Истината за осиновените деца - характери, проблеми и още нещо.

Ами според съдържанието на темата, заглавието  май трябва да е истината за осиновителите ... могат ли някога да бъдат щастливи ...

А какво им пречи да бъдат щастливи? Сигурно въпроса ми е наивен от моя 2 годишен опит, но на мен нищо не ми пречи да бъда щастлива. Това, че има или би могло да има проблеми не значи, че човек не може да бъде щастлив.

Ами каква гаранция има, че ако детето е биологично няма да си нещастен?
korni6onko,А според теб кои проблеми са неразрешими?

Може би трябва да тръгнем от нагласите си?

Осинових, когато бях на 40. Бях свидетел как сестра ми сама отгледа детето си.  По ред причини активно гледах година и половина племенницата (когато бе на 3 години), докато сестра ми не бе в България. Още тогава смятах, че отглеждането на дете изисква от една жена свръх психически и физически сили… После премина и пубертета на племенницата. Знаех, че към тази трудна задача, ще се добави и мъката на детето от изоставянето му, от произхода му дори ако щеш, защото с твоите възгледи за гени и етнос, Корни, са много от хората в България.

Та никога не съм била с нагласата, че ще ме очаква ясно, светло и щастливо бъдеще. Някак и не това е подтика ми да стана майка.
Което не ми пречи да съм щастлива до безумие на моменти, както и да димя и меря с крачки кухнята нощем, спускайки се в бездната на тревогите за момчето ми, моите страхове, неговите болки…
Спомням си, когато се стигна до подаване на документи в съда, отказах адвокатка да ми пише заявлението, защото бе написала, че осиновявам, за да осмисля живота си! Що за глупост! Той не бе безсмислен преди да осиновя Анди, и не бих товарила детето си с такава мисия…
Както и да е. Дори с тези си нагласи, мисля, че не бях подготвена достатъчно и за своето „превръщане в мама”, и за натрупаните липси и болки на детето… Но това ще е до края моят път. За нищо на света не се отказвам от него. Измъкнах момчето си от самотата и ще се постарая никога да не й го давам повече. Каквото и да става, той ще има мама, докато му трябвам. Той пък ме дари с интензивен, напрегнат живот на максимум с всичките му радости, болки, тревоги и проблеми…
И още съм му безкрайно благодарна, че ме учи на много неща (включително как, като него, борбено и с усмивка да се справям с проблемите), че разширява мирогледа ми, изостря сетивата ми, напряга инстинктите ми, кара ме да мисля, да мисля…

А за проблемите на осиновеното ми дете – малки и големи, за характера му, ще пиша в другата тема, в темата на Дар, тя ми изглежда в нужната степен доброжелателна към децата ни и нямам притеснения да казвам истината... Тук е полето в, което мога да споделя (имам нужда) и смятам, че това е важно за тези, които тръгват по моя път (живея с мисълта, че така помагам на децата, които не мога да осиновя)…

Корнишонко, състоянието на "щастливост" според мен е възможно само ако човек си го позволи. Ако пожелае и се стреми. Мисля, че ако преди децата, без значение от пътя, по който са дошли в едно семейство, бъдещите родители не са били щастливи, много трудно ще "станат" щастливи - ей така от появата на едно дете, изискващо енергия и себеотдаване, и себезабравяне.
Моята истина за щастието - аз съм щастлива. Уморена, креслива, та съм и от майките, наричани във форума "биещи" /изпускам си периодично шамарчетата/, но съм щастлива, че съм майка и съпруга. Опиянява ме дори умората от безконечните домашни задължения. Щастлива съм днес. Не се опитвам да надничам в бъдещето, следвам традициите на възпитание в моето семейство /баба хаджийка имаше железни правила и мека душа/. Забавлявам се, мога да живея в мир със себе си и вярвам, че хората са родени, за да се чувстват щастливи.
А за характерите ... МАй съм от хората на които казват чепати. Такъв мъж ми се "падна" и такива деца  Та си живеем с много кусури, без да си дирим кусури.
И никога не е късно за нищо!  

  Абсолютно!
само бих добавила - и не очаква щастието му да зависи от друг. Напр. ще съм щастлива, ако мъжът ми ме води на кино (това напр. на мен няма как да ми се случи ) или ще съм щастлива ако детето ми има талант за музика.
Ако моето щастие е функция от нечий друг живот - по-трудна става работата

Всеки си има своята истина.
Моята е: това, което ми дадоха децата ми, е несравнимо повече, по-ценно, по-истинско от всичките ми планове и мечти. Заради децата си се стремя всеки ден да ставам по-добър човек. Само се надявам, че им давам нещо приблизително равностойно на това, което получавам.
Другото - характери, двойки в училище и прочие - са подробности.

Е, щом ви изнася да живеете по един начин, а друг да представяте във форума - добре, но поне пред вас самите си кажете това, което ви тормози. Щом можете само квалификации за другите мами да давате, и все другите не са способни да са щастливи и да бъдат родители, защото не са били готови за такива, когато са осиновили - то сигурно можете вътре в себеси да кажете и това, което е истината за осиновените деца - да, различни са от другите, и проблемите им са други, и характерите им, и живота им. Това който иска нека го оспорва - аз не искам да насаждам своето мнение на другите просто исках да споделя. Криворазбрана стана цялата история - преди време всички се нахвърлиха върху мен за това, че споделих проблемите си с вас - изказванията на доста от вас ме накараха да спра да пиша защото се разбра, че има доста ведущи по темата и проблемите -а аз съм една жена, която видите ли не знае как да си възпитава и гледа детето - искате да пишем майките на тийновете - не няма да пишем. Живейте си с вашите разбирания и не искайте другите да споделят - вие сте най-добрите майки и сте били готови когато сте осиновили децата си да ги отгледате и възпитате подобаващо. Желая на всички ви щастие и на добър час.

Korni6onko,
много болка лъха от думите ти. Съчувствам ти за това, което преживяваш, но и не виждам кой се нахвърля срещу тебе.
Добре е, че споделяш, това, което описваш, ми е познато не само от книги, но и от опит с хора около мене. Но познавам многократно повече хора, които нямат вашите проблеми, включително и моето семейство. Да се правя на нещастна, за да ти олекне ли?
Написала съм какво мисля. Може след време децата ми да се оплакват от мене във форума са осиновени, знам ли.
Но ще го напиша пак с много големи букви: НЕ СЪМ РАЗОЧАРОВАНА ОТ ДЕЦАТА СИ, МАКАР ЧЕ СА МНОГО, МНОГО РАЗЛИЧНИ ОТ ТОВА, КОЕТО ОЧАКВАХ.
Дано намерите мир и удовлетворение в семейството ти.

Никой не иска от вас да бъдете нещастни заради някой друг - ето че пак излязох аз крива - искате да пишем проблемите си с тийновете - добре де пишем и какво се оказва - започва се с това че едва ли не ние сме виновни те да са такива - че не сме ги обичали и сме се провалили като родители - не за това пиша в този форум за да бъда категоризирана като такава или онакава - Погледнете дали на някой който е споделил проблем съм започнала да го поучавам - изслушвайте и не давайте определения - ако можете дайте съвет с който да не накърните и без това наранената душа на човека срещу вас а ако не можете то си замълчете

Корнишонко,

Съжалявам за начина, по който се чувстваш. Ако нещо лично в моите постове те е наранило - извинявай, не са ми били такива намеренията.
Всичко, което съм написала е част от начина, по който приемам нещата и по който живея. Ако сбъркам не е страх да си призная, нито да поискам помощ от по-знаещи.
Всеки може да преживее твоя горчив опит, никой не е застрахован. И това няма да бъде заради гените, заради липса на любов, родителски спосибности и т.н. понякога просто така се случва. Понякога нещата за съжаление са извън нашия контрол. Искрено се надявам това да е период от вашия живот, който ще оставите зад гърба си. Ако приемеш, че ти като майка си направил всичко по твоите сили и вазможности за детето си, смятам че поне ще намериш мир за себе си. Може след 10-на години и аз да съм със същите проблеми, но мога ли да го предотвратя, ти можа ли? Или още от сега да се чувствам зле. Живота е това, което е, зная колко боли за детето ти, но ако се опиташ да бъдеш в мир със себе си, мисля че ще ти е по-лесно. В крайна сметка всеки в тоя живот има правото сам да си троши главата. Успех!

