"Детство мое..."

Аз съм дете на 90-те
Смятам детството си за щастливо, щуро и незабравимо. Въпреки, че имше доста тежки моменти, аз ги приемах просто за даденост. Не съм ги взимала никак навътре.
Живеехме в панелка в спокоспокоен квартал. Само в нашия вход бяхме 20 деца,пред блока се събирахме да играем около 50.Играехме на всички гореизброени игри.Постоянно бяхме навън, дори ветровитото време ни беше любимо. Аз връзвах дълго парче прежда на найлонова торбичка. При слаб вятър просто си летеше близо до земята. Това беше моето куче   При по-силен вятър пполиташе високо. Не, че липсваха бездомни песове по квартала. Имаше и един откачалник дето си сваляше гащите пред децата.А по поляните  зад блока се намираха интересни неща.
Най- готини бяха концертите на всеки вход.Състезавахме се кой ще има по- хубава програма. Имаше песни, кръстословица, колело на късмета   Правехме сок от степчета ичерпехме гостите. И награди имаше...
Зимите бяха снежни и щури.Кварталът ни е на висок баир, поляните ги правехме на писта. Малко бяха децата с шейни, повечето предпочитахме дебел найлон. Естествено имаше и кофти моменти- повечето си бяхме сами вкъщи, родителите ни бяха на работа и нямаше топло вкъщи или топъл обяд. Навличахме се с дебели дрехи, под одеалото и цял следобед- CN . Спомням си и опашките за хляб, защото аз се редят всеки ден . Бях на 6г. Следобедите ходех да взимам брат ми от детска, въпреки че в неговата група имаше деца на моята възраст.
Като почти всяко дете, прекарвахме повечето ваканции на село . На едното по цял ден  ядяхме филии с мед и масло и едни огромни дини. Ръцете ми бяха все с вадички.А другото ми село е високо в балкана- диво и тихо.Сутрин ставахме, а на масата имаше сладко от диви ягоди и пържени филийки. Скитахме с братбрат ми по гори и поляни, правехме къщички по дърветата, гьол на реката, пускаме лодки по водата. Никога няма да забравя ароматът на билки по поляните или печената тиква, топлината на печката и уютна на 200 годишната къща

Беше истинско, пълно с игри и безгрижен живот. Игри до късно с приятели, игри на ластик и народна топка. Слушане на рок и хеви метъл.......Малко при баба и дядо, на море и планина...... Малко караници с брат ми....после сдобряване.... е, аз бях все виновната нали съм по-голямата...... Много са нещата..... но истината е, че някак спокойно беше в къщи. Родителите ми не помня да са обсъждали сметките в къщи..... мисля, че и те доста по-спокоен живот са живеели, отколкото ние сега. Без компютри и таблети. Със домашните сандвичи и торти на рождените дни.... и "Ну погоди!". С барбароните, Милион и едно желания, Синьо лято, Арабела, Призраци в нашият блок и на виенското колело. Ох..... много, много ми липвса......... Много обичах после филми като Випуск 96 и Тъй нареченият мой живот...............
Е, няма да се върне!

В един град- при баба.По цял ден с колелетата  и филията с лютеница. Събирахме се много деца играехме на война, фунийки, топка , шиехме дрешки на куклите, обикаляхме лозята, канала  и зеленчуковите градини. Сметановия сладолед на един чичка с мотор с кош със сладолед, люпенето на семки. Имам предимно хубави спомени- беше хубаво и спокойно, сега не можеш да си пуснеш детето и пред блока дори.А ние ходихме самички 1 клас до училище ...

Детство мое, детство мое........
Аз съм дете на 60-те години, градско чедо. Нямаше детски градини, нямаше кукли, играчки, за телевизор да не говорим! Едно радио "Тесла" и толкова!
Денят не ни стигаше за игра!
Ходехме боси през цялото лято. Когато завалеше дъжд и ни разваляше игрите, правехме  "магии" за да спре!
Чертаехме с клечка едни кръгове на прашната улица, измисляхме си "магически думи", молехме се и чакахме да спре! Играеше ни се!
На нашата улица живееха повече момиченца, играехме на "гърненца", на "гори, гори кърпа", на криеница, скачахме на въже, което въртяха две момиченца, на народна топка, играехме на майки и деца, на учителки и ученици, "на къщички"..... Майка ми, както и съседите, сееше в двора едни зелени високи треви, "метли" им казваха, като изсъхнат ги вързваха на сноп и с една дълга, дървена дръжка правеха дворни метли и метяха с тях всеки ден двора и улицата пред всяка къща. Та вързвахме върховете на тези зелени още метли и като в колибка си постилахме някоя чергичка, обзавеждахме си къщичката с малки възглавнички от столовете, които не бяха тапицирани, разни плетени на една кука покривчици, нещо за завивка.... и лежахме вътре, говорихме си, носехме си "суха храна" от дома, хранехме се там, четяхме книжки, играехме на "Дама" и "Черен Петър"..... Много често някоя майка на приятелките ми, като идваше при моята майка за нещо, идваше да ни види какво правим и току ще възкликне, че отдавна е търсила това гребенче, огледалце или стомничка за вода, а те ето къде били!
Как е нямало буболечки, пчели, бръмбари, оси и разни други плашещи твари........
На село при единия ми дядо ходех само с майка ми, баба ми беше починала съвсем млада и нямаше кой да готви, да шета на внуците, за това спомени от там почти нямам.
Е, ходила съм за вода от селската чешма със стомна и дамаджана, вадила съм вода от кладенец, без да ме види никой, че не ни разрешаваха да се доближим до тях, макар че всички бяха с капаци, гледала съм в двора на дядо ми как една машина рони царевица, удряла съм с пръчка "узряла" пита слънчоглед, за да излязат семките, знам как упойващо мирише окосено сено, гледала съм майка ми как дои двете козички, пила съм от още топлото мляко..... Много мразех майка ми да измие току-що снесено яйце, да му направи две срещуположни дупки и да ме принуди да го изпия през едната дупка! Всеки ден, докато сме на село! Който е пил, знае колко е отвратително това сурово яйце! Сега ми е мило и весело като си спомня, но тогава..........
Толкова отдавна беше, та чак ми изглежда като сън!
Дали искам да се върнат тези години, не не искам, свикнала съм с всички удобства на сегашното време и не ми се мисли да съм без бойлер, ел.печка-фурна, автоматична пералня, съдомиялна, климатик.......
Вярно, ще стана млада, но явно съм си мързеливичка!
Да ми са живи и здрави децата, внуците и аз след тях, за да им се радвам! 
Това искам, за това се моля! 

