Майчината депресия - тема за информация и взаимопомощ

Лейди Фрост Благодаря че пусна такава тема.
Аз лично изживях и двете депресии.След 7 години чакане видях втората чертичка на теста за бременност.В началото не знаех как да реагирам струваше ми се нереално,но факт.Започнаха се симптомите при бременност но в еди момент нещо стана осъзнах че нося истински човек.Започнаха да се въртят едни мисли в главата ми повечето страшни,като например дали няма да си отида при раждането ,мисъл която беше до последно в главата ми.Започнах постояно да плача ,сутрин ставах със сълзи вечер си лягах със сълзи а през деня само сълзи ,как изтърпях не знам.След раждането отново всичко ми беше мрачно безинтересно плачех постоянно не виждах смисъл в нищо .Беше ме страх как ще си гледам детето как ще го възпитавам как да се справя когато е болно.Но слава богу всичко отмина.Чувствам се МАЙКА и винаги намирам сили за доброто на детето.И мисля че майчината сила е най велика ,но трудно се вижда понякога.Успех на всички бъдещи и настоящи майки.

Здравейте момичета.И аз минах през следродилната депресия,но за сравнително кратък период-2 месеца.Бях сигурна,че не ставам за майка,мислех си,че не се грижа добре за детето,още повече,че не можах да кърмя-просто така и не текна дори 1 капка кърма. Заради всички тези мисли,изпитвах ужас да остана сама с детето.Все пак с помощта на мъжа ми,сестра ми и майка ми се оправих,сега вече си стоя спокойно с детето ми и знам,че по-добра майка за моето момиченце няма.Успех на всички мами и дано да минат съвсем леко през този период.

Здравейте мамита!и аз преминах през този ад.Минах барзо,но никога няма да забравя липсата на подкрепа точно от човека,в който най-много вярвах.Не съм се съмнявала,че ще бъда добра мама.Още в болницата ,докато ми званя приятелите,които празнуваха раждането на бебо,усетих че не съм същия човек.Исках да скоча от прозореца и проста да изчезна,да спра да се боря,а живота ми е една шибана борба и продължава да бъде.Прибрах се от болницата,а майка ми не можа да бъде до мен,защото беше болна и това сякаш беше края-добре че детето ми е спокойно и кротко.грижите за него минаваха сякаш между другото.Съпруга ми сякаш не осъзна колко тежко е за една майка целия процес.Ако не беше майка ми и часовете телефонни разговори сигурно щях да направя някоя глупост и щях да съжалявам цял живот.Най-хубавия ми момент беше ,когато останахме двамата сами със сина ми и всички тръгнаха на работа.Колко различни истории има!Радвайте се ,че мъжете ви са били емоционално до вас ,мамита.Сълзите са неизменна час от депресията-но не позволявайте Тя или някой друг да ръководи живота ви 

Преживява се, няма как. Втория път мина дори по-бързо - започнах да пия рибено масло и жен шен и се родих 

И при мен май втория път беше по-лека, но я имаше. В такъв момент е важна подкрепата на близките. Мисля, че всички малко или много минаваме през това, нищо, че някои не го признават.

Имах следродилна депресия. За радост - кратка. Но още помня колко нещастна, самотна и отчаяна се чувствах. Гледах през прозореца на родилния дом и бях на косъм да скоча. Казах на близките си едва месеци по-късно, когато това беше отминало и вече нямаше значение. Може би ако бях споделила овреме щеше да ми е по-леко. Надявам се този път да се размина без душевни драми

И аз минах през доста тежка следродилна депресия, за радост пролетното слънце и разходките на чист въздух я излекуваха.

И аз така бях.
Благодарна съм,че времето беше хубаво и бяхме на вън иначе....

следродилната депресия ме държа доста - родих през зимата и докато се запролети за по продължителни разходки, седенето в къщи с вечно ревящо бебе силно ме депресираше.
И досега зимата, като вали и не може да се излиза и звяра мрънка нещо  ме хващат лудите - само че сега го оставям на баща му и излиза.

Реално всяка майка минава през това . Къде за по- кратко ,къде за по- дълго всички го приживяват.

 И мен ме мъчи!!! Първите 2 месеца бяха кошмарни. Всичките ми близки са в друг град. Сами с таткото си го гледаме. Имаше ужасни колики, които продължават и сега, но все пак е по- добре. Исках да ме няма. Понякога си мисля: Защо избързах толкова. Можехме да си поживеем още с таткото. Сега едва ли не, детето е някаква пречка. Първият месец ревеше нон стоп. Идеше ми да го удуша, да си хвана багажа и да замина на някъде.    Ходя по пижама до обяд, защото нямам време да се преоблека. Изваряване на шишета, приспиване, забавляване на малкото, разнасяне, пране, гладене. И за капак всичко е през зимата, не можеш да си подадеш носа навън. Добре, че идва пролетта. Ех, пролет!!! Постоянно мрънкам на таткото. Нашите като ми се обадят и кажат включи skype искаме да го видим, ми иде да ги удуша. Единствените ми 10 мин. покой и ще се занимавам с тях 
 ...Но когато ми се усмихне с ангелските си очи, всичко придобива друг смисъл.  Дано като тръгнем по- често на разходки да се пооправя.
  Благодаря за темата. Да има къде да си изливаме душата. 

Аз също бях с такава депресия за 2-3 месеца някъде, не мисля че зависи от сезона. Аз родих точно през пролетта и мен пък това излизане по 2 пъти на ден ме побъркваше понякога. Ставаме, оправяме се, аз ли да ям, да гладя ли, да готвя ли....   Въобще докато стане някаква що-годе организация си беше ужас.

аз не съм ви чела още,но много ме интересува темата.бях слушала много за тези депресий и общо взето м исе виждаха измислени и глупост до момента,в който не ме налегна депресия с тази бременност. първите три месеца,освен всички отрицателни ефекти на бременността,които са физически получих и странна депресия.бях готова да си отменя сватбата,да се разделям с мъжа ми мислех,да правя аборт. а забременях планирано и по желание. просто бях като НАПЪЛНО ОТКАЧЕНА,но..се сетих.сетих се,че няма никаква логика в черните ми мисли...ох мале кошмар.дори неискам да си припомням. и реших да премъча и да видя ще отшуми ли с времето.ох  ислава богу ми просветна така внезапно,както и ме депресира. обаче...сега ме е страх д ане получа същото състояние и след раждането.затова ще следя темата и дано успея да се справя и после с това,ако не дай боже пак м исе случи.

Лейди Фрост, поздравления за излизането от ада на депресията и за темата! 

Аз преживях следродилна депресия в продължение на шест месеца след раждането на първото ми дете. Успях да се справя сама, с безценната помощ и подкрепа на съпруга ми. Това беше преди 12 години. Дори Интернет нямах.    След това родих още две деца и беше съвсем различно от първия път.
Ще се радвам, ако мога да помогна с подкрепа и личен опит.

Не съм съгласна !
Нито предният път, нито сега съм изпадала в подобно състояние !


Лейди Фрост  , радвам се , че си преодоляла кошмара !

Темата е хубава! Сигурна съм, че много объркани майки ще намерят подкрепата, и отговорите от които имат нужда  !

Поздравления за хубавата тема! Дано помогне на всички момичета, малко или много засегнати от следродилната депресия!

Аз съм адски депресирана! При мен нещата са доста зле, понеже ме измъчва и носталгия по родината и близките  Отделно и времето никак не помага - все е облачно, студено, вали... Надявам се лятото, както и дългото гостуване в БГ, което планирам, да ми помогнат да се измъкна от този ад... 

