеш по въпроса. Тогава никой няма да те пита какво си разсъждавала дали душата му е безсмъртна и къде ще се преселва. Съмнявам се да си имала досег с реален човек с такива мисли, иначе нямаше да пишеш али-бали дали искал да му се помогне, за души и прочие.
А цялото писане как не ти трябвал мозъкът, защото била важна душата само показва защо трябва да се учат невронауки. То е като с компютъра ти - хардуерът като се бъгне, или ако ти се бъгне операционната система, не можеш и фейса да си отвориш да видиш на каква екскурзия е ходила приятелката ти.
А цялото писане как не ти трябвал мозъкът, защото била важна душата само показва защо трябва да се учат невронауки. То е като с компютъра ти - хардуерът като се бъгне, или ако ти се бъгне операционната система, не можеш и фейса да си отвориш да видиш на каква екскурзия е ходила приятелката ти.
Андариел, наясно съм с високото ти самочувствие от години, и свръх его по всякаква теми.
Имаш право на него, аз имам право да не му се възхищавам. .
Заглавието на темата е "Имам ли право. Суицид. ", какъв е проблема, че съм написала нещо по въпроса!
Заглавието не е ЯМР на мозък.
Тук в тази тема професионалисти няма!!! Професионалиста излиза с името и биографията си/опит, позиция в момента, има такива теми с консултанти всякакви. Ти си потребител като другите в темата, не професионалист.
Приказките ми за душата били "али бали", това ми показва че си нямаш представа какво се случва в един психиатричен кабинет. Случва се разговор, в кабинета на психиатъра няма техники за изследване на мозък, нито праща пациента/клиента на такива изследвания, освен в случаите когато човек съобщава за продължителна значима/сериозна болкова симптоматика да бъде отхвърлена. В действителност се случва точно така както съм го написала. Психиатъра изписва хапчета след като се запознае с душата на човека, а не със снимка на мозъка му. Като изписването на хапчета не е задължително!
Подиграваш се с всички психотерапевти, защото това е предмета на работата им, да надникват в душите на клиентите си. Да, клиенти, а не пациенти. Не аз, а самите психотерапевти така наричат посетителите си. Професионалистите ги знаят тези неща.
Може да се съмняваш колкото искаш, аз вчера съм написала че има такъв човек/роднина в живота ми не само с мисли но и с действия за самоубийство. Пазенето му да не направи най лошото е постоянно и много трудно. И не си го пазим просто ей така да не се самоубие без достъп до лекари, ама само заради теб няма повтарям вчерашното написано.
Пропуските и на двете ви са големи, и самочувствието голямо. Само вие си знаете и никой друг какво точно работите.
Нямам нужда да си четкам егото, имам непоносимост към ръсене на заблуди особено от "? професионалисти? ".
Имаш право на него, аз имам право да не му се възхищавам. .
Заглавието на темата е "Имам ли право. Суицид. ", какъв е проблема, че съм написала нещо по въпроса!
Заглавието не е ЯМР на мозък.
Тук в тази тема професионалисти няма!!! Професионалиста излиза с името и биографията си/опит, позиция в момента, има такива теми с консултанти всякакви. Ти си потребител като другите в темата, не професионалист.
Приказките ми за душата били "али бали", това ми показва че си нямаш представа какво се случва в един психиатричен кабинет. Случва се разговор, в кабинета на психиатъра няма техники за изследване на мозък, нито праща пациента/клиента на такива изследвания, освен в случаите когато човек съобщава за продължителна значима/сериозна болкова симптоматика да бъде отхвърлена. В действителност се случва точно така както съм го написала. Психиатъра изписва хапчета след като се запознае с душата на човека, а не със снимка на мозъка му. Като изписването на хапчета не е задължително!
Подиграваш се с всички психотерапевти, защото това е предмета на работата им, да надникват в душите на клиентите си. Да, клиенти, а не пациенти. Не аз, а самите психотерапевти така наричат посетителите си. Професионалистите ги знаят тези неща.
Може да се съмняваш колкото искаш, аз вчера съм написала че има такъв човек/роднина в живота ми не само с мисли но и с действия за самоубийство. Пазенето му да не направи най лошото е постоянно и много трудно. И не си го пазим просто ей така да не се самоубие без достъп до лекари, ама само заради теб няма повтарям вчерашното написано.
Пропуските и на двете ви са големи, и самочувствието голямо. Само вие си знаете и никой друг какво точно работите.
Нямам нужда да си четкам егото, имам непоносимост към ръсене на заблуди особено от "? професионалисти? ".
Ти психиатър ли си, само да питам? Ако си психиатър, ок. за виждането в кабинета на психиатъра, може сестрата да види също какво се случва. Но ако нито си психиатър, нито сестрата в психиатричния кабинет, как точно знаеш какво се случва? Срещите с психиатър и психолог са индивидуални, без зрители.
Не се подигравам над никого, не знам защо си измисляш някакви неща и ми ги приписваш. Да, клиенти са, защото някои хора се обиждат, ако чуят думата пациент. Това е несъществено за работата.
Дипломата си е диплома, така че съм професионалист, щом имам диплома и практикувам. Доста хора ме познават лично във форума, така че знаят какво работя. А колко и какво зная или не зная могат да го преценяват само хора, които са ми равни по образование и практика и няколко други човека, които бяха мои преподаватели и са с по едно "проф." пред името.
Не се подигравам над никого, не знам защо си измисляш някакви неща и ми ги приписваш. Да, клиенти са, защото някои хора се обиждат, ако чуят думата пациент. Това е несъществено за работата.
Дипломата си е диплома, така че съм професионалист, щом имам диплома и практикувам. Доста хора ме познават лично във форума, така че знаят какво работя. А колко и какво зная или не зная могат да го преценяват само хора, които са ми равни по образование и практика и няколко други човека, които бяха мои преподаватели и са с по едно "проф." пред името.
По традиция, най-често срещите са без зрители, но това не е категорично правило.
Моят роднина с желание да прекрати живота си и е над 18 годишен, при всички срещи с психиатрите беше с баща си.
Сигурно си мислиш, че си измислям, за това ще кажа едно от имената на психиатрите - д-р Александър Попов водещ психиатър във Варна. Дори и аз имах среща с него относно роднината ми и изписаните му медикаменти.
Срещите са и без зрител сестра, всъщност, от къде го измисли това.
Съдържанието на разговора е поверително, психиатъра и психотерапевта нямат право да изнасят информацията, но пациентите/клиентите нямат забрана да споделят за разговора си със специалиста ако чувстват че имат нужда от това и с когото преценят.
Съдържанието на разговора е поверително, но не е поверително и не е тайна, че в кабинета се случва разговор и нищо друго.
Аз имам дори и лични посещения при психиатър още в далечната 98 година. Проф Христо Кожухаров - случи се разговор.