Къде прочете да те обвинявам в каквото и да е? Напротив, да ме пази Господ от проблемите ти, защото не знам дали и как бих се справила 
Не съм съгласна обаче, че на всички ни е писано да минем през тези перипетии. Мъчно ми е, че на тебе се е случило. Моля се да съм от тези, на които не се случва (засега, да не чуе дявола...).
Чувството за вина си го носим най-силно ние самите.

Както и да е - аз пак спирам да пиша и сигурно само ще ви чета от време на време - не желая да споделям и пиша Само че някои от вас да си зададат въпроса - защо някои от майките спряха да пишат 

Моля модератор да заключи темата

Нямам много време да пиша. А и все още нямам пубер в къщи. Имам син с "чепат" характер, с който сигурно ще имам емоции в пубертета, но времето ще покаже какви.

Корнишонко, от няколко дни те чета и не мога да разбера целта на споделянето ти. Усещам че си в период на голяма болка, разочарование, сриване на надежди... Но защо обобщаваш че всички осиновители  непременно ще стигнем дотам рано или късно и категорично отказваш да четеш хора (например Маймуна), които се опитват най-добронамерено да споделят собствения си опит, справянето с част от твоите проблеми по някакъв начин? Искаш ли да ти бъде помогнато или всички които нямаме деца в тийн възраст трябва просто да ти съчувстваме, а тези които имат но по някакъв начин са успели да изградят нормални отношения трябва просто да си замълчат и дори да преосмислят усещането си за реализация като родители?!

А по темата за проблемите с осиновените деца.
В друга тема споделих че от месец започнах работа. Оказа се, че колежката от съседното бюро (наближаваща 60-те много симпатична жена) е осиновено дете и в последните дни доста си говорим по темата. Тя е научила "тайната" случайно в късна тийнейджърска възраст. Реагирала е буйно, с бягство от къщи, отхвърляне за определен период на всякакви отношения с майка си и баща си. Впоследствие връзката им се е възстановила, но и досега като говори за това очите й се насълзяват и много ясно личи колко я боли от дългогодишната лъжа на хората, които за нея са единствените изпълнени със съдържание "мама" и "тате" (познавала е и биологичните си родители). Именно от лъжата, от неуважението й като личност имаща право да знае откъде идва за да бъде пълноценна.

Разбира се че характерите на децата ни почти винаги са различни от нашите, независимо дали са осиновени или не. А когато са коренно различни и не осъзнаем че ние, родителите, сме съзидателите в хармонизирането на отношенията ни - неминуемо идва разрива. Това го казвам от личен горчив опит с моята родна майка...

Корнишонко,

Аз съм татко на три осиновени деца, две от които вече са teen...Не съм усетил проблемите с тях да произтичат от това, че са осиновени. Те си идват от сблъсъка на поколенията. Аз слушам музиката на 80-те и 90-те и не се и опитвам да разбера тяхната. Аз гледам "Междузвездни войни", онези от времето когато търсихме билети за тях на "Търси се". За моите пубери това е много тъп филм или хайде да съм по-мек - скучен. Да не споменавам репликите им относно моя любим български филм "Оркестър без име" Не се опитвам да оспорвам. Те донякъде са с оформени характери и единствения начин да се разбереш с тях е да проумееш, че контролът върху тях е безвъзвратно изгубен. С това жена ми още не се примирява и от там и проблемите - какво да облечеш, какво да обуеш, с кого да дружиш, в кое училище да запишеш след 7 клас. ( Това със седми клас го преживяхме преди по-малко от месец и то за двамата).
Опитвам се да кажа, че проблемите идват от това, че децата растат, а на нас като че ли не ни се иска това да се случва.
А може би при три деца е по-лесно постижимо аристократичното спокойствие в семейството. Проблемите са толкова много, времето толкова малко и бързи тече , че всеки проблем изглежда дребен и нищожен.
Ама всъщност какво ли разбира един татко...

 
Страхотен пост!

А и аз да напиша като изявен бивш пубер ... абе не си ли спомняте вашия пубертет??? Само аз ли съм била калпазанка

Аз се вмъквам изключително нетактично, много извън темата - моят пубертет беше ужасен /особено за мен  /. ТОва е доста проблемен момент в живота на всеки и трябват доста здрави нерви от страна на всеки родител, за да помогне на детето да "влезе" в релси.
 

 Fussii не си само ти. Като се сетя каква бях и какво причинявах на родителите си косата ми се изправя / а тя е доста къдрава /. Дано не ми се връща.

Към таткото на трите деца - моите уважения към вашето семейство. Вътрешно и дълбоко в себе си, и с благородна завист мога да кажа, че все още мога да правя разлика между проблеми в отношенията с поколенията, и проблеми от доста по- сложно естество - а по-точно - бягства, събиране с деца с асоциално поведение (става въпрос за възрастта от 11 год. до 13 год.), тотален отказ от учене и каквато и да е нормална за децата на тези възраст дейност, прекалена агресия към всички и всичко. През това време сме посещавали психолози от каква ли не величина, и сме правили всичко, което ни е казвано - на него не му харесва да живее спокоен и нормален живот (да се прибере вечер да седне на масата с нас и т.н), не сме анархичен дом и семейството ни не е такова. При него няма никакъв ред в нищо, нито последователност (от съвсем малък е това). Казваш и даваш себе си като пример с подрастващото поколение и проблемите - добре само един съвсем малък въпрос ще ти задам - ти на възрастта 16 години имал ли си поне малко желание и мислил ли си какъв ще станеш, и какво искаш в този живот, или си живял ден за ден, и не ти е пукало какво ще стане утре. Твоите деца имат ли поне малко желание да учат, да научат нещо - знаеш ли какво е това от детската градина да си всеки ден на тръни, днес какво ще ти кажат и от какво ще ти се оплачат от децата ти. Бил си всеки ден в учипище, за да ти казват какво е направило детето ти - лоши неща, не добри. И това всеки ден в продължение на 6 години, плюс тодините в детската градина. И като сложим и агресията в къщи - псувните ,ударите които съм понасяла - шамарите. Ходил ли си през вечер в районните да го виждаш като парцал с циганите нареден и с тях ходил да краде - не сме го задоволявали, но не сме и го лишавали от това което всяко нормално дете има. Знаеш ли какво е всички районни в София да го познават детето ти и въпреки всичко той не склони глава и не реши, че трябва да се промени. Не иска защото този живот му харесва - не можеш да ме убедиш, че вината е в нас или в това че хормоните действат така - от проблеми до проблеми има разлика и то огромна. Когато човек не е преживял това, което на другите им е минало през главите лесно се дават мнения и се пише. Да аз имам едно дете, но то ми е не за три, а за десет деца.

Чакай сега, ти обобщаваш с лекота, че осиновените са калпава стока заради пустите гени, а сега виниш човека, че си е възпитал добре децата и че учели, значи са нещо нетипично за осиновени. Е, това доста ме дразни, защото поне от 25 години не бях чувала колко са важни гените за човека и как не средата, а генетиката е водеща. 

