"Детство мое..."

Винаги съм казвала, че детството е най-хубавият период в живота ми! Толкова мило ми стана като намерих тази тема.  Иде ми да се разплача. Бях едно щастливо дете. Така ме е яд, че моите деца не могат да имат като моето детство! Спомням си за сладоледа в буренца; за разтопения кашкавал, който ми правеше баба; за игрите до късно вечерта с другите деца - обичах да играем на "стражари и апаши"; лъхаше едно спокойствие отвсякъде, дори и коли рядко минаваха по главната улица; играех предимно с момчета, нямаше момичета на нашата улица, а аз все бях изцапана, но пък глезена от джентълмените; майка ми не можеше да ме прибере нито за обяд, нито за вечеря - грабвах една филия с лютеница и бягах на улицата. Игрите никога не ми стигаха! А като видех да тече дори и капчица кръв от мене, мале какъв рев удрях, ще се мре. Спомням си как стояхме под дъжда през лятото и пеехме "слънце грее, дъжд вали - мечка се жени". И децата бяхме по-добри, по-човечни, нямаше я тази агресия като у днешните деца.
Зимата си правех снежен човек на двора и ми ставаше мъчно, като започне да се топи. А сега вали сняг и установявам, че от години не съм го ... докосвала. Толкова ли съм остаряла? Нищо детско не остана в мен, дори парченце не запазих. Днешната действителност уби всички положителни емоции в мен. Мамка му, успях да се разплача.

Не са щастливи ли? 

Казах, че искам децата ми да имат като моето детство, а не че не са щастливи, кое не разбра?

Детството е различно сега...
Децата са винаги под контрол, няма я свободата да си по цял ден на улицата и пред блока, освен в по-тихите крайни квартали с по-големи и зелени междублокови пространства. Като отида лятото в Люлин, гъмжи от деца на всякакви възрасти. Разбира се, не знам пускат ли ги сами, или ги придружава някой.

Но едно ми прави впечатление - че децата са щастливи най-вече когато им купуват нещо. Хубаво, добре, ама кратко трае това щастие. А когато нещо не им е купено, много дълго са нещастни.
Спомням си една случка: Аз бях научила моята госпойца, когато беше малка, че можем да купим само едно нещо, независимо какво - за игра, за ядене- няма значение. Исках по този начин да я науча на скромност, да не иска всичко, което види, а и от друга страна - да се научи да прави избор. За мен това е едно от най-важните неща в живота - да се научиш да избираш. Тя беше тогава 3-4 - годишна. Беше се научила вече и знаеше - купуваме едно. Обаче влязохме във видеотеката да изберем филмче и аз се заговорих с момичето (а много обичам това момиче, като мое дете, и досега сме така). Продаваха се там и "щръволини" ги нарича ММ - дъвки, бонбонки, чипс, вафлички, шоколади - ей такива неща. Преди това бяхме купили солети и тя си ги ядеше вече, т.е. изпълнили сме си "нормата" Тя поиска дъвки, съгласих се. После поиска бейк-ролс -добре, а след това шоколад, който вътре е с малките шарени бонбонки като копчета, сещате се. Тя шоколад не ядеше, просто не обичаше. И знаех, че го иска само заради шарените бонбонки на картинката, а и защото аз вече бях поддала, бях нарушила правилата първа. Аз й обясних кротко, че няма да го купуваме, защото не яде шоколад. Че като ревна онова дете! Дълбоко нещастно - сълзи се търкалят и настигат по бузките, дере се от рев, чак се засинява. Изчаках я да се поуспокои, обаче кипя от яд. Тръгнахме си, тя от време на време се сеща, че не е станало нейното и пак подхлипва. В къщи й казвам: добре, виж сега какво се получава - днес купихме три неща, вместо обичайното едно. А ти, вместо да си щастлива от това, вместо да се радваш на тези три неща, си нещастна, че нямаш четвъртото...

Разказах това, защото този пример илюстрира в голяма степен днешната философия на живот - да се купува, заради самото купуване и да сме нещастни заради това, което нямаме,  вместо щастливи, заради това, което имаме.

Имах бедно детство,като повечето деца тогава.Играех повече с момчета като малка,имах две приятелки само.После  нещата се промениха ,но в ранното детство ,преди училище играех мъжки игри-свинга“това е хокей на трева някакъв“,правехме колиби от ланц,лянтозу,не знам как е друго име.Мирише и расте като дърво,но и  където се кастри е храст.Едни дълги прави прътове кастреха момченцата ,и то по-големи от мен задължително.Завирахме се в колибата и си говорехме.Какво сме си говорили идея нямам.Катерех се и все ожулена бях,овен ме тосна,в едни камъни като се закачам,падах и ставах.После откак се научих да чета,а дядо ме научи преди училище ,но все пак до цяла книга не стигах.После с книги ,четях поред ,каквото ми падне,за възрастни основно,те детските не ми задържаха вниманието.Помня учителката да се кара ,че чета “Семейството на тъкачите„
на Камен Калчев мисля.Изневери разводи секс,каквото искат по комунистически.И плана за петилетката и той там.До сега чета.Тази игра не ми Мина.
Исках да кажа за купуването-дразни се когато деца се търкалят и казват „Искам„Не знам как съм се справяла с моите ,но нямам такива проблеми ,дано и  те нямат с техните деца,грозно  е.И да Светле, много правилно -да се радваме на което имаме ,не над което нямаме да ревем.