След това ми трябваха хапчета за сън, след проблемна операция, случи се разговор с психиатъра.
И опит с психиатрични експертизи имам - освен комуникация, говорене друго не се случва.
Основното правило в "лечението" на психични разстройства е специалиста да е с прекършено его, а не егото му да препуска като бясно куче. За това е и изискването за лична психотерапия на психотерапевтите.
Моят роднина с желание да прекрати живота си и е над 18 годишен, при всички срещи с психиатрите беше с баща си.
Сигурно си мислиш, че си измислям, за това ще кажа едно от имената на психиатрите - д-р Александър Попов водещ психиатър във Варна. Дори и аз имах среща с него относно роднината ми и изписаните му медикаменти.
Срещите са и без зрител сестра, всъщност, от къде го измисли това.
Съдържанието на разговора е поверително, психиатъра и психотерапевта нямат право да изнасят информацията, но пациентите/клиентите нямат забрана да споделят за разговора си със специалиста ако чувстват че имат нужда от това и с когото преценят.
Съдържанието на разговора е поверително, но не е поверително и не е тайна, че в кабинета се случва разговор и нищо друго.
Аз имам дори и лични посещения при психиатър още в далечната 98 година. Проф Христо Кожухаров - случи се разговор.
След това ми трябваха хапчета за сън, след проблемна операция, случи се разговор с психиатъра.
И опит с психиатрични експертизи имам - освен комуникация, говорене друго не се случва.
Основното правило в "лечението" на психични разстройства е специалиста да е с прекършено его, а не егото му да препуска като бясно куче. За това е и изискването за лична психотерапия на психотерапевтите.
Моите наблюдения са,че повечето от самоубийците изобщо не са имали време да изпадат в депресивни състояния,пък за хапчета ,лечения и сеанси и дума не може да става ! Аз незнам защо толкова страници се спори и се дъвчат психолози и психиатри след като болшинството изобщо не опира до тях,нито им е до решаване и справяне с проблема...
Как ще коментирате самоубийствата на хора със сериозни професии сблъскали се с тежки житейски проблеми,невъзможност за справяне и последващ съвсем осъзнат и премислен акт ?
Пак ли депресии и че никой не е забелязал състоянието на човека-ами че някои буквално са се върнали от работа,други от почивка и т.н?
Как ще коментирате самоубийствата на хора със сериозни професии сблъскали се с тежки житейски проблеми,невъзможност за справяне и последващ съвсем осъзнат и премислен акт ?
Пак ли депресии и че никой не е забелязал състоянието на човека-ами че някои буквално са се върнали от работа,други от почивка и т.н?
Моите наблюдения са,че повечето от самоубийците изобщо не са имали време да изпадат в депресивни състояния,пък за хапчета ,лечения и сеанси и дума не може да става ! Аз незнам защо толкова страници се спори и се дъвчат психолози и психиатри след като болшинството изобщо не опира до тях,нито им е до решаване и справяне с проблема...
Как ще коментирате самоубийствата на хора със сериозни професии сблъскали се с тежки житейски проблеми,невъзможност за справяне и последващ съвсем осъзнат и премислен акт ?
Пак ли депресии и че никой не е забелязал състоянието на човека-ами че някои буквално са се върнали от работа,други от почивка и т.н?
Как ще коментирате самоубийствата на хора със сериозни професии сблъскали се с тежки житейски проблеми,невъзможност за справяне и последващ съвсем осъзнат и премислен акт ?
Пак ли депресии и че никой не е забелязал състоянието на човека-ами че някои буквално са се върнали от работа,други от почивка и т.н?
Изследванията на мозъка се правят с цел да се изследва болестта и да се види какво точно става там, за да се откриват и тестват нови методи на лечение. Ако не знаеш какво лекуваш, как да го лекуваш??? Учените от цял свят се занимават с това. Не е нужно да се изследва всеки пациент, а само тези, които учавстват в проучвания. Показаните снимки са с цел да се разбере, че мозък на един депресивен не работи, както мозък на здрав човек. Той има редица ареали, които не работят.
Съгласна съм с Blackwolfie, че не всеки пациент знае, че има депресия, особено ако постоянно му се внушава, че всичко е наред и трябва само малко да се стегне. Само фактът, че има мисли за суицид вече говори за депресия. Дали е депресивен епизод или е тежка депресия е без значение. Той и по време на един кратък епизод може да се самоубие. Между другото, повечето депресивни пациенти идват с физически оплаквания. Умора, липса на концентрация, проблеми с паметта, болки в гърба, безсъние и т.н. Изобщо не подозират, че имат депресия.
Депресията има толкова лица. Може години да остане незабелязана. Ето това е типичен пример.
Съгласна съм с Blackwolfie, че не всеки пациент знае, че има депресия, особено ако постоянно му се внушава, че всичко е наред и трябва само малко да се стегне. Само фактът, че има мисли за суицид вече говори за депресия. Дали е депресивен епизод или е тежка депресия е без значение. Той и по време на един кратък епизод може да се самоубие. Между другото, повечето депресивни пациенти идват с физически оплаквания. Умора, липса на концентрация, проблеми с паметта, болки в гърба, безсъние и т.н. Изобщо не подозират, че имат депресия.
Депресията има толкова лица. Може години да остане незабелязана. Ето това е типичен пример.
Jenny.BG
Научните проучвания са едно, практиката съвсем друго. Чак когато нещо е доказано, тогава навлиза в практиката за масова употреба.
Все още науката не е доказала образни изследвания за "диагностициране" на психични разстройства, за това не са и навлезли в практиката.
Моето мнение е, че скоро няма и да се случи. Защото психичните разстройства никога не съществуват в изчистен вид, те само условно са разделени на депресия, паническото разстройство, натраплива невроза(ОКР), генерализирана тревожност и т. н.
Реално винаги са в комбиниран вид от две или повече. На субективен принцип се пише това което видимо преобладава според психиатъра. То за това и един и същи човек може да получи различни "диагнози", ако посети няколко психиатъра.
Публикуваните вчера тук образни изследвания първо на депресия и второ на панически атаки са абсурдни и реално невъзможни.
Какво ли би било образното изследване на реален случай, да кажем натраплива невроза(ОКР) с панически атаки!?!?!?
Поне за сега практикуваният метод за "диагностика" е интуицията и прозорливостта на психиатъра, които образованието и опита му са формирали у него.
Научните проучвания са едно, практиката съвсем друго. Чак когато нещо е доказано, тогава навлиза в практиката за масова употреба.
Все още науката не е доказала образни изследвания за "диагностициране" на психични разстройства, за това не са и навлезли в практиката.
Моето мнение е, че скоро няма и да се случи. Защото психичните разстройства никога не съществуват в изчистен вид, те само условно са разделени на депресия, паническото разстройство, натраплива невроза(ОКР), генерализирана тревожност и т. н.