 

Цамбур 
Минах през много тежка форма на следродилна депресия! Около 2 седмици се борих сама, накрая потърсих помощ и с правилните антидепресанти още на третия ден видях разлика и отново станах човек.
Всичко започна от болницата - като цяло бременността беше много чакана - повече от 2 години, много рискова и тежка - по болници лежах, пиех по 1 шепа лекарства и така до края. След като родих много ме болеше операцията.Благодарение на жената, с коятао бяхме в една стая положението стана още по-зле след като ми каза, че кърменето боли даже повече от операцията.В този момент вече не исках да видя детето и да го сложа на гърда - страх ме беше. След като помолих и на втория ден вечерта да остане в отделението за да мога да се наспя се яви главната акушерка и започна да вика по мен "Каква майка си ти? Не си искаш детето? Кога ще си го гледаш?!?" и т.н.
Страшно много се депресирах. След това тормоза от нейна страна продължи. Взех си детето на третия ден, кърменето изобщо не боли  и се грижех за него, но изпадах в много кризи. Не виждах никакви бъдеще, исках да умра, не си исках детето, беше ме страх, исках някой друг да се грижи за него 
Прибрахме се вкъщи и бях горе-долу добре, защото майка ми ми помагаше. Е, на 5 ден тя реши вечерта да се прибере при баща ми и аз  цяла нощ само ставах да проверя дали бебето диша. Откачих.И така тази мъка продължи цели 2 седмици, в които държа да подчертая че не бях спала нито за миг, не бях яла нищо друго освен диня и сокове 
Отидох първо при една наша уж близка психиатърка и тя ми каза, че проблемът се състои в това, че съм малкото дете в семейството и винаги съм била глезена, пък сега цялото внимание е насочено към бебето и аз ревнувам  Още повече се сдухах. След това отидох при друг психиатър и човекът веднага разбра, че положението е тежко и ми изписа лекарства. С три 1/4 хапченца вече бях кукуряк - дори успях да спя и да започна да се храня.
Няколко пъти тръгвах към терасата, а живееме на 4 етаж. Майка ми ме спираше. Нощем и тя не спеше, за да ме пази да не се хвърля 
Мъжът ми не ме разбра, през цялото време обясняваше "Споко, мило, ще се оправиш, нищо ти няма" 
Никога не бях чела нищо по темата, не се бях интересувала, защото нали знаете "На мен това не може да ми се случи, аз съм толкова силна!"  Обаче е тежко, много тежко. За щастие след като пих 2 месеца лекарствата не съм имала повече кризи и съм най-щастливата майка 
Ние не сме лигли, просто имаме нужда от малко помощ и подкрепа, а понякога и лекарства - те не са убийци. Както виждате дори продължавам да кърмя 

Здравейте,имам дъщеричка почти на 9 месеца,но имах трудна бременост.Родих в  началото на 7 месец,бебето ми се роди 1.150 37см.и стоя в болницата цели 2 месеца и 2 дни.Беше кошмар които благодарение на Бог е зад гърба ни.Историйте на другите майки колко са големи техните бебета ми тежаха, но и за миг не съм искала да се откажа.Тя беше перфектна , тя беше всичко за което съм мечтала и се бореше за всяко грамче.Депресия-нямах право на това,а и за пръв път в живота си имах най-прекрасната причина за да живея.Радвайте се на децата си и бъдете силни заради тях.Те са смисъла на нашия живот

Това е състояние,което НЕ би следвало да се подценява,
след раждането на първото си дете изпаднах в такова,
изживяванията се неописуемо жестоки,стига се да самоубийствени мисли......,
несериозно е да се изказват хора,които не са го преживели....,
при мен се установи срив на серотонина-т.е. нарушена биохимия,
за да се стигне обаче до този извод преживях пет месечен психически ад....,
с помощта на сероксат и ривотрил стъпих на крака за 5 дни,лечението разбира се продължи.....,
причиних на себе си дълбока амортизация,а на родителите си пред инфарктни състояния ...и всичко това,защото в недалечната 2004 г.темата не беше широко дискутирана,чувствах се като прокажена....,,неспособна на елементарното действие-да се грижи за собственото си дете,неразбрана....,
всяко зло  за добро разбира се,след като оцелях физически и психически ,сега гледам на света по друг начин...събуждам се и се радвам,че слънцето грее,че  чувам крясъците на гларусите,че виждам ежедневно морето....

Бум и аз при вас, поздравления за темата, дано помогне на много момичета!
Аз имах щастието да изживея две една след друга. Дъщеря ми се роди в началото на 9месец 1700гр, един кошмарен месец остана в болница. Няма смисъл да ви обяснявам, как цял месец единствената ми мисъл беше, ако тя не оцелее, аз нямам право да живея и т.н.
Само мъжа ми ме подкрепи, с хиляди караници ме караше да ям, сън около 2-3 часа, в къщи съм оставяла отворена врата, някой и да влезеше да ни обере, не ме интересуваше, разболях се от сто неща+ прекрасен нерводерматит още от родилното, бях спретнала детските дрешки в един чувал да ги раздавам на циганите , само плачех и се страхувах да звънне телефона, да не ми съобщят, че тя се е предала  .
Втора фаза, дават ми я на един месец, а ми сега. Как ще я гледам. Бях решила да говоря с лекарката от Дом майка и дете/практиката при нас след стабилизиране бебетата да си пращат там до определени килограми/, да я върна и да идвам на свиждане, те да си я гледат  . Не я исках, беше ме страх от нея, не исках да се грижа, в нея виждах само един голям голям куп от проблеми. И така борба 6 месеца и също толкова мълчание, как да кажеш на някого, че не си искаш детето.
Депресията толкова силно ме беше треснала, но се окопитих, сега съм готова на всичко за детето си. Късно но все пак потърсих лекарска помощ и резултата е на лице   .

Когато родих и ни изписаха, съпруга ми направи едно обстойно проучване в Интернет за причините и превенцията, която трябва да се направи , за да не се получи следродилна депресия. Оказа се, че е пълно с информация (включително и на български) на английски за причините: изчерпано съдържание на Омега 3, витамин B3, витамин Е, фолиева киселина, желязо, калции и цинк. Това е по степента на важност, като Омега 3 и витамин B3 са най-важните. В английската версия на Уикипедия е описано много подробно и точно. Набавянето на тези витамини и минерали (с храната или синтетични), възпрепятства депресията. Веднага след като го прочетохме започнах приема на тези неща. Мога да кажа, че след 3-4 ден вече бях друг човек. Изключително съм благодарна на съпруга ми, че прочете информацията и ми помогна да не изпадна в това състояние, още щом усети, че започва.
Не знам, защо българските лекари не четат и не информират бъдещите майки за начина по който могат да се справят, като в американските и английски специализирани страници е пълно с такава информация.

Изпаднах в такава за около месец след второто раждане.
Истерии, плач, жажда за внимание и пр.
Постоянно изпадах в разни спомени и меланхолии.
Болките от операцията допринасяха съществено за това положение.
Съпруга ми, приятелките и обичта на голямото ми дете ме измъкнаха овреме.

Еееех, колко пzнати мисли прочетох, zа мое съжаление....
Ужасно нещо, несрвнимо с нищо друго до сега, zа мен. Може би zаради нея раzликата между децата ми е толкова голяма. И аz преди 10 години не zанех какво е, нямах информация, срамувах се, мислех, че нещо не съм добре, че съм само аz така и т.н... Но определено не съм мраzила детето си, по скоро някак не го чувствах мое дете. И... искрено и непдправено не можех себе си да понасям. Продължи дълго, не помня кога точно иzчеzна. Не съм търсила помощ, не zнаех каква и от кого, а колко нужда съм ималаааа    , само аz си zная. Но късно го раzбрах. За огромно мое щастие, само след първото раждане ми се "усмихна"  Е, някак си мина с времето, но наистина бавно и неустно. Обаче си мисля, че ми е оствила белеzи zа цял живот, в същност дори съм сигурна в това...
И след като мога от опит да срвня как е и със и беz, мога отговорно да кажа, че това е страхотен бич точно когато най-малко ни трябва. И си е абсолютно истински, не въображаем проблем, който никак не е zа подценяване. И до сега не мога да повярвам и да се нарадвам, че имах щастието втори път да не я усетя. Прекрасно е, прекрасно.
Майките, които не са имали просто не могат да zнаят какви щастливки са.