Fussii, не си само ти. Правила съм щуротии, но нашите оцеляха и не ме разсиновиха. Да им се чуди човек с тия мои гениии Е, надявам се дъщеря ни да е уцелила някой добър ген...пък каквото дойде. Човек не може да избяга от съдбата си

Никога не съм правила никакви щуротии.

Сега много коментирате Корни.
Само чета, но не мога да забравя описанието на момченцето, което една мама тук даде.
Не мога да го повторя по памет, беше отдавна, по времето на първата ви форумска среща май.
Не мога да го повторя, но тогава го погълнах и усещането остана у мен и нямам основание да не и вярвам.
Не пиша коя е за да не предизвикам нови спорове, но думите и значеха и значат много за мен.

На мен ми е много неприятно това свързване на осиновяване с лоши гени и провал. Съвсем първосигнално го приемам като клеймосване на децата ми. Каквито са - такива. Хубави, лоши - моите са. Едното ми е кротко , другото е меко казано доста палаво. Ама и двете са си моите. Това с детската градина - познато ми е . И още се ядосвам на себе си, че не застанах на страната на детето си. Това е МОЯТА грешка, а не на детето. Това е липсата на професионализъм у хората, които работеха с него. Това е неговата самота и "неразбраност" и липса на подкрепа от моя страна. И той се бори - сам-самичък. Така както си е свикнал от преди мен. И оцеля в тая тъпа детска градина. И го направи без мен - защото бях заета да го възпитавам да е удобен. А на него просто си му беше самотно.
Корнишонко, нищо лично. Ако с нещо те засягам - извинявай. Аз наистина мисля, че нашите родителски грешки са по-решаващи от гените.

Сигурно съм прозвучал идилично, т.е. че всичко в нашето семейство е идеално. Избрах този цитат, защото ми се е случвало. Големият ми син е дете със СОП -  хиперактивен с дефицит на внимание. Горното съм го преживял, всъщност майка му го е преживяла много по-тежко от мене. Сменяхме училища с думите "вземете си лудия син в къщи" и т.н. Тук спират обаче приликите. Синът ми се затвори в себе си и почти не излиза от вкъщи. Стои вторачен цял ден пред компютъра и играе някакви идиотски игри (според мен) и живее във виртуалната мрежа. Не казвам, че е добре, но какво разбирам аз - 48 годишен мъж.
Писах по-горе само за да уточня, че това заболяване може да се случи на всеки.
Аморалното поведение не е атрибут на поведение на осиновените. Аз поне така мисля.

Аз пък като един практичен човек сега разбрах, защо Корнишонко в никакъв, ама никакъв случай не би осиновила циганче... и не е свързано с генетичната обремененост.

Не го пиша за Корнишонко, защото човек с толкова много болка не чува нищо друго.
Пиша за другите, които четат и се плашат. Това, което описва Корнишонко, е патология, демек сериозно разстройство на характера. Има връзка с изоставянето, не с гените, и се случва изключително рядко. Може да докара когото и да е до отчаяние, така че всеки, който не го е изпитал, мове само да благославя съдбата.

Но забележете нещо много важно:
Проблемите с детето на Корнишонко не са се появили в пубертета.
Те са от съвсем различен характер и не бива да се слагат в един кюп с гореописаните геройства на съфорумките ни.
Мирааета, Бобкас, мариангеоргиев  

Фоксче, Аз пък не разбрах. 
Само си правя изводи, че жената се чувства крайно неудовлетворена. И то не само от детето си, нея всичко заобикалящо я дразни. Прочетох последните й постове. То не остана някой читав. Ни деца, ни родители. Ето това е бисера й "просто децата са ужасни от година на година".... Спирам да се занимавам с нея. Три дни се сдържам и дивя от спокойния тон, който успявате да поддържате.
Извинявам се за спама, но ми се четат смислени неща. Гледам детето си и виждам себе си в нея. Може би защото беше много малка, когато се събрахме. Но тя така ме копира и е толкова гальовна. Дори усмивките са ни еднакви, за реплики и жестове няма да говоря.
Ако имаме проблеми в бъдеще, значи сме сбъркали като родители. Всеки възпитава по различен начин и си мисли, че е най-правилния. Живота показва друго. Затова чета тук, за да си сверявам часовника.

Аз съм от пуберите изроди. Не ми се разказва на какво съм подлагала родителите си просто.

Не мога да давам акъл на никого – всеки си знае дереджето и ситуацията. Стискам палци да намирате сили да преминавате през всичко.
Аз на майка ми 1000 пъти съм и изплясквала, че не ме обича, че не ми е майка, защо не ми се е паднала друга майка, че няма да се женя, че ще се изнеса от къщи (на 14 години), че няма да мръдна от къщи (на 32 години) и т.н. Сега и треперя и я проверявам постоянно.

Сега се вглеждам в децата си и преекспонирам – за всичко търся вина за несправяне в себе си и … стискам палци за бъдещето. Пожелавам много сили, здраве, търпение, щастие на всички 

Много точно казани думи Д_Ива.
На чужд гръб и 100 тояги са малко.
Надявам се и се моля на бог нито аз нито вие да имаме и усетим нейните болки и проблеми.

merianna ,лесно е не чети и не се не се бъркай в теми където пишат майки на по големи  деца.Имаш дете на две години  тепърва ще се сблъскваш с много неща,но ще поживеем и ще видим .
Да е жива и здрава мама Мариана ,че се грижи за трите дечица заедно с тати Mariangeorgiev.

Това беше грубо  

И аз като една майка на по-голямо дете, е не на 7, ама близо на 6 години, ще кажа, че с годините за сега ми става по-лесно и към момента нямам кой знае какви проблеми със сина ми, които да са свързани с осиновяването, по-скоро проблеми, свързани с възрастта. Но в главата ми свети една лампа, че може да пропускам нещо 

Нищо конкретно не пропускаш, но не забравяй, че проблемите с възрастта са оцветени от изоставянето и последвалите го събития. С всяка възраст 'обикновените' проблеми си изискват това специфично 'едно на ум' при решаването им   

Защо имам чувството, че говорим за децата като нещо меко и пластично, и формата която да предадем е наша всекидневна грижа и задължение. Трябва да проумеем, че ние, родителите сме също толкова мека и пластична форма и трябва да се променяме колкото и да не ни се иска.
Така мисля, разбира се защото това произтича от факта, че моите деца са сравнително пораснали.
Но няма да се уморя да повтарям, че проблемът с осиновените деца е в нас - осиновителите. Защото на подсъзнателно ниво винаги и всички търсят разликата.

Ще разкажа един виц от Соц.времената.

Руски диригент говори с виден американски диригент и му казва:
-В моя оркестър от 30 музиканти има 5 евреи и нищо не произтича от това.
Американецът му отговоря:
-И в моя оркестър има 30 музиканти, но колко са евреите не знам.

И накрая. Хайде по-оптимистично. Всеки преживян ден е дар от бога. Наслаждавайте му се.

Това е и моето виждане и мислене по въпроса!Подкрепям на 100% mariangeorgiev!

Това е много ценно, особено удебеленото - ако ние не се променим и нагласим спрямо децата си, ако очакваме само от тях промяна, съжителството ще бъде кошмарно.

ПП За протокола - не съм гушкано дете, най-вероятно съм обичано, но не по начин, който да ми го покаже, лишавана съм от внимание и от играчки, нямам спомен майка ми да си е играла с мен или да ме е целувала (до ден днешен с нея имаме спор - защо вместо да си гледам къщата, да чистя и мия, пера и готвя, аз стоя с децата до 10 ч. вечерта на вън), но за сметка на това имах изключително кротък пубертет (с изключение на някои дребни издънки) и бях силно привързана към майка си до 26-тата си година 

това за привързаността и при мен го има все още дори
като студентка си идвах по 3 пъти в седмицата, неможех да издържам без нашите.
И все още е така, живеем в една къща, не  си стоим в нас въбще нон стоп сме при тях. особено сега с малката

Четейки през последните дни във форума и във връзка с тази тема си спомних за един проблем с моето момче в началото на първата година от градинските му одисеи.