Реално винаги са в комбиниран вид от две или повече. На субективен принцип се пише това което видимо преобладава според психиатъра. То за това и един и същи човек може да получи различни "диагнози", ако посети няколко психиатъра.
Публикуваните вчера тук образни изследвания първо на депресия и второ на панически атаки са абсурдни и реално невъзможни.
Какво ли би било образното изследване на реален случай, да кажем натраплива невроза(ОКР) с панически атаки!?!?!?
Поне за сега практикуваният метод за "диагностика" е интуицията и прозорливостта на психиатъра, които образованието и опита му са формирали у него.
Дани, ако ги беше учила някои работи, а не да си разсъждаваш по принцип, щеше да знаеш, не е толкова лесно да се открие връзката. Трябва едни хора да прекарат десетилетия сред пациенти, изследвания на мозъка и да изхабят пет тира с клавиатури и да проседят милиони часове над учебниците и дебелите книги, които ти толкова ненавиждаш, за да може сега ти да приемаш по подразбиране 90 процента от научните открития. Най-малкото е срамота и грехота да пишеш такива неща. Наистина е срамота.
Как може да се изучава нещо в университет, ако не е доказано? Абсурдно е. Толкова ресурси се влагат за изучаването на депресията, която е от най-често срещаните диагнози. Милиони изследвания. А "картинките" не съм ги рисувала аз, че нищо да не значат. Правени са в болници от специалисти, които това изследват. Където лежат точно тези, които иначе биха се самоубили, ако ги нямаше тези изследвания и лекарства.
Между другото, аз съм си правила труда да почета във форуми за самоубийци, за да ги разбера по-добре. Там нито веднъж не видях въпрос имам ли право да се самоубивам или нямам. Обсъждат се начините, тестват се по няколко пъти, за да е сигурно. Главният въпрос, който се обсъжда, е какво си направил грешно, ако си оцелял, и как да се направи по-добре и безболезнено. Все едно къде да си купиш най-хубавите домати на пазара. Тези хора го планират с месеци и години. Изобщо не е моментно решение. Мисля си, колко трябва да ти е променен мозъкът, че да нямаш никакво чувство за самосъхранение и дори да мечтаеш за края.
Имах и колежка, тогава бяхме студентки и съквартирантки. Тя беше със специалност точно невро науки. Имаше биполярна депресия. Във фаза на депресия направи опит за самоубийство и аз я намерих. За щастие още не беше запозната добре с медикаментите и беше взела грешните хапчета, та оцеля. Знам, че от много отдавна имаше суицидни мисли. Сега е психолог в психиатрията.
Между другото, аз съм си правила труда да почета във форуми за самоубийци, за да ги разбера по-добре. Там нито веднъж не видях въпрос имам ли право да се самоубивам или нямам. Обсъждат се начините, тестват се по няколко пъти, за да е сигурно. Главният въпрос, който се обсъжда, е какво си направил грешно, ако си оцелял, и как да се направи по-добре и безболезнено. Все едно къде да си купиш най-хубавите домати на пазара. Тези хора го планират с месеци и години. Изобщо не е моментно решение. Мисля си, колко трябва да ти е променен мозъкът, че да нямаш никакво чувство за самосъхранение и дори да мечтаеш за края.
Имах и колежка, тогава бяхме студентки и съквартирантки. Тя беше със специалност точно невро науки. Имаше биполярна депресия. Във фаза на депресия направи опит за самоубийство и аз я намерих. За щастие още не беше запозната добре с медикаментите и беше взела грешните хапчета, та оцеля. Знам, че от много отдавна имаше суицидни мисли. Сега е психолог в психиатрията.
Андариел, продължаваш да твърдиш, че си учила нещо което не си!!!
Не си учила нито психиатрия, нито психология, нито си обучена в психотерапевтични модалности, камо ли да имаш собствена психотерапия по професионални причини!
Ако ги беше учила всички гореизброени, щеше да си наясно че психиатрията и психотерапията не са математика.
Психиатрия и неврология не са синоними и т. н.
Моите "разсъждения" се случват реално всеки ден без изключение!
Едни такива тънки неща няма от къде да ги знаеш като това, че не всеки психиатър и психотерапевт може да помогне на клиента си/пациента. Човек ги сменя докато си пасне с подходящия. Защото само с образованието в университета не става,... при тази проблематика ключов момент е личността, чисто човешките и личностни качества на терапевта/психиатъра.
Психологията е наука за душата, а не за числата!
Jenny. BG,
Ти не си лекар!
Твои думи са, че си завършила психология
Нито хапчетата, нито ЯМР са от професионалните ти компетенции.
От къде са снимките които публикуваш, никой не може да знае.
Научни изследвания се правят и ще продължават да се правят, това не съм го отрекла!
Сама казваш, че самоубийците в еди си какви форуми обмислят дълго време начина, а не е моментно решение.
Обмислят, защото обмислянето е признак на осъзнаване.
Има ли осъзнаване няма болест.
Интересуваш се само от крайното действие самоубийството и по това съдиш тези хора.
А сигурно си има причина, и единствения начин да се разбере е словесния. Не правиш разлика между начин на мислене и изменен мозък.
За колежката и опита за самоубийство. Със случай с който не съм запозната в подробности не мога да го коментирам, но биполярно разстр. в тежката му форма си е болест.
Хората са казали "една птичка пролет не прави"!
Само заради вас няма от утре психиатрите и психотерапевтите да си променят стандартите на работа.
Да поставят "диагнози" и изписват хапчета по образни и биохимични изследвания!
Не си учила нито психиатрия, нито психология, нито си обучена в психотерапевтични модалности, камо ли да имаш собствена психотерапия по професионални причини!
Ако ги беше учила всички гореизброени, щеше да си наясно че психиатрията и психотерапията не са математика.
Психиатрия и неврология не са синоними и т. н.
Моите "разсъждения" се случват реално всеки ден без изключение!
Едни такива тънки неща няма от къде да ги знаеш като това, че не всеки психиатър и психотерапевт може да помогне на клиента си/пациента. Човек ги сменя докато си пасне с подходящия. Защото само с образованието в университета не става,... при тази проблематика ключов момент е личността, чисто човешките и личностни качества на терапевта/психиатъра.
Психологията е наука за душата, а не за числата!
Jenny. BG,
Ти не си лекар!
Твои думи са, че си завършила психология
Нито хапчетата, нито ЯМР са от професионалните ти компетенции.
От къде са снимките които публикуваш, никой не може да знае.
Научни изследвания се правят и ще продължават да се правят, това не съм го отрекла!
Сама казваш, че самоубийците в еди си какви форуми обмислят дълго време начина, а не е моментно решение.
Обмислят, защото обмислянето е признак на осъзнаване.
Има ли осъзнаване няма болест.
