"Детство мое..."

Ли Лу, винаги е страхотно да си дете, според мен.

Лошо е само ако, не дай си боже, останеш без майка или без баща, тогава детството наистина не е съвсем щастливо, за съжаление. Каквото и да имаш, където и да можеш да отидеш, това са липси, които не могат да бъдат компенсирани...

Това, което казва Нино, че децата и сега се събират и се разхождат или карат колелета, може да се случи явно само в някои квартали. При нас е невъзможно - няма пространство просто. Всичко е заето от жилища и коли. То даже тротоар почти няма, камо ли нещо по-голямо. Тъй като кварталът е бил преди къщички с дворчета, а после всеки е продал къщата и на нейно място е построен блок, залепен за вече съществуващия, сега от двете страни на улицата има безкрайни китайски стени от залепени едни за друг блокове, различни по стил, цвят и "красота", тесни тротоари, заети от коли или от тенекиените паравани на строителите, които довършват запълването и на последните пролуки в тези "стени". Виждала съм деца на групичка само седнали на перваза на една витрина да си говорят и да пушат цигари (12-13-14 годишни), а около тях разпръснати всякакви опаковки от "лесни" храни и напитки. Кочина. Но те си седят в нея и не им прави впечатление. Приказват си, това им е развлечението.

Ахааа Кранево....най-страхотният детски лагер...дори след като се оказа че децата от чужбина няма да дойдат.Но ние си бяхме достатъчни....любими спомени.

Кранево го има и днес, и руските шахматистчета пак бият нашите, точно както някога.

Аз- като една истинска късметлийка, редовно я получавах там. 

Кранево и аз го помня- страхотно беше, първият ми лагер. Помня едни огромни пици от едно гаражче, ммм.
Другото, което винаги е пред очите ми е една чаша с умряла от студ кока-кола, в Слънчев бряг. Бяхме класа на екскурзия и аз, прежадняла, си поръчах- 2.50 лв. чашата Една съученичка поиска да си я разделим, но отказах и си я изпих сама. Е, след това си изгубих портмонето с парите, ама не ми пукаше.

Помня всичко и съм благодарна на родителите ми, че ми осигуриха едно прекрасно, безгрижно и вълшебно детство.

Помня ваканциите, помня разходките с родителите си през уикендите, помня страхотните фамилни тържества, помня прекрасните празненства покрай Нова година, които баба ми устройваше, помня невероятното усещане, което имах в петък вечер след училище- връщах се вкъщи и знаех, че съм напълно свободна да се отдам за любимите книги, Слънцето печеше през прозореца на стаята ми, а аз четях книга, излегната на дивана и слушах музика..................Боже, беше невероятно! Надявам се детето ми да може да изживее поне 1/10 от това вълшебство, опитвам се да предам това чувство и на него. 
Помня семейните ни визити в чужбина и шоколадите, които карах нашите да ми купуват, защото тук имаше само "Кума Лиса".  Помня страхотната количка за кукли, която имах и пазя до ден днешен.
Помня игрите пред блока до 22ч, помня редките ми посещения на село при баба и дядо, които винаги бяха свързани с детски лудории, смях и изнасяне на концерти (от мен и братовчедка ми). 


Понякога си мечтая да се върна поне за миг в тази възраст и да изживея поне още една лудория. 

Ние преди година се преместихме на село /много близо до града/. В селото има много деца. Като ги видях за пръв път колко са различни от градските, ми напомниха за едновремешните деца - свободни, търкалят се по тревата по цял ден, без никой да ги наглежда, по-големите обикалят с колелета, едни такива задружни и по-истински.

Обожавах първия сняг, макар и любимият ми сезон да е лятото. Да се събудиш някоя тиха сутрин, а огънят в пчеката бумти, да чуваш как тракат съдове в кухнята, мирише на мекици, баба пак се е разшетала.След малко влиза тихо тихо усмихната '' бърже, ела бърже да видиш през прозореца''. Ставам аз, надявам плетените търлъчки и бързо тичам да погледна, дядо на леглото чете вестник и похапва сладко салдко мекичка с мед. А прозорецът целият излъчва бяло и като погледнеш от край до край всичко побеляло, някой ранобуден направил стъпки в снега пред блока. И се сипе сипе още до безкрай.
И след закуска комшийчетата да идват да звънят и всички деца да наизлизат с шейните, дето качават и по трима даже и да се пускаме по стръмното цял ден.
А лятото, без грижи да играете навън на криеница, на стражари и апаши и на гореща топка. Майките да викат през терасите а децата в един глас да защитят тоя който го викат ''още малко дее, рано е''. И глъчката да продължава да се носи в тъмнината. 
А детските рождени дни, да ходиш и да тропаш по вратите да каниш на рожден ден и да се хвалиш '' еее само каква торта направи мама, ще видиш, ще видиш. В събота в 5 у нас !''. И да наидват всички с цветни пакетчета, майка да е приготвила всичко, да посреща и да настанява. И пак глъчка, и пак игри.