Хубава тема, но дано на малко родилки да се налага да опоzнават тоzи кошмар (zащото е точно такъв) отблиzо 

Според мен, следродилната депресия е свързана много с това как е протекло раждането, как го е понесла майката, как са преминали първите дни с новороденото, отношението в болницата. Не знам може да греша, но аз много се страхувах от всичко, но за мое щастие секциото ми мина много добре, не болеше чак толкова много, грижите в болницата бяха на ниво. Бебка беше добре, закърмихме се горе долу лесно. На моменти доста ме болеше, но когато засучеше и ме погледнеше с най-милите очички на света, бях безкрайно щастлива и все още съм.....
За щастие не можах да се сблъскам със следродилната депресия. За това наистина помогна помощта на майка ми, съпруга ми, форума (споделянето в отчетните теми), взех си и комбинирани витамини, защото се чувствах отпаднала. Не отказвайте помощ от никой, радвайте се на бебчета си, те имат нужда от нас!!!

Не съм изживявала подобно нещо-родилна депресия.
Но не мисля, че нещо общо има раждането и болницата.
По-скоро това е безсилието на някои жени да се справят с тази огромна промяна във всяко едно отношение. Напълно ги разбирам, Не бих казала, че е болест, по-скоро състояние. Аз съм имала такива моменти на депресия, не от детето или раждането, преди това и знам колко е трудно. Вярно е, че се бори само с подкрепата на близките, а липсата на разбиране е просто пагубно. За тия моменти единственото, което мога да препоръчам е посещение при специалист - психолог или терапевт.

Има общо с раждането, да. Отдавна си го мислех, когато се връщах наzад да си правя "самоаналиz" на тогавашното състояние и да преоценям нещата. Но вече след второто ми раждане, съм убедена, че е точно така. Само че при мен не е свърzано със страх от самото раждане или болничния престой (такъв и zа момент не съм иzпитвала), нито пък с кой zнае какво лошо отношение, е условията не бяха най-пракрасните, но пък не съм и очаквала такива. Не теzи неща ми повлияха.
Но една причина от огромна важност (пак повтарям, специално zа моят си случай говоря), беше трите дена аz и бебето отделно. Точно zащото раждането ми мина леко (може би), а аz очаквах някакви кански мъки, след което си легнах в стаята, а бебето ми го носеха сдмо zа по половин час на всеки три часа и после "си го вzемаха обратно", точно сякаш не е мое. Мисля, че теzи първи дни отделени попречиха на една невероятно силна и важна връzка, точно когато е най-важно. Тъй като втория път можах да не се насладя  на "екстрата" бебето отделно, zатова и смятам така.
Не твърдя обаче, че това е правило и важи zа всички иzпаднали или не иzпаднали в депресия след раждането. Случаи всякакви и хора всякакви, zная го добре. Но zа себе си съм 100% сигурна, че това помогна страшно много тогава.

следя ви

Ето ме и мен.  Година и два месеца след раждането стресът попремина, но все още има много тъга у мен. Може би не съм много за темата, защото при мен не беше следродилна депресия, а по-скоро родилна травма заради секциото. Оперирана бях напълно ненужно и бях убедена за операция по възможно най-долния и потресаващ начин. В резултат сексуалният ни живот отиде по дяволите, доскоро плачех всеки път, когато си вземех душ, не можех да говоря спокойно за раждането на сина ми и все още не успявам. Сънувам кошмари от операцията и често плача неудържимо, ако остана насаме с мислите дълго време. Не съм потърсила лекарска помощ по различни причини. Но мисля, че вече съм що-годе добре.
За щастие отношението ми към детето никога не е било нещо по-различно от безгранична, безусловна любов. 

Фрости, хубава тема, мерси! 

Беберсон, полезна информация, наистина ми беше интересно. 

Сова при мен пък се получи обратното,когато идваха да взимат бебета се чувствах спокойна,  не можех да ставам и сядам нормално от операцията,бебето ми тежеше ...по едно време се чувствах много гадно , отделно много исках да я кърмя а нямах кърма ..ама всичко се нареди бързо а колко сълзи излях в тая болница

И аз минах през това но беше много леко при мен. Поплаквах си първите 2 седмици. Не можех да си представя, че някои друг ще ми гледа бебето за това и поех абсолютно всичко. Имах помощ но аз си правих всичко сама и доста ми тежеше физически и психически. постепенно проумях, че детето си има баща и той може да поема отговорност. И не съм единствената, която може да гледа бебета и не е толкова страшно да го оставя на баба му и да поспя и сега не го давам много, но се чувствам много по-добре.
Много е важно да се потърси психологическа помощ!!!
Моето мнение е че женската консултация трябва да включва и ПСИХОЛОГ ЗАДЪЛЖИТЕЛНО

След първото ми раждане беше ужасно. Отидох да раждам с позитивна нагласа, с мисълта, че лекарите знаят какво правят и го правят по най-добрия начин. Мисля, че всичко започна след като ми викаха, че задушавам бебето си и ще го убия(което след години проумях, че ако изобщо е било така, то е изцяло от техните мили сбъркани подходи и медикаменти... но ми трябваха ГОДИНИ). После не ми я даваха. Информация не дават - каква съм аз, че да искам информация за детето, което съм щяла да убия?!? Дават ми я на 3тия ден и нищо не обясняват за кърменето, но подчертават че трябва да кърмя. Аз искам, но не се получава. Прибираме се вкъщи. Отвсякъде валят съвети и наставления, защото нали аз съм невежа и нямам представа как да я гледам. Това беше тогавашния ми поглед, сега осъзнавам, че почти не са ми давали съвети и са били съвсем намясто. Мразех се и се дразних на всичко и всички. После имаше 3 месеца колики. Сама, с пищящо бебе и полупразен апартамент, та да кънти още по-звучно. Боляха ме ушите. Очакванията ми за кърменето бяха, че може да е трудно, но все пак в един момент става приятно и хубаво. Да, ама не. Вечно нервничене по време на хранене. (За съжаление тогава нямаше кой да ми помогне, всички вдигаха рамене и го отдаваха на характера на детето  ) Кърмих до 6тия месец с увещавания от мъжа ми и педиатърката. После дойде пролетта, започнах да излизам, спря да реве. Започна да изгрява слънцето.
Втория път я изкарах относително леко, година и месец след раждането за около 3 седмици.

Момичета,направо като ви чета оставам със зяпнала уста. Не се сърдете,може би е,защото не съм го изпитала,но думите ви ми звучат страшно.Не разбирам как една зряла жена,мечтала за бебе,изведнъж ще иска да го удуши,да избяга,да се самоубие..Това не е депресия,а чиста лудост.
Естетсвено,че е трудно в началото,плач,колики,пране,хранене..но да искаш да убиеш бебо?!
Надявам се никога,ама никога да не откача толкова,че да си помисля такива неща,защото след това цял живот ще ме е срам от детето си!

Да страшно е ,и никоя от нас не е искала да изпада в такова чудо.И дано дано дано никога да не разбереш какво е.Как се бориш,как се опитваш да се справиш само истрадалите го знаят.Няма значение дали си зряла или не ,то не пита,просто идва.

По добре никога да не разбереш как и защо се стига до тази "лудост"... И не си мисли, че някоя от нас го е желала... Няма нищо общо с истинските чувства, нито с това колко си зрял или не... Всеки си има нещо, което може да го пречупи...