Интересуваш се само от крайното действие самоубийството и по това съдиш тези хора.
А сигурно си има причина, и единствения начин да се разбере е словесния. Не правиш разлика между начин на мислене и изменен мозък.
За колежката и опита за самоубийство. Със случай с който не съм запозната в подробности не мога да го коментирам, но биполярно разстр. в тежката му форма си е болест.
Хората са казали "една птичка пролет не прави"!
Само заради вас няма от утре психиатрите и психотерапевтите да си променят стандартите на работа.
Да поставят "диагнози" и изписват хапчета по образни и биохимични изследвания!
Дани, аз те помолих да не ми пишеш. Няма да давам обяснения повече. Учат се всички споменати от теб дисциплини, вкл. фармакология. И аз няма да учавствам в това. Нито темата е за това.
_silence_, във форумите няма нито един съвет да не се самоубиват. Нито се обсъждат причините. Мен това ме потресе. Говорят си както ние тук обсъждаме някакво лечение например. Само че, те обсъждат само начините и как най-безболезнено да стане. Няма да давам примери, за да не дам идея на някого, но някои начини се пробват по няколко пъти, да се види как ще се получи накрая. И когато някой каже, че вече отива, му пожелават успех. Ако оцелее, питат защо. Какво си пишат на лични не знам, там може и да обсъждат причините.
_silence_, във форумите няма нито един съвет да не се самоубиват. Нито се обсъждат причините. Мен това ме потресе. Говорят си както ние тук обсъждаме някакво лечение например. Само че, те обсъждат само начините и как най-безболезнено да стане. Няма да давам примери, за да не дам идея на някого, но някои начини се пробват по няколко пъти, да се види как ще се получи накрая. И когато някой каже, че вече отива, му пожелават успех. Ако оцелее, питат защо. Какво си пишат на лични не знам, там може и да обсъждат причините.
Андариел,
ти не знаеш какво ми е. Но аз знам. Имам тежка непоносимост към лъжи и заблуди свързани с въпроси отнасящи се до физическото и психическо здраве на хората!
Jenny. BG
Голяма психология, няма що!
Молиш човек да не ти пише, а ти му пишеш!?
Аз също съм изучавала психология и в средното и в университета, това не ме прави психолог.
Каквото и да си изучавала в университета не те прави нито невролог, нито фармацевт и т. н., по тези науки си редови потребител като останалите.
В този форум има тема "психолози, психиатри, психотерапевти".
И там една потребителка се възмущава на известния реално и виртуално психиатър д-р Тодор Първанов. Че в разговора си с него, той и казал, че при посттравматично депресивно разстройство няма промени в мозъка.
Психиатрите си знаят работата!
От 14. 04 тази година.
ти не знаеш какво ми е. Но аз знам. Имам тежка непоносимост към лъжи и заблуди свързани с въпроси отнасящи се до физическото и психическо здраве на хората!
Jenny. BG
Голяма психология, няма що!
Молиш човек да не ти пише, а ти му пишеш!?
Аз също съм изучавала психология и в средното и в университета, това не ме прави психолог.
Каквото и да си изучавала в университета не те прави нито невролог, нито фармацевт и т. н., по тези науки си редови потребител като останалите.
В този форум има тема "психолози, психиатри, психотерапевти".
И там една потребителка се възмущава на известния реално и виртуално психиатър д-р Тодор Първанов. Че в разговора си с него, той и казал, че при посттравматично депресивно разстройство няма промени в мозъка.
Психиатрите си знаят работата!
От 14. 04 тази година.
Не съществува такова животно посттравматично депресивно разстройство, хаха. Нарича се посттравматично стресово разстройство. Боже жена, лекувай се. Аз вече го получих това постравматично разстройство заради теб. Скоро ще почна и да те сънувам. И хипертония ще развия заради теб. Разбрахме, че ние нищо не разбираме. Не е нужно да го повтаряш като грамофонна плоча. Айде спри се.
Няма ли някой модератор да се намеси най-накрая. Този спам не е по темата.
Няма ли някой модератор да се намеси най-накрая. Този спам не е по темата.
Имам ли право? Суицид.
Имаш право, да, не се притеснявай за това, действай ...
Имаш право, да, не се притеснявай за това, действай ...
Медикаменти и психотерапия дават най-добър резултат в комбинация, според научните изследвания. Какъв точно антидепресант и дали в комбинация с нещо друго, е различно и се решава от лекуващия психиатър. Като при налични суицидни мисли пациентът се слага в болница за наблюдение, защото лекарствата в началото е възможно да ги засилят и рискът от суицид се увеличава. Особено при млади хора.
Това при депресия, разбира се. Не всеки със суицидни мисли има депресия. Може да е алцхаймер например, шизофрения, биполярно разстройство или нещо друго. Тогава лечението е друго. По-трудно се диагностицират биполярните тип 2 и циклотимиите и там рискът от суицид е по-голям, защото късно ги откриват.
Не знам в БГ какво се прави като кампании за превенция, но тук има предавания по тв, лекции в училище и т.н. Смятам, че е важно. Все повече работодатели въвеждат разчупени модели на работно време и място, за да има по-добър work-life баланс. Така се избягва стрес и прегаряне, което е рисков фактор за суицид. Тук имаме голям проблем със стреса на работа и съответно доста самоубийства. Аз имах прегаряне и работя на 30%, та знам за какво иде реч.
Това при депресия, разбира се. Не всеки със суицидни мисли има депресия. Може да е алцхаймер например, шизофрения, биполярно разстройство или нещо друго. Тогава лечението е друго. По-трудно се диагностицират биполярните тип 2 и циклотимиите и там рискът от суицид е по-голям, защото късно ги откриват.
Не знам в БГ какво се прави като кампании за превенция, но тук има предавания по тв, лекции в училище и т.н. Смятам, че е важно. Все повече работодатели въвеждат разчупени модели на работно време и място, за да има по-добър work-life баланс. Така се избягва стрес и прегаряне, което е рисков фактор за суицид. Тук имаме голям проблем със стреса на работа и съответно доста самоубийства. Аз имах прегаряне и работя на 30%, та знам за какво иде реч.
Jenny, BG
Разкажи малко повече какви мерки се взимат
от психологична гледна точка при суицидни мисли.
Защото в тази тема се занимава със всичко друго, но не и с това!
Ако ми кажеш от какво да се лекувам, може и да предприема мерки.
Разкажи малко повече какви мерки се взимат
от психологична гледна точка при суицидни мисли.
Защото в тази тема се занимава със всичко друго, но не и с това!
Ако ми кажеш от какво да се лекувам, може и да предприема мерки.
В темата се говореше за много неща преди да скочиш в нея с бутонките и да я обсебиш, като се заяждаш с всеки, който е дръзнал да има различно от твоето мнение. Така или иначе, успя да я направиш абсолютно безинтересна.