Не знам защо битува мнението, че днешните деца нямат детство - те си харесват детството, така както повечето от нас си харесват своето. Всяко време си има своето очарование. Дъщеря ми се събира с приятелки навън, общуват и електронно в социалните мрежи - това е днешния начин на живот. Радвам се за тези, които си спомнят детството си с удоволствие, аз колкото и да се връщам назад нищо хубаво в с помените си не откривам. С нетърпение чаках да си взема живота в ръце

Аз мисля, че и днешните деца са щастливи, даже имат повече основания за това. Повече от желанията им се осъществяват, повече от очакванията им се покриват с действителността, повече от мечтите им се сбъдват. Повече възможности имат да се наслаждават на живота.
Сигурна съм, че и те ще си спомнят детството си с благодарност и умиление, както ние го правим сега.
Спомних си нещо: през лятото, всички сме на вилата. Зелена полянка, на нея сложено детско басейнче. Едното дете се плацика щастливо във водата, другото се люлее на люлка-пейка на сенчица, с книжка в ръка. А майка ми ги гледа, гледа и каза: Ей това е щастливо детство! Ей това е живот...Ние само си мислим, че сме живяли...

Всъщност, каза, че те е яд, че децата ти нямат като твоето детство.
Виж цитата поне, е.ати.

Svetal4o, и аз така ги виждам нещата, за съжаление. Неслучайно, днешното общество е "консуматорско". От малки се опитвам да внуша на моите деца, че не би следвало единствено притежанието на нещо да ги прави щастливи, защото това е мимолетно. Но се улавям, че и аз често се подхлъзвам и задоволявам всякакви прищевки. Трудно можеш да излезеш от матрицата, когато всичко около теб се върти около материалното.

Сега си спомних, че най- прекрасните дънки - Левис светло синьо и бански, няколко цвята розово на райе, ми ги даде една колежка на майка ми, от нейната дъщеря, донесени от чужбина. Нямаше такова щастие и така си ги пазех. После зарадвахме друго дете.
Сега наистина децата имат всичко и в големи количества. Синът ми има околко 20 чифта дънки, повечето маркови, безброй маратонки, раници, 3 скейта, а е само на 14г. На тази възраст се радвах ако имам 2 чифта дънки, едните бяха варени    маратонки пума. Колко съм плакала за уокмен и несесер от Кореком и пак не ми купиха. Дъщеря ми има купища комикси, които се четат веднъж и после се трупат на едни рафт. Постоянно бълват нови номера и няма как да не ги купи, иначе трагедия.

Цитата си го видях, не съм написала, че не са щастливи, виж си въпроса. Да, яд ме е, защото имах безгрижно и спокойно детство. Лудувах от сутрин до вечер и родителите ми не се притесняваха дали ще ме сгази някоя кола, дали някой извратеняк ще ме набележи, дали друго дете няма да ме пребие до смърт и пр. и пр. Доволна съм, че бяхме лишени от зловредното облъчване на грозни новини по телевизията, от висенето пред компютъра, от гледането на филми с насилие, от изкуствената храна с безброй Е-та и др. екстри на нашето съвремие. Това имах предвид като казах, че ме е яд.

Всяко поколение е различно, та нали евоюлираме, казват! Моите деца си харесват детството или поне така ми споделят...

Аз съм слушала баба ми с нейна приятелка как са се радвали на това, че щели за училище да имат цървули, и как  най - голямата радост е,  че ще ходят на училище, а ние ги гледахме с широко отворени отворени очи. И им се присмивахме. Та за нас училището си беше даденост. Как може да се радват на това? Те са имали едни ценности, ние други, децата ни трети, техните деца четвърти - това са различни поколения. Не може да искаме те имат нашето детство.

И да искаме - е невъзможно!

За 'екстрите' които е изредила Dara88 съм съгласна.
Ако можеше да еволюираме без лошите апсекти и хилядите негативи, колко щеше да е добре.
Беше даденост, да.
Сега не е така. Сега е капитализъм, като по времето на бабите ни. Сега е привилегия да имаме шанс да се учим. Да се получи добро образование. Някои не успяват дори гимназия да завършат.

Помня и събирането на кестени, репетициите в двора на училището за 24 май миризмата на храна в стола на училището първата дискотека на класа ни игрите до късно пред и зад блока и сигнала на татко, който го чувах където и да съм се завряла, за да се прибирам.. И още и още..
Обожавах когато вали дъжд да събуя обувките и чорапите и да се наджапам хубаво обикаляйки квартала и ставайки вир вода

О, да! И аз обичах да ходя боса по тревата на стадиона. Обичахме и вечер, излегнати на тревата да гледаме звездите. Днес същият този стадион е заключен и на децата е забранено да влизат и играят там. Аз съм тренирала и лека атлетика, и хандбал и баскетбол. Днес в нашия град няма какво да спортуват децата освен таеукондо, да се бранят от агресори.