Мен пък майка ми ме е потупвала от време на време. Били са единични случаи, в които определено е имало защо. Това не ми пречи да твърдя, че ме е възпитала така, както ще се старая с всички сили да възпитам и моите деца. Често й благодаря за това, и виждам сълзите на радост в очите й.
- Публикувана: 14 окт. 2004, 12:26 ч.
- Последно мнение: 20 окт. 2004, 23:15 ч.
Боят, като възпитателно средство ?!
Аз също съм яла бой, но това не ме кара да мразя родителите си. Просто защото не е било в степен на тормоз, както при Кристал97.
Всичко е много индивидуално и зависи, както от темперамента на родителите, така и от темперамента на самото дете.
Аз, например, си спомням, че от добро НЕ разбирах, просто не го приемах като забележка, а само като добра приказка.
Продължавах да върша простотии, докато не ми се заявеше с много сериозен тон/крясък/шамар, че това не бива да се прави. Абе изрод съм, и туй то. 
Явно съм плачела за бой и как не съм ходела насинена непрекъснато не знам. Добре че засега моето дете много вдява на обяснения, които обаче траят по 30 минути. Понякога си проси пошляпването, но между пошляпване и побой има ОГРОМНА разлика, дайте да се разберем. 
Освен това, напоследък преминавам към тактика "сърдя ти се" с "няма да играя с теб", която се оказва често доста успешна. 
Всичко е много индивидуално и зависи, както от темперамента на родителите, така и от темперамента на самото дете.
Аз, например, си спомням, че от добро НЕ разбирах, просто не го приемах като забележка, а само като добра приказка.
Продължавах да върша простотии, докато не ми се заявеше с много сериозен тон/крясък/шамар, че това не бива да се прави. Абе изрод съм, и туй то. Явно съм плачела за бой и как не съм ходела насинена непрекъснато не знам. Добре че засега моето дете много вдява на обяснения, които обаче траят по 30 минути. Понякога си проси пошляпването, но между пошляпване и побой има ОГРОМНА разлика, дайте да се разберем. Освен това, напоследък преминавам към тактика "сърдя ти се" с "няма да играя с теб", която се оказва често доста успешна.
Крясъците и шляпането, не искам да си мисля, че някой си позволява повече с толкова малки и слаби същества, са израз на неспособността на родителите да се контролират и да реагират адекватно. Децата, както писаха други мами, в тази възраст се опитват да видят докъде могат да стигнат и къде са границите. Така опознават света и как да контактуват с околните. Какво ще разбере едно дете от бой и крясъци - че не трябва да прави еди какво си защото ще му се крещи или ще го заболи, че родителите са силните и така си налагат волята, че е нормално хората да си крещят и да се бият щом родителите бият тях. По-добре 100 пъти да му се обясни с думи прости, отколкото да се прилагат такива методи. Някой писа, че братовчедче е на 4 г и не е бито защото е изпълнително и има респект. Значи може и без бой и крясъци да се постигне. След 1г започват трудно време за децата, дотогава те си мислят, че са част от мама. След това започват да се изграждат като личности и като всяка личност искат да си имат свое пространство и уважение. Не могат да разбират всичко каквото им се казва, не могат да кажат какво искат и какво ги притеснява, не могат да се изразят и не знаят какви са нормите на поведение. Аз си мисля, че за тях е още по-трудно отколкото на родителите. Ако на всяка стъпка чуват "не", това ги разстройва и започват да си мислят, че правят всичко грешно. Уморяват се и започват да се както се казва да правят напук. По-добре да им се даде някакъв избор да решат нещо сами - да си имат кътче, където да разхвърлят, като дойде време за лягане - сега ли искаш да си легнеш или след 5 мин, при обличане - 2 чифта чорапи и тези ли избираш или тези, да се обезопасят домовете и да се вдигнат и скрият неща, за които не може да им се обясни защо да не се пипат, че се било изцапало 
- то не разбира, ще го избърше мама или тати и ще го смени, какво толкова, да не му се казва ти си лошо, а ти направи лошо нещо и да се обясни кое е лошото, ако крещи, по-добре излезте от стаята и се успокойте, след това се върнете и поговорете спокойно с детето без да отстъпвате, така ще дадете пример, че крещенето не е начин да се постигне нещо. Няма деца, които да не ядосват родителите си, всеки родител има проблеми с децата си в някаква степен и то си е напълно нормално. Това си повтарям аз.