Медикаменти и психотерапия дават най-добър резултат в комбинация, според научните изследвания. Какъв точно антидепресант и дали в комбинация с нещо друго, е различно и се решава от лекуващия психиатър. Като при налични суицидни мисли пациентът се слага в болница за наблюдение, защото лекарствата в началото е възможно да ги засилят и рискът от суицид се увеличава. Особено при млади хора.
Това при депресия, разбира се. Не всеки със суицидни мисли има депресия. Може да е алцхаймер например, шизофрения, биполярно разстройство или нещо друго. Тогава лечението е друго. По-трудно се диагностицират биполярните тип 2 и циклотимиите и там рискът от суицид е по-голям, защото късно ги откриват.
Не знам в БГ какво се прави като кампании за превенция, но тук има предавания по тв, лекции в училище и т.н. Смятам, че е важно. Все повече работодатели въвеждат разчупени модели на работно време и място, за да има по- добър work-life баланс. Така се избягва стрес и прегаряне, което е рисков фактор за суицид. Тук имаме голям проблем със стреса на работа и съответно доста самоубийства.
Това при депресия, разбира се. Не всеки със суицидни мисли има депресия. Може да е алцхаймер например, шизофрения, биполярно разстройство или нещо друго. Тогава лечението е друго. По-трудно се диагностицират биполярните тип 2 и циклотимиите и там рискът от суицид е по-голям, защото късно ги откриват.
Не знам в БГ какво се прави като кампании за превенция, но тук има предавания по тв, лекции в училище и т.н. Смятам, че е важно. Все повече работодатели въвеждат разчупени модели на работно време и място, за да има по- добър work-life баланс. Така се избягва стрес и прегаряне, което е рисков фактор за суицид. Тук имаме голям проблем със стреса на работа и съответно доста самоубийства.
Аз попитах за нещо повече от психологична гледна точка.
Имах предвид човека склонен ли е на психологична помощ или я отхвърля. Участва ли доброволно. Склонен ли е да разкаже за причините и други неща.
А това правило ли е в Швейцария че се вкарват в болница.
Щото в България не е така.
Ми Дани, зависи. Лекарят решава, но при антидепресантите рискът да се засилят суицидните мисли е голям и не рискуват да ги оставят вкъщи. А за хората, и те са различни. Някои търсят помощ и си разказват всичко, други идват прекалено късно, защото си мислят, че могат сами да се справят. Трети искат помощ, но имат бариера да се доверят. Ние работим с тях първо да изградим доверие. Швейцарците по принцип са добре информирани и идват по-рано. Още повече, че тук психотерапията се плаща от застраховката. Ако клиентът си признае, че мисли за суицид, е лесно. Значи е готов да работи с нас. Ние разпитваме колко пъти е мислил, само е мислил или има план как да го направи. На повечето депресивни им е минавало през акъла. Но ако вече е на стъпка планиране, нещата са опасни и трябва да се реагира веднага. Но повечето това го премълчават, за да не бъдат вкарани в болница.
Скрит текст:
Всеки психолог трябва да може да постави диагноза, защото клиентът почти никога не отива сам на психотерапия. Той идва и казва абе нещо ми е сдухано, имам проблем вкъщи, в работата, мъжът ми ми изневери и т.н., дай съвет. Ние трябва веднага да можем да поставим диагнозата и да го пратим, ако не е просто проблем. Но за това трябва да го видим поне няколко пъти. То не става да му лепнеш диагноза, без да си наясно. Личният лекар също трябва да го може. Те и при него отиват първо с разни болки и т.н. Организационен или детски психолог също трябва да може да постави диагноза, ако му дойде работник във фирмата или дете с проблем в училището. Диагностика се учи още в бакалавър. Тук имаме по 2 специалности, една основна и една допълнителна.
Друг е въпросът, че познавам доста психиатри, които са минали и обучение за психотерапия. Но тя при тях се състои да кажат как си, какво става, ето ти рецепта. Но си касират 1 час терапия.
Друг е въпросът, че познавам доста психиатри, които са минали и обучение за психотерапия. Но тя при тях се състои да кажат как си, какво става, ето ти рецепта. Но си касират 1 час терапия.
В общи линии нищо съществено не се прави. Има май някакви програми, по които знаеш какво вероятно се случва - писане на проекти колкото си щеш и накрая като кучето на нивата. Училищният психолог няма кой знае какви правомощия, а и има голяма съпротива от страна на родителите, защото фигурата на самия психолог не е много ясна на кого служи. Аз като родител също не бих се доверила на училищния психолог, защото рядко се случва при обичайните случаи на конфликт между ученици, булинг или конфликт с учител, нещо съществено да се постигне. Има Координационен механизъм, има ОЗД, ама... Това за децата и юношите говоря. Разни фоннадии и те се бутат. За онлайн развиване на дейност като работа с разни групи и съдържания или нищо не се прави, или не се чува, но е все тая, аз поне не съм чула такова нещо по нашенско. Всеки се спасява сам, дори когато е свързано с домашно насилие и имаше медийно отразяване на два случая, когато майки посегнаха първо на децата, а после на себе си.
Не съм детски психолог, но те би трябвало също да различат кое дете е в риск. Аз бих предпочела една консултация с психиатър в повече, отколкото да пропусна нещо. При децата механизмът е малко по-различен, те действат по-импулсивно. Имах една съученичка, която скочи от кабинета на директора, за да направи напук на родителите си, които искали да е отличничка. Но при децата често има суицидни мисли, без реално те да го мислят сериозно. При тинейджърите особено. Имах такъв случай и се допитах до детски психиатър. За мое учудване каза, че било нормално и да не правя нищо.
А майката, която уби децата си, просто ужас. Как никой не е разбрал нищо, имало е домашно насилие. Тя със сигурност го е обмисляла.
А майката, която уби децата си, просто ужас. Как никой не е разбрал нищо, имало е домашно насилие. Тя със сигурност го е обмисляла.
Има стандарти за дете в риск и към тях се придържат от Закрила на детето, също и психолозите, и ние също, ако работим в структура, така да го нарека. По Закона за закрила на детето също сме отговорни. За домашно насилие и свързаното с него дете в риск също. Има нормативна уредба, има институции на държавно ниво, но те работят първо, ако хората се обръщат към тях и второ, когато хората вътре в институциите се захванат сериозно. Не става толкова лесно. При вас вероятно системата е много по-достъпна и лесно работеща, тук има сто вида, а хората не вярват и не се обръщат. Дори при подаване на сигнали до Закрила на детето, пак не могат да накарат родителите и децата да работят с психолог, защото това е социална услуга и е доброволна. И нещата си остават така.
