Истината за осиновените деца - характери, проблеми и още нещо.

Подкрепям напълно написаното от мама Ира. 

Когато има проблем в комуникацията родител - дете от терапия се нуждае не само детето, но и родителя. Дори терапията трябва да започва от родителите, това е моето мнение, на база личен опит го казвам.
Много ни е напрегнато ежедневието, много грижи са ни на главата, постоянно възникват нови и нови... и това рефлектира върху децата... бавно, неусетно изпускаме важни моменти, в които е трябвало да реагираме. А ако самите ние имаме сериозни проблеми, понякога дори и без да искаме си го изкарваме на децата. С неизслушването им, например, във важен момент, по важен за тях проблем.

Малко ще объркам темите, обединявайки тази и една от форум "Осиновени".

Надали е тайна за осиновители с малко "стаж", че взаимната адаптация дете-майка при осиновяването, е един по-дългичък процес и не е свързан само с привикването и новите порядки у дома.
Изграждането на близост и привързаност също не слагат точка на нещо, за което можем да си дадем сметка само след време и при наличието на още деца.
То обаче за голяма изненада е присъщо за всяка жена с първото й дете. Или поне за повечето, с които сме говорили окрито за това.

Звучи ужасно, обаче е факт. Първото дете е като... тренировка за едно по-осмислено родителстване по-нататък.
Ако имах поне наполовина от днешната си увереност, която имам спрямо малката дъщеря и към кака й, колко неща бих спестила и на двете ни... ама я нямах. От физическата грижа за нея, та до емоционалните и психически дилеми.

И във връзка с последните коментари в тази тема: тази майка още не е развила майчинско чувство към детето си. Може би е сериозен и отговорен човек, но й трябва време и много търпение, както и взаимен опит и кой знае, някой ден - може да се появи.

Винаги съм го мислела, но сега го казвам с абсолютна увереност: много труден е балансът. Като ходене по острието на бръснач.
И колкото децата ни стават по-големи, толкова по-често се случва да си задаваме въпроса: дали, кога, как сгрешихме?

Днес пак ме викат в училище. Щерката завършва втори клас тази година. Голямо ходене по мъките бяха тези две години, но въпреки всичко се справихме заедно. Няма да лъжа, зверско търпение, работа и повтаряне до откат. Дръпване напред и скок назад, после пак...
Но за мен няма никакво значение дали ще бъде пълна отличничка.
За нея искам това, което мен нямаше кой да ме научи: да открие това, което й харесва да прави, за да бъде щастлива.

И ако трябва да бъда честна, нещото което ме кара да се отчайвам понякога, не е детето, а моята неспособност да споделям проблемите си с други. Оттам най-често се чувствам изхабена. Понякога едно просто "казване на нещата", ти връща енергията на мига.
Но има място, хора и начини да споделиш. Ако ние не щадим децата си, кой тогава?

Е, а сега ще тръгвам, да видим за какво ли ме вика госпожата.

Ето това е: ако сме отхвърлили родителските модели, според които са възпитавали нас, трябва в движение да градим нови и това е изпитание. Но това е съвсем друга тема.

Успех с госпожата 

  Да бе, да ....

отивам да се гръмна ... сега ще излезе, че и Нико е станал почти на 5 

за каквото и да те вика госпожата - не е права 

на четири и осем месеца, фусси обаче са си пет. няма го бебето вече. неизвестно кога и как, но си е отишло онзи ден сортирах дрешки и определено си поревах над едни обувчици. мънички, сладички, червенки - 19 номер, на цветенца. сега и обувам обувки 28 номер, а детето неусетно се изправя до мен и виждам, че не се налага да го търся в много ниското.

децата ни растат неимоверно бързо, а времето сякаш лети. аз съзнателно съм отхвърлила методите на възпитание, които са прилагани при мен. поне 70 процента от тях. не че се считам за лошо възпитан човек, но интересно колко съвсем малки дреболии са оставили горящи спомени в мен. все едно е било вчера, когато попадна с детето си в ситуация, в която аз съм била с моите родители и от дадени думи или действия очите ми са се пълнили със сълзи, а сърцето с болка и обида и объркване. с течение на времето именно тези емоции създадоха големи разриви в отношенията ми с родителите ми и ни отчуждиха. намерихме се пак след години.

усещането е същото и днес, макар че сега разбирам родителите си и безкрайно ги обичам. но те са правили грешки от моя гледна точка. много грешки. обаче и те са хора като всички останали. и пряват грешки. и аз правя грешки, но не ме е страх и срам да го призная бързо или поне сравнително бързо. за да мога да понеса последствията по-безболезнено. и да ги приема.