- то не разбира, ще го избърше мама или тати и ще го смени, какво толкова, да не му се казва ти си лошо, а ти направи лошо нещо и да се обясни кое е лошото, ако крещи, по-добре излезте от стаята и се успокойте, след това се върнете и поговорете спокойно с детето без да отстъпвате, така ще дадете пример, че крещенето не е начин да се постигне нещо. Няма деца, които да не ядосват родителите си, всеки родител има проблеми с децата си в някаква степен и то си е напълно нормално. Това си повтарям аз. 
Айде и аз да се включа към родителите-изверги 
Първо малко ретроспекция.
Мен са ме били като малка (и не чак толкова малка), но....
Огромната разлика между майка ми и баща ми.
Майка ми ме е плескала като малка и винаги е имало основателна причина. Винаги съм разбирала защо ме е напляскала.
Баща ми пък ме пребиваше и то до доста късна възраст... говорим за тежки побои (вкл. чупене на нос и т.н.), като в повечето случаи е било за глупости - просто защото е нервен и аз съм му казала нещо на криво или пък алкохолът е бил в повечко.
В резултат - обожавам майка ми - тя е тази, която ми е дала всичко, родила, възпитала и ме е направила това, което съм. До ден днешен е най-близкият ми приятел.
Баща ми... предпочитам да не говоря... все пак ми е баща.
Относно моите деца.
Пляскането по ръка или дупето не е табу вкъщи.
И каката като малка е била пляскана, малкият - също.
Два пъти до сега Ади е яла по-сериозен бой - 1 по дупето и 1 път шамар. И двата пъти беше достатъчно голяма (на 5 и на 6 г. и половина) и МНОГО виновна. После и аз се чувствах виновна... но и двата пъти сме си говорили след това с нея и тя твърди, че знае за какво е яла бой и че наистина съм права. Факт - не повтори провиненията.
Според мен едно от основните неща при възпитанието (в случая не говоря за пляскането) е постоянството - едни и същи реакции при едни и същи ситуации, независимо от емоционалното ни състояние в момента.
За децата е важно да има точни правила и точни граници, така за тях е много по-лесно да разберат кое е разрешено и кое не, какво може и какво не.
В момента, в който родителите не са сигурни или пък реагират по различен начин в зависимост от това дали са изнервени и уморени или пък спокойни и отпочинали, то тогава децата започват да се объркват, а в по-късна възраст започват съзнателно и тенденциозно да тестват моментната ситуация.
Също така, според мен, много важно нещо е консенсуса между родителите... поне пред детето.
Разбира се, възможно е по даден повод майката и бащата да са на различно мнение относно това дали нещо да се разреши или не, но никога това не трябва да се разкрива пред детето. Противоречията между родителите трябва да се изясняват насаме и никога пред детето.
Може и да съм права, може и да не съм.... считам, че за моите деца подходът е правилен и поне при нас изключително важи поговорката за "бий малко дупе..." Колкото повече порастват, толкова по-лесно се разбираме и не се стига до противоречия, камо ли до крайности.
С изключение на двата описани по-горе случая, каката не е пляскана от 3 годишна възраст. Като гледам май брат й ще забрави пляскането горе-долу по същото време... сега е на 2 г. 8 месеца и е почти разбран човек.
И като последно, че стана много дълго, искам да спомена, че в нашата къща никога не са премахвани опасни и чупливи предмети, цветя, саксии и т.н., включително контактите (с изключение на детската стая) не са обезопасявани. Предпочитам децата от малки да свикнат, че има граници и правила и те важат за всички.
Според мен изолирайки ги, позволявайки на децата всичко, премахвайки всички неща, които те не трябва да пипат, то рано или късно настъпва един момент, в който е много трудно да се обясни, че в живота има и НЕ и че човек трябва да се съобразява.
Първо малко ретроспекция.
Мен са ме били като малка (и не чак толкова малка), но....
Огромната разлика между майка ми и баща ми.
Майка ми ме е плескала като малка и винаги е имало основателна причина. Винаги съм разбирала защо ме е напляскала.
Баща ми пък ме пребиваше и то до доста късна възраст... говорим за тежки побои (вкл. чупене на нос и т.н.), като в повечето случаи е било за глупости - просто защото е нервен и аз съм му казала нещо на криво или пък алкохолът е бил в повечко.