Беше започнал да си взима за домашно ползване играчки от детската - колички, части от пъзели, книжка. Доста често... Споделих с майка си и свекърва си и поисках съвет от тях.

Реакцията на майка ми беше в дух - ами то като си го теглят на някъде гените, не знам дали ще можете по някакъв начин да му въздействате. Даде ми пример че ние (аз и сестра ми) и "тези деца" (племенниците ми) никога не сме и помисляли за "взимане на чуждо".

Реакцията на свекърва ми - след кратък размисъл започна да разсъждава в посока: той е бил 2 години в институция, където всичко (играчки, дрехи, обувки, храна) е било общо и децата е трябвало по някакъв начин да се борят за достъп до най-желаното. И може би да си поскриват и запазват нещо и за по-късно... в борба за оцеляване. Посъветва ме да говорим много на тема "лични", "общи" и "чужди" вещи - към кои как да се отнасяме и т.н. Този съвет съвпадаше и с моите мисли и точно по този начин разрешихме проблема. През следващите три години никога не се случи подобно нещо.

Та този спомен не накара да се замисля: ако решаването на проблема зависеше само и единствено от майка ми, дали нещата щяха да се развият по същия начин със същото дете?

Въпросът е риторичен. Просто споделих....

ПП продължавам много активно да се безпокоя какво ще ни донесе бъдещето, съвсем не се имам за перфектно справяща се мама. Напротив....

Защо е нужно безпокойство? Защо трябва да се очаква нещо лошо, нещо трудно? Сещам се за "да ти се случи това, което си мисли жена ти когато закъсняваш, а не това, което ти мисли майка ти". Вместо "честито" при покупката на кола близък ни попита "ама що си купихте кола, ще ви я откраднат".

Здравейте, нека са включа и аз, с моя едногодишен опит.
Моите първоначални страхове, че гените са от решаващо значение, вече отпаднаха( в смисъл виждам огромното влияние на средата, в която живее за нейното оформяне като личност), но осъзнах едно - престоят в институцията( за моето момиченце е 2 години) е тежък печат в душите на нашите деца. Едва ли така лесно ще го преодолеят( ако въобще го преодолеят). Дъщеричката ми е много гальовна и свръх емоционална бих казала. Не съм я лишавала от ласки, даже напротив, макар че се опитвам да бъда и строга понякога, когато се налага( за разлига от нейната баба, например). Но колкото и да я гушкам, милвам и т.н, това не й е достатъчно. Винаги търси вниманието и на още някой, било то даже и непознат - на улицата, при среща с познати и т.н, при което напълно ме игнорира. Питам се дали това е характерно за нейната три годишна възраст, или това изцяло се дължи на престоя й в дома, където е подхвърляна от ръка на ръка и е трябвало да завоюва й за себе си малко внимание. Не знам за колко време се създава връзката между децата и родителите или всичко е на ниво задоволяване на потребности - иска да бъде гушката: отива при някой, иска да си играе: отива при друг и т.н. Ако сме сред много хора, мен ме търси само ако е уплашена от нещо. Като най- скорошен премер е престоят ни на една почивна станция в планината, където бяхме с приятели, но имаше  и  непознати. Там тя напълно забрави за мен и за баща си и буквално ходеше от ръце на ръце. Не знам, други майки биха се зарадвали, но на мен ми стана малко тъжно. Сега когато сме си в къщи само двете - всичко си е по старому - постоянно изисква вниманието ми, което пък е другата крайност - не се занимава самостоятелно с нищо.
Другото характерно за нея(което също е наследство от дома) е че изпитва панически старх от бебета или деца по-малки от нея. В момента правим първите крачки към себеподобните й. Наесен сме я записали на детска градина и не знам какво ще става тогава...
Наистина това някои могат да нарекат "бели кахъри", но ние сме още в началото и не знам какво да очаквам занапред. И какво да направим за да помогнем най-добре на децата си да преодолеят това , във всякакво отношение, изоставане, а може би и изкривяване в развитието си.

Чета ви и ви се радвам тайничко, но понеже съм далеч от синовяването никога не съм писала тук, но сега просто не се сдържах и ето на пиша. Та имам братовчед който не е осиновен, не е бит, радвал се е на любящи родители, но беше едно към едно отговарящо на описанието на авторката, кротна се чак към 20 година и сега до колкото знам е щастливо женен и има поне едно дете. Та къде са тук гените, питам аз? Авторката може само да се надява, че в един момент ще му дойде акъла.

Значи между вас всичко е наред.    

Преживяла съм това което описваш и с двете си деца, с малкото по-епизодично. Мисля че е нормално след по-дълъг престой в институция. Децата след около две-годишна възраст започват лека-полека да се отшиват от полата на мама в градинките и да общуват с други хора и деца.

А при нас с голямото този период съвпадна с адаптирането ни един към друг. Много беше объркан, горкият, какво става - хем само аз (в много редки случаи и таткото, да не се обиди задочно ) бърша дупето, обличам и събличам, храня, водя на разходки, гушкам до късно вечер, хем толкова хора в къщи и градинките си играят с него и му показват толкова нови номера и маймунджулъци...


За всеки от нас това е строго индивидуален процес. При мен те ме водят - и при двамата е различно. Не само заради разликата във възрастта им по времето когато се срещнахме.

Като барбарончета са децата ни - постоянно се променят и все заемат различна формичка - понякога съобразявайки се с това което ние говорим, понякога правейки всичко напук - ей така, да ни изпробват как ще реагираме. И така всеки ден растем и се учим взаимно...

Благодаря на Ганката за насърчителните думи.
Просто искам да бъда колкото се може по-добра майка: хем тя да се чувства обичана, хем да не я разглезвам много; хем да имаме силна емоционална  връзка помежду си, хем и да бъда за нея авторитет като родител. И не зная дали не наклонявам везната понякога по-вече на едната страна и да губя баланса.
А относно това дето търси внимание във всеки срещнат, било познат и непознат, се страхувам да не би да бъде предпоставка за една личност, с твърде повърхностни взаимоотношения в последствие. Чела съм, а и аз съм на това мнение, че преживяното в ранна детска възраст дава в последствие силно отражение върху личността. И когато детето е вече голямо и се явят проблемите в характера му, то те по-скоро(не винаги, разбира се) са продукт на неговото минало, а не са отличителна черта от характера му. И в този ред на мисли, ние трябва да работим върху дефицита в нашите деца, които са престояли в институция по-вече време. Но как точно - ето в това е въпросът. Да ги оставяме ли да бъдат такива каквито са или да корегираме тяхното поведение, когато започнат да прекаляват. Наистина това е индивидуална работа с всяко дете, но все пак има и някои общи правила.
Споделете и Вие вашият опит, моля  .

http://www.vbox7.com/play:42a2ffa9

"No comment" - документален филм на Ани Цолова.

Ако ми е позволено да имам отношение без да съм осиновител. 

настръхвам от тоя филм
не 6 а 1 месец след изоставянето да се вписват  децата.

аз си промених мнението, корнишонко.
всеки знае себе си. много отдавна съм престанала да съдя хората, а преди го правех с огромно удоволствие.

за себе си знам, че сега съм ужасно щастлива. не само заради това, че имам дете, по ред причини. така да се каже, намерих себе си. гърчих се 47 години, сега съм спокойна и живея във прекрасна вътрешна хармония. имах огромна загуба, други големи загуби, сега се радвам на живота си и на осиновеното си дете. то ме направи щастлива.

