Истината за осиновените деца - характери, проблеми и още нещо.

Ами хайде да я направим, да се получи.
И аз на мнението на Кудку, Дзвер, Аист...

Ще започна с това, че вече гледам на писанията на Корнишонко с малко по-други очи. Навремето в една друга тема пусната паралелно с тази я изядох. Сега ми се иска да и се извиня.

Иска ми се в тази тема да поговорим за особеностите (негативните такива) в поведението, мирогледа, емоционалността ... на децата престояли за различен период от време в институция.

Не вярвам в генетическа обремененост що се отнася до горното, нито в етнически особености. И раната от изоставянето сякаш не е водеща тук. По-скоро прекараните години без най-важното – друго човешко същество, което да се посвети, да обича безусловно, да гради...
Защото във връзката с родителя, в обичта, в подражанието, в отразяването се изгражда личността на детето и въпреки, че част от нея си е конституция. Обаче начина по който детето гледа на света – дали го приема като безопасно и хубаво място или напротив като враждебно и опасно (от там и неговото отношение към заобикалящото го), начина по който гледа на себе си  - дали като на нещо ценно, уникално, прекрасно или като на недостойно, лошо...
Изграждането на граници собствените и чуждите, на правилата на взаимоотношения с другите човешки същества, също става в тази връзка родител-дете и започва от първия ден на детето, че и преди да се роди...
са все неща, които се раждат във взаимодействието с този(тези, които се грижат за детето от първия му ден.

В тази връзка, нормално е при дете, което за дълъг период от време е било без родители, тези иначе естествени процеси, някъде да са прекъснати или да са с елемент на патология...
Моето приемно дете е живяло до почти три годишна възраст с майка си, като има данни за крайно неглижиране и съмнения за малтретиране. После е прекарало 2 години и половина в дом.
По-долу ще цитирам писано от мен в друга тема, но без това мястото му не е там.

"Моето приемно дете е на почти 6  години, разликата и с биологичното ми дете е 8 месеца.
От както е в къщи (7 месеца) разцъфтя, порасна, разхубави се. Може да бъде много мило и добро момиче, когато реши. Има невероятна способност да се приспособява и точно знае кое поведение е силно желателно в каква ситуация. Така че когато иска е прекрасна.
Но това поведение е по-скоро заучено, отколкото нейна потребност или устойчива част от това което е, от личността и.

Също толкова добре може да е нагла, да лъже, да се зъби, да е агресивна, да не слуша. Като казвам да не слуша нямам предвид палавост или лигавост, а тотално незачитане и неспазване на елементарните неща, които един родител изисква от детето си на ежедневно – битово ниво.
Разбира след всяка криза на лошо поведение следват извинения и обещания, че повече така няма... до следващият ден. Дали съжалява наистина – по скоро страда от загубата на привилегии или от санкциите. Няма вътрешен конфликт когато се държи лошо, зщото свръх Аза който нормално се интернализира най-интензивно на 2-3 годишна възраст(и към 5 годишна възраст процеса е завършен), при нея липсва. На по-разговорен език – съвестта която нормално служи за коректор на поведението ни."
Дали ще се справим с всичко това – не знам. Надявам се, но ще е силно да кажа че съм убедена и вярвам."

Извинявам се, но зададената от авторката тема не е тази. Нейното дете, доколкото си спомням, е осиновено в пеленаческа възраст и май въобще не е било в институция.

С всичко друго съм съгласна и много те  

мисля си само ... понеже Линд може да направи сравнение макар и не съвсем точно, защото биологичната и дъщеря не е с трудно поведение ...


ако биологично дете е агресивно непослушно и общо казано "проблемно" (случва се доста често), какви са разликите ... и в поведението и в реакцията на родителя... дали хем от една страна родителя прави повече отстъпки, отколкото би правил ако детето беше биологично, дали от друга подсъзнателно не го държи на ръка разстояние и детето усеща инстиктивно ...

Когато Колето си дойде в къщи си спомням, че 2 месеца го носех в слинг почти нон стоп, вкл. в къщи,  и си бях измислила ... как да го обясня  ... абе не точно медитация, ама нещо подобно ... опитвах се да се "настроя на неговата честота"    Убедена съм(няма как да знам, но така си го представям), че когато една жена износва бебето - двамата са на една честота и някак комуникацията в бъдеще е по-лесна дори на несъзнавано ниво. Носех бебето денонощно почти 2 месеца (после кюфтето много натежа и кръст не остана, та разредих  ) и много се опитвах  да се нагласим един спрямо друг. Абсолютно моя измишльотина, вероятно пълна глупост, но така или иначе правех го. Разказвам го тук, защото си мисля, дали липсата на този период на настройка между нас и децата ни не препядства комуникацията още повече ...

