Имам ли право? Суицид.

Когато не оставят човек да си отиде спокойно, а удължават агонията му. Или когато избират да бъдат с широко затворени очи. Изключвам децата.

Майка беше тежко болна от болест с летален край. Рак на белия дроб. Ами живя, и се бори, и се надява на чудо до последно. Даже и на нас даваше кураж колкото й стигаха силите.

И в друга тема го писах - последните десет години, даже и повече, живея все с някой тежко болен около мен. Сложно е. Не можеш да умориш някого насила, както и не можеш да го върнеш към живота. Аз лично съм против това, да удължаваш изкуствено живота на някой, ако той не може да го живее, ако не пълноценно, то поне прилично. Но и не можеш да го умориш насила. Това е и едно от най-тежките неща, когато имаш тежко болен около себе си. Знаеш какъв е крайният изход, но не можеш и да не се бориш. Понякога се чувстваш като убиец. За съжаление, това са преживявания, през които също трябва да преминем.

В момента имам проблеми, работя по тях ,но  е ясно ,че няма да стана на 20 нито на 40, организмът се изчерпва.
Реквам си, че синовете не ме оставят да си умра на спокойствие   и ме влачат по лекари, кърпене е, лечение  няма.Господ дава по веднъж, после е патерици.
Но свекърва ми е казвала, по повод нейната ,тежко болна някога си, нямало и обезболяващи като сега за рак, крила и въжето ,че жената искала да се беси.
Не е  живяла с нея,  къща -близнак е , слепени дворове.Казваше ,че това е петно за близките.
Писва, но никога не знае  човек колко има още,  ако пък има, грях  е да прекъснеш сам.За мен психически трябва са се отклони човек да го направи.
Но пък и борбата има край някакъв,освен физически да спреш  и чакаш,  и психиката отказва понякога.
Не  упреквам, не подкрепям, това са лични решения.Стига да са с пълно съзнание и проверено за изход и опции.
И все пак, всяка малка светлинка дава надежди и сили за живот.
За себе си казвам - това е, повече няма какво, така ще бъде, свиквай  и напред.Не се ядосвам на ограниченията, търся начини да водя смислен живот, колкото незначителен да е за друг.Но само това, че съм жива и мърдам наоколо  е полезна за близките ми, подпорна стена съм, иначе те отиват на първа линия.
Дали съвет ,дали подкрепа , дали това ,че домът е поддържан  и отворен ,не  е змиярник, имат пристана си.И още по нещо там може да видят полезно.
Грижата от детство до край  е за физическо и психично здраве, преди да се срине ,преди да е дошъл проблем.От малки, да е лесно нататък.
Та да живеем.

Кърпенето е едно (майка ми е същата, толкова болести и неволи е изтърпяла, но доживя 85 и прави каквото се иска от нея), нелечимата болест е друго.
Ако човек не понася повече този свят, по каквато и да е причина, как да го упрекна, само защото на мен ще ми е мъчно. Сигурно на него му е било много по-мъчно, за да реши такова нещо.

БНД се самоуби. Аз не го упреквам, за мен си беше облекчение, колкото и грозно да звучи. Но за децата не знам. Не се е говорило по тази тема изобщо, а принципно си говорим и споделят. Може да е моя грешка, че аз не съм подхващала, но просто не мога. Ако питат, бих отговорила без да ги лъжа. Нищо лошо не съм казвала пред тях, та добре, че не питат конкретно де.
За нелечими болести съм напълно за човек да има право да вземе такова решение.

Вярно  е.Поради това в Швейцария ли беше , са разрешили асистирана евтанация.След документиране, доказване и изявено лично желание.
Когато стане човек зеленчук и нищо не може да го свърже с човешкото, оправдавам да реши въпроса малко преди зелевчуковото битие.
Мъжът ми все отлага лечение  от страх - сърце, клапи, байпаси.Преди него малко се оперира  селски, за месеци подобрение  и замина.Та мъжът ми казваше, че е без значение година - две плюс-минус.Като е в страх и болка.Освен това  е скъпа поддръжка постоперативно.А при нас липсва.
Но пък друг с пари си е жив години, с диабет, после отряза крак и на количка,електрическа, как им викат на моторчета, неговото специално малко.
Та никога не се знае  какво има напред.
Съгласна да се спре лечение , мъки , при безизсходно положение.
Много трудна тема.
За себе си лично съм за , но не бих могла сама да направя крачка.
И все пак никога не казвай никога ,че не се знае.
Ще си добавя нещо без връзка ,което днес стана, преди 15 години имам терпанация, лекарят е направил  и невъзможното да запази слуховите костици и днес се срещнахме, помни ме.Показа на едно усмихнато младо  да види резултата.За тези години няма ново гнойно огнище, има проблеми ,но те са комплексни от и други болести и от моите години  и от всичко.Но  е направил каквото трябва и  е възможно  и бе радостен да види резултата,  аз три пъти радостна ,че поне това е решено трайно.

Аз съм написала мнението си, май бях първа, леко абстрактно е, но е лесно за разбиране ...

По темата, но от друга перспектива - хората, които: пият, пушат, дрогират се, хранят се с некачествена храна, не си пазят нервите, практикуващите екстремни спортове и т.н.
за мен са донякъде - неосъзнати самоубийци. Много са такива. Егоистично ли е? Всичко е малко или много егоистично, но е важен резултатът.

Това е здравословен егоизъм. 😂 Пуша, пия, ям пържено и карам мотор, защото ми е приятно, а не защото искам да умра рано. Доста е голяма разликата.

Затова казах "неосъзнати самоубийци".

Каквото и да си пишем - тъмнината е заложена в човешката природа, затова има убийци, има и самоубийци - има садисти, има и мазохисти.

Всеки от нас се е самосаботирал някога. Ако мислено се върнете назад във времето, че някои ходят и на регресия - ще видите повтарящ се модел на поведение, и всичко е заложено ако не отвъд, от предишен живот, то от детството ни в сегашния живот - със сигурност.

Преди време имах един много тежък житейски период, в който ми минаваха такива мисли. Понеже месеци наред положението не се оправяше, аз си обещах, че ако случайно тази мисъл много ме притисне и стане нетърпимо, ще си наложа волята да изчакам детето ми да порасне. Само заради това. И слава Богу, този период премина!

Имам такава загуба, имала съм и наследствени, явно, суицидни мисли. Смятам обаче да се гърча до последно, ако и колкото и да не се чувствам добре, защото болката и мисълта, че си можел още дълги години да се радваш на земното присъствие на този човек са ужасно болезнени.

Имах една колежка, майка й беше много  зле и плачеше постоянно. Не бях виждала колежката няколко години и като я срещнах, я попитах за майка й - ами добре си е, казва ми тя. Аз я попитах не плаче ли вече. А тя се зачуди, че го помня онова време. Минало беше, майка й си живееше живота.
Но тогава, когато й е било тежко, е можело да си отиде доброволно, нали така.

В момента евтаназията е широко обсъждана. Има доста проблеми от морално естество. Как се поставя границата?  Кое състояние е основателна причина? Кой би го извършил?
Много сложна тема.

Не. Не всички тъжни хора мислят за самоубийство. Могат да страдат, да плачат с месеци, дори години може да отнеме, докато преживеят нещо... това не означава, че искат да умрат.