Хубаво детство си беше и много спокойно. Всеки казва, че неговото е било от последните истински, но детството винаги си е детство.  Няма истинско, има изживяно.

И ние сме на село, но в тревата абсурд да се отъркаляш. Ще заприличаш на ходещо кучешко лайно....Пълно е с кучета и всичко е минирано. Гледаш като ходиш по улицата, кво остава да се потъркаляш в тревата.
Абсурд!
 А в наше село като се поразходиш може да се срещнеш насаме с булдога на комшията, който естествено не е в двора, а на улицата (за да не осира двора). Ако оцелееш поне ще си подготвен за немската овчарка на края на улицата, която е навън по същите съображения.
Ако поседиш в кафето на центъра се приготви за "сладки приказки" с местните пияндета и откачалки плюс  неприятното преживяване да си заобиколен от два три дръгнещи се едри помияра.
Децата се събират в училищния двор и слушат чалга на телефоните си и пушат, естествено.

Лагерите бяха дива мизерия и казарма. Не познавам дете, което да не е писало писмо "елате да ме вземете!"
Честно казано, не бих пуснала мое дете на такова място (въпреки че не мога да кажа, че е израснало в лукс).

Аз също не изпитвам особени сантименти по детството. Нито е било лошо, драматично, лишено от любов и т.н., нито пък последвалият ми самостоятелен живот (след 18) е толкова невзрачен и безсмислен, че да се храня със спомени.

Село си имах и винаги съм обичала животните и естествения ход на битието. Естествено, от десетилетия съм се погражданила и голямо къпане, миене и пудрене пада, обаче в някакъв атавистичен план това е най-интересното и най-ценното, което помня от детството си.

Иначе за мен 70-те и 80-те години са спомен за един тесен, малък, еснафски свят, с ограничени контакти, ограничени възможности и единствен билет за някъде - фантазията, книгите и филмите. След като взех живота си в ръце, започнах да срещам други хора, места и неща и особено - след като бе създаден потребителският интернет в средата на 90-те - светът стана толкова голям и интересен. И спасение дебне отвсякъде, дето се вика.

А преди това - ниски хоризонти, окастрено говорене, непроходими граници. Не, мерси.

Аз пък учех и в събота.
Единственият ми свободен ден беше неделя. Не знам дали по едно време не отпадна това със съботите, но основно ми се е запечатало как само неделята имах свобода.

Аз.. Първата причина е, че нашите нямаха кола    Втората е, че по принцип ходехме с най-готините учителки- по музика, по рисуване.. и въпреки, че веднъж наистина бяхме настанени в бивша казарма в Красново, аз пазя хубави спомени. Е, верно е, че спахме в стая по 8 момичета на изтърбушени пружини, ходехме сутрин, обед и вечер на около километър до стола за да се храним, но пък имаше всекидневни игри, вечерни представления и минерален басейн    Убедена съм, че малко несгоди в детска възраст, оказват положително влияние, учат на дисциплина и правят децата по-устойчиви.

Темата е много хубава     Много неща помня от детството си, от 3-годишна възраст имам спомени, честно казано. Помня първия учебен ден, помня как и къде ме приеха чавдарче, после пионерче, комсомолче не успях да стана, помня манифестациите на които задължително ходех с дядо, лагерите, игрите до тъмно пред блока, всички детски филмчета като почнем от ежегодното "Синьо лято", "Гостенка от бъдещето", "Плодчетата", Пинко във Всяка неделя и други ...
Помня, как в първи клас имахме следобеден сън в у-щето, защото бяхме от 6-годишни и как по-големите ни се присмиваха, виждайки ни наредени в редичка с пижами 

Помня как с моята приятелка връщахме бутилки и вторични суровини за парички естествено.

