"Детство мое..."

Аз нямах и бях особено радостна от този факт, защото няколкото пъти, в които съм стъпвала в селски двор, съм се потрисала от вонята на животните, дърдонките по улиците и мухите около масата навън. Истински кошмар, в който не знам как са издържали други, които цялото лято трябваше да прекарват там.

Въпрос на навици. 19 години живях с котки и кучета, не си представях живота без животинка наоколо. Спрях да живея с котки и кучета и всеки път, когато отида в дом, в който има такива, забелязвам и космите, и това, че котката скача върху масата, и ръцете си мия след като я погаля. Пак обичам котките, но навиците се променят. Ако си вземем коте, за няколко седмици ще спра да се вглеждам и да мия ръце след всяко докосване.

Първото нещо, за което се сетих, е една леля, която хвърляше вода от терасата, като започнехме да играем на криеница.. Беше кооперация с отворено голямо пространство наоколо, а наблизо имаше само къщи и нямаше къде другаде да събираме. Тя ни поливаше, а ние за отмъщение обаче  залепяхме нейния звънец с тиксо. По някое време на годината мина от кофи с вода на шишета от веро и направо слизаше да ни гони и пръска... Това вече беше забавно!  

Аз честно казано не ги виждам - нито в квартала, в който живеем, нито около училищата на децата, поне не и на възрастта, на която нас ни пускаха да играем "без придружител".

Наистина ли толкова гадно е било детството ти и с нищо хубаво не си го спомняш?

Темата е за всичко  - и за хубавото, и за лошото. За това, с което асоциираме детството.
За това, което ви се иска да споделите от своето детство.

Завиждам на тези, които са имали лета край река...
Само веднъж съм ходила с една приятелка на нейното село, бяхме в шести клас. Край селото имаше река и колко хубаво беше, не ми се тръгваше оттам. Децата от цялото село седяха по цял ден там, печаха на огън разни неща за ядене, пръскаха се с вода и се закачаха, а колко смях, господи, колко смях! Задавяхме се от смях...

За педофили не бях чувала като дете, но всички в махалата бяха предупредени за един "чичо с шлифер", който се разхожда из пустите алеи на Морската градина и да внимаваме, отдалеч да го заобикаляме. Толкова тайнствено казано, това будеше страх и за да не се уплаша прекалено, майка беше ми обяснила, че нищо няма да ни направи, но понеже е гадно, да бягаме надалеч, ако го видим. За нас това звучеше горе-долу като като приказка за Баба Яга или Торбалан, които най-после можеш да видиш на живо.  

Покрай Трещерица и Янечек се замислих, че сигурно има и деца, които не са били щастливи в детството си. Това е тъжно и даже ужасно...Някак си мислех, че всички са били щастливи...Дори само заради това, че са били деца, а децата са скромни и благодарни същества изначално. Даваш на едно дете балон, бонбон или усмивка и то вече е щастливо. Толкова малко искат...

Сегашните деца също са щастливи. Особено, ако притежанието на вещи прави детето щастливо - даже пре-щастливи трябва да са. Затрупани с камари играчки и с купчинка технологични джаджи,  водени на "клубче" с готови занимания и даже със "забавлители", уикенди в СПА-хотели, вечери в ресторанти или поръчани по телефона, лета на чужди комфортни морета ол инклузив, зими сред красиви снежни пейзажи, в скъпа екипировка и чаша чай за 16 лв...

В зората на новото време, децата на първия "капиталист" от нашия блок притежаваха скъпи играчки, вносни дънки и маратонки. Бяха момче и момиче, дебелички. Момичето обясняваше това така: дебели сме, защото сме богати и ядем луканка и пържоли, пък вие като нямате какво да ядете, такива ще сте - кльощави.
Кльощавите, облечени в дънки "Рила" или "Панака", обути с гуменки за три лева от Детмаг, седяха на пейката (и до сега са ми пред очите - 4 слаби момчета и едно момиченце), гледаха "богатите" изпод вежди и настроението им беше тотално скапано, защото ония бяха излезли със скъпите си играчки и си играеха сами, тъй като вкъщи са им казали да не ги дават на никого, че да не се развалят.