За случая с майката, май бяха и два случая медийно, всички са знаели, но се е разиграла обичайната схема - тя от дълго време е в обстановка на насилие, нейните родители знаят, неговите родители знаят. Нейните родител уж помагат, обаче не съвсем, защото не я поощряват да се изнесе, а дори къде активно, къде пасивно по-скоро я поощряват да търпи. Ако изобщо се подадат сигнали за побой и тормоз, после те увисват. Следват заплахи "ще ти взема децата" и така. Много често дори да стигнат до съда, там не се стига до постановяване на извеждане на насилника от жилището, нито на децата, а има малко защитени жилища или в съда жертвата оттегля всичко.
За случая с майката, май бяха и два случая медийно, всички са знаели, но се е разиграла обичайната схема - тя от дълго време е в обстановка на насилие, нейните родители знаят, неговите родители знаят. Нейните родител уж помагат, обаче не съвсем, защото не я поощряват да се изнесе, а дори къде активно, къде пасивно по-скоро я поощряват да търпи. Ако изобщо се подадат сигнали за побой и тормоз, после те увисват. Следват заплахи "ще ти взема децата" и така. Много често дори да стигнат до съда, там не се стига до постановяване на извеждане на насилника от жилището, нито на децата, а има малко защитени жилища или в съда жертвата оттегля всичко.
В темата се говореше за много неща преди да скочиш в нея с бутонките и да я обсебиш, като се заяждаш с всеки, който е дръзнал да има различно от твоето мнение. Така или иначе, успя да я направиш абсолютно безинтересна.
Дали темата имаше нужда от различното обяснение, че психичните разстройства/ неврозите не са болести. Имаше!!!
Защото човек, който задава въпрос "имам ли право, суицид" и разсъждава за смисъла на живота, той осъзнава че има проблем, но не знае как да си помогне, не е невменяем. .
И жигосването му като психично болен с "диагноза" , може да го тласне още повече към пропастта.
И в крайна сметка, човек има право да знае кого чете, без целенасочени заблуди. Психиатър, психолог(без образование медицина) или всякакви други безбройни професии - учител, счетоводител, шофьор т. н.
Не знам по какви причини в Швейцария психолози поставят "диагнози" , но много се надявам, че това е неформално, и думата се използва в преносен смисъл.
А не е официална практика.
Към авторката: познавам те от друга тема, имам представа за начина ти на мислене. По горе нямах предвид теб лично, знам че тема е пусната по принцип.
Всички самоубийци,които познавах и пряко и задочно не са били психично болни ,с някакви отклонения,нелечимо болни или страдащи физически от нещо...Всичко е било от финансово-битов-любовен характер ,нежелание и невъзможност по силите им да преживеят ситуацията,проблема...
Веднага се сеюам за гимнастичката Цвети Стоянова ...
Веднага се сеюам за гимнастичката Цвети Стоянова ...
За Цвети Стоянова ние нищо не знаем. Тя май първо твърдеше, че била просто паднала. Пък после се чу нещо, че ходи на терапия. Какво е било в главата й, никой не знае. Добре, че оцеля момичето. Надявам се сега да е добре. Много е тъпо да те дават по тв, че си скочил от балкона, само защото си известен, и целият свят да го знае. Сега всички с това ще я помним. И който я види, това ще си мисли.
Повечето самоубийци не мислят, че ще навредят на близките, напротив, решават, че пречат на всички и ако си отидат ще е по-добре . Сега е мода сред младите да си режат вените, очевидно с цел да привличат внимание. Поне така твърдеше дъщерята на една колежка. Попитах я дали не се притеснява, че това ще се отрази на бъдещето - работа и т.н. Няма да забравя погледа й, сякаш се осъзна.
Повечето самоубийци не мислят, че ще навредят на близките, напротив, решават, че пречат на всички и ако си отидат ще е по-добре . Сега е мода сред младите да си режат вените, очевидно с цел да привличат внимание. Поне така твърдеше дъщерята на една колежка. Попитах я дали не се притеснява, че това ще се отрази на бъдещето - работа и т.н. Няма да забравя погледа й, сякаш се осъзна.
Нищо подобно!
Големият процент /изключвам тези с тежки психически проблеми/ ,ясно го правят с цел наказание и отмъщение към близките със страдание за цял живот!
Големият процент /изключвам тези с тежки психически проблеми/ ,ясно го правят с цел наказание и отмъщение към близките със страдание за цял живот!
Каква категоричност.
А може ли да знаем колко голям е "големият процент"?
И колко самоубийци са били интервюирани, за да стане толкова "ясно" каква е била целта им?
Линк или друг източник в подкрепа на драматичното твърдение?
Или тук просто сме се събрали на мегдана да раздаваме категоричните си оценки за чуждия живот, чуждата смърт и свързаните с тях цели и намерения? И да поливаме личните си мнения с удивителни, та барем от тях поникнат факти...
Единствено що годе достоверно може да е оставено от тях прощално писмо.
Да допълня - дали ще е написано писмо, дали ще са дневници, дали ще са аудио или видео. С популярността на социалните мрежи и достъпността на технологията като смартфоните дават възможност на хората постоянно да правят и да изпращат аудио и видеосъобщения, някои публично.
Да допълня - дали ще е написано писмо, дали ще са дневници, дали ще са аудио или видео. С популярността на социалните мрежи и достъпността на технологията като смартфоните дават възможност на хората постоянно да правят и да изпращат аудио и видеосъобщения, някои публично.
Българинът все още не е разбрал, че едно психично разстройство е болест като всяка друга. И може да завърши фатално. (Именно!) Дори аз когато имах паник атаките ми беше обяснявано как нищо ми нямало и това били лигавщини. Заради това приемам тази тема така емоционално. Толкова много говорим и на пациенти и на техните близки да взимат диагнозата насериозно, за да можем да им помогнем. Но не и не, винаги се намира някой да им каже да не ни слушат. И хоп, самоубили се. Когато работех в психиатрията много тежко приемах такива случаи, когато е можело да помогнем, но е било прекалено късно. Трябва повече кампании за информация, предавания по телевизията, скрининги и т.н., за да могат хората да го разберат.
Що се отнася до емоционалната болка – тя може да бъде по-непоносима и от определен тип физически болки.
Човек, който не е преминал през сериозни депресивни епизоди или паническо разстройство не знае какво преживяват тези „здрави“ хора. Нарушено е функционирането им в обществото, те самите живеят в непрекъсната битка със страховете си и терзанията си. Докторе, луда ли съм?! Това можете да го чуете редовно и зададено като въпрос сериозно, ако сте в лекарски кабинет и преглеждате хора с паническо разстройство. Да, тези хора имат нужда от помощ, както и пациентите с депресия, макар че не всички са готови да я получат и да съдействат, някои избират да страдат, често при други няма никаква подкрепа от страна на близките им. "Абе не се излагай, я се стегни, гледай философски на нещата…" и, хоп – в един ден човекът си отишъл по някакъв начин.