В резултат - обожавам майка ми - тя е тази, която ми е дала всичко, родила, възпитала и ме е направила това, което съм. До ден днешен е най-близкият ми приятел.
Баща ми... предпочитам да не говоря... все пак ми е баща.
Относно моите деца.
Пляскането по ръка или дупето не е табу вкъщи.
И каката като малка е била пляскана, малкият - също.
Два пъти до сега Ади е яла по-сериозен бой - 1 по дупето и 1 път шамар. И двата пъти беше достатъчно голяма (на 5 и на 6 г. и половина) и МНОГО виновна. После и аз се чувствах виновна... но и двата пъти сме си говорили след това с нея и тя твърди, че знае за какво е яла бой и че наистина съм права. Факт - не повтори провиненията.
Според мен едно от основните неща при възпитанието (в случая не говоря за пляскането) е постоянството - едни и същи реакции при едни и същи ситуации, независимо от емоционалното ни състояние в момента.
За децата е важно да има точни правила и точни граници, така за тях е много по-лесно да разберат кое е разрешено и кое не, какво може и какво не.
В момента, в който родителите не са сигурни или пък реагират по различен начин в зависимост от това дали са изнервени и уморени или пък спокойни и отпочинали, то тогава децата започват да се объркват, а в по-късна възраст започват съзнателно и тенденциозно да тестват моментната ситуация.
Също така, според мен, много важно нещо е консенсуса между родителите... поне пред детето.
Разбира се, възможно е по даден повод майката и бащата да са на различно мнение относно това дали нещо да се разреши или не, но никога това не трябва да се разкрива пред детето. Противоречията между родителите трябва да се изясняват насаме и никога пред детето.
Може и да съм права, може и да не съм.... считам, че за моите деца подходът е правилен и поне при нас изключително важи поговорката за "бий малко дупе..." Колкото повече порастват, толкова по-лесно се разбираме и не се стига до противоречия, камо ли до крайности.
С изключение на двата описани по-горе случая, каката не е пляскана от 3 годишна възраст. Като гледам май брат й ще забрави пляскането горе-долу по същото време... сега е на 2 г. 8 месеца и е почти разбран човек.
И като последно, че стана много дълго, искам да спомена, че в нашата къща никога не са премахвани опасни и чупливи предмети, цветя, саксии и т.н., включително контактите (с изключение на детската стая) не са обезопасявани. Предпочитам децата от малки да свикнат, че има граници и правила и те важат за всички.
Според мен изолирайки ги, позволявайки на децата всичко, премахвайки всички неща, които те не трябва да пипат, то рано или късно настъпва един момент, в който е много трудно да се обясни, че в живота има и НЕ и че човек трябва да се съобразява.
Mamma е написала точно това, което смятаме да направим с мъжа. Ще видим как ще е на практика, по книгите всичко изглежда лесно. Благодаря, обнадеждена съм.
Лично аз не си спомням да съм удряна от хората, които са ме възпитавали. Нито съм била заплашвана с шамари.
Мъжът ми също, но при него със сестра му е действало заплахата. Имали са страх от боя. И тъй като никога не са били бити, са го имали като нещо много страшно. Но това действа за по-големи деца, не при 2-годишни хуни.
Ще видим ние какви ще ги сътворим.
Лично аз не си спомням да съм удряна от хората, които са ме възпитавали. Нито съм била заплашвана с шамари.
Мъжът ми също, но при него със сестра му е действало заплахата. Имали са страх от боя. И тъй като никога не са били бити, са го имали като нещо много страшно. Но това действа за по-големи деца, не при 2-годишни хуни.
Ще видим ние какви ще ги сътворим.
Цитат на: Туфи
Аз също съм яла бой, но това не ме кара да мразя родителите си. Просто защото не е било в степен на тормоз, както при Кристал97.
Аз не казах че ги мразя, а че не Я обичам...... Уважам ги и двамата че са ми родители, но истинската привързаност и любов (особено към майка) я няма.....
Сташно ме е тормозила до късна възраст..... да не кажа че беше докато не се ожених и се изнесох от вкъщи.....
И не ме боли само от това че ме е била, а по какъв начин ми е говорила и т.н................