Има една велика мисъл - само преживените неща са истински разбрани
Това състояние не го пожелавам и на най-големия си враг 

Много гадно нещо е следродилната депресия.
Първият път ме държа може би около 3 месеца - мисля че я преодолях като се върнах на работа. Определено беше в средно тежка форма - минавали са ми почти всички мисли, които някои от вас бяха споделили. Най-вече мислех че не ставам за майка и не обичам детето си...
Вторият път мина съвсем леко, за няколко дни. Но мисля, че въобще и нямаше да имам депресия ако не бяха идиотските акушерки и педиатри в болницата...

Как точно са ви навредили медицинсдките лица, това доста се спомена?
За мен те бяха просто помощ, за да бъда щастлива.

А за мен бяха вечно намръщени и викащи хора, който не помагат с нищо и ги няма с часове. Хора, които ми обясняваха, че циганките са по-майки от мен. Питаха ме "Ти какво, няма ли да си гледаш детето?!!?" и т.н. Няма да изпадам в подробности, защото е потресаващо такова отношение към млада българка.
Имаше и изключения сред тях, но единици...
Към циганките бяха доста по-мили и любезни...факт...

Направиха ми секцио без нужда, щото на докторката й писна да се занимава с мен... Непрекъснато ми повтаряха, че не ставам, че не съм способна да родя, да кърмя и да се погрижа за детето си (?!) и всичко това с един такъв мил и мазен тон... добре ми се отрази, няма що... 

Най-после попаднах на правилното място.Бременна 5мес.съм,на 34г,с 2 спонтанни аборта в миналото,желана,но неочаквана бременност.Момичета та аз се чуствам така а още не съм родила!Осъзнавам какво става с мен,но го отдавах на хиляди др.неща,мислех,че само аз съм така,най-самотния човек на света,ужасявам се,че няма да бъда добра майка!трудно ставам от леглото,не ми се говори с близки,защото очакват от мен да кипя от щастие,Чета форума на тези весели и пълни с очаквания бъдещи майчета и се плаша какво ще стане с мен.

от хормоните е. посъветвай се със специалист,ако тряябва щом не минава само,но почакай още малко. на мен ми премина след,като минах третия месец.сега съм вече добре. дано и ти се оправиш!

Миличка знам за какво говориш и аз минах през това ,не се притеснявай ,ще бъдеш добра майка която ще може да се откаже от всеки друг но не и от рожбата си.Ние сме тук и сме с теб.

    И ето ме отново тук ,вече средата на 6 мес. , а нещата са по- зле. Плаши ме тая огромна отговорност , която идва , имам чуството ,че не съм готва за нея , на нищо не се радвам , Нищо бебешко не ми се поглежда .
     Може би и това , че в личния си живот не съм щастлива поради ред причини има вина- единственото , което знам е че всеки ден плача и с никой не ми се говори .Някой чувствал ли се е така .Дали ще се оправят нещата .

padnaliatangel  знам за къкво говориш,да отговорноста е огромна,не е като да си вземеш домашен любимец и като ти омръзне да го оставиш.Всичко ще се нареди ,но трябва да успееш да се отърсиш от тези мисли и чувства,отивай в градинките където се събират мами с децата им ,ще се почувсваш по добре,говори с някой близък сподели страховете си,не ги потискаи в себе си.Когато родиш рожбата си и когато го осъзнаеш ще си най прекрасната майка,когато детето ти поплаче със сълзи ,ще страдаш със него,но когато се разсмее ще чувстваш най -прекрасната топлина,и помни това дете твоето дете има най -много нужда от теб,от твоята нежност ,топлина ,прегръдки и милувки.Пожелавам ти най кроткото бебче на света.Даваи си кураж и не забравяй ние сме тук и те разбираме.

ако не е прекалено нахално защо не си щастлива в личния си живот? мисля,че там е "ключът" ти.

yori81 може и да не с еоправи след раждането,ако има основателна причина да не е щастлива...причина извън бременността.изведнъж се оправят жени,които са страдали от депресия въз основа единствено на "бременните" хормони,но иначе в живота им нещата са наред.аз например страдам,че големият ми син не е при мен,а може и да не бъде изобщо за в бъдеще.ако седна да си кажа,че съм нещастна и кучка след,като ще имам едното си дете до мен,а другото съм го "захвърлила" в българия едва ли с раждането ще ми мине проблема...ама си овладявам психиката де.това е друга тема. може би и тя има нещо подобно.

А майка страдаща от следродилна депресия в психиатрия виждали ли сте? Доста мъчително и тежко, дори и за човек отстрани. А какво й е на самата майчица? Без квалифицирана помощ, от "самосебе си" да мине НЕ СТАВА. Която майка има подобни проблеми да ги сподели с психиатър, да не чака да отмине.

Гаца Баца а може и да не е щастлива в живота заради бременността ,аз бях тъка имах всичко от което имах нужда ,но самата бременност сякаш ме правеше нещастна,все плачех ,бях недоволна и тъка нататък,е хормони знаеш ли как ще те ударят.

може,може...аз самата имах момент на такова състояние първия триместър и каквото и да направеше и кажеше мъжът ми на мен ми се струваше катастрофално,струваше ми се,че съм згрешила в преценките си,виждах го по=лош..абе ужасно състояние! а той си беше същия! сега е пак същия,но аз не съм в депресия и го виждам отново най=прекрасния на света.днеска питах лекарката ми и тя отрече Омега 3 да помага за следродилни депресий

Здравейте,май4ета Аз съ6то преминах през това явление,депресията!Не се прояви в отношението ми към детето,а в един постоянен пла4.За радост се отървах за 1 седмица!Аз мисля,4е депресия по време на бременността няма.Всяка проява на тъга,агресия и т.н.е изцяло на хормонална основа.Но за следродилната,спор няма,съ6тествува!И според мен си има своето обяснение.Първо прехода от едно състояние,продължило цели 9 месеца,в др.На следва6то място страха от предтоя6тите отговорности."Дали 6те се справя,дали 6те бъда добра майка?".Освен това сме ка4или някое др килце и се питаме "Дали половинката гледа на нас със съ6тите о4и или ве4е сме просто даденост,при това не онази красивата от преди бременността".Не на последно място са и физи4еските неразположения като болката от конците или раната след секцио....Ами,аз мисля,4е вси4ки тези негативи,събрани на едно място са абсолютен индикатор за поява на депресия!И основна роля в преодоляването на този проблем има мъжа до нас...нали за това сме двама?Успех на вси4ки мами в борбата с тази напаст,депресията!

Минала съм и през двете - и през предродилната, и през следродилната.

Винаги съм искала да имам дете и то точно от този мъж. В един момент забременях и първите три месеца просто не знаех на кой свят се намирам. Отношенията с половинката се влошиха много, даже се бяхме разделили за 1 седмица (по мое настояване). Бях бременна, а си мислех "Защо точно сега? Толкова много неща съм започнала - нов бизнес, нови цели... Ами как ще се оправим? Мъжът ми е още студент, къде ще живеем, наистина ли това е нещото, за което съм мечтала, което съм искала, и т.н., и т.н."
В крайна сметка влязох в 4тия месец и всичко някак се промени на 180 градуса. С голяма помощ от него, аз осъзнах, че да, това е нещото, което искам и, че нещата в живота се случват тогава, когато трябва, дори и ние да не го осъзнаваме веднага. Имах хубава бременност, радвах се на коремчето си, таткото също беше много щастлив, придружаваше ме на всяка консултация, фетална морфология. Да, имаше някакъв страх от неизвестното, но беше по-скоро трепет, едно вълнение, което е смесица хем от страх, хем от нетърпение и радост...

