Истината за осиновените деца - характери, проблеми и още нещо.

Значи ставаме две. Не просто комплекси, а направо се чудя как минах психологическия преглед за годност за осиновител. Съвсем сериозно си го мисля понякога. Но това пак е друга тема...

Е как това тук е бг-мама, тук всички са ССФ.

тц ССО

Аз им завиждам, пък те с комплекси 

Има един френски филм от 60-те години, много отдавна съм го гледала, но още помня колко силно ми въздействаха двете серии - "Брачен живот". Мъж и жена, всеки от своята гледна точка, разказват защо бракът им се е превърнал в ад въпреки желанието, любовта и потребността и на двамата от съвместен живот. и с какви травми излиза всеки един от тях от развода. След първата гледана серия си убеден колко прав е разказвачът и че другият е просто едно чудовище, след втората в началото си тотално объркан, а после всеки сам прави за себе си изводи.


Много ми се иска да си го намеря този филм. Мисля си, че би бил много полезен за всички осиновители и приемни родители.

гледала съм американската версия - беше събрано в една серия всичко, мисля че Мег Раян играеше главната роля... Боже, не съм гледала филми от 2 години... чакам ситното да стане на 5 и започвам да живея, остават ми още 2 години  . Сега ще потърся, ама не знам, дали ще намеря... но мисля, че от тук пишещите, в тази тема, няма човек който да не разбира замисъла, просто е трудно... много трудно по някога

Спор че е трудно няма. И че не бива да търсим вина също.
По-скоро въпросът е кое е балансирано щадящото за всички решение и в кой момент.

В една друга тема уважавана от всички съфорумка бе казала: "По-добре ужасен край, отколкото ужас без край".

е, малки са ни още децата, така че в момента ужасът е от време на време, ама растат, пък ние стареем, така че ще видим - в едно се убедих - никога не казвай никога  

И знаеш ли кое е най-смешното в историята? Че ако не ни пукаше за тях нямаше да е толкова трудно 

Разбира се, че на всички ни пука, не вярвам някой да се съмнява в това. Най-малкото ако не беше така, нямаше да пишем тук и да търсим помощ отвсякъде по всякакъв начин.

Но всички сме различни, и децата са ни различни, както каза Кудку, и проблемите ни са различни на емоционално ниво, колкото и сходни да ни изглеждат, и решенията на проблемите ни зависят от всичко това. Панацея няма.

 

ПС Много ми е вътрешна темата, много се извинявам, ако някой се е засегнал от писаното от мен. По-нагоре Фуси писа, че се страхува да не дойде момент, в който детето ще има нужда от прегръдка, пък тя да му тика супа. Това не е проблем, или поне не много сериозен. В момента, в който си разбереш грешката ще кажеш "М.й...а й на супата" и всичко ще е наред. Сериозен проблем е когато започнеш вътрешно да се дразниш, че не оценява труда и загрижеността ти да му правиш питателна и полезна супа, а си има някакви негови си желания точно в момента, когато ти очакваш признанието му. И това раздразнение не е защото не обичаш и не ти пука за детето или защото си лош човек, него просто го има, независимо от горещото ти желание да го няма. Но резултатът е, че и ти и детето (което може да е и голям човек) в този момент се чувствате ужасно далеч един от друг.

Това със супата и прегръдката е съвсен образно, просто се хванах за примера на съфорумката.  Не вярвам някой да го приеме буквално, но да си кажа. 

каква супа бе, хора - 4 яденета има сготвени днес - едно от друго по любими на всеки от двамата /щото те не обичат едно и също  /, големия заяви, че няма да вечеря, малкото го попитах кога ще яде - каза "никога", ами няма да ядат, писна ми, това е положението. Не ща признание, искам да ядат поне малко 

сега сериозно - няма оправия, това е положението 

да ти пратя Никола???? ако хартиса манджата имам предвид

хартиса и още как - оказа се ангина - първо цъфна големия, после аз, сега малката, чакаме и таткото - ама гот - изобщо не е нужно да готвя, и без това никой не яде 

Оф, при нас все не стига готвеното. Малкият закусва преди градината задължително и после в девет си яде и там. Като се върне в пет е прегладнял и трябва да има вечеря тогава. После към 7 пак си дояжда. Кучето яде като за световното, мъжа ми си е в нас и се храни като пеленаче - през два часа... Вчера в градината имаха тържество за празника на мама. През първата половина Алекс беше активен в песните и танците. После реши, че ще бута момиченцето до него и забеляза, че аз го гледам и като ревна... Оле мале Децата пеят, нашия реве на глас с едни крокодилски сълзи и се озърта дали публиката го гледа, повече публика - повече драма. Попитах го защо е плакал, а той първо каза, че защото съм щяла да се карам затова, че е блъснал момиченцето, после каза, че се натъжил от песничката Обича на плаче когато направи нещо нередно, още преди аз да съм си отворила устата... И понякога не знам как да постъпя с него. Чакам да се наплаче и после се опитвам да говоря с него, ама понякога нямам търпението да се наплаче и го мятам веднага и става една шумна картинка... Да ви кажа честно, че съм уморена. Мъж ми не си е тук през повечето време и аз сама се справям, а като си е тук е само наблюдател(през повечето време) Разбирам, че има още път да извърви да изгради връзката между него и Алекс, ама трябва да е по-активен, а аз вече се измарям и усещам, че превъртам. Много викам... И малкият вика, защото аз викам. И съм в сесия, нямам време да седна да чета... Искам мамааааа

бях решила да не взимам отношение тук или някъде в други теми но явно ще се наложи да напиша някои неща - първо синът ми е на17 години - да бита съм от него и то не един път - в момента е все още със завършен седми клас и започнат но заради 200 неизвинени отсъствия няма да може да го завърши а и е категоричен че ученето му е до тук - по цял ден седи пред компютъра и не желае нито да учи нито да работи нито да свърши нещо в къщи - е аз съм лошата и тормозеща майка която имала омчаквания за нещо ама то се оказало друго и защо - пак аз съм виновна защото много очаквам - е от цялата си душа и сърце ви пожелавам скъпи съфорумки и вие да го преживеете това нещо с децата си че дори и по съдилищата да ви викат - да с две дела е до момента и не му пука   

korni6onko,
аз пък бях решила да не отговарям, но ще го направя заради всички, които четат:
Много е тъжно това и си представям колко ти е болно, че се е случило. Представям си и как се питаш в какво си сгрешила, стотици пъти се питаш сигурно... Понятно ми е и колко е изкушително да намериш първопричината: ами да, детето има лоши гени, лоша кръв, нищо не може да се направи...
Съвети никой не може да ти даде, защото не е наясно със ситуацията. Каквото е можело и трябвало да се направи, е било вероятно преди 15-16 години, не сега...
Господ да ви пази.

Всичко това не оправдава тона ти и желанието на всяка цена да попариш радостта и обичта на стотиците майки тук, които се оправят с децата си по-добре. Никой не е застрахован, но от такива 'предупреждения' полза няма. Ти не споделяш, за да получиш помощ, ти сипеш жлъч върху другите, за да не си сама в собствената си болка.
Много те моля, спри да го правиш!