очакванията ми за детето ми са от една страна огромни, от друга - имам само едно очакване. да стане щастилв и спокоен човек.
като всяка майка се надявам детето ми да е свръх надарено, свръх умно и свръх красиво, и свръх добро. но това май е суета. естествено, търся и признаците на свръха

основавам отношенията ни с александра до голяма степен на приятелското ниво. мисля, че това ще ни помогне в тежките моменти, когато трябва да се запознаем с Болката. понякога респектът куца и то от нейна страна най-вече, но мисля, че не е болка за умиране. уважение се гради в крайна сметка. на базата на доверие най-вече.

та така....
пак ще повторя - за мен няма друго родителство освен това на осиновено дете. това за мен е моето дете и това беше моят наичин да стана майка. гените понякога си проличават май, не съм съвсем сигурна. става дума за обикновени неща, като дробенето на хляб в супата например. никога не е виждала някой от нас да го прави, а и наоколо няма такива хора. но си дроби детето от друга страна аз до 5 годишната си възраст съм се хранила с попара, дробенка, мляко, захар и хляб., та затуй мразя дробенето, а и малко селско ми идва. няма лошо в гените, всеки си ги има. приемам детето си като отделен индивид и различен от себе си човек. намирам прилики и разлики между мен и нея и установявам, че приликите с течение на времето стават повече, на едно определено по-елементарно ниво. видимото.

срещата с нея ме обогати и ме възпитава. а аз се старая да давам доброто от себе си, тъй като съм по-голямата и опитната, а тя засега е беззащитна и има нужда от водач и покровител. но никога не забравям, че е отделна и различна личност, с напълно различен от моя характер.

това е основното, с което трябва винаги да се съобразявам, за да не стане някой фал.
извън основното възпитание, в което аз определено съм началникът, има и нюансите, а те при мен задължително трябва да се градят на ниво приятелство.

уфффффффф, много дълго стана, а май не успях да напиша това, което искам. нейсе. поне го направих с повечко въздух, та ако на някого му се чете, да не му е толкова трудно.

Тя истината винаги е някъде по средата, когато говорим за взаимоотношения между хора. Срещат се очаквания един за друг с реален живот, генерират се нови очаквания, неминуемо се преживяват разочарования и болки.

При мен беше лесно с първото дете относно приемането. В началото се борех най-вече със собствената си неспособност за добра организация и рутина в ежедневни задължения. Страхувах се от глупост да не би да пропусна нещо важно в обгрижването, което да доведе до непоправими последствия. Господ обаче се беше погрижил за мен и в първите месеци имах възможността да живея много близо до свекърва си, която ми помогна неимоверно много, по съвсем незабележим дискретен начин, за придобиването на увереност като майка.

Много плаках като виждах колко е различно и изостанало детето ми като го сравнявах с другите деца по градинките. Постепенно се научих да откривам, да се радвам и да развивам хубавите страни от характера му.

Разбира се, че характерите на децата ни са различни. Няма как да не са. Та нали те започват да се формират още в утробите на рождените им майки, под въздействието на много фактори, в които не само че не сме участвали, но за много от тях и не знаем. Може би точно това е и най-голямата разлика при формирането на майчинския инстинкт относно биологични и осиновени деца. За много от случките в живота на нашите деца преди да се срещнем трябва да се досещаме или да гадаем. Ако сме ги преживели заедно е друго....

С малката беше много по-лесно. Чувствах се много по-уверена в чисто физическото й обгрижване и това ми остави време да отделя много повече внимание върху емоционалното сближаване с нея и батко й. А времето, което отделих на двамата, за да се адаптираме, е безценно и с нищо не може да се замени.

Очакванията кой знае какви към децата си нямам. Да са щастливи посвоему. Да открият попрището, което ще им доставя удоволствие и удовлетворение преди всичко. Опитваме се да им предаваме нашите семейни ценности най-вече с личен пример каква увереност и сигурност ни носят те.

И се учим, променяме, постоянно и динамично, в синхрон (е не винаги) със събитията. Отдавна съм забравила за очакванията си към децата преди да ги има в живота ми. Сега те са тук, от плът и кръв, поддържат постоянен хаос и вувузелене у дома, не ми оставят капка свободно време дори и насън и с всичко това ми помагат да се чувствам някак си завършена, живееща вече пълноценен живот.  Пък макар и бръчките да се множат вече в геометрична прогресия.

мдаа... много сте се разлигавили тук 

да са ви живи и здрави децата 

.

така като ви чета... аз съм ужасна майка. Към момента мечтата в живота ми е големия да тръгне без проблеми в първи клас, да няма там тормоз от други деца, да се научи да пише и чете и малкото да спре да боледува... дребни желания и мечти, за останалото ще му мисля после, нямам сили в момента 

Както и ние винаги си оставаме техни родители. Усеща се в изповедта на всяко пораснало осиновено дете, което съм чела.