Противно на теорията, че трудното раждане е предпоставка за следродилна депресия, моето раждане мина много леко, всичко беше наред. Лекарските и акушерските грижи бяха много адекватни, всичко беше на 6. В първите дни нямах никаква депресия. Бях превъзбудена, малко объркана, но тоооолкова щастлива. Грижех се за малката, не можех да повярвам, че това щастие ми се е случило.
После, когато тя беше точно на 2 седмици, влязохме в болница. Откарахме там 10 дена, през които тя беше нон-стоп почти, на вливания на цели 2 антибиотика.
Е, точно там ме застигна и депресията... Намирахме се в едно стайче 2х2, малката непрестанно плачеше, дереше се направо... идваха всякакви медицински лица + студенти... всеки я ръчкаше, буташе, бодеше... Бяха й сложили абоката в малката главица, защото другаде не можеха да хванат вена... На мен ми спря кърмата, лекарката ме обвиняваше за това, казваше, че от мен зависи дали детето ще се оправи... Не излизах никъде за тея десет дни, само до фоайето, колкото да взема от мъжа ми чисти шишета и после бягах обратно в стаята, защото ме беше страх, че малката вече се е задавила от рев... Беше някакъв кошмар.
На всичкото отгоре й откриха и кръвоизлив в мозъка, който слава Богу, към днешна дата почти се е резорбирал... но тогава това беше нещото, което тотално ме срина... Непрестанно плачех заедно с нея, исках да си я взема и да избягаме през нощта някъде, да не ни намерят, никой да не ни закача. Не исках да виждам никой - нито роднини, нито майка ми, просто никой. Исках всички да ме оставят на мира, да не ми звънят, да не ме питат нищо и т.н.
След като се прибрахме, почти всеки път, в който се разплачеше по-силно и дълго, изпадах в истерия, че пак й има нещо, и че пак ще ни затворят в болница.
Признавам, имала съм случаи, в които не съм можела да я утеша по половин час и просто съм я оставяла в легълцето и бягах в другата стая, защото цялата треперех и ревях като магаре... че ето, уж съм майка, а не мога да успокоя собственото си дете, че не знам как да се грижа за нея, че не мога да я опазя... и съм си мислела, че това не е за мен, и защо въобще съм се навила да имам дете, след като явно не ставам за това... После тези настроения минават, тя ми се захили насреща и аз се чувствам пак човек.
Още имам проблясъци на следродилна депресия, но за щастие стават все по-кратки и по-редки... Някак сама успявам да се боря с това, може би защото не е от най-тежките форми.
Имам подкрепата от мъжа ми, но него го няма по цял ден и... общо взето сме си само аз и тя. И понякога вечер не ми се говори...
Той много ми помага с грижите по нея всеки един момент, в който може... Но има неща, които няма как да разбере, и които аз няма как да му обясня.

Момичета, искам да ви кажа, че лошите настроения и лошите мисли ще отминат. И ще остане само щастието и безграничната любов, на които само децата са способни. И те я пазят за нас, техните родители. Да, отговорността и грижите понякога ни се струват непосилен товар, но няма по-сладко нещо от това, едно малко човече да расте пред очите ни и да търси нашето внимание, нашата ласка, нашата любов. Мислете си за това по-често и скоро слънцето ще разгони облаците в душите...
 

леле, Копнеж, направо ме разплака!

стискам палци вече само усмивки да получаваш от твоето съкровище!

Копнеж  пожелавам ти само хубави спомени да имате с дъщеричката ти от тук на сетне.Наистина това което сте приживяли е кошмар.

    Май неправилно съм формулирала въпроса - при мен няма любим татко , аз съм самотна бременна жена , с най -неподходящия човек до себе си , късно осъзнаване или грешка не знам как да го нарека , но нещата са приключили за мен , така или иначе аз съм на 35г и може би това е бил последния ми влак . Но това , което чуствам е - безкрайна самота , не мога да се зарадвам на малкото човече , не виждам нищо хубаво пред себе си , нищо не искам , нищо не търся .
      Не съм първата и последната самотна бременна и бъдеща самотна майка , а защо с мен се получи така . Не страдам ама в никакъв случай от несподелена любов към бащата .

ааа ясно. ами както предполагах аз е.  май ще ти е по/добре да си наистина самотна майка без никакъв мъж до теб,отколкото с нелюбим мъж....току=виж пък срещнеш и любовта след време. мисли си,че с мъж или без все пак ще имаш дете,което само по себе си е хубав факт.ето аз като съм имала първия път и после сме се разделили? то е същото като твойто.

При доста жени с мъже до се беси пак няма любим татко.Има и доста случаи в които родителите живеят заедно т.с понасят се ,но децата никога не усещат бащина любов ,знам го  от опит.Много е тежко за детето и това не е най добрия вариант.Сигурна съм че само ако поискаш ,само ако повярваш може да не се чувстваш самотна и да дариш рожбата си с цялата любов която можеш да изпиташ,но това зависи само от теб.Дано намериш сили да се справиш.

Моя приятелка изкара много тежка следродилна депресия и си мислех,че аз никога няма да бъда така - но уви - човек никога не знае. Дълго чакана и много тежка бременност - последните шест месеца на легло . Родих в началото на деветия месец-планирано секцио. Веднага след изваждането на бебето - проблем - неразгърнати дробчета и кувиоз. По стечение на обстоятелствата раждах в друг град. На третия час след операцията слезнах да си я видя - толкова беше сладка...  На следващия ден обаче казаха че положението й е много лошо и трябва да я транспортират спешно в София. Момента в който я взеха и я качиха в линейката се е запечатъл в съзнанието ми- не ми дадоха да я придружа-трябваше да остана в болницата- не можах да я пипна.дори   Няколко часа по-късно мъжът ми се обади и ми каза че докторите не й дават почти никакви шансове и да се подготвя за най-лошото.Имала тежка пневмония и е на апаратно дишане. В този момент се сринах психически. Изплаках си очите - вечер седях по няколко часа като луда на земята и само се молех - намирах сили в това. Затворих се в себе си - не исках да говоря с никой,не исках и да виждам никой. По цял ден си стоях в стаята - излизах само до тоалетната и после пак обратно. Тези 3 дни в болницата бяха най-дългите и най -самотни... Слава Богу бебка вече е добре - живичка и здравичка, но оттогава още не мога да се оправя. Вече втори месец съм в тежка депресия.  Мъжът ми се опитва да прояви разбиране, защото той най-често го отнася, но не винаги успявам да му обясня какво точно ми има...Самата аз на моменти не се рабирам и не успявам да се контролирам.Винаги съм мислела,че съм силна, но не съм сигурна че ще мога да се правя сама. Може би имам нужда от професионална помощ... Пожелавам на всички ви много положителни емоций  

Ани, искрено се радвам, че бебето вече е добре. За да може да си го гледаш и да му се радваш и да се наслаждаваш на всеки един миг от живота, обърни се към психолог. Така мисля аз. При първото ми раждане бебето беше също в кувьоз пет дена.  За щастие  бяхме в една болница. Всеки ден висях пред вратата на интензивното и чаках някой да ме съжали и да ме пусне да го зърна. Имаше и такива, които ме хокаха. Не ги упреквам, сигурно ежедневните им сблъсъци с тежки проблеми ги бяха направили по- твърди. За щастие обаче като се прибрахме в къщи имах много помощници. Около мен винаги има хора дори понякога ми пречат. Тези моменти са кратки. Съчувствам ти. Радвай се на малкото слънчице. Ще се възстановиш.

Здравейте мами. Аз мога да кажа, че преминах бях известно време в предродилна депресия в началото до третия месец. Почти всичко ме разплакваше, но повече го отдавам на това, че ми беше постоянно лошо. После всичко изведнъж се оправи и изкарах една много приятна и безпроблемна бременност. Една мама беше писала, кои витамини помагат и омега 3 мазнините. Не съм се ровила и чела за депресията до сега, но мога да кажа, че започнах да пия Прегнакеър + от третия месец, в които има всички тези витамини и съставки и всъщност от тогава се почувствах по-добре.
Сега ме е страх да не изпадна в следродилна депресия. Ама направо много ме е страх, като ви чета. Но още чакам бебчо да се роди. Днес ми е термина и вече ми писна да ми обясняват от две седмици как ще ме вкарват в болница да ми предизвикват раждането... Преди се молех да го износя, сега да се роди вече... няма угод.
На всички пожелавам много здраве и радост. И намерете сили да се измъкнете от този ад, защото няма нищо по-хубаво от живота и тези малки същества, които зависят от нас. 

