Имам ли право? Суицид.

В темата се говореше за много неща преди да скочиш в нея с бутонките и да я обсебиш, като се заяждаш с всеки, който е дръзнал да има различно от твоето мнение. Така или иначе, успя да я направиш абсолютно безинтересна.

Че е психотерапия е ясно.
Аз попитах за нещо повече от психологична гледна точка.

Имах предвид човека склонен ли е на психологична помощ или я отхвърля. Участва ли доброволно. Склонен ли е да разкаже за причините и други неща.
А това правило ли е в Швейцария че се вкарват в болница.
Щото в България не е така.

Ми Дани, зависи. Лекарят решава, но при антидепресантите рискът да се засилят суицидните мисли е голям и не рискуват да ги оставят вкъщи. А за хората, и те са различни. Някои търсят помощ и си разказват всичко, други идват прекалено късно, защото си мислят, че могат сами да се справят. Трети искат помощ, но имат бариера да се доверят. Ние работим с тях първо да изградим доверие. Швейцарците по принцип са добре информирани и идват по-рано. Още повече, че тук психотерапията се плаща от застраховката. Ако клиентът си признае, че мисли за суицид, е лесно. Значи е готов да работи с нас. Ние разпитваме колко пъти е мислил, само е мислил или има план как да го направи. На повечето депресивни им е минавало през акъла. Но ако вече е на стъпка планиране, нещата са опасни и трябва да се реагира веднага. Но повечето това го премълчават, за да не бъдат вкарани в болница.

В общи линии нищо съществено не се прави. Има май някакви програми, по които знаеш какво вероятно се случва - писане на проекти колкото си щеш и накрая като кучето на нивата. Училищният психолог няма кой знае какви правомощия, а и има голяма съпротива от страна на родителите, защото фигурата на самия психолог не е много ясна на кого служи. Аз като родител също не бих се доверила на училищния психолог, защото рядко се случва при обичайните случаи на конфликт между ученици, булинг или конфликт с учител, нещо съществено да се постигне. Има Координационен механизъм, има ОЗД, ама... Това за децата и юношите говоря. Разни фоннадии и те се бутат. За онлайн развиване на дейност като работа с разни групи и съдържания или нищо не се прави, или не се чува, но е все тая, аз поне не съм чула такова нещо по нашенско. Всеки се спасява сам, дори когато е свързано с домашно насилие и имаше медийно отразяване на два случая, когато майки посегнаха първо на децата, а после на себе си.

Не съм детски психолог, но те би трябвало също да различат кое дете е в риск. Аз бих предпочела една консултация с психиатър в повече, отколкото да пропусна нещо. При децата механизмът е малко по-различен, те действат по-импулсивно. Имах една съученичка, която скочи от кабинета на директора, за да направи напук на родителите си, които искали да е отличничка. Но при децата често има суицидни мисли, без реално те да го мислят сериозно. При тинейджърите особено. Имах такъв случай и се допитах до детски психиатър. За мое учудване каза, че било нормално и да не правя нищо.
А майката, която уби децата си, просто ужас. Как никой не е разбрал нищо, имало е домашно насилие. Тя със сигурност го е обмисляла.

Има стандарти за дете в риск и към тях се придържат от Закрила на детето, също и психолозите, и ние също, ако работим в структура, така да го нарека. По Закона за закрила на детето също сме отговорни. За домашно насилие и свързаното с него дете в риск също. Има нормативна уредба, има институции на държавно ниво, но те работят първо, ако хората се обръщат към тях и второ, когато хората вътре в институциите се захванат сериозно. Не става толкова лесно. При вас вероятно системата е много по-достъпна и лесно работеща, тук има сто вида, а хората не вярват и не се обръщат. Дори при подаване на сигнали до Закрила на детето, пак не могат да накарат родителите и децата да работят с психолог, защото това е социална услуга и е доброволна. И нещата си остават така.

За случая с майката, май бяха и два случая медийно, всички са знаели, но се е разиграла обичайната схема - тя от дълго време е в обстановка на насилие, нейните родители знаят, неговите родители знаят. Нейните родител уж помагат, обаче не съвсем, защото не я поощряват да се изнесе, а дори къде активно, къде пасивно по-скоро я поощряват да търпи. Ако изобщо се подадат сигнали за побой и тормоз, после те увисват. Следват заплахи "ще ти взема децата" и така. Много често дори да стигнат до съда, там не се стига до постановяване на извеждане на насилника от жилището, нито на децата, а има малко защитени жилища или в съда жертвата оттегля всичко.

Такава ситуация от един човек не се прави! А от всичките няколко участници!
Дали темата имаше нужда от различното обяснение, че психичните разстройства/ неврозите не са болести. Имаше!!!
Защото човек, който задава въпрос "имам ли право, суицид" и разсъждава за смисъла на живота, той осъзнава че има проблем, но не знае как да си помогне, не е невменяем. .
И жигосването му като психично болен с "диагноза" , може да го тласне още повече към пропастта.

И в крайна сметка, човек има право да знае кого чете, без целенасочени заблуди. Психиатър, психолог(без образование медицина) или всякакви други безбройни професии -  учител, счетоводител, шофьор т. н.


Не знам по какви причини в Швейцария психолози поставят "диагнози" , но много се надявам, че това е неформално, и думата се използва в преносен смисъл.
А не е официална практика.