Дзвер, не се шашкай толкова, проблеми ще има, колкото и да ни се иска всичко да върви по вода. Обаче специално за нашите деца има и един плюс от престоя им в дома. Развили са инстинкта да разчитат на себе си в по-голяма степен, отколкото другите деца, които са много по-зависими от от нуждата от намеса на възрастен човек при всеки конфликт.

Ми, Фоксо, лоша си, я. Майките са добри само в бебешката възраст на децата и после... чак когато станат зрели хора, в някои случаи - чак, когато на свой ред станат родители.
Поне аз простих маса неща на моите родители, чак когато се оказах на свой ред такава.
Не било лесно, с една дума.

Да те успокоя, както каза даскалицата на Ирина на първата ни родителска среща: Няма случай дете да не се е научило да чете и смята.
Имайки предвид началните класове и минимума, базата. Всяко със своите темпове.

Е, верно, някои темпове и особености в характера искат много присъствие и търпение, но факт - учат се децата.
Лошото при мен е, че както липсвам от вкъщи по 9-10 часа, много трудно става да съвместим обичайни и рутинни задължения с някакви форми на обучение предизвикващи интерес в забитата в облаците глава на каката.
Събота, неделя и то докато малката спи следобед, щото сутрин рипа в 6.30 - 7.00... Пък и мама хора, вече и дъртоза ме гони, енергията на моменти е под критичния минимум. И все пак, и все пак. Ще се научи детето, не бери страх.

Между другото ме викаха в училище, за да... я похвалят. Напоследък имала уникален напредък по предметите, че и впечатлявала с отговорно отношение.
Чак ми стана неудобно от собствената ми изненадана физиономия.

А болестите, за жалост там оправия, ако има то е в растежа.
Обаче понеже темата е по-специфична, пък здравето някак не го отнасям към особеностите на характера , затова се въздържам от вопли в таз насока.  

Използвам темата да предупредя майките и таковците на бъдещите второкласници.
Извинявам се, че карам на парче, но се шмугвам в дупките затишие.

Хем в началото на учебната година, докато разглеждахме заедно учебниците, мернах в "Околен свят и ненам кво си беше"  , урок в който идеше реч за родословното дърво.
Готина е госпожата класна на Иринка, даже тъй като преподава в събота и неделя в един социален дом за деца, та има понятие от някои проблеми, съм й споделила, най-вече за да не реши и тя както някога една логопедка, дето недоразбрала, почти отсече, че детето е забавено...
Но друга е темата.

Та казвам аз на госпожата: моля ви, нека когато дойде този урок, да имате предвид... не знам как ще реагира, тя по принцип е много освободена на тази тема, може да каже нещо, което да предизвика вълнение в класа, а може и да реагира по друг начин, абе... моля ви да бъдете деликатна и т.н., и т.н.
Жената рече: разбира се.

Хубаво, ама урокът бил тия дни, а по този предмет имали друга госпожа.
Ирина и дума не каза у дома.
Гледам вчера, закачили на едно табло родословните дървета, явно най-хубавите, не на целия клас, но се учудих, защото по принцип Ирина учи с непрекъснато присъствие. Самостоятелната работа още не се получава, та затова и съм в постоянно течение на уроците.

Поговорихме си вчера, питах я дали нещо я е притеснило. Досмеша ме от отговора, защото нямаше и сянка от неудобство и мисъл за "онова". Децата се били смяли, че тя изредила бабата като член от семейството, затова се ядосала.  

Няма да изпадам в подробности, седнахме и направихме нашето специално родословно дърво с двойна коренова система - за майката, която е дала живот и за тази, която присъства в този живот. Изненада ме и с някои реплики, но сега не това исках да коментирам.

Имайте го предвид. Значи някъде по това време иде урокът.
Ей така, за всеки случай.  

Което пък ми дава повод на свой ред да споделя нашия опит с описание на родното място - една от темите по "Роден край". Това беше един от малкото случаи, когато моят първокласник сам се грижеше за домашното си. Поговорихме си за родния му град, в който, за щастие, и аз съм живяла известно време и после сам нарисува една от най-хубавите рисунки в живота си. С един прекрасен жълт пясък, който в действителност е по-скоро в сивкавата гама и големи шарени рибки в залива, който пък е известен като един от най-замърсените в България.

При нас пък предизвика въпрос по това време на учебната година първото стихотворение  от Читанката:
"Аз съм българче и силна
майка мене е родила;..."

Направихме разбор, че става дума за България, но какъв въпрос имаше в погледа му, пък после се чудеше, че аз съм силна, дали мене нямат предвид Ще се срещаме с темата още...

ха, сега се сетих за този куплет - в нашата детска го учиха без него  дали пък все пак не трябва да благодаря на госпожите