Black Lady пожелавам ти скорошно леко раждане ,здраво и красиво бебче,много щастие да изпитвате и дано след родилната депресия да те подмине.Попитай дали може да пиеш витамините след раждане заради  кърменето,и дано те ти помагат.  

Блек Лейди, не че темата е за това, но не давай да ти предизвикват раздане без причина. Терминът нищо не означава, а едно предизвикване може да те докара до секцио или по-лошо. Въобще, ако ти и бебето сте добре, може да се чака 42-ра седмица, че и още. Винаги търси второ мнение, за доброто и на двама ви. Панова мен ме изчака 9 дни и малчо сам си тръгна, но дрои да не беше, щях да настоявам да изчака 14 дни най-малко.
И не мисли за депресията, тя като идва, не пита, но пък може и да те подмине. Чети само позитивни неща, остави тези мрачни теми!
Успех!

Мисля, че на моменти и мен ме обзема някаква депресия... не в толкова тежък вид, както чета при вас, но все пак...
Искрено ви се възхищавам, че сте се справили. Не искам и да помислям колко трудно ви е било, а още повече, че никой не проявява разбиране към едно такова състояние ...  Някак всички мислят, че щом една жена е бременна и бременността е била желана, и щом се появи детето - всичко просто ТРЯБВА да бъде наред... Е, понякога не е... и нещата не са толкова прости. Може би точно липсата на разбиране на тези мои състояния ме кара да се чувствам още по-зле. Но като ви чета се успокоявам, че има момичета, които са се справяли с много по-тежки ситуации и аз просто трябва да си наложа да се преборя и да не се поддавам, защото моето е нищо.
 

Благодаря за пожеланията!   

Страшно е, да. Затова се нарича "депресия" - също като клиничното състояние при хора, които не са родили, следродилната депресия е много сериозно състояние.

Трябва да се прави разлика между следродилната тъга (baby blues) и следродилна депресия (postpartum depression). Много хора не ги отличават и говорят за двете като взаимозаменяеми, а не би следвало, защото двете са много различни. Ако жена е страдала от следродилна депресия, а не тъга, то това е съвсем друго.


При следродилната тъга, която е до голяма степен хормонално обусловена, може да се наблюдава честа смяна на настроението - в единия момент майката да е щастлива, в следващия да почне да плаче; да се чувства некомпетентна за новото си бебе и да се чуди какво да прави сега; може да се чувства малко потисната, да се съсредоточава трудно, да има загуба на апетит и безсъние, дори бебето да спи. Тези и подобни признаци могат да се появят 3-4 дена след раждането. Тази тъга застига сравнително голям процент от пресните родилки, но - следродилната тъга отшумява от 10 дена до 6 седмици след раждането, обичайно не изисква никаква намеса или лечение, просто малко търпение и окуражаване.


За разлика от нея, следродилната депресия е значително по-тежко състояние - точно като болест, което може да изисква терапия, лечение с медикаменти и много подкрепа от близките, каквато всъщност е. Тя може да се случи по всяко време през първата година след раждането.
При нея майката проявява класически признаци на депресия плюс още: може да е продължително време тъжна и потисната, често да е плачлива, да е неспокойна, раздразнителна, нетърпелива; да има ниско самочувствие; може да загуби интерес от обичайните удоволствия, които преди са я радвали; трайно да загуби апетит; да има изблици на ярост към околните; да няма енергия, нито мотивация да прави каквото и да е, дори най-простото обгрижване на бебето; да има проблем с речта и писменото изразяване; може да страда от сериозни проблеми със съня - да не може да заспи и да спи, или напротив, да спи повече от обичайното, като летаргия; може да се чувства ненужна, да изпитва безнадеждност и вина; да се чувства негодна за майка, съпруга и т.н.; може необяснимо да свали или качи тегло; да се чувства все едно не си струва да се живее; да не показва никакъв или почти никакъв интерес към бебето; и накрая, което може да е най-тежкото усложнение от следродилната депресия, може да има желание да се самонарани или самоубие, и/или да нарани или убие бебето си.


Двете състояния нямат общо и не бива да се бъркат.
Много жени (ок. 80%) изпитват кратка и в различна степен сериозна следродилна тъга - от съвсем незначителна, която не се усеща, или малко по-трайна, докато хормоните се наредят, докато свикнат с новото си ежедневие и новата си роля...

Малък процент жени обаче страдат от СРД (5% до 25%, проучванията и различните методологии пречат да се знае точна цифра) и състоянието им рядко може да мине от самосебе си, особено при тежка депресия. Както с депресията, несвързана с раждане, тази може да иска третиране и помощ.

Относно връзката на тъгата и депресията след раждане със самото раждане, ще ползвам цитат от една стара тема:

П.п. аз не съм изпитвала и двата пъти дори следродилна тъга, но и предпоставки за тях, доколкото такива се смятат за релевантни, съм нямала.

Извън темата само да вметна, че този "супер-прочут акушер гинеколог Мишел Оден" в събота ще говори в София. 

кога и къде?  (нещо не мога да се справя да намеря информация в нета..) благодаря! 

а аз искам да кажа,че питах моята лекарка и тя каза,че Омега 3 не помага за намаляване риска от следродилна депресия и са само дадени пари на вятъра. много ме отчая това изказване. сравни го с катастрофа.вика ми:"ако пиеш омега 3 дали ще намалиш с нещо риска да те блъсне кола на пътя? същото е и с депресията=едни я получават,а други не".....на мен не ми се струва много вярно това,защото вс епак депресия и катастрофа са съвсем различни неща и катастрофата не се влияе от състоянието на мозъка ти и хормоните в него,ама......
именно това каза=че депресията на хормони се дължи,а не на витамините и веществата,които омега 3 съдържа.аз пих един месец до сега и тъкмо съм я свършила.дали да продължа още?

Аз преживях по-скоро следродилна тъга, а не депресия.
Като си спомням всичко започна след 3-4 ден от раждането, което беше с операция през пролетта.
Не е имало лошо отношение към мен в родилното, напротив хората се грижеха за нас много добре, помагаха ми, отговаряха на всичките ми въпроси. От момента на раждането детето ми си беше при мен - денонощно. Съпругът ми също беше с нас през целия престои в болницата 8раждах в Германия и там има възможност да се наеме семейна стая, където родилката, бебето и таткото остават до изписването им).

С други думи, не мога да си обясня и до сега, защо изведнъж се натъжих, разстроих се, изпаднах в безтегловност и със сълзи в очите се прибрах в къщи.
Най-големият ми страх беше, че няма да се справя с гледането на бебето. А преди да родя бях толкова уверена, че за всичко съм подготвена, че за всичко сме помислили...
Но тъга, съмнения и безсъние ме измъчваха с дни и не можех да се зарадвам на нищо...
Съпругът ми виждаше, че не се чувствам добре и всячески се опитваше да ми помогне.
Не знам как точно стана, но с времето, може би след около 3 месеца за се почувствах много по-добре, усмихнах се, добих увереност и започнах да гледам по-ведро на нещата от живота.

Това състояние  беше много тежък период от живота ми. Не съм го искала, но ми се случи. Благодарна съм, че съпругът ми и близките ми ме разбраха и с търпение и подкрепа от тяхна страна успях да „намеря себе си“ отново.

На всички, които им предстои да станат майки, искам да кажа, не се страхувайте от следродилната тъга и депресията, не го мислете. Ако се случи, случи се, това няма как да знаете преди да родите. Мислете позитивно и не забравяте да потърсите помощ от близките и приятелите си.
Говорете за чувстват си и ако ви се плаче плачете, само не си мислете, че сте единствените в това състояние.