Щастието не е постоянна величина, дори и в детството...

Ами то е нормално децата до някоя възраст да са с придружител. Ние "без" играехме само пред двора, не и по-далеч, до големи. И сега смятам, че е по-правилно така.

Така веднъж като мънички играехме пред двора на приятелката и мина чичо М., когото познаваха всички. И нашите родители, а и сме ходили с дядо на вилата му да косим трева. Каза ни на мен и моята приятелка - хайде с чичо М. на вилата и ние - хайде. Отидохме, играхме на двора, дойде негов познат, седнаха да пият нещо на маса и той ни накара ние да идем в стаята, да си свалим обувките и горните дрехи и да легнем за следобеден съм   Аз това и друг път съм го споделяла тука. А ние не спяхме на обяд и се разревахме, а той ни се скара.
Добре, че дойде на моята приятелка майка й, като обезумяла ни търсила и накрая и казали на къде са ни видели. Не знам дали е бил злонамерен чичото, но не е нормално чужди малки деца да ги взимаш без да знаят родителите или бабите и дядовците и да ги караш да си лягат на вилата ти.

Друг път се прибирах от рожден ден. И едни с кола спряха и ме питаха някакви неща, после ми казаха да се кача, а аз добре, че се усетих и влязох в един двор. Като заминаха, тичешком се прибрах у нас, умряла от страх. Ревах като магаре. Тогава бях с пола. После десетки години не бях обличала пола.

Та и преди и сега, смятам, че малки деца трябва да играят под надзор.

Има хора, на които никоя част от живата им не е била щастлива, има хора, които дори и в хубавото намират лошо, трябва ли тези, които са били щастливи да се чувстват виновни? Всеки със спомените си, едни добри, други лоши.

Някои от нас са и живяли, дядовците им са отглеждали /козички/ и дарадонки имаше, и миризми, и 'мини' по улиците Грам не са ми пречели, селско чАдо съм аз.

Много мразех да въшлясам. Имах много дълга коса, която нямаше чистене.  Помня как влизаха сестрите в училище и ни проверяваха по време на час. И като откриеха на някого, много 'тактично' го изкарваха от стаята и го пращаха вкъщи. Какъв срам съм брала. И вкъщи майка ме изперчи на голямата тераса, пече едно слънце, полудявам, ама тя другаде недовижда,  'пощеше' ме по 2 часа. И като ме омаже с газ, мас и оцет и ме разсипваше тотално. Нищо, вика, сега ще ти е лъскава косата.
Имах един приятел, никога не беше хващал въшки и като тийнейджъри един ден ми звъни на звънеца - излизам, той пребледнял, позеленял, а косата му в цвят изгоряла оранжева слама. Питам го какво става - той - ужас, голяма авария, голяма авария! Докато ми обясни,че имал въшки, сърцето ми се разхлопа. Не знаел какво да прави и взел на сестра си супрата и се намазал да измрат гадините. Държи му влага още като се сети.

Като каза Детмаг, се сетих как баба и дядо ме заведоха да си избера играчка по някакъв повод. Имаше само пластмасови жаби с бели панталонки, игра "Плуващи халки" и топки. Е какво да си избера? В крайна сметка взехме плуващите халки.

Такива деца ли познаваш?
Това звучи тъжно, да. Аз пък мисля- ако съдя по нашите в приятелския кръг, че сега е страхотно да си дете. А и родител!

Не, разбира се!

Аз с най-голям кеф мога много да си говоря за детството и винаги ще казвам, че ми е много, много щастливо и честно казано ако някой ми разреши, бих искала да изживея още веднъж живота си до сега точно по съшия начин. До последната секунда.