Нямам спомени от село, защото нямам такова.

И още хиляди неща...

Там където играехме като деца сега се паркират коли  огромна площ, тротоари всичко е запълнено с паркирани коли. Естествено има деца навън, но много по-големи и нито един родител не пуска детето си без да знае къде отива и с кого. Аз си излизах когато искам, ако майка ми искаше да ме намери викаше от балкона  или една малка разходка пред входа и веднага получаваше информация на къде сме заминали и кога ще се върнем. Имаше "дежурни" бабички по пейките по цял ден, кои наглеждаха по-малките деца, други излязали на чист въздух. Пред всеки вход имаше красива пейка, сега няма такова нещо, има място само за колите.

Страхотна тема, разчувствахте ме...

През моето детство прекарвах ваканциите на село при прабаба и прадядо, мир на праха им. Свързвам го с толкова красиви спомени, с голямо спокойствие, с много игри и невероятни празници.
Утрините бяха изпълнени със звуци, пеещ петел и множество птички, лая на кучето, блеенето на агнета и овце. През пролетта като излезеш на балкона те лъхваше аромат на цъфнали дървета и цветя. Лятото беше изпълнено с аромат на сено и много игри, но и с работа, помагах в градината, имах си и своя мини градинка за която се грижех. Есента пълна с толкова цветове и множество вкусни плодове. Зимата пък рисуваше прекрасни цветя по прозорците, а от стрехите висяха ледени висулки. Обличах якето, слагах шапката и ръкавиците и по цял ден навън в дълбокият сняг, който понякога така беше замръзнал, че можех да се разхождам по него без да затъвам. През зимните вечери баба, аз и сестра ми си играехме на разни игри, а тя ни белеше ябълки и круши, а след като изгасяхме лампата си разказвахме приказки, често се случваше да започне да заспива докато разказва и в приказката настъпваше неочакван обрат. Обичах да храня животните, да прибирам яйцата на кокошките, да храня с биберон малките агънца, да си играя с яренцата. Помня прекрасните мекици на баба, пилешката супа, филиите със сладко от сливи, пържените трохи, хлябът на пара и още много други.
Няма да забравя семейните празници. Бъдни вечер седяхме на пода върху слама, а блюдата бяха подредени върху дървена сения. Коледа я свързвам с голямо събиране с много роднини и пищни трапези. Нова година имаше аромат на портокали и очакването на дядо Мраз, който все идваше, когато съм заспала. Великден с боядисването на яйцата и след това размяната на яйца с всички съседи, домашно приготвен козунак и печено агне, аромат на агнешко се носеше на всякъде от дворовете, агнетата се печеха в зидани фурни в дворовете. На сирни заговезни палехме огньове и седяхме около тях с баница и вино за възрастните. Помня и Андреевден, когато излизахме с прабаба ми на балкона и хвърляхме варена царевица за да нахраним мечката, за съжаление не си спомням вече поверието, нито думите, които изричахме докато хвърляхме царевицата.
Имам още много спомени, които ме заливат винаги около празниците и ме натъжават, защото повечето хора с които са свързани вече не са между нас, а прекрасното място се е превърнало в буренясал двор с разпадащи се постройки. Въпреки това, когато отида там, макар и за мъничко, усетя ароматът на горските цветя и песента на птичките, се чувствам някак си презаредена.

.....Нали? Изплуват, изплуват. С всеки ваш разказ изваждате наяве доста 'попрашасали' от времето спомени, които всъщност съм забравила, че имам.
Светълчо, наистина прекрасна тема!
От поста по-горе и аз се присетих за натрупалия сняг и как се събирахме сутрин на улицата с по един найлон в ръка / шейните само пречеха за по-добрата изява  / и бързахме със зачервени бузи към селската могила. От единия край по-стръмна - там се пързаляха големите, а другите - по полегатия. Хората вървяха по тротоара и ни се радваха, други ни се караха - как абсолютно безстрашно летяхме към оградата на съседния двор, който граничеше с могилата. Нямаше страх, само смях, глъчка. И глад и жажда не усещахме, докато на свечеряване не се приберяхме вкъщи до бумтящото 'чудо'. Баба ми сипва чай и ми се кара, че само аз хойкам в тоя студ и същевременно грижовно ми подрежда подгизналите ботуши и космонавт до леглото да изсъхнат.