Към авторката: познавам те от друга тема, имам представа за начина ти на мислене. По горе нямах предвид теб лично, знам че тема е пусната по принцип.

В случая, едва ли някой се интересува как в Швейцария поставят диагнозите, а дали мислиш за хората около себе си, когато мислиш да сложиш край на живота си. Съкрати си малко постовете, за да са поне четими.

Всички самоубийци,които познавах и пряко и задочно не са били психично болни ,с някакви отклонения,нелечимо болни или страдащи физически от нещо...Всичко е било от финансово-битов-любовен характер ,нежелание и невъзможност по силите им да преживеят ситуацията,проблема...

Веднага се сеюам за гимнастичката Цвети Стоянова ...

За Цвети Стоянова ние нищо не знаем. Тя май първо твърдеше, че била просто паднала. Пък после се чу нещо, че ходи на терапия. Какво е било в главата й, никой не знае. Добре, че оцеля момичето. Надявам се сега да е добре. Много е тъпо да те дават по тв, че си скочил от балкона, само защото си известен, и целият свят да го знае. Сега всички с това ще я помним. И който я види, това ще си мисли.

Повечето самоубийци не мислят, че ще навредят на близките, напротив, решават, че пречат на всички и ако си отидат ще е по-добре .  Сега е мода сред младите да си режат вените, очевидно с цел да привличат внимание. Поне така твърдеше дъщерята на една колежка. Попитах я дали не се притеснява, че това ще се  отрази на бъдещето - работа и т.н. Няма да забравя погледа й, сякаш се осъзна.

Нищо подобно!

Големият процент /изключвам тези с тежки психически проблеми/ ,ясно го правят с цел наказание и отмъщение към близките със страдание за цял живот!

Каква категоричност.
А може ли да знаем колко голям е "големият процент"?
И колко самоубийци са били интервюирани, за да стане толкова "ясно" каква е била целта им?
Линк или друг източник в подкрепа на драматичното твърдение?
Или тук просто сме се събрали на мегдана да раздаваме категоричните си оценки за чуждия живот, чуждата смърт и свързаните с тях цели и намерения? И да поливаме личните си мнения с удивителни, та барем от тях поникнат факти...

Единствено що годе достоверно може да е оставено от тях прощално писмо.
Да допълня - дали ще е написано писмо, дали ще са дневници, дали ще са аудио или видео. С популярността на социалните мрежи и достъпността на технологията като смартфоните дават възможност на хората постоянно да правят и да изпращат аудио и видеосъобщения, някои публично.

Що е здраве? Според СЗО: “състояние на пълно физическо, умствено и социално благоденствие, а не непременно отсъствие на заболяване или слабост.” При болестта има нарушаване на физиологични, психични и социални функции при индивида. Нелекувано или неразрешило се спонтанно блатоприятно, съответното нарушение може да доведе до задълбочаване на здравословния проблем, хронифициране или усложнения, трайна инвалидизация или смърт.
Що се отнася до емоционалната болка – тя може да бъде по-непоносима и от определен тип физически болки.
Човек, който не е преминал през сериозни депресивни епизоди или паническо разстройство не знае какво преживяват тези „здрави“ хора. Нарушено е функционирането им в обществото, те самите живеят в непрекъсната битка със страховете си и терзанията си. Докторе, луда ли съм?! Това можете да го чуете редовно и зададено като въпрос сериозно, ако сте в лекарски кабинет и преглеждате хора с паническо разстройство. Да, тези хора имат нужда от помощ, както и пациентите с депресия, макар че не всички са готови да я получат и да съдействат, някои избират да страдат, често при други няма никаква подкрепа от страна на близките им. "Абе не се излагай, я се стегни, гледай философски на нещата…" и, хоп – в един ден човекът си отишъл по някакъв начин.  
Що се отнася до пътя на душите – непрекъснато срещам в практиката си хора, при които се явяват спомени от предишни животи (дали го приемате или не… аз лично за себе си не съм се връщал толкова назад, няма как да съм сигурен от личен опит), но приемам това, което ми кажат и работим с него. Познавах човек, който беше феноменален в регресията и използването й като терапия, вече не е на този свят, той ми е разказвал покъртителни истории. Според това, което съм чувал лично, а и чел,  в тънкия свят продължава и обучението, има и нива на които отиват различно развитите души. Разбира се, когато отида там, тогава ще знам със сигурност. Точно днес имаше сесия с жена, загубила малкото си дете преди няколко години и оттогава потънала в дълбока депресия, а тя има и друга рожба, мъж, с когото живеят и се разбират много добре. Но вследствие на загубата проблемите са станали не само психологически, но и са преминали на физическо ниво като разлрични оплаквания, които нарушават нормалния й ритъм на живот. Та реално една огромна част от болестите са психосоматични. Лечението им трябва да е комплексно, но на първо място да се обърне внимание на емоционалните проблеми на човека! Разбиране, съчувствие, подходящо емоционално лечение…това е най-важното, а такива много често липсват. Колко често можете да чуете, че човекът е искал да сподели своите интимни преживявания и страдания , а не е имало кой да го слуша или да му обърне внимание - дори и сред приятелите и роднините. Много хора съществуват просто на ниво храна-безсмислени забавления и приказки, за съжаление...  Ако лично не си преминал през тази душевна болка, може и да не разбереш какво изпитва другия човек.