Интерпред 9:00 часа, събота. Има повече информация на сайта на Естествено.

Нощни очи, съжалявам за това, което си изживяла.
Мен следродилната депресия ме хвана малко след раждането на първото ми дете. Постоянно ми се ревеше и си ревях, бях страшно нервна и всичко ме дразнеше, а най-ужасното беше, че не можех да си почина и да се отърва от това нещо. Слава Богу, премина сравнително бързо и без да се налага да пия лекарства. При второто раждане пък нещата бяха на 360 градуса - и помен нямаше от депресии, даже се чувствах така, сякаш всеки момент ще литна. Не знам, може би книгата, която четох през бременността, ми помогна.
А "истинската" депресия е нещо съвсем различно - преживях го миналата година и не го пожелавам и на най-големия си враг. Истина е, че близките около теб не разбират какво става, не знаят каква е същността на тази болест и много лесно те слагат в категорията "лигла". При нас мъжът ми отначало смяташе, че човек може да преодолее това, стига да си наложи. Да, ама беше пропуснал важната подробност, че това не зависи от твоя контрол и ти не можеш да го овладяваш. После, като попрочете някой и друг материал, разбра, че не е бил прав. Но майка ми и баща ми например не могат да го разберат и смятат, че човек сам допуска да изпада в такива дупки.  Не мога да ги убедя и това е. Та знам колко е трудно за страдащия от депресия, особено когато няма подкрепа от близките си. Дано не се случва никому! 

Не зная мен тъга ли ме хвана или депресия, но е факт, че след като се прибрах у дома с бебето изпитвах чувство на вина, че съм го родила, чудех се какво ще го правя това дете. Защо съм го родила, ама то не ми трябваше бебе, можех да изчакам, по лесно би ми било, ако нямах бебе, скъсвах се от рев, имаше моменти в които не исках да му обръщам внимание, а то милото се съдираше от рев.
После се скъсах да плача защо съм си мислила такива работи за него,  ей такива мисли и чувства ме вълнуваха. Страшно беше, чувствах се като предателка, заради мислите си

Тежка следродилна депресия карам и до момента, придружена с пиене на антидепресанти, често ми става зле, замаяност, гадене, стягане, недостиг на въздух и подобни. Гледам да не обръщам много внимание вече. Освен, че бременността ми беше тежка, при раждането в Тина Киркова бебчето го хваща вътрешноболнична инфекция и за едно денонощие лекарите там ме побъркаха буквално. Няма такава некомпетентност и липса на професионализъм. Изкараха му сто болести, най-вече порок на сърцето и накрая го транспортираха по спещност през нощта в Трета Градска където 18 дена се бори със сепсис, което е най-тежката инфекция при новородените. Няма ги стоте болести и порока на сърцето. Оцеля! Сега е едно здраво, много жизнено и палаво дете. Пу Пу. А мен не ме е страх много от тая депресия, само дето още не съм си намерила лекаря, който да ме излекува. 

Това изобщо не е вярно. Ако беше така ни една жена на запад, където бебетата са нон стоп при майките нямаше да има следродилна депресия, което естествено не е така. Тук сме всички залепени за бебетата от първия час, пък депресията си съществува в границите, наблюдавани навсякъде. Нещо й куца на тази теория на Оден.

Ще ми бъде интересно да прочета изследване за следродилната депресия при родилите у дома майки. Може би там картината ще е различна.
Кикоимери, дано нещата при теб се оправят бързо!  Ужасно е това, на което са те подложили!

И аз съм на мнение, че това едва ли е адекватно обяснение на следродилната тъга или депресия. Присто една от теориите на един от всички АГ-та. За мен истината е в хормоните и техния дисбаланс.

Абсолютно.  Това е мнението и на гинеколозите тук в Канада. Няма вариант някой да предвиди дали енда жена ще мине през това или не. Всичко е до организъм.

Здравейте на всички мами.
Ровейки се из интернет попаднах на този термин ,,След родилна депресия''.
Не ми е много ясно какво точно представлява?
Кога се изразява и в какви форми?
Как се преодолява,и при всяка бременна ли се появява?
Аз мисля,че най-хубавото нещо е мъничето,което се е родило и вече е вкъщи при теб.
Аз поне очаквам моето след 4 месеца и се чудя, толкова любов изпитвам от сега към него и го чакам с нетърпение.
Мисля си, че колкото и да кача и дори да заприличам на чучело, в момента,в който го видя ще мисля само за него.
Споделете вие как беше с вас.

Когато забременях с каката,също нямах търпение и чаках този момент да дойде все по-бързо.Това,което се случи при мен,а дали е било депресия незнам е че всичко свързано с малаката ме караше да плача.1вият поглед когато родих и ми я показаха,1вата прегръдка,1вото гушкане когато милото я взе в боницта (дори сега като се сетя се насълзявам-толкова ми беше миличко) и тези малки жестове.Не давах никой дами я гушка освен мен.Това е което се случи с нас,а сега с 2рото бебче незнам как ще е?

Ревах като магаре една седмица след раждането без никаква видима причина.

При мен депресията се изрази в неувереност,че ще мога да се справя.Искам най-доброто за малката и при най-малкия неуспех започвах да плача,бях изключително нервна и раздразнителна,карах се непрекъснато с хората,които бяха до мен,за да ми помогнат...Впоследствие кърмата ми намаля критично.Чувала съм,че това състояние е характерно за първия месец след раждането,но с подкрепата на близките и повече позитивизъм,аз вече мога да кажа,че се чувствам по-добре.Според мен тази депресия настъпва именно поради факта,че изпитваме безкрайна любов към мъничетата и искаме всичко за тях да е идеално.Преди раждането си мислех,че не мога да изпадна в подобна депресия,че всичко съм обмислила и съм се подготвила,но...Настрой се,че не всичко винаги ще бъде по мед и масло,подготви се и за трудностите в началото!И не е задължително всяка родилка да изпада в подобно състояние,надявам се на теб да не се случи  

И аз бях така с бебо Алекс.Ревях за щяло и нещяло.Предполагам играта на хормоните  тогава си казваще все още думата.С времето си отшумя.

Аз също мога да кажа,че минах през ада,наречен следродилна депресия.Часове след като родих плачех непрестанно по телефона на мъжа ми,че искам да се прибирам вкъщи.Бях си втълпила,че дъщеря ми е гладна,че ще и се случи нещо и такива подобни.Другото нещо,за което ми стана кофти,е че аз лежа в билницата затворена,а всички роднини празнуват и пак рев

В първите дни след раждането си мислех, че вече за човек не ставам, но минава...

  направо като ви чета, аз сега съм си ревла, тогава да видим какво ще ме чака  А мъжете ви как реагират?

Голям рев падна - 2-3 седмици някъде, а по принцип не съм ревла   Рев, че не ни изписват от болницата; рев, всеки път, когато беба заплаче; рев, защото ми се наложи да я дохранвам първия месец...   По едно време просто сядах и ревах без причина   Много е гадно, особено ако околоните не проявят разбиране (добре че мъжо беше до мен). Предродилна депресия нямах (само предродилен бяс, че беба не излиза  ), но следродилната е нещо ужасно, добре че сравнително бързо мина.

Моят често ме питаше "Аз ли пак нещо направих?"
Общо взето не могат да се поставят на наше място.

Не мога да повярвам колко точно си описала и моето състияние (кавото и да е било) от тогава  Точно, ама точно така беше при мен. Гарнирано и със силното чувство на вина и срам от това как се чувствах 
Ей, няма да спра да се благодаря, че ми се случи само единия път. Просто е ужасно, и то когато би трябвало да усетим най-силното щастие. Много отнема...

