Страх ли ви е от бъдещето?

Да 
ама зора е преди да се гътнеш не се знай на какъв шиш ще се въртиш 
болести , гадости   
Най е гот внезапната смърт без мъчения , прелюдия .... за теб и близките  

Не. Защо да ме е страх от бъдещето? По-скоро ме е страх да не би да нямам цялата необходима или поне достатъчна информация, за да мога да преодолея някакъв проблем или препятствие в момента.
За сега слава Богу съм успявала да се преборя с трудностите, вкл. и болести, за които лекарите казваха че нямало лечение, т.е. да си карам с болките.
А когато виждаш, че си безсилен в нещо, просто let it go. Но това в никакъв случай не се отнася за здравето ми.

Гледам да мисля по-малко за бъдещето и повече за сега. От много мислене само се изпада в депресии излишни разсъждения.

Постоянно мисля за бъдещето и винаги се притеснявам и страхувам от неизвестното. От известно време се старая да мисля само позитивно , за да не изпадам в депресии.
   

Имал съм такива периоди, но е било преди доста време. Мен от смъртта никога не ме е било страх, но съм отивал в други посоки - депресии (не знам дали клинични - не съм се лекувал), леко суицидни настроения, апатия.

На Ваше място бих поискал от личния доктор направление за психиатър и ако той даде някакви по-леки медикаменти (такива, към които няма пристрастяване) - бих ги взимал. Аз съм доста тревожен като човек, но Вашите тревоги ми се струват прекалени, включително и ходенето по лекари, пиенето на хапчета и чайове, ако се някакви билкови или хомеопатични работи или ако не са предписани от специалист.

Не знам какви точно лекарства са подходящи във Вашия случай - много силна тревожност, но в България по-скоро не бих разчитал на терапии - нито онлайн, нито на живо, ами бих се посъветвал с психиатър, клинична пътека е ОК, защото и сред тях се навъдиха доста тарикати, които само гледат как да ти вземат парите...

Вариант е да се опитате и сама да се терапевтирате - да не се поддавате на импулса напр. да проверявате за всяко нещо, за което се тревожите.

Аз съм леко компулсивно-обсесивен - в някои периоди съм се връщал да проверявам дали съм заключил жилището или колата, мия си ръцете винаги преди да ям или да пипам нещо чисто (като изпрани дрехи). Естествено тези действия са смислени като цяло, но отвъд определена граница стават безсмислени или дори в редки случаи - патологични. Затова съм се насилвал напр. да не се върна да проверя дали съм заключил, когато съм имал подобен импулс.

В момента съм доста спокоен и нямам големи притеснения за нищо. Но някакво ниво на притеснения за бъдещето е здравословно, защото може да предотврати неприятности. Напр. има си медицински изследвания, които е добре да се правят профилактично. Важното е всичко да е с мярка, както действията, така и притесненията

Не съм чела тази книга, но смятам, че написаното не е вярно.
Най-напред хората рядко се страхуват от това, че ще изчезнат завинаги. Най-често ги е страх за семействата им, особено жените. Те се страхуват обикновено, че няма да има кой да отгледа децата им.  Някои се страхуват за болни родители, по-рядко братя или сестри.  Както се вижда от писаното по-горе, има и такива, които не искат рано да напуснат живота, защото им харесва битието им. Няма нищо общо с религия под каквато и да било форма.
Тези, които се страхуват от самото умиране, тоест страх ги е от евентуална агония, не бих нарекла атеисти, още по-малко спокойни атеисти. Не мисля, че и между тях преобладават тези, които вярват, че научният прогрес ще ги спаси. Най-често те се преливат в групата на хипохондриците.
Тези, които вярват или поне се надяват, че смъртта не е край, са хора, загубили близки. Колкото по-силно усещат загубата подобни хора, толкова повече им се иска да има продължение след смъртта. Някои залитат към религията, други към разни мистични учения, просто един начин да се отработи болката от загубата.
Има и една незначителна група хора, които се занимават с разни...практики, те смътно се досещат какво става после. Не са религиозни, но не и чисти атеисти.
Авторката на темата е тежък хипохондрик и има нужда от помощ, за да се справи някак с натрапчивите си мисли. Психолог може би ще помогне, ако не успее сама. Психиатър да се търси е прекалено

Кое му е прекаленото на търсенето на психиатър? Първо, психиатърът е лекар и като такъв може да прецени как са нещата и от медицинска гледна точка, а не само откъм психологично-теоритична. Като лекар той има право да предписва лекарства, които не зная защо толкова са мразени, при положение, че са спасили много хора от "лудницата". Те затова са измислени тези лекарства, за да стабилизират емоционалното състояние, а оттам човек да може да възприема реалността по-рационално, вместо да потъва все повече в депресия. На всички тези състояния им казват "малката психиатрия" - хората не са извън нормата, но и не могат да се справят сами. И някои от психиатрите са психотерапевти.