как ще е завбъдеще, не знам и не искам да знам. то ще дойде от самосебе си. но се радвам на момента, на днешния ден, на слънцето, на усмивката на детето си. на близките си.

не искам да виждам призраци по шкафовете. утре може да ми падне саксия на главата и язък за всичките ми планове
това, което ще ми се случи, ще дойде. попивам всеки миг щастие и хармония и всеки от тези мигове е милиарди пъти по-ценен от година мъка и нещастие.
всеки би трябвало да се пази от това, да съди околните. опасно, нездраво и нередно е.
аз го разбрах, макар и много късно.
така че, корнишонко, живей своя живот, не живей в миналото и не се чувсвай обидена от остри думи. този живот е твой....и решенията за него взимаш единствено и само ти. каквито и да са те   

Чета тук и не мога да подмина темата . У нас сме родители от 4 месеца на момченце на 5 годинки. От първия ден гледам на детето ми като равно с другите .Не мисля на тази теми и съм забравила думите "ама той е осиновен". Хората като, че се страхуват да не би да кажа за тях нещо и  слагат думите" ама той е осиновен и ако може с нег о....по-така.."заради себе си . Като , че искат да се разграничат . Накакъв комплекс ми се струва е това. Децата са еднакви просто зависи в каква сред а живеят и от какъв ъгъл ги гледате.

Забравете за думата "осиновен " и се почувствайте истински родител.

Хубава тема, пропуснала съм я. Не е за всеки. Малко хора от тук могат да я разберат.

И наистина има нужда от такава тема, но няма да се получи никога по ред причини.

кудку
и аз видях темата, когато отсъствах за по-дълго от вкъщи и само по диагонала четох.
Сега виждам, че темата се е обърнала на тема"гени", без да намеря някъде корнишонко да объжда това.Явно ,всъщност - нищо ново, прочит всякакъв, кой където го дърпа.
Не мога да кажа дали проблемите са от осиновяването или не, не съм имала много биологини деца, за да кажа - ами да, има го и при биологичните, понякога. Най-вероятно хора с опит ще кажат , че и при тях се случва връзката да се скъса.
Дълги години смятах, че осиновяването няма нищо общо.
Сега просто не смятам каквото и да е.
Само абсолютно подкрепям- от проблеми до проблеми разлика голяма. Е, това е пак субективно, но смея да го твърдя ...
Не знам как бих чела такава тема , ако съм  с детето на 8-10-12-13г. Наистина от друг ъгъл. Но дори и последните 5-6 години са си само мой опит, не съм на мястото на корнишонко.
Да, кудку, трябват такива теми и да, няма смисъл, няма да се получат.

Препрочитайки темата, като изключим собствените ми глупости, ми направи впечатление, че трудно и дори невъзможно е да се получи диалог между хора с много сходни проблеми, но с различен брой осиновени деца у дома.

Аз самата, ако бях останала само с голямото си дете, може би щеше да ми е много по-трудно с него и да гледам от съвсем друг ъгъл на подобни теми. Знам много добре какво е дни наред да изслушваш оплакванията на учители, родители и деца, самият ти през това време да се бориш с изблика на неуправляемост на детето си, ходещо съвсем съзнателно по ръба на бръснача, опитвайки се да унищожи себе си и всичко около себе си. Прегръщам всички мами, които са го преживели. 

Грижейки се аз за две, други писали тук за повече, осиновени деца, е много по-лесно интуитивно да отсееш кои са проблемите, породени от първичната рана на изоставянето и кои само са оцветени от нея, но имат различно естество. А това е много, много важно, за собствената емоционална стабилност при изграждането и поддържането на връзката.

Още веднъж прегръщам всички мами с проблемни деца. 

"Знам много добре какво е дни наред да изслушваш оплакванията на учители, родители и деца, самият ти през това време да се бориш с изблика на неуправляемост на детето си, ходещо съвсем съзнателно по ръба на бръснача, опитвайки се да унищожи себе си и всичко около себе си. Прегръщам всички мами, които са го преживели.  Hug" -цитат на Себекнеферура
Много точно си го написала,но хората които нямат такива проблеми,не ни разбират и затова темата няма да ни е полезна.

И изобщо не става въпрос за гени. За съвсем други неща става въпрос.

Да, наистина, Ганка е права. Има общо  иброят на децата, но не само. И децата са различни, и родителите са различни.

Аз съм с повече от две осиновени деца...И ми е лесно.
Не разбрах обаче коя е и по-точно - къде е първичната рана? В родителите или в децата.
И като класифицирате раната "първична", как мислите ще се справите с нея.
С нищо първично не можем да се справим. Това е начинът да вървим по острието на бръснача...

Няма да се уморя да повтарям, че проблемът първоначално се заражда в съзнанието на възрастния (като събирателен образ), а после го предаваме на малките. Извинението ни е "първичната рана"...
А по въпроса за гените. Като чета постовете май всички сме със синя кръв...За всички с такава синя кръв. 

mariangeorgiev, подкрепям с две ръце. Точно такова е и моето мнение - проблемът е в нас и несъзнателно го предаваме и на децата. С недомлъвките, косите погледи и странната ни реакция по някои теми (от детска гледна точка). Още нямам твоя опит, но на ум си задавам най-трудните въпроси по възможно най-провокативния начин. И си отговарям по различни начини - кратко, обстоятелствено, меко, рязко... Ей-тъй за проба, как звучи, връзва ли "дикиш".Това за проблемите, които още нямам.
А по отношение на характера - има си го и аз нямам намерение да го променям. Мисля, че не е възможно и е много по-добре да го възприемам като отделен човек, а не като "бял лист", какъвто не е нито едно дете (нещо подобно беше писал и ти преди, само не помня в коя точно тема). При малкия въздействието е възможно само ако е аргументирано. Няма вариант при който да е изпълнил нещо, ако аз не съм го убедила, че трябва да направи точно това. Един пример: "Бояне, не блъскай вратата, като я отваряш!" Няма чуваемост. И така 20 пъти. Един ден му показах как вратата се удря в стената и оставя черна следа от дръжката - от тогава не само не я блъска , а и обяснява на всички, че и те не трябва да я блъскат. Доскоро не си бях дала сметка, че големия просто изпълнява без да противоречи. От почти година съм на максимум концентрация да поставям задачи аргументирано, а не "защото аз така съм казала". Оказа се че Боян ми действа като огледало - ясно се вижда къде греша и ме стимулира да ставам все по-добра. Дори и мъжа ми отбелязва, че съм станала по-мека?! Та тъй с характерите - осиновени, рождени, лични, семейни и т.н.

  С две ръце се подписвам под това! Не знам понякога кой кого възпитава Правя всекидневни усилия да си опознавам децата, а не да ги калъпя по свой образ и подобие. Учат ме на добрина.

...
айде и аз при Аист и други подобни - съжалявам, има огромна разлика между рождено и осиновено дете - говоря за дете, осиновено на 3...

Americansko semeistvo s 5 biologichni i poveche ot 10 osinoveni deza

http://blessedbyachild.blogspot.com/

извини ме,  но какво целиш с този линк? Ти самата би ли гледала 15 деца, пък били те осиновени или биологични? Постинг много не на място, меко казано - какво трябва да направим? Да се засрамим, че сме взели само по едно? Ти колко осинови? Ако са 10 ще се засрамя 

Moge da gi popitate kakva e razlikata megdu biologichnite im  i osinovenite im deza .

Аз лично, не мисля, че ако някой има над 5 деца е пълноценен родител на всички!

Аз с едно се справям средно, ама айде, аз съм неорганизирана, с две си го представям теоритично, за три, мисля, че ми е минало времето, за повече просто не се виждам ...

