Имам ли право? Суицид.

Доколкото помня в Швейцария има клиника/и, извършваща евтаназии. Сетих се и за този случай - https://m.offnews.bg/news/Sviat-_12/Izvarshiha-parvata-evtanazii … lgiia_636215.html
Страшен избор е това, но трябва да има възможност за такъв.

Не, нямаш право, ако си създал семейство и си поел отговорност за създаване на деца. Познавам такива хора, които заради дългове си слагат край. Не го разбирам и не го приемам. Те децата също наследяват дълговете, например. Това е бягство и за мен го правят страхливците, на които не им пука за останалите, дори за собственото им семейство.

И аз така мисля.
Смъртта изобщо е нещо... лично. Не разбирам такова обсъждане, размахване на пръсти, обвинения.

Не помня къде бях чела, че има критерии и списъци с чакащи за асистирано самоубийство, като преди това - минават през психотерапия.
За мен, това е нелепо... Човекът, който го извършва е убиец в моите очи, обвързва се кармично с душата на убития... не е самоубийство, някак... а желание на някого да бъде убит от друг...

Асистираната евтаназия е много далеч от самоубийство. Само който не е гледал терминално болни, болни във вегетативно състояние и болни, които постепенно умират, може да е против това.

Самоубийството е егоистично. Когато човек е здрав, колкото и да е тежко всичко останало, може да се оправи.
Но човек, в последен стадий на рак, на който и морфин не действа, или човек, със диагноза, която е вечно влошаване без надежда, няма как да ги обвиня във егоизъм. Ако могат да си отидат с достойнство и без болка, редно е да им се разреши. Ясно е, че ще се мине през дълга процедура, която включва и психотерапия. Редно е и за близките да има такава подкрепа, те също да минат през консултации със специалисти.
Но не бих нарекла такова решение самоубийство, нито лекарят, който го извършва- убиец.

Самоубийството е или резултат от психично заболяване, или ( в повечето случаи ) вид наказание или отмъщение на някой от близките, или на всички близки.
Иначе за евтаназията - лично аз много пъти съм си мислила за лекарите, които се наемат да я правят. Иска се много стабилна психика. Много е трудно.
Никога няма да забравя потресаващият разказ на една моя приятелка (холандка) за евтаназията на 23-годишната ѝ дъщеря. Била с рак на белия дроб и сама пожелала евтаназия. Сама си избрала ковчега и всички подробности около погребението си. В къщата имаше огромен албум със снимки от последните ѝ дни. Още потрепервам като си спомня как дошъл лекарят, как я попитал няколко пъти дали е съвсем сигурна, че го иска и т.н.  Наистина потресаваща история, която тя разказваше с учудващо спокойствие, според мен. По принцип, тяхната нация приема смъртта по съвсем различен начин от нас.

Асистирано, или не е лично решение.

Аз съм в Швейцария и когато преди години имаше рефередум дали да се разреши евтаназията, аз гласувах ЗА. Правих си стажа в психиатрията. Нагледах се на пациенти, които се лекуват дълги години безуспешно от тежки депресии и се самоубиват, като скочат от някой мост или легнат на релсите на влака. Живях точно до такъв мост и 3 пъти видях с очите си да скачат, докато не сложиха висока телена ограда. Та след като се прие евтаназията имахме такъв пациент. След 30 години лечение без никакъв успех, той поиска евтаназия. Има си специални места, където тя се прави. Има и такава професия придружител на евтаназия. Той обикновено е лекар, изписва рецептата, приготвя системата, а пациентът натиска копчето. Преди самата евтаназия той винаги пита знаете ли какво ще се случи, когато натиснете това копче. Ако пациентът не даде ясен отговор, се спира веднага. Та този пациент беше обмислил много добре решението си, направи си прощално парти с близките, подари на всеки нещо за спомен и си отиде в мир. Други двама пациенти, мъж и жена, си направиха евтаназията заедно, хванати за ръце. И двамата бяха терминално болни. Те отговориха на въпроса така: ще си отидем с достойнство от този свят. Това много ме накара да мисля. Така че, аз подкрепям правото на решение на всеки кога и как да си отиде. Друг е въпросът, че човекът трябва да е напълно в състояние да взима решения и трябва да го е обмислил дълго. Истината е, че ако човек наистина е решил, нищо и никой не може да го спре. Най-много да причини травма на машиниста, който го гази или на хората, които го намират под моста или вкъщи. Защото в последствие работех и с машинисти, които ги обучавахме какво точно да правят при такъв случай, и пак за някои е огромна травма. На един машинист по статистика му се пада по едно самоубийство в кариерата му. Такова се случва 150 пъти в годината, т.е. всеки втори ден. Е, нужно ли е....Не е ли по-добре да имаш възможност да си отидеш с достойнство, без да причиняваш травми на странични хора. И за близките е по-добре да знаят, че това решение е осъзнато и да го приемат, отколкото да го намерят в хола и да изпитват вина цял живот.

Аз съм гледала неизлечимо болен и съм против асистираното самоубийство. Важно е какво иска болният, разбира се. Ако е такъв, че да не може да си каже и се иска разрешение на роднини - аз няма да го дам (освен ако знам, че така би искал болният - тогава ще дам).
Хубаво е, всеки да уточни тия неща с роднините си, за всеки случай.

Минавали са ми такива мисли през главата, но не насериозно, защото не съм такъв човек.
 
Познавах обаче човек, който се самоуби. Млада, красива, образована, с хубава професия, изглеждаше щастлива отстрани. Е, самоуби се без да каже дума или да остави писмо. Беше неописуем шок за близките, не е преувеличено да кажа, че буквално съсипа остатъка от живота на родителите си. Бял ден не видяха хората след нейната смърт. Да беше умряла от болест или катастрофа, да намерят някак покой и да го преживеят. Обаче вината, че не си видял какво се случва с детето ти, че не си помогнал, как си го допуснал...жестоко е.

Не го осъждам, не го и оправдавам. Животът си е техен на самоубийците, да го правят каквото щат.

Според мен склонността да се самоубиеш не опира нито до житейските изпитания, нито до сила или смелост, а до тип личност. Има такива хора, които си носят една мъка и тъмнина в сърцето и не могат да понесат живота. Искам да вярвам, че отвъд намират покой.
Има и друг тип хора, за щастие повечето, които колкото и да ги мачка животът, подсъзнателно пак ще го обичат. За мен светът ни е прекрасно място. Добрина и красота има навсякъде, ако можеш да ги видиш. Слънцето, морето, планината, цветята...Колко пъти съм се взирала в разкошни места и кътчета и съм си мислела, че това е раят.

При неизлечимо болните е друго. Темата е много щекотлива и не ми се ще да я засягам.

В момента има един доста нов филм по темата - Черната птица, дават го по каналите на НВО. Събира всички от семейството и там се виждат гледните точки на всички.

Като гооврим за филми и "Аз преди теб", филм  и  книга третира пролема за асистирана нещо си.

Не ми се обсъждат филми по темата, тъй като - животът не е филм. Не мисля, че някой ще добие реална представа по темата ако гледа такива филми, най-малкото, защото мозъкът е в състояние близко до сънуването когато гледа филм, тоест е различно от реалността (освен ако човекът не страда от дереализация или деперсонализация, тогава - реалността е сън)...

Какво състояние при гледане на филм? Човек има критично мислене и може да вникне в думите и гледната точка на героите.

Точно, това е за здравите ,не за решилите , че не им се живее.Здравите да си обяснят.