А и друго .... като стар изпечен мазохар ровя из евентуалните гадости в душата ми... има и още едно гадно нещо дето се питам за нас осиновителите и приемните родители ...  Ако е биологично твое дете - нямаш път назад - каквото такова - не можеш да се откажеш, да го върнеш, не можеш да го изгониш, защото ще лежиш в зАтвора ... ама ако е осиновено, приемно ... можеш, можеееееш ...дали тази уж недопустима на съзнателно ниво опция не трови изначално отношенията ни

А пораженията от институцията (което май е основния проблем при вас или така си мисля, де) са ...  просто "умом не подумаеш", ако човек не го е изпитал на гърба си. Линд дори не си представям колко ти е трудно 

връщането няма нищо общо, дори и за момент не съм се замислила за връщане, също така и износването няма нищо общо - при мен липсват онези 3 години, онези 3 толкова важни години, в които да опознаеш детето си - по някога стоя срещу сина си и не го познавам - да, знам как ще реагира сега, за какво мисли в момента, но това не е инстинктивно, не го познавам от дъното на душата си, както познавам малката, а познанието е резултат на много анализи и мисли. От друга страна и в него има една доза недоверие... напоследък все ме дебне да ме хване в лъжа , неща които се учат първите три години са му трудни и неясни... трудно е да го обясня - различно е при двамата, пък и двамата са кротки деца и изобщо не са проблемни 

е това исках да кажа ... ама ти успя по-добре  

само теоритизирам, защото Нико е при нас от 7месечен и няма толкова дълъг самотен живот... За проблемен дума не може да става, така че просто си мисля на глас... имам теория за нас двамата и нашето общуване, но ме е срам да я споделям публично, че ме отпишете съвсем   , а и не би могла да бъде споделена като опит, а просто като констатация на положението.

Темата, зададена от Корнишонко, изобщо не е за децата. Темата е за родителите. За това какво са очаквали и какво са получили. За това дали са удовлетворени от това да са родители точно на тези деца и дали очакванията им са се оправдали. Заглавието не е това, което е  

Прочетете постовете й отново. Съвсем добронамерено казвам, че малко ще разберат. Просто сме различни като характери и възприятие на нещата.

Аз лично ще се въздържа от подобни откровения.

Позволих си да се цитирам, защото (освен контекста на тогавашния спор) продължавам да не харесвам заглавието и подтекста на темата.

Каква е тази истина - потайна, скрита, нечиста, която трябва да извадим на светло за осиновените ни деца?

Че живота ни ще е щастлив и лесен?  Който го умее – евала!
Аз не го умея, и не съм мислила, че ще ми е лесно.

Синът ми не е от „послушните”, синът ми е фурия с характер, да кажа вече почти осемгодишна фурия с характер… Има ли проблеми – има, разбира се. И от възрастта, и свързани с осъзнаването на своя особен статут, по сравнение с биологичните деца, и на това, че расте без баща, без братчета и сестричета и т.н…

Но наистина не ми се пише в тема, формулирана по този начин…

И ако трябва да сме честни, то дори бих писала в тема „Осиновители – да кажем истината за себе си – характери, подготвеност, илюзии и още нещо…”

Линдт, отвори нова тема, защото това, което пишеш е важно. Понятно ми е и това което маркира Кудку, и описаното от Дзвер и Фуси..
Кудку писали сме заедно

Не за децата, а за себе си 

На мен темата не ми пречи, просто нещата са за разговор в тесен кръг, поне за мен. Отдавна разбрах, че разкриването на лични преживявания и мъки не е за тук.

абсолютно - бях получила предложение за тясна група от Вела, може би трябва да се създаде такава, но не тук 

Ок, съгласна че темата не е подходяща.
Само да уточня и в контекста на въпроса на Фуси че не исках да сравнявам биологични с осиновени деца. Или ако го правя то е само в смисъла на това, че при здраво и "нормално" родителстване (без неглижирне, насилие, свърхпротектиране...) децата рядко са "проблемни", тоест биологичните деца не са по-безпроблемни по начало, те са такива, защото всичките им екзистенциални потребности за задоволяване без прекъсване (в идеалния случай), не са преживявали трайно големи травми, лишения или липси.

Изобщо не е вярно. В темата на хиперактивните има такива тежки случаи и то на биологични деца, че проблемите на моето осиновено дете ми изглеждат песен в сравнение с тях. И то проблеми, започнали от съвсем ранна възраст. Като ги гледам, съвсем са си нормални хората и си гледат децата, не е от пренебрегване, травми или липси.

Кудку, хиперактивността е неврологичен проблем, доколкото ми е известно и като такъв не зависи от родителството. Под проблемно поведение имам предвид агресия, незачитане на домашните, училищните, градинските правила и умишленото им нарушаване. При хиперактивността дори да има поведение напомнящо на горното, то не е волево и умишлено, например детето не става по време на час, не слуша какво говори учителката, но това е защото на него му е невъзможно да се концентрира или да стои в покой. Или има проблем със съучениците си но това най-често не е защото детето преднамерено ги предизвиква, а защото заради недотам адекватното му поведение групата го е нарочила за аутсайдер и го тормози, предизвиква...
Различни са нещата.

  не неееее, аз го направих. Не си сравнявала разбира се! Просто се размислих по въпроса 

Много, много си права, но малко са хората, които разбират какво имаш предвид под "травми, лишения и липси"...

Линдт, благодаря за постовете ти. Лично за мен са от огромна полза.