Имането на деца не е колекциониране ... макар че кат гледам нЕкои холивудски звезди това правят. Живи и здрави! Аз като по-обикновена съм с едно, по-натам може и две,кой знае...

отивам да им пиша писмо 

Ами хайде да я направим, да се получи.
И аз на мнението на Кудку, Дзвер, Аист...

Ще започна с това, че вече гледам на писанията на Корнишонко с малко по-други очи. Навремето в една друга тема пусната паралелно с тази я изядох. Сега ми се иска да и се извиня.

Иска ми се в тази тема да поговорим за особеностите (негативните такива) в поведението, мирогледа, емоционалността ... на децата престояли за различен период от време в институция.

Не вярвам в генетическа обремененост що се отнася до горното, нито в етнически особености. И раната от изоставянето сякаш не е водеща тук. По-скоро прекараните години без най-важното – друго човешко същество, което да се посвети, да обича безусловно, да гради...
Защото във връзката с родителя, в обичта, в подражанието, в отразяването се изгражда личността на детето и въпреки, че част от нея си е конституция. Обаче начина по който детето гледа на света – дали го приема като безопасно и хубаво място или напротив като враждебно и опасно (от там и неговото отношение към заобикалящото го), начина по който гледа на себе си  - дали като на нещо ценно, уникално, прекрасно или като на недостойно, лошо...
Изграждането на граници собствените и чуждите, на правилата на взаимоотношения с другите човешки същества, също става в тази връзка родител-дете и започва от първия ден на детето, че и преди да се роди...
са все неща, които се раждат във взаимодействието с този(тези, които се грижат за детето от първия му ден.

В тази връзка, нормално е при дете, което за дълъг период от време е било без родители, тези иначе естествени процеси, някъде да са прекъснати или да са с елемент на патология...
Моето приемно дете е живяло до почти три годишна възраст с майка си, като има данни за крайно неглижиране и съмнения за малтретиране. После е прекарало 2 години и половина в дом.
По-долу ще цитирам писано от мен в друга тема, но без това мястото му не е там.

"Моето приемно дете е на почти 6  години, разликата и с биологичното ми дете е 8 месеца.
От както е в къщи (7 месеца) разцъфтя, порасна, разхубави се. Може да бъде много мило и добро момиче, когато реши. Има невероятна способност да се приспособява и точно знае кое поведение е силно желателно в каква ситуация. Така че когато иска е прекрасна.
Но това поведение е по-скоро заучено, отколкото нейна потребност или устойчива част от това което е, от личността и.

Също толкова добре може да е нагла, да лъже, да се зъби, да е агресивна, да не слуша. Като казвам да не слуша нямам предвид палавост или лигавост, а тотално незачитане и неспазване на елементарните неща, които един родител изисква от детето си на ежедневно – битово ниво.
Разбира след всяка криза на лошо поведение следват извинения и обещания, че повече така няма... до следващият ден. Дали съжалява наистина – по скоро страда от загубата на привилегии или от санкциите. Няма вътрешен конфликт когато се държи лошо, зщото свръх Аза който нормално се интернализира най-интензивно на 2-3 годишна възраст(и към 5 годишна възраст процеса е завършен), при нея липсва. На по-разговорен език – съвестта която нормално служи за коректор на поведението ни."
Дали ще се справим с всичко това – не знам. Надявам се, но ще е силно да кажа че съм убедена и вярвам."

Извинявам се, но зададената от авторката тема не е тази. Нейното дете, доколкото си спомням, е осиновено в пеленаческа възраст и май въобще не е било в институция.

С всичко друго съм съгласна и много те  

мисля си само ... понеже Линд може да направи сравнение макар и не съвсем точно, защото биологичната и дъщеря не е с трудно поведение ...


ако биологично дете е агресивно непослушно и общо казано "проблемно" (случва се доста често), какви са разликите ... и в поведението и в реакцията на родителя... дали хем от една страна родителя прави повече отстъпки, отколкото би правил ако детето беше биологично, дали от друга подсъзнателно не го държи на ръка разстояние и детето усеща инстиктивно ...

Когато Колето си дойде в къщи си спомням, че 2 месеца го носех в слинг почти нон стоп, вкл. в къщи,  и си бях измислила ... как да го обясня  ... абе не точно медитация, ама нещо подобно ... опитвах се да се "настроя на неговата честота"    Убедена съм(няма как да знам, но така си го представям), че когато една жена износва бебето - двамата са на една честота и някак комуникацията в бъдеще е по-лесна дори на несъзнавано ниво. Носех бебето денонощно почти 2 месеца (после кюфтето много натежа и кръст не остана, та разредих  ) и много се опитвах  да се нагласим един спрямо друг. Абсолютно моя измишльотина, вероятно пълна глупост, но така или иначе правех го. Разказвам го тук, защото си мисля, дали липсата на този период на настройка между нас и децата ни не препядства комуникацията още повече ...

А и друго .... като стар изпечен мазохар ровя из евентуалните гадости в душата ми... има и още едно гадно нещо дето се питам за нас осиновителите и приемните родители ...  Ако е биологично твое дете - нямаш път назад - каквото такова - не можеш да се откажеш, да го върнеш, не можеш да го изгониш, защото ще лежиш в зАтвора ... ама ако е осиновено, приемно ... можеш, можеееееш ...дали тази уж недопустима на съзнателно ниво опция не трови изначално отношенията ни

А пораженията от институцията (което май е основния проблем при вас или така си мисля, де) са ...  просто "умом не подумаеш", ако човек не го е изпитал на гърба си. Линд дори не си представям колко ти е трудно 

връщането няма нищо общо, дори и за момент не съм се замислила за връщане, също така и износването няма нищо общо - при мен липсват онези 3 години, онези 3 толкова важни години, в които да опознаеш детето си - по някога стоя срещу сина си и не го познавам - да, знам как ще реагира сега, за какво мисли в момента, но това не е инстинктивно, не го познавам от дъното на душата си, както познавам малката, а познанието е резултат на много анализи и мисли. От друга страна и в него има една доза недоверие... напоследък все ме дебне да ме хване в лъжа , неща които се учат първите три години са му трудни и неясни... трудно е да го обясня - различно е при двамата, пък и двамата са кротки деца и изобщо не са проблемни 

е това исках да кажа ... ама ти успя по-добре  

само теоритизирам, защото Нико е при нас от 7месечен и няма толкова дълъг самотен живот... За проблемен дума не може да става, така че просто си мисля на глас... имам теория за нас двамата и нашето общуване, но ме е срам да я споделям публично, че ме отпишете съвсем   , а и не би могла да бъде споделена като опит, а просто като констатация на положението.

Темата, зададена от Корнишонко, изобщо не е за децата. Темата е за родителите. За това какво са очаквали и какво са получили. За това дали са удовлетворени от това да са родители точно на тези деца и дали очакванията им са се оправдали. Заглавието не е това, което е  

Прочетете постовете й отново. Съвсем добронамерено казвам, че малко ще разберат. Просто сме различни като характери и възприятие на нещата.

Аз лично ще се въздържа от подобни откровения.

Позволих си да се цитирам, защото (освен контекста на тогавашния спор) продължавам да не харесвам заглавието и подтекста на темата.

Каква е тази истина - потайна, скрита, нечиста, която трябва да извадим на светло за осиновените ни деца?

Че живота ни ще е щастлив и лесен?  Който го умее – евала!
Аз не го умея, и не съм мислила, че ще ми е лесно.

