Здравейте! Пиша тук, защото няма с кой да поговоря. Всичките ми близки и приятели са пристрастни по въпроса.
Преди няколко дни, напуснах приятеля си с който съм от почти 8 години. Много го обичам. И още ме е грижа за него. Но той има много сериозен (според мен) проблем с алкохола. Който ми се струва, че се задълбочава. Заедно сме още от гимназията. Тогава ми се струваше нормално да се напива понякога. Както всички останали. Но годините минаваха, а нищо не се промени. Продължава да пие по всякакви поводи. Напоследък имаше няколко периода от по 10 -14 дена в които не пропуска пиене. После следва затишие и тъкмо когато повярвам, че нещата се подобряват и той започва отново. Пиенето му води до много скандали. Аз се отказах да се карам с него когато е пиян. Но той се опитва да се заяжда. Ако го игнорирам, на няколко пъти става страшно агресивен. Крещи, псува, усилва музиката, блъска и удря стени, мебели.. всичко. На мен не е посягал. Само ме бутна веднъж. Крещи ми да се махам. Да се изнасям и тн. Освен това понякога се напикава в леглото. Само когато е много, много пиян. И после се прави, че нищо не е станало. Отказва да приеме, че има проблем с алкохола. Той е на мнение, че аз имам проблем. Че се опитвам да го контролирам и да му казвам какво да прави. Държи се все едно още е на 17. А наближава 30-те. След няколко такива масивни скандала, на тръгване и връщане - скъсване и сдобряване. Вече ми дойде в повече. Обичам го. Имали сме прекрасни моменти. Когато е трезвен е добър, състрадателен, верен и прекрасен човек. Когато пие все едно става някой друг. Много ми е мъчно. Обещавахме да опитаме отново и отново. Но той така и не призна, че има проблем. Съгласявах се да не се сърдя ако пие, но ако не е всеки ден. Но и това не се случи. Пие си когато иска.
След поредния изблик на агресия, просто си събрах нещата. Без да кажа нищо. Без скандали. Без обвинения. Просто си отидох. Сега се чувствам страшно виновна. Все едно съм изоставила болно и беззащитно дете. Не мога да спра да плача. Но усещах, как губя себе си в това. Как ще се побъркам, ако продължа да се въртя в тази емоционална въртележка. Все едно ми падна пердето и просто си тръгнах. Няколко дни сякаш не го осъзнавах. И сега ме удари. Спомням си хубавите моменти и се чувствам ужасно. Все едно съм го предала. Не ме е търсил след това. В интерес на истината никога през тези години, той не ме е потърсил, когато сме се карали. Винаги аз оправях нещата. Дори когато вината е била негова. И някак винаги извърта така нещата, че да изглежда, че аз извъртам нещата. И той няма вина. И проблема не е алкохола, а нещо което аз съм му казала. Или нещо което той мисли, че аз мисля за него или, че аз не искам да сме заедно и тн. Вкарваше ме в едно състояние в което аз сама не знам кое е истина. Просто се изморих. Изморих се да се боря сама. Пиша тук, защото имам нужда да го кажа на някой. Близките ми са на мнение, е е трябвало да го оставя още преди много време. Притеснявам се, че те просто са пристрастни и застават на моя страна. Че съм им разказвала, само лошите неща. А хубавите само аз ги знам. И в същото време знам, че ако продължавах така, щях да погубя себе си с него. Освен това, се чувствам ужасно егоистично. Че избрах своя живот и своето здраве, пред връзката ни. Има ли някой с подобна история. Как се разви? И как приключи? Приключи ли?
Преди няколко дни, напуснах приятеля си с който съм от почти 8 години. Много го обичам. И още ме е грижа за него. Но той има много сериозен (според мен) проблем с алкохола. Който ми се струва, че се задълбочава. Заедно сме още от гимназията. Тогава ми се струваше нормално да се напива понякога. Както всички останали. Но годините минаваха, а нищо не се промени. Продължава да пие по всякакви поводи. Напоследък имаше няколко периода от по 10 -14 дена в които не пропуска пиене. После следва затишие и тъкмо когато повярвам, че нещата се подобряват и той започва отново. Пиенето му води до много скандали. Аз се отказах да се карам с него когато е пиян. Но той се опитва да се заяжда. Ако го игнорирам, на няколко пъти става страшно агресивен. Крещи, псува, усилва музиката, блъска и удря стени, мебели.. всичко. На мен не е посягал. Само ме бутна веднъж. Крещи ми да се махам. Да се изнасям и тн. Освен това понякога се напикава в леглото. Само когато е много, много пиян. И после се прави, че нищо не е станало. Отказва да приеме, че има проблем с алкохола. Той е на мнение, че аз имам проблем. Че се опитвам да го контролирам и да му казвам какво да прави. Държи се все едно още е на 17. А наближава 30-те. След няколко такива масивни скандала, на тръгване и връщане - скъсване и сдобряване. Вече ми дойде в повече. Обичам го. Имали сме прекрасни моменти. Когато е трезвен е добър, състрадателен, верен и прекрасен човек. Когато пие все едно става някой друг. Много ми е мъчно. Обещавахме да опитаме отново и отново. Но той така и не призна, че има проблем. Съгласявах се да не се сърдя ако пие, но ако не е всеки ден. Но и това не се случи. Пие си когато иска.
След поредния изблик на агресия, просто си събрах нещата. Без да кажа нищо. Без скандали. Без обвинения. Просто си отидох. Сега се чувствам страшно виновна. Все едно съм изоставила болно и беззащитно дете. Не мога да спра да плача. Но усещах, как губя себе си в това. Как ще се побъркам, ако продължа да се въртя в тази емоционална въртележка. Все едно ми падна пердето и просто си тръгнах. Няколко дни сякаш не го осъзнавах. И сега ме удари. Спомням си хубавите моменти и се чувствам ужасно. Все едно съм го предала. Не ме е търсил след това. В интерес на истината никога през тези години, той не ме е потърсил, когато сме се карали. Винаги аз оправях нещата. Дори когато вината е била негова. И някак винаги извърта така нещата, че да изглежда, че аз извъртам нещата. И той няма вина. И проблема не е алкохола, а нещо което аз съм му казала. Или нещо което той мисли, че аз мисля за него или, че аз не искам да сме заедно и тн. Вкарваше ме в едно състояние в което аз сама не знам кое е истина. Просто се изморих. Изморих се да се боря сама. Пиша тук, защото имам нужда да го кажа на някой. Близките ми са на мнение, е е трябвало да го оставя още преди много време. Притеснявам се, че те просто са пристрастни и застават на моя страна. Че съм им разказвала, само лошите неща. А хубавите само аз ги знам. И в същото време знам, че ако продължавах така, щях да погубя себе си с него. Освен това, се чувствам ужасно егоистично. Че избрах своя живот и своето здраве, пред връзката ни. Има ли някой с подобна история. Как се разви? И как приключи? Приключи ли?