Що се отнася до пътя на душите – непрекъснато срещам в практиката си хора, при които се явяват спомени от предишни животи (дали го приемате или не… аз лично за себе си не съм се връщал толкова назад, няма как да съм сигурен от личен опит), но приемам това, което ми кажат и работим с него. Познавах човек, който беше феноменален в регресията и използването й като терапия, вече не е на този свят, той ми е разказвал покъртителни истории. Според това, което съм чувал лично, а и чел, в тънкия свят продължава и обучението, има и нива на които отиват различно развитите души. Разбира се, когато отида там, тогава ще знам със сигурност.
Точно днес имаше сесия с жена, загубила малкото си дете преди няколко години и оттогава потънала в дълбока депресия, а тя има и друга рожба, мъж, с когото живеят и се разбират много добре. Но вследствие на загубата проблемите са станали не само психологически, но и са преминали на физическо ниво като разлрични оплаквания, които нарушават нормалния й ритъм на живот. Та реално една огромна част от болестите са психосоматични. Лечението им трябва да е комплексно, но на първо място да се обърне внимание на емоционалните проблеми на човека! Разбиране, съчувствие, подходящо емоционално лечение…това е най-важното, а такива много често липсват. Колко често можете да чуете, че човекът е искал да сподели своите интимни преживявания и страдания , а не е имало кой да го слуша или да му обърне внимание - дори и сред приятелите и роднините. Много хора съществуват просто на ниво храна-безсмислени забавления и приказки, за съжаление...
Ако лично не си преминал през тази душевна болка, може и да не разбереш какво изпитва другия човек. 
Хората често си отиват доброволно. Неразбиране, критика, осъждане... Разбирате ли подобно решение? Има ли право човек да си отиде, когато иска?
Не мисля. Самоубийството е отказване. Не съдя самоубийците, в един момент на всеки му идва да си тегли куршума. Обаче след този момент идва друг. Даден ти е живот, може да не си го искал, но имаш право на него.
Освен това твоят живот афектира други. Повлиял си на някой, помогнал си на някой и той ще те помни. Като си пръснеш черепа ще разбиеш и неговото сърце.
Не казвам да мислиш първо за другите, но самоубийството не е решение. Нито за теб, нито за някой друг.
Тъжното е, че "Всички те обичат когато си мъртъв". Родителите не слушат децата си, в много случаи тяхното неподчинение и "неприемливо поведение" е вик за помощ. "Напиши си домашната, почисти си стаята, ходи с прилежен вид, не отговаряй на родителите си, не показвай неподчинение пред преподавателите и по- възрастните..." Децата не са роботи, в една крехка възраст имат нужда от подканяне и пояснение, не шамар през лицето и "няма да излезеш докато не си оправиш стаята". Всички родители увреждат децата си, това е факт. Дори и най- добрите.
И не само. Неуважението към чуждата гледна точка и липсата на желание за изслушване поражда цялата драма. Когато един човек има да каже много а никой не слуша, той се чувства в безизходица.
Цитати от проф. Николай Габровски водещ неврохирург, завеждащ неврохирургията в Пирогов:
"Емоциите, психиката, мисловният процес - тези важни отлики на хомо сапиенс, са вплели неразгадаемите си тайни из дебрите на човешкия мозък и навярно завинаги ще останат предизвикателство пред голямата наука."
https://zdrave.to/index.php/zdravni-novini/prof-d-r-nikolaj-gabr … iv-superkompiutyr
" Науката днес е категорична, че всичките ни чувства и емоции, онова което се преписва на сърцето, всъщност минава през мозъка. „Но за съжаление, днес все още не познаваме добре тези процеси в дълбочина. Имаме хипотези, теории, но нямаме категоричен отговор на въпроса защо човек мисли и чувства. Днес мозъка е изключително добре познат на молекулно ниво. - какви са медиаторите, пътищата, връзките между отделните неврони и т.н., но същността на мисленето и осъзнаването остават тайна.“
https://www.puls.bg/novini-i-sbitiia-c-2/prof-nikolai-gabrovski- … hiia-mozk-n-34153
Именно заради това в цитатите е възможно съществуването на така наречените тайни учения от езотериката - окултизъм, херметизъм и т. н. Които се опитват да дадат отговор на това което за официалната наука е тайна, свързано с човешката душа какво се случва с нея на този и на "онзи свят". Но според мен само опитват.
Зигмунд Фройд - невролог и психолог се самоубива.
Преди пет години светило в неврохирургията в България проф. В. Б., също се самоубива.
И хора на науките за мозъка и психиката потеглят самоинициативно към отвъдното.
Човек не винаги може да понесе това което му поднася живота като бедност, фалити, липса на любов, самота, омраза, болести и т. н.
"Емоциите, психиката, мисловният процес - тези важни отлики на хомо сапиенс, са вплели неразгадаемите си тайни из дебрите на човешкия мозък и навярно завинаги ще останат предизвикателство пред голямата наука."
https://zdrave.to/index.php/zdravni-novini/prof-d-r-nikolaj-gabr … iv-superkompiutyr
" Науката днес е категорична, че всичките ни чувства и емоции, онова което се преписва на сърцето, всъщност минава през мозъка. „Но за съжаление, днес все още не познаваме добре тези процеси в дълбочина. Имаме хипотези, теории, но нямаме категоричен отговор на въпроса защо човек мисли и чувства. Днес мозъка е изключително добре познат на молекулно ниво. - какви са медиаторите, пътищата, връзките между отделните неврони и т.н., но същността на мисленето и осъзнаването остават тайна.“
https://www.puls.bg/novini-i-sbitiia-c-2/prof-nikolai-gabrovski- … hiia-mozk-n-34153
Именно заради това в цитатите е възможно съществуването на така наречените тайни учения от езотериката - окултизъм, херметизъм и т. н. Които се опитват да дадат отговор на това което за официалната наука е тайна, свързано с човешката душа какво се случва с нея на този и на "онзи свят". Но според мен само опитват.
Зигмунд Фройд - невролог и психолог се самоубива.
Преди пет години светило в неврохирургията в България проф. В. Б., също се самоубива.
И хора на науките за мозъка и психиката потеглят самоинициативно към отвъдното.
Човек не винаги може да понесе това което му поднася живота като бедност, фалити, липса на любов, самота, омраза, болести и т. н.
Хората често си отиват доброволно. Неразбиране, критика, осъждане... Разбирате ли подобно решение? Има ли право човек да си отиде, когато иска?
Що за въпрос? Никъде не пише, че самоубиството е забранено.
А и да го забранят, няма кой да те накаже ако го извършиш...
Така че всеки да се чувства свободен да се гръмне.