Синът ми не е от „послушните”, синът ми е фурия с характер, да кажа вече почти осемгодишна фурия с характер… Има ли проблеми – има, разбира се. И от възрастта, и свързани с осъзнаването на своя особен статут, по сравнение с биологичните деца, и на това, че расте без баща, без братчета и сестричета и т.н…

Но наистина не ми се пише в тема, формулирана по този начин…

И ако трябва да сме честни, то дори бих писала в тема „Осиновители – да кажем истината за себе си – характери, подготвеност, илюзии и още нещо…”

Линдт, отвори нова тема, защото това, което пишеш е важно. Понятно ми е и това което маркира Кудку, и описаното от Дзвер и Фуси..
Кудку писали сме заедно

Не за децата, а за себе си 

На мен темата не ми пречи, просто нещата са за разговор в тесен кръг, поне за мен. Отдавна разбрах, че разкриването на лични преживявания и мъки не е за тук.

абсолютно - бях получила предложение за тясна група от Вела, може би трябва да се създаде такава, но не тук 

Ок, съгласна че темата не е подходяща.
Само да уточня и в контекста на въпроса на Фуси че не исках да сравнявам биологични с осиновени деца. Или ако го правя то е само в смисъла на това, че при здраво и "нормално" родителстване (без неглижирне, насилие, свърхпротектиране...) децата рядко са "проблемни", тоест биологичните деца не са по-безпроблемни по начало, те са такива, защото всичките им екзистенциални потребности за задоволяване без прекъсване (в идеалния случай), не са преживявали трайно големи травми, лишения или липси.

Изобщо не е вярно. В темата на хиперактивните има такива тежки случаи и то на биологични деца, че проблемите на моето осиновено дете ми изглеждат песен в сравнение с тях. И то проблеми, започнали от съвсем ранна възраст. Като ги гледам, съвсем са си нормални хората и си гледат децата, не е от пренебрегване, травми или липси.

Кудку, хиперактивността е неврологичен проблем, доколкото ми е известно и като такъв не зависи от родителството. Под проблемно поведение имам предвид агресия, незачитане на домашните, училищните, градинските правила и умишленото им нарушаване. При хиперактивността дори да има поведение напомнящо на горното, то не е волево и умишлено, например детето не става по време на час, не слуша какво говори учителката, но това е защото на него му е невъзможно да се концентрира или да стои в покой. Или има проблем със съучениците си но това най-често не е защото детето преднамерено ги предизвиква, а защото заради недотам адекватното му поведение групата го е нарочила за аутсайдер и го тормози, предизвиква...
Различни са нещата.

  не неееее, аз го направих. Не си сравнявала разбира се! Просто се размислих по въпроса 

Много, много си права, но малко са хората, които разбират какво имаш предвид под "травми, лишения и липси"...

Линдт, благодаря за постовете ти. Лично за мен са от огромна полза.    

Сега аз давам за пример това, защото изхождам от проблемите на авторката и конкретно поставената тема. Всичко останало е за друга тема. То даже я и има http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=373945.0

Аз авторката не я съдя... вече. Мисля че много добре я разбирам и искрено й съчувствам... пак вече... След някои събития, случили се в живота ми през последните месеци... не като майка... и не само като дъщеря.

Много ми е мъчно, обаче, и за детето, И за неговия объркан живот.

Спирам да пиша и се извинявам ако съм бръкнала много надълбоко в раната на някого.

само не отписвай детето 

Аз му пожелавам равновесие и любов 

абе то че я има, има я, ама аз не я харесвам 

Присъединявам се към Ганката с две ръце.

Знам, че трудно се споделя. Знам, че понякога сме доста дръпнати в реакциите, по ред причини....

Но също така смятам и си позволявам да мисля, че това споделяне е не само отдушник за нас. Можем да обменим опит, можем да подпомогнем тъй неподготвените (в това отношение институциите не знам дали правят нещо сега - по мое време - нищо) за реалното родителстване на осиновено дете.

Аз съм получавала подкрепа, методическа помощ, отрезвяване (при самотното ми задълбаване в проблемите) и много информация за размисъл от този форум. За което съм благодарна на всички споделящи мисли тук

Много се колебах дали да пиша, по няколко причини.
Първо, защото не съм от тези, които осъждат авторката, разбирам я, но категорично не приемам позицията й. Не мисля, че има някаква неизказана истина за осиновените деца ИЗОБЩО. Има огромни разлики между децата, родителите им и комбинацията между тях.
Второ, защото още помня как ме изядохте с парцалите, а и не само мене, когато споменах за специфични проблеми, произтичащи от осиновяването. Не става въпрос само за първичната рана, а за взаимоотношенията  майка-дете, които просто се градят по друг начин. Дзвер го е казала по-горе.
И трето, защото ми се струва, че това не е отделна тема, а смисълът на целия форум. Не би било той да се рои на тайни групички, които си говорят истината, докато тук се разпространяват само разни бодряшки призиви, че с обич и търпение всичко се оправя.
Та сега моето мнение, като човек, който има материал за сравнение:
- различно е отглеждането на осиновено дете и всеки, който се преструва, че е същото като родно, лъже себе си и в крайна сметка детето.
- различно не значи по-добро или по-лошо. Зависи от комбинацията между характера на детето и този на майката (и на бащата, да не забравяме!).
- има определен процент деца (не е много висок, но това не е успокоение за тези, които се сблъскват с него), които категорично не успяват да се възстановят от шока и травмите, свързани с изоставянето. При някои това дори не е свързано с престоя в институция, случва се наистина в първите месеци преди раждането. Иска ни се да сме всесилни като родители, когато това се случи, нормално е да се изживее като огромен житейски провал. Но се случва. Което не значи, че задължително ще се случи на всички или пък, че тези, които нямат проблеми, просто не искат да кажат истината.

Може да се направи много, особено с деца, осиновени в ранна възраст, за да се намали шанса за такъв сценарий.
Фуси, според мене това, което ти си правила, е единственото възможно решение и никак даже не е измислица. С най-малкия се държах точно така, за щастите той беше дребничък, та се носехме много време без последици за моя гръб  .
Като сравнявам, основната разлика между осиновени и неосиновени деца за мене се свежда до една думичка: СТРАХ. Тези душички са уплашени до смърт, съвсем буквално, така че всеки един проблем, от миенето на зъби и писането на домашни до лъгането и бягствата от къщи, трябва да мине през този страх. Ако не се признае съществуването му, ако не му се обърне внимание, всички други методи, усилия, терапии и какво ли още не, са обречени на провал. Винаги, в абсолютно всички ситуации досега съм виждала тази разлика, което ме е карало да реагирам по много различен начин. Това, което изглежда като глезене за 'обикновени' родители, е било необходимост за мене и децата ми. Засега се справяме, макар че страхът е многоглаво чудовище и все още не е убит, може би никога няма да бъде съвсем убит.
За мене ключът към осиновените деца е съчувствието.
Оттам нататък се иска едно безгранично търпение, за което мога само да се възхищавам у майки като Линдт и други, дето си сменят никовете и не знам как да ги нарека вече  .  
Но никога, в никакъв случай не очаквам дете да ми се отблагодари. За връщане и отказване - не бих го направила, но за съжаление мога да си представя ситуации, в които това би било решение за родителите....
Добре би било, ако повече хора пожелаят да говорят искрено тук.

