Имам ли право? Суицид.

Според мен - има. Душата решава кога и къде да се роди, по същия начин е и със "смъртта".
Но... става естествено, а не със самоубийство. Разумът, често е лош съветник, чувствата - също, особено като способи на модерния човек, който е с притъпени сетива и интуиция.

Бих го разбрала само за тежко болни в термален стадий.

Аз го разбирам, но също така разбирам, че това е моментно решение, в някакъв тежък депресивен момент. И ако на човека му се помогне, той ще излезе от епизода и ще си продължи да си живее и да бъде щастлив.
Освен това, понякога опит за самоубийство е зов за помощ, а не истинско решение, обаче може да се окаже успешен опит, тоест човек да напусне живота, без наистина да го е искал.
Така че такова решение не е нещо, което трябва да се подкрепя по никакъв начин.
Отделен случай е, ако човек има нелечимо заболяване, свързано с болка, но даже и тогава животът е ресурс и третирането на болката би трябвало да бъде решението.

Има право при терминални нелечими болести, които причиняват постоянна болка.

При "не ме разбират/критикуват/осъждат, защото съм *вмъкни оправдание*"  - с шамарите на психолог/психиатър и да си лекуват травмите. Ако това поради някаква причина не се лекува - виж първото изречение.
Няма нужда техни близки да страдат заради тях, защото те не искат да си направят труда да "излекуват" състоянието си и/или променят обкръжението си.

https://en.m.wikipedia.org/wiki/Assisted_suicide

За нещо подобно ли говориш?

За вас или близките ви бихте ли оправдали доброволен "изход".

Да. Оправдавам го. Но не искам малкото ми останали близки да ми го причинят отново.
Вече 15 години не мога да прежаля брат си, защото освен брат ми беше и най-близкият приятел.
Мисля че това усещане за безсмислието на всичко, отчаянието от живота е на генетично ниво.
Защото не ми е чуждо.
Същите мисли е имал и баща ни.

Разбирам такова решение, да, но много зависи от причините. Една стара тема във форума – https://www.bg-mamma.com/?topic=107590;all

Живота не е по страшен от смъртта. Ако се ситига до тук е , зато няма накъде.

Това никой жив не го знае.

Точно живите го знаят.

Ще е много дълго и подробно...

Аз бях пред самоубийство преди 4 години заради измамата на един мъж. Болеше ужасно, не толкова, че може би не е имало взаимност или не му се е занимавало, а точно, защото не постъпи като джентълмен, а аз никого в живота си не съм наранила съзнателно. Направо им се чудя на такива хора - наистина ли с това си градиш самочувствието, не мислиш ли, че всичко се връща, какво би направил, ако имаш дъщеря и някой мъж постъпи с нея така? Всяка сутрин първият съзнателен въпрос беше "ЗАЩО????" Да, знам, че на ССФ такива неща никога не ѝ се случват, но в реалността е много различно и всеки си знае какъв му е прагът и какво би могло да го срине.

Плачех месеци наред, всеки ден, при всяка възможност да остана сама, нищо не ми допадаше, харесваше, дразнех се на хората наоколо, сопвах се, нямах желание за нищо, въобще - загубих вкуса към живота. Примерно, работя (преди пандемията и хоум офиса) на 10-ия етаж, нощна смяна съм и понякога съм сама на етажа, излизам на терасата и си мисля - "Какво би било, ако просто полетя?" Лекарства, ножове - какво би било, ако просто...

Какво ме спря ли? Християнка съм, а и съм жена, а ние имаме по-особено отношение към Живота изобщо. А и ме е страх, че ще се "върна" инвалид и ще стане по-зле, а Отвъд никой не знае какво е и дали наистина ще спре да боли.

После се събрах с мъжа ми, който също е преживял много и за известен период животът му е бил - ходене на работа - вкъщи, почти без хобита, излизания, съзнателно е поживял като необвързан, защото не се е чувствал готов. И за една нощ от просто познати, които си излизат и споделят, направихме семейство. Почти 3 години. Доста бурна любов е или поне беше, защото сме сложни, чувствителни, странни.

И все пак не ми минаваше напълно, човъркаше, пречеше... Преди седмици прочетох тук апел за кръводаряване, правила съм го, чувствам се много добре след това - и физически, и психически. Случи се точно на рождения ден на баща ми, който почина от рак преди години, а бяхме много близки и имахме невероятна телепатия. Аз не вярвам в случайностите. Писах, дадох кръв, мина необичайно леко и даже и не усетих, срещнах се с жената, която толкова ми благодари. Ще спестя лични детайли, но тази история някак страшно ме разтърси и накара да осъзная, че здравето и животът все пак са най-важното и ценното, а всичко друго са си някакви досадни камъчета по пътя, неизбежни и неприятни, но все ще ги има. Че има по-голяма болка от моята и по-важни проблеми от разни екземпляри, които не знаят какво искат.

Същата вечер бяхме на парти (готик, индъстриъл, уейв и други такива по-мрачни стилове и субкултури). Бях сигурна, че ще ГО срещна, призовавах го мислено да застане пак на пътя ми, за да свърши накрая този ад. И той се появи. И изведнъж цялата ми болка се стопи, изчезна, сякаш някой махна с вълшебна пръчица. Хванах някакви гузни погледчета от другата страна, пуснах някакви многозначителни реплики на висок глас. Е, върнах си за обидата. Погледнах Мъката си в очите и я победих. След това ММ се изправи срещу друг страх от миналото и го победи. И продължихме напред пораснали, по-мъдри и пречистени - без мрънкане за глупости, без сцени, без цупене.

От днешна гледна точка не бих се тровила сама с такива мисли. Животът е, за да се живее - колкото Онзи горе е отредил и по възможно най-достойния начин. Другото е само опит.

Аз съм имала такива моменти на отчаяние, радвам се че не съм го направила. Сега животът ми е прекрасен. Просто понякога трябва да издържиш.

Винаги съм се чудила как след нечие самоубийство, близките говорят как нищо не са забелязали и колко е бил щастлив човека. Обяснявам си го с това, че или никой не е обръщал грам внимание, или самият човек вече е бил в абсолютен мир с решението си и нищо не го издавало.

Дали имаш право... да. Но това не означава, че трябва да го направиш и да прекараш близките си през ада. А всеки има поне един човек, на който му пука. В същия момент разбирам, че душевната болка понякога може да бъде по-силна от физическата. Но за нея решение има винаги, просто трябва да си дадеш още един шанс.