Човек може да се самоубие и чрез болест - това не е рядкост. Просто иска да избяга от ситуацията, която не желае да реши по друг начин или се чувства притиснат и няма какво да направи, затова се разболява от рак. В семейства или култури, където изразяването на емоции не се разбира, не е желателно или води до негативизъм, човекът има само една опция да му обърнат внимание или да покаже, че нещо не е наред с него и живота му - като се разболее сериозно. Не, че ще го разберат, но това е начинът, по който се справя със ситуацията. При децата често се среща тази реакция, когато имат проблем с ходенето на детска градина, предстои им контролно в училище и т.н.
Що за въпрос? Никъде не пише, че самоубиството е забранено.
А и да го забранят, няма кой да те накаже ако го извършиш...
Така че всеки да се чувства свободен да се гръмне.
El Mariachi,
Ако мисълта за болест се материализираше толкова лесно, нямаше да има хипохондрици.
Ако мисълта за болест се материализираше толкова лесно, нямаше да има хипохондрици.
Изобко не става дума просто за мисъл за болест. Хората, които избират болестта като средство да избягат от дадена ситуация или този живот в крайна сметка, не страдат от хипохондрия - прочетете повече за нея и ще разберете. Подсъзнателното решава и избира, клетките на организма следват тези решения. Има различен тип личности и например при т.нар. раков тип сериозните емоционални проблеми могат с голяма вероятност да завършат именно с онкологично заболяване.
Но пък близките могат доволно да те обвиняват ако опита е неуспешен. Съмнява ме авторката да има предвид точно криминално деяние под "осъждане".
Могат, но не могат. Познавам неуспешни самоубийци и последното, което могат да направят близките е да ги обвиняват. Изобщо не споменават за това, камо ли да ги обвиняват.
El Mariachi,
Пишеш противоречиви неща. Хем не ставало дума за мисъл за болест, хем си избирали сами болестта хората за да избягат от живота!?
Човек ако е генетично предразположен към рак, мисълта за самоубийство не е определяща за да се разболее. Без значение съзнателна ли е или под съзнателна тази мисъл.
Ако човек можеше да се самоубие като си избере смъртоносна болест, нямаше да съществуват всичките прилагани жестоки начини, да не ги изброявам.
Пишеш противоречиви неща. Хем не ставало дума за мисъл за болест, хем си избирали сами болестта хората за да избягат от живота!?
Човек ако е генетично предразположен към рак, мисълта за самоубийство не е определяща за да се разболее. Без значение съзнателна ли е или под съзнателна тази мисъл.
Ако човек можеше да се самоубие като си избере смъртоносна болест, нямаше да съществуват всичките прилагани жестоки начини, да не ги изброявам.
Просто сте на друго ниво, на разбиране...
Има литература по въпроса, но е и до осъзнаване. Не влизай в спор и с този потребител. Не е нужно всеки да разбира от всичко и да осъзнава това, което друг е осъзнал.
Идеално знам за какво говориш El Mariachi.
Има литература по въпроса, но е и до осъзнаване. Не влизай в спор и с този потребител. Не е нужно всеки да разбира от всичко и да осъзнава това, което друг е осъзнал.
Идеално знам за какво говориш El Mariachi.
Ако знаеш идеално за какво говори El Mariachi, заповядай говори по въпроса. Другото, поведението на потребителите във форума не е твоя работа, освен ако не става въпрос за засечени лъжи и реклама!
Посочи литературата, в която се твърди че човек ако иска да напусне живота в буквалния смисъл на думата, си поръчва болест на подсъзнателно ниво и тя се случва и той умира.?
Ще улесниш много хора.
Просто сте на друго ниво, на разбиране...
Има литература по въпроса, но е и до осъзнаване. Не влизай в спор и с този потребител. Не е нужно всеки да разбира от всичко и да осъзнава това, което друг е осъзнал.
Идеално знам за какво говориш El Mariachi.
Има литература по въпроса, но е и до осъзнаване. Не влизай в спор и с този потребител. Не е нужно всеки да разбира от всичко и да осъзнава това, което друг е осъзнал.
Идеално знам за какво говориш El Mariachi.
Посочи литературата, в която се твърди че човек ако иска да напусне живота в буквалния смисъл на думата, си поръчва болест на подсъзнателно ниво и тя се случва и той умира.?
Ще улесниш много хора.
Когато помогнете на човек да влезе в дълбините на подсъзнанието и несъзнаваното, тогава той открива много информация за своите подтици, поведение, убеждения, и защо например привлича определен тип ситуации или хора. И така в обобщение можем да кажем, че човек може да избере да се самоубие по обичайния очебиен начин или чрез подсъзнателно предизивикана от него болест или смъртоносен инцидент. Непознаването на материята и масовото недостатъчно разбиране на значението на емоционалния свят за цялостното здраве на индивида или незаинтересованост съдействат за персистиране на това тъжно явление. За предотвратяването му е необходима сериозна работа по различни направления и като цяло за оздравяване на социума.
Позитивните мисли са ключ към безсмъртието.😉
El Mariachi,
Ако имаш да кажеш нещо, го кажи без да ме цитираш!!!
Защото това което говориш няма връзка с мои изказвания!
Не съм отричала нито психосоматиката, нито подсъзнаваното.
Нито официалната медицината ги отрича!
Темата е за съзнателно желание за самоубийство. Да започне човек да се мъчи да се разболява от смъртоносна болест, да си вземе дори книжката "Подсъзнанието може всичко" и да действа, определено не е от ефективните методи. И практика в подобно нещо не можеш да имаш.
Със сигурност човек може да си докара сериозни болести и смърт от стрес, негативност, лоши навици без да е съзнателно търсено и обвързано с обмислено самоубийство, но това е съвсем различна/друга тема, по която аз не съм говорила тук.
Ако имаш да кажеш нещо, го кажи без да ме цитираш!!!
Защото това което говориш няма връзка с мои изказвания!
Не съм отричала нито психосоматиката, нито подсъзнаваното.
Нито официалната медицината ги отрича!
Темата е за съзнателно желание за самоубийство. Да започне човек да се мъчи да се разболява от смъртоносна болест, да си вземе дори книжката "Подсъзнанието може всичко" и да действа, определено не е от ефективните методи. И практика в подобно нещо не можеш да имаш.
Със сигурност човек може да си докара сериозни болести и смърт от стрес, негативност, лоши навици без да е съзнателно търсено и обвързано с обмислено самоубийство, но това е съвсем различна/друга тема, по която аз не съм говорила тук.
Мариачи и галактическата като ги споходи някоя смъртоносна болест може и да им просветне защо е било.
А "литературата" е знайно защо съществува - шарлатани печелят пари от лапни-шарани.
А "литературата" е знайно защо съществува - шарлатани печелят пари от лапни-шарани.
Идея нямаш за каква литература става въпрос.
Относно болестите - да, всеки сам ги предизвиква, колкото и да не го разбира... По-добре е да го разбира.
Ако ме налегне смъртоносна болест ще знам защо е и как съм я предизвикала.