Това, което авторката описва, е класическа депресия. Трябва и доктор - специалист, без значение дали психотерпевт или психиатър, вече не е срамно да отидеш на такъв. И никак не е прекалено. Казвам го като човек, страдал от подобно нещо - е, познайте как се оправиха нещата?

Мен лично от бъдещето ме е страх, по-точно от неизвестното. Затова гледам да не се притеснявам предварително. Ако има да става нещо, то ще става и тогава ще го мисля и ще му се тревожа. Затова с усмивка и в настоящето!

Това, което мисля и предполагам е, че веднъж започна ли с хапчета няма да има връщане назад. Тоест ще ги пия, евентуално след време ще ги спра и ако не е веднага , то поне постепенно всичко ще се повтори. И тогава пак ли лекарства....
Давам всичко от себе си да се справя. чета много, опитвам се дори някои неща да прилагам.....
За момента не съм потърсила помощ - факт. Някак си има дни в които ...ми е усмихнато, и това ми дава надежда че успявам.
После идва внезапен страшен момент, опитвам се да го овладея но пък след него изпадам в едно потиснато ,мрачно и тъжно състояние...

Това не е верно - пият се, докато трябва, докато се оправиш, докато сама усетиш, че не ти трябват. Не се спират от веднъж - не е като антибиотик: вземаш по една доза на 6 часа 8 дни примерно. Антидепресантите се намаляват постепенно и един хубав ден осъзнаваш, че си на минимална доза и можеш да ги спреш. Освен това не винаги се лекува с хапчета, има си и други форми на терапия, а ти вече имаш най-важното - отношението. Направи си една консултация с доктор, само една, без ангажименти и си прецени пак - никой не може да те накара да вземаш хапчета насила.

по мое мнение идеята е да се успокоиш за да направиш спокойно ретроспекция на начина си на мислене и живот и да успееш да фиксираш нещата, които ако промениш ще си спокойна и без хапчета.
 

Към антидепресанти не се привиква, но лечението си има някои особености (например в някои случаи отнема месец, докато подейства, започват се и се спират по схема, не трябва да се спират рязко, може първият тип АД да не е за теб и да се налага да опиташ втори и т.н.).

Възможно е да си от хората, които ще се оправят от един курс и повече никога няма да им се налага да пият АД.

Но истината е, че повечето хора повтарят, потретват и подесеторват депресии. Вината за това не е в антидепресантите. Ако дълго време си живял в това състояние, изисква много и разнообразни методи първо да излезеш, второ да поддържаш постигнатото. Тези умения да се хванеш още в началото на пързалката и да се спреш, доколкото можеш, се развиват с времето. Борбата при много хора е доживот.

Вълшебно прахче няма. Машина на времето няма. В известен смисъл и излекуване няма, има поддръжка. АД ти дават възможност да си възстановиш силите и да се почувстваш нормален. Тази лекота да си нормален, да си като другите хора, които не треперят от всяка синина, приписвайки я на кой знае какво смъртоносно заболяване.

Колкото повече отлагаш лечение и реални действия, толкова пътят става по-дълъг. На всеки му се иска да мине с афирмации, молитви и спорт, в краен случай хранителни добавки. Леките случаи може и да се оправят от такива промени и после да тръбят как са се излекували от най-най-тежка депресия. При по-сериозни случаи туткането само ти отнема пълноценни години, в които можеш да живееш като Човек. Отнема такива години и на близките ти.

Изглежда от години да си на тази въртележка. Предприеми реално действие. Ще ми се някой да ми беше казал горните неща по-рано, затова ги казвам на теб. Извинявай за откровеността, знам, че на всеки му се иска да прочете за някое гарантирано вълшебство, това вдъхва оптимизъм, но води до провал на дълги разстояния поради липса на информираност. Депресията и тревожността са маратон, а не спринт.

Иначе съм наясно, че човек предприема мерки само вече отнемай къде, като е опрял ножът до кокал.

А приказки за АД има всякакви, най-вече от хора, които бъркат тъгата с депресията и са оздравели с топли вани и чай от мента. Като се започне от противниците на всякакви лекарства, мине се през хора, неспазили въобще указанията. Моят съвет е да опиташ за 6 месеца и да видиш при теб каква е ситуацията.

Благодаря ти. Странно ми подейства мнението ти.
Определено ми подейства.
Защо тогава има толкова хора, които казват че след спиране на АД всичко се е върнало с още по-голяма сила...Това също ме спира.

Ами консултирай се с лекар, поговорете, задай му тези въпроси. Аз честно казано на какво казват хората вече вяра нямам, всеки си извърта нещата според разбиранията... За мой приятел примерно АД-тата не действат, защото ги пил една седмица, но дошъл петък, писнало му, защото вече не бил излекуван след тази 1 седмица, спрял ги, пък отишъл и на кръчма, където "взел нещо", та му станало лошо. Хора всякакви.