Айде стига по темата че ми е много болна
А не ви ли се е случвало понякога децата нарочно да ви дразнят-непрекъснато да правят неща,които знаят прекрасно че са им забранени,едно след друго.Вие правите забележка,повишавате тон,но накрая просто не издържате...и в такива случаи след като я накажа или щамаросам по дупето,тя просто става друг човек.Сякаш нищо не е било преди това.Е,какво мислите за това?
Аз избягвам много да я шамаря,защото после ми е криво и гадно.Като е нетърпима я завеждам в другата стая и я оставям там да се нареве.Ако не помогне-наказвам.Но много викам,чак понякога аз не мога да се трая
Аз избягвам много да я шамаря,защото после ми е криво и гадно.Като е нетърпима я завеждам в другата стая и я оставям там да се нареве.Ако не помогне-наказвам.Но много викам,чак понякога аз не мога да се трая
Понякога децата като не получат внимание, когато искат, се научават да правят бели само и само да го получат, дори и да е пляскане и наказание. Да не би да е това при вас?
В предишния си постинг съм пропуснала, че децата особено най-малките имат нужда от поощрение с какъвто ритуал си има в семейството . По този начин се научава да разграничава нещата - добро и лошо. Като за лошото пак си има стандартна процедура . Аз се радвам когато маймунката изврещи и дойде да ме вика за да ми покаже белята. Знаейки, че е направила нещо нередно и чакайки в лек уплах как ще реагирам. Казвам и че ето на тя сама е разбрала, че не е хубаво и че не би трябвало да го прави, че мама не се сърди. Не искам да я е страх от мен, искам да запази доверието си към мен. Мен много ме беше страх да кажа като дете, че съм направила беля. Не съм бита, наказваха ме да стоя зад вратата по не знам колко си минути. Но не мога да си спомня защо ме беше страх, това водеше до влошаване на нещата в опит да се прикрие белята.
Мисля, че Мамма е права за изработения модел на поведение от страна на родителя. Всяка смяна в поведението на родителя води до объркване на детето.
Аз имах такъв проблем - детенце имаше разстройство 2 месеца и не можеше да спи, същото беше и за мама. Прекъснатият сън ме направи раздразнителна и неспособна да и дам вниманието, което преди получаваше - сутрин 1 час игра и четене на книжки, вечер същото. Друго правим не правим това си е било винаги. Резултат - не ми даваше да и сменя памперсите/аз писах по форума за проблема с молба за съвет/, не даваше да и режа ноктите, не искаше да я преобличам и други все подлудяващи. В момента, в който успях да се понаспя, се върнахме към стария начин на прекарване на деня , тя спря с тези реакции.
Човек не може винаги да има готов отговор за всичко и винаги да е подготвен. Като не мога да се оправя, ровя из нета и намирам отговор на много въпроси - защо си пъхаше всичко в устата, защо си играе с храната, защо повтаря нещо, което аз правя, как да реагирам и защо тя прави нещо... Търся и мнението на съпружеското тяло, понякога е много полезен . Даже питам във форума и винаги се намира някой да предложи нещо . Понякога като си легна и се сетя за моя реакция спрямо нея, се обвинявам и обмислям тактика в случай на повторение.
Извинете ме за дългия постинг и ако не съм намерила най-добрия начин да споделя какво мисля.
В предишния си постинг съм пропуснала, че децата особено най-малките имат нужда от поощрение с какъвто ритуал си има в семейството
. По този начин се научава да разграничава нещата - добро и лошо. Като за лошото пак си има стандартна процедура . Аз се радвам когато маймунката изврещи и дойде да ме вика за да ми покаже белята. Знаейки, че е направила нещо нередно и чакайки в лек уплах как ще реагирам. Казвам и че ето на тя сама е разбрала, че не е хубаво и че не би трябвало да го прави, че мама не се сърди. Не искам да я е страх от мен, искам да запази доверието си към мен. Мен много ме беше страх да кажа като дете, че съм направила беля. Не съм бита, наказваха ме да стоя зад вратата по не знам колко си минути. Но не мога да си спомня защо ме беше страх, това водеше до влошаване на нещата в опит да се прикрие белята.Мисля, че Мамма е права за изработения модел на поведение от страна на родителя. Всяка смяна в поведението на родителя води до объркване на детето.