Така нареченият мой живот и Джаред Лето,мдам

Подбутвам тази чудесна тема.

Спомени:
катмите на сач на баба ми ,мекиците с топлото краве мляко, изстудената диня в кладенеца с пресният катък , кофичката с черешите под черешата с книга в ръка на сянка, мириса на земя, окосена люцерна и дъхави цветя ,елхата на двора на Нова година ,която не се отсичаше,  а се кичеше всяка година навън на снега, млечната салата с орехи на баба ,баницата на розички на другата ми баба, как ме научи да меся и разточвам тънки огромни кори на 8 години, как се правеше мляко с ориз и канела и пържени картофки (на колелца за брат ми, на ивици за мен) всеки път когато пискаме, безгрижното детство с колелата и книгите (старата книжарница в малкото забутано селце) ,ягодите от градината ,лежането под дебелата сянка на ореха и съзерцаването на небето и различните форми на облаците, четенето на книги по цял ден и вечер и слизането долу само за храна и вода с дни, плетените пуловери от баба (давам и страницата от "Бурда" списанието и казвам цвета ) и до 4-5 дни е готов, варенето на лютеницата , правенето на доматени консерви, които обожавам и сега ,филията със сирене и лютеница в топлите юлски следобеди ,изгорелите стърнища на нивите след жътва, дългата баня с баба,  която ни съдираше кожите от търкане с тривката, онези прасковени дни и гроздови нощи под астмата с изкараната маса навън и дългите разговори на свечеряване , разказаните приказки в зимните нощи с бумтящата печка с дърва и свирещият чайник с липов чай .......

Как хубаво си го описала и колко много се преплитат твоите спомени с някои от моите! Селото, на баба ми и дядо ми е на границата. (А сега е известно като най-зловещото село в България!). За да се отиде там се минаваше граничен пункт с бодлива тел, защото постоянно някой се опитваше да забегне в Югославия, а оттам - в свободния свят. Майка ми и леля ми, книжни плъхове, каквато и аз станах впоследствие. Такова безвремие - седях и четях “Жената Днес”, “Космос” отпреди 20г, или се взирах в прекрасните пътешественически снимки на”Огонек”. Спомням си как ходех с баба ми в горичката да берем цветя, помагах да събираме гроздето и как дядо ми носеше намачканото грозде, след като сокът е отишъл за вино, да прави ракия. Това село, беше толкова забутано и толкова близо до един непознат свят - ловяхме югославска телевизия и често се дивяхме на нещо, което нямаше по нашата телевизия - реклами! Гледах и чаках с огромен апетит, показваха предшественичката на днешната Нутела, американски филми и говореха разбираем, но различен от нашия език. Непонятно ми беше, че тази друтост беше толкова близо - един трънлив граничен плет разстояние!

На баща ми селото - пак близо, но друга граница - спускахме се близо до мудния, величествен Дунав, а отсреща, друга държава, толкова непозната, колкото и предишната - и пак на хвърлей от мен. Тез дядо и баба въобще не разбирах, те друг език използваха помежду си и в селото, преселили се в българско, незнайно кога, но все още говорещи го като втори език.

Ето ме сега, естествено, далеч от България, така, както детството ме изкушаваше, сякаш потвърждавайки, че предначертанието ми нямаше начин да бъде друго.

Първия ми спомен изобщо е от първия ми рожден ден. Ясно помня как стоя права (доста непохватно) с разперени ръце викам мама.
И оттам още хиляди неща се сещам.
Как си заклещих главата веднъж, как си разбих лицето, реакцията на мама като ме видя със сто компреса, как си пъхнах малка играчка в носа, тя се заклещи и ходихме в бърза помощ. Помня кърлежите - все ме намираха.
Първо за тези неща се сещам, ама те са си по-екшън.
Мили са ми детските спомени, но не бих казала носталгични.
Родителите ми помнят доста повече от мен, разбира се, но как няма да помнят "геройствата", малките победи и първите (неща, които се случвйт за първи път като първия паднал зъб) на дъщеря си.