Това, което описват ммичетата тук се нарича baby blues и е почти масово явление, но не е опасно. Изразява се в рев, нестабилност, съмнение, умора, безсилие, тук-таме избухване. Дължи се на рязката разлика в хормоналните нива след раждането, няма какво да направиш освен да си осигуриш възможна помощ, хубава храна, да сои дадеш време да се освестиш и на организма си време да се върне постепенно към обичайното си състояние.

За разлика от това, следродилната депресия е болестно състояние. Обикновено се говори за депресия ако след три или четири месеца, твоят baby blues не само, че не е започнал да отшумява, но вече включва отчаяние, мрачни мисли ама от най-мрачните, включително желание да свършиш с всичко, със себе си, за съжаление бебетата също са застрашени в такива ситуации, желание да нараниш детето или халюцинации, че ако го отървеш от себе си ще е по-щастливо, вяра (не съмнение) че това не е за теб и трябва да спре веднага (тук влизат самоубийства и опити за убийство) и т.н. Депресията е като всяка друга депресия - това е нещо много сериозно. Във форума има не една тема, аз помня една, в която майката беше стигнала до мисълта за полет през балкона с бебето. Тук (Канада) наблюдаващата сестра след раждането редовно пита, а и следи за себе си какви са ти реакциите. Но ако след три месеца не се чувстваш по-добре е редно и отговорно да потърсиш помощ. Срамно няма.

Здравейте.
Минаха 9 месеца и половина от както съм родила и като върна назад времето не вярвам че съм била аз.
Много тежко мина и бременноста ми.Не че не бяхме здрави аз и бебето,просто не се чувствах добре психически,много плачех.По цели дни ревях и не ставах от леглото и по трагични моменти съм имала,всичко това беше защото исках да не виждам действителноста.Исках да спазвам правилата и да имам мъж до себе си,а от друга страна виждах,че с този мъж (таткото) нещата не вървят.И двамата просто се измъчвахме докато бяхме заедно.Той се улесняваше с думите,,направи това което ще те направи щастлива''.Един вид не ми пука с теб ли съм или без теб-ти си нищо.Още по тежко ми ставаше.В седмия месец не издържах,загърбих в яда си всички предрасъдаци и си тръгнах.Знаех че съм взела правилното решение.Въпреки това ми беше тежко,събуждах се и плачех,гледах телевизия и ревях даже и на реклами,винаги бях подпухнала.Бях се успокоила точно когато влязох в деветия-навреме
След раждането дойде новата вълна от сълзи и нерви.Няма да забравя как като дойде личната лекарка на сина ми и ми обясняваше как да кърмя аз избухнах в рев.Тя само каза не се притеснявай нормално е първата седмица след раждането да се чувстваш така.Цялото ми това състояние не продължи само седмица,доста повече време мина доакато накрая не осъзнах,че е  излишно да лея сълзи за това,което ни се случи,за това че сме сами,затова че хората ще говорят...все още между другото имам чувството че дори непознати ме гледат странно и знаят че съм самотна майка.Все едно имам печат на челото,знам че никой не го вълнувам аз,всеки гледа себе както аз,но нещо вътрешно не ми дава покой.Малко залитнах от темата за депресията след раждане,но в основата на всичко при мен беше това че съм сама със сина ми.Но сега вече ни е много добре.Само дето като каже ТАТИ  и ми се доплаква пак  .
Сигурно отегчих аудиторията,но това е моята за моята депресия.

Kosi_bosi13 малко жал ми стана като прочетох поста ти и искма само да ти кажа , че всяко твое решение е било за добро, това е най доброто решение за теб и детето ти. Ти заслжаваш твоето щастие и го получаваш или ще го получиш    

     Kossi bossi13 това все едно съм го писала аз с тази разлика , че раждането ми предстои , в началото на 8мес съм и още не съм събрала сили да си тръгна .А го искам, знам че с този човек нямам бъдеще .Всеки ден рева , вървя по улиците и сълзите си тръгват , не съм се усмихвала от седмици ...Ужасно е! По-нещастна не съм се чуствала през живота си , не виждам изход , а и на натиск съм подложена от сем. ми - не могат и не искат да разберат.

И аз минах през този ад - следродилна депресия. Моето раждане беше предизвикано "нормално" (т.е. ВСИЧКО по раждането беше направено от лекарите). След раждането бях отделена/не го видях/ от бебето си почти 24 часа. Това беше периода, в които се притеснявах дали е добре, дали не стои гладно и т.н. Когато най-после ми го дадоха и почна режима на 3 часа хранене последва следващото състояние (имах лоши хемороиди и просто изпитвах ужасна болка докато стана и стоя седнала, а не можех по друг начин да се ОПИТВАМ да я кърмя)  - мъчението - или поне така почнах да го възприемам накрая. В края просто ми се искаше изобщо да не ми я дават, а да я хранят те. Тя така и не засука, а ми я даваха до последно да се мъчим.Когато дойде момента вече да си тръгваме и ни преместиха в стая, където бяхме заедно с бебетата се оказа че на мен трябва да ми правят една процедура и съответно аз се почуствах облекчена че на храненето след нея персонала трябваше да се погрижи за бебето ми, след което пък го взеха за облъчване заради жълтеница. В този момент аз осъзнах че вътрешно ми се иска някои друг да се грижи за бебето ми, за първи път почуствах че не ставам за майка. Дойде и момента на изписването и точно преди да получа така чаканото "ДА" след 5 дни престои в затвор (болницата беше под карантина заради свинския грип) ми сервираха че детето ми има малоформация цепка на небцето. Изписаха ни а аз бях тотално изнервена, не знаех как да кажа на мъжа ми и родителите ни.
Вкъщи вече преминах в начало / едновременно през периоди на чувство за вина (че аз съм виновна за тази малоформация с нещо което съм направила през бременността. Четяхме с мъжа ми из Интернет но чувството така и си го има в мен и все още), чувство че не ставам за майка. В един кратък момент обвинявах бебето си за цялата болка която изпитвах и състоянието на тялото ми.Бях ужасно изнервена и за съжаление имаше не малко моменти в които съм вдигала тон и даже крещяла на това малко невинно създание, защото не мога да го успокоя, не иска да спи или не иска да яде (а се борехме за всеки грам). Чувствах се луда направо. Добре че беше мъжа ми да ми помага и да ми връща разума в главата - най-често с израза "Не му се карай, то не разбира!". След 4-5 месеца стоене в затвор вкъщи, дойде и време за разходки, осъзнах че няма и защо да се чувствам виновна че не съм успяла да свърша нищо из вкъщи щом детето ми е убгрижено и доволно. Така мина и депресията напълно.

earthnova,  Съжалявам!
Дано сега всичко с теб и детето е наред и имате безоблачни щастливи моменти заедно! 

earthnova и аз минах през същото, исках някой друг да се грижи за бебето и да ме остави то на мира. Да мога да се наспя, бях каталясала от умора, не ми тръгна кърменето, то уж сучеше, ама не наддаваше, бях отделена от него 18 часа след раждането, хем исках да ми го донесат, после като го видях исках да го вземат да се гриждат за него. У дома и аз му се нервех и му повишавах тон да не реве постоянно. И аз имах чувстовто, че не ставам за майка,чудех се защо го родих, почнах да си мисля, че можело да изчакам още няколко годинки, ей такива работи. После чувствах вина, че съм мислила така. Ще мине, не се притеснявай, не си виновна за малформацията, спокойно, дано всичко е наред оттук нататък и да се наслаждавате на моментите заедно с бебето  
Въпросът ми е защо сте седели 4-5 месеца в къщи без да излизате? Всяка една разходка вдига твоя тонус и този на бебето, даже е препоръчително то да бъде изкарвано още на 5-6 или 10 ден от раждането при хубаво време, не е хубаво да седи толкова време затворено у дома, и то милото се изнервя от това заседяване.

А в какво се изразява следродилната депресия как да я позная,а пред родилна има ли?