И в училище ми харесваше, бях от шест годишните и бяхме в друга сграда. Защото спяхме на обяд. Беше като малка къщичка, с игротека, спалня и класна стая. Толкова хубаво, ново, уютно, чисто и прекрасно. Другарката Кръстева беше най-милата учителка на света. Толкова беше добра. Тя ни беше по четене и писане. Даваха ни много хубави награди за който спи. Водеха ни в големия училищен двор да играем. Супер беше. После в основното училище    Кръжоците, ТНТМ, ходех на маратони и състезания по бягане, бях много бърза, на републиканско по хандбал в Правец, няма такава забава...
В гимназията ме бе малко страх в началото, щото малкото селянче попадна в цивилизацията и....стрес, ама свикнах много бързо. Но тогава вече бяхме и по-големи.
Ми ансамбъла, турнетата в чужбина и смешните случки...леле.
Супер беше!

И в детската ми харесваше. Не бях влизала от мъничка и когато бях бременна с голямата, ходех сестрата там да ми слага инжекции за задържане. И всичко все едно се върна. Спомних си престилките, пантофките и дано някой не ме е видял как бръчкам нос да мириша детството си  

Права си, Нино, трябва да има надзор. Дори да няма педофили, има опасни игри, има инциденти, така че човек трябва да е нащрек. Аз живеех на първия етаж, блокът имаше шест входа. По някакъв неписан закон хората от ниските етажи наблюдаваха децата - всички, не само своите. Тогава беше обичайно някой да се скара на чуждо дете "слез от дървото, ще паднеш" или "там няма да ходите, опасно е", или "бе ти защо го удряш, ей сега ще сляза и ще видиш ти!"Децата са си деца и ги избива на щуротии и бели, така че трябва да не ги изпуска от око човек...
На първия етаж аз винаги имах спирт, риванол, йод, лепенки, марли и бинтове - когато големият беше на близо 6 години, аз родих малкия и останах вкъщи 3 г. и 7 месеца по майчинство. Колко рани по колената съм промила, колко пръсти съм превързала, колко дупета съм избърсала - тичат у нас, че е по-близо. А колко чаши вода съм дала, бедна ви е фантазията. Изляза на балкона за нещо и веднага някой се лепва: лельооо, може ли вода? Влизам в кухнята да налея чаша, излизам, а там вече опашка - и други са ожаднели. И почвам да подавам чаши от балкона на конвейр.  
Или пък моето дете се прибира за обед, но не е гладно, защото токущо майката на някой друг ги е нахранила. А ММ беше дежурният, който кара децата в Пирогов, защото, особено вечер, другите вече пийнали една ракия, а той не пиеше. В Пирогов ни познаваха:"пак ли вие?"

Беше естествено да се грижим и за другите деца, не само за нашите.

ле-ле как се описват най- естествените природни и животински явления тук
Лятото заведох детето на почивка на ферма, тип ' селски туризъм'. Точно за да усети истинските неща, да долови трепета, мириса  и ритъма от извора на живота-там където той блика, на природата. Е, няма такава радост!
Да гали козичките, да им къса и дава с ръка свежа тревичка, а те да се мушкат с нежната си мека муцунка да чакат още и още; да разбере от къде идва млякото, да види как се ровят дивите прасета в калта, как се излюпват малките пиленца, как расте царевицата, а ябълките са натежали на крехките клони и чакат някой да ги откъсне. Безброй мили спомени, безброй снимки си направихме. И какво, като е имало мухи и мишки в конюшната, нали яздехме на воля и усетихме тръпката от пръхтенето на коня, който чака да бъде укротен?

И аз така-тъкмо да стана комсомолче и дойде демокрацията.А чаках с нетърпение бригадите...военното учение.Детството ми беше невероятно....така както и всички родени 70години и израснали през 80години. 

В детската градина не бях никак примерна, криех черните точки под шкафчето си, а у дома си изрязвах червени и ги представях на майка ми като награди, но един ден проклетата леля Веска, се беше разчистила, намери всичките ми черни точки и ги предаде на майка ми в шепа.
Гадните й внучета Пепи и Вики бяха в групата на сестра ми, леля Веска караше другите деца да им оправят леглата след сън, което беше несправедливо и си мечатех някой ден и тях да бия, само да я няма баба им, но тя винаги беше там - да ни наказва прави в леглото с одеялото на главата, когато открие, че не спим, а си показваме дупетата, да ни заплашва, че ще ни сипе манджата във врата и да разкрива заговорите ни.