Извинявам се предварително, че може би ще бъда малко груба, но ми писна да гледам в темите на авторката обяснение колко е лошо детето й, как я е разочаровало, как тя си мислела едно пък то станало друго и за всичко е виновен синът й и неговите мръсни гени.
Може да не искаш да изглеждаш и да звучиш така, но това е факт!Така звучиш!
И това, че ти си неудовлетворена от дето си и смяташ него за виновно, е твой проблем, а не негов. И това не е продиктувано от факта, че не ти си родила дето си, а от факта, че твоите очаквания се разминават с реалността. Но няма как става въпрос за човек, а не за програмирана кукла.
Изведнъж детето спряло да слуша и хоп причината за това е че е осиновено. Причина е в теб, не в него!И в пубертета може би!Ама пубертет има и при биологичните деца.
Може би свързваш характера на детето, което имаш, с детето, което си мечтала да имаш.
Колко жалко...жалко, че има такива хора. И после в темата за условната и безусловна родителкса любов има спорове.
Грозно е да се жалваш от детето си.
И аз съм имала проблеми с майка ми и винаги сме в някакви противоречия, но никога, ама никога не ми е намекнала даже, че проблемите идват от това, че съм осиновена. По-скоро аз й го казвам, че тя очаква едно, а аз искам друго и това разминаване идва от годините, от характерите и от гледната точка, а не от гените!
Върни го детето си, разсинови го, може пък да му е по-добре, вместо да живее с чувство за вина, че не е успяло да удовлетвори желанията на майка си.ЕДИНСТВЕНАТА, КОЯТО ИМА!

 Vagabond, право в десетката!
Но темата си струва заради другите, които не се смятат за толкова безгрешни....

мммдааааамммм

не го пиша лично към Корнишонко въобще!!!

Само кръстосвам пръсти и се моля да не се разминем и ние някъде по пътя с моето дитенци . Аз да казвам копче, той да чува кубче, той да иска прегръдка, а аз да тикам супа ... ей такива работи. Но каквото и да ни се случи - само да е жив и здрав, другото ... ще се науча все някак

Според мен, синът на корнишончо е мнгоо объркан, натрупал е много гняв, заради това, че са го изоставили и не може да намери начин да се изрази, а може би не осъзнава, че трябва да търси такъв. Сигурна съм, че след няколко години нещата ще са значително по-добре.
Освен това, в пубертета всяко дете казва, че не иска родителите си, че те няма да му казват какво да прави, че ще си прави каквото си иска, че ги мрази и т.н. всяко!Дори и биологичните.
Не знам в какво точно се изразява посягането върху теб, бие ли те?Шамари ти удря, блъска ли те?1Кво ти прави толкова едно тринадесет годишно дете?! И може би го прави, защото не може да намери себе си, да се оттърве от чувството за гняв. Сигурно се чувства слаб и затова посяга, ако не може да се изрази по друг начин. Не го оправдавам. Но в никакъв случай не смятам, че единствено гените му са виновни затова, защото и биологични деца тормозят родителите си, бия ги, блъскат ги и въобще не са БЛАГОДАРНИ, че тези хора са го създали и отгледали, ама хората си обичат децата, не се отказват от тях...Може би щото н емогат да се оправдаят с лоши гени..
Ох, не знам!Много се ядосах...
Прочетох някои от по-старите мнения на авторката пак, виждам, че се е опитвала да направи нещо и като не е успяла, започва да обвинява сина си. ..
Оправданието е като задника - всеки го има...

Ох, стига с тия гениииииииии
Взе да ми писва, то ясно, че корнишонко няма да пише повече. Ами аз що не си трая
Нещата не са толкова черно-бели, колкото си мислите , че тя ги изкарва.
Корнишонко, братко, ще ти пратя адвокатската си такса най-накрая
Нито тя си мисли , че е безгрешна, най-вероятно, нито синът й е толкова гневен. Който се интересува от диагнозите му, да чете нейни по-стари постове.
Тук чета ценни неща от съфорумци, но други са си сложили черно-белите очила и не виждат друго освен носа си.
Извинете ме за тона , отивам да си търся шоколадче

Аистенок, донеси и за мен ... Явно мен визираш за черно-белите краски..Вероятно си права, но само донякъде...

Време ми е за шоколад, шоколадова торта или нещо друго шоколадово 

На моите години нищо вече не ми изглежда черно-бяло. Някога бях много уверена и праволинейна.  В това число и по въпросите за възпитанието на племенницата .
Сега поостарях, и дори когато ми се струва всичко черно, светът и човешките взаимоотношения (особено родител-дете) възприемам много цветно.

Надявам се с остаряването да не избия в черната гама. Да се опитам като майка ми (бабата на Андрей) да съм в крак с моди, мисли, увлечения, въпроси на следващите поколения. То си е до характер и желание. Майка ми и сега успява най-пълноценно да разбере "иновациите" на моя пумпал и им се радва издъндуша, все едно е на 8 години (всъщност е на 19 - родена е на 29 февруари и има р.д. през 4 години - много показателно за характера й). Такава беше и с родените от нея деца, такава е и с осиновения от мен внук. Засега не успявам като нея, а тя ме успокоява: „трябва да имаш повече време, за да си спокойна с детето, а ти работиш по 10-12 часа, вие всички бързате… Имаме разкошно момче, всичко ще е наред…” И аз й вярвам, че всичко ще е наред, ще се постарая всичко да е наред, само да са ми здрави всички у дома…

Не мога да съдя никого. Но и не мога да не се противопоставя, когато се слагат клишета върху деца ни – етнос, гени, самозабравили се неблагодарници и т.н.

Важно е в същото време да сме наясно с какво сме се захванали. Спомням си как четях тук овациите за книгата на Верние, която не харесах навремето. Не бих казала, че съм си променила мнението. Но смятам, че животът на детето ми е започнал изключително трудно. Разкъсани са тъй нужните естествени връзки с всички последствия от това. Дойде си у дома на 1 и 2 м. (сравнително рано). Децата, преживели още по-дълго време в институция, носят в себе си още повече травми и липси – както винаги сбито, с разбиране към децата и точно са го описали и Линдт, и Маймуна.

Линд, няколко дни те мисля. Не съм забравила, но още не мога да намеря тази книга, за която ти писах, на руска психоложка, която работи с приемни деца с проблеми при адаптацията (пусто му не помня и името й). Изчезна в нета, а беше посната някъде цялата й студия.  Спомням си, че там имаше много конкретни практики за подпомагане на родители и деца (което ми липсваше при Верние). Ценното бе, че на основата и на чуждестранен опит тя бе разработила специални методи за работа в руска среда, за деца, пребивавали в институция. А тяхната институция, много прилича на нашата институция, тъй че ситуациите са сходни и до голяма степен непознати на запад. Ще продължа да търся, като имам време.

Но вече накратко – порастването на децата ни не е лесно нещо най-вече за тях. За тях, на основата на нашия опит, е малко по-трудно, отколкото за другите. Страхове ли носят в себе си, болка ли, неувереност ли, обострена чувствителност ли, но на различните етапи на израстване всичко това дава някаква окраска на естествените трудности на всяка възраст. Може да ви прозвучи странно, но моят син в такива „преломни” моменти (те траят засега от седмица до месец-два-три) сякаш дори „оглупява”, след което стремително догонва и понякога надминава връстниците си по някои показатели.

Дълго пиша. Ще продължа друг път, но нека да е в друга тема.
Всъщност, няма значение...

Така и така се измести темата...


За ключа към Тайната градина, където може да се осъществи срещата с децата ни съм съгласна.

Колкото до "безграничното търпение" - при мен то е функция от инфантилната ми дебилност, или дебилната инфантилност (съвсем лаишки си определям диагнозата, да ме простят специалистите ).

Мама Ира, по въпросите за възпитанието на племенниците и аз бях много компетентна.   Сега съм много доволна, че почти всички мои приятели и роднини са с деца по-големи от моите, т.е. имат полезен опит а не просто "компетентност".

съжалявам, не съм супер майка и търпението ми не е безгранично, човек съм, при това много, много уморен човек, това е положението  

ПП Чак комплекси получавам, като ви чета по някога 

Значи ставаме две. Не просто комплекси, а направо се чудя как минах психологическия преглед за годност за осиновител. Съвсем сериозно си го мисля понякога. Но това пак е друга тема...