Аз имах такъв проблем - детенце имаше разстройство 2 месеца и не можеше да спи, същото беше и за мама. Прекъснатият сън ме направи раздразнителна и неспособна да и дам вниманието, което преди получаваше - сутрин 1 час игра и четене на книжки, вечер същото. Друго правим не правим това си е било винаги. Резултат - не ми даваше да и сменя памперсите/аз писах по форума за проблема с молба за съвет/, не даваше да и режа ноктите, не искаше да я преобличам и други все подлудяващи. В момента, в който успях да се понаспя, се върнахме към стария начин на прекарване на деня , тя спря с тези реакции.
Човек не може винаги да има готов отговор за всичко и винаги да е подготвен. Като не мога да се оправя, ровя из нета и намирам отговор на много въпроси - защо си пъхаше всичко в устата, защо си играе с храната, защо повтаря нещо, което аз правя, как да реагирам и защо тя прави нещо... Търся и мнението на съпружеското тяло, понякога е много полезен
. Даже питам във форума и винаги се намира някой да предложи нещо . Понякога като си легна и се сетя за моя реакция спрямо нея, се обвинявам и обмислям тактика в случай на повторение.Извинете ме за дългия постинг и ако не съм намерила най-добрия начин да споделя какво мисля.
Аз не бия моите деца, въпреки, че понякога направо незнам как се въздържам. Голямата е на 17, а малката на 2г6м.
Има една страхотна книга - "Изкуството да бъдеш родител" на д-р Фицкхю Додсън, издателство "Колибри".
Имаше я за много кратко в ДаНет, аз от там си я купих. После търсих за брат ми и я намерих само в книжарницата на издателството на ул "Ив. Вазов", близо до бул. "Левски"
"Прогледнах" за много неща и приемам по-спокойно предизвикателствата.
Има една страхотна книга - "Изкуството да бъдеш родител" на д-р Фицкхю Додсън, издателство "Колибри".
Имаше я за много кратко в ДаНет, аз от там си я купих. После търсих за брат ми и я намерих само в книжарницата на издателството на ул "Ив. Вазов", близо до бул. "Левски"
"Прогледнах" за много неща и приемам по-спокойно предизвикателствата.
Цитат на: anan
ако крещи, по-добре излезте от стаята и се успокойте, след това се върнете и поговорете спокойно с детето без да отстъпвате, така ще дадете пример, че крещенето не е начин да се постигне нещо.
Да, само дето детето не е мебел, има си крачета и като излезеш върви подире, реве и се надува...щото какъв е ефектът от това да си реве сам в стаята...явно твоето дете е много послушно...щом си стои самичко, докато ти се успокоиш...
ох...извег или не, ето че Елина пак изяде боя по дупето. И как да не го изяде! всеки ден си говорим как бебето само се гали, защото е мъничко и тнт...как каквото му направи тя на бебето, това ще и направя аз на нея, та по-добре да гали Диана....
и вчера както и се радва....ПРАЗ...една глава на Дана...е така за експеримента...Дана ревна яко...след секунда и Елина ревна. Сигурна съм, че е разбрала защо, де.. пък и бяхме само трите...но това с насилието на по-малките е просто ужасно. Веднъж я ухапа по бузата зверски, защото и било скучно и искала Диана да плаче, а не само да спи!:)....
Все пак...мисля че от пляскане по дупето до побой разликата е огромна...пък и много си зависи от ситуациата.
и вчера както и се радва....ПРАЗ...една глава на Дана...е така за експеримента...Дана ревна яко...след секунда и Елина ревна. Сигурна съм, че е разбрала защо, де.. пък и бяхме само трите...но това с насилието на по-малките е просто ужасно. Веднъж я ухапа по бузата зверски, защото и било скучно и искала Диана да плаче, а не само да спи!:)....
Все пак...мисля че от пляскане по дупето до побой разликата е огромна...пък и много си зависи от ситуациата.
Категорично съм против боя, пляскането, шамаросването като възпитателно средство. Имам дъщеричка на 1г.11.м., т.е. възрастта на отрицианието, понякога по цял ден чувам "Не", "Не", "Няма" и т.н. Това, което е ефективно при нас е даването на алтернатива, мисля, че Anan, е писала за подобен подход. Не забранявам категорично /освен ако не се касае за застрашаващи сигурността дейности/, а давам възможност да избере - часа за спане, вида на храната, къде да отидем в парка, на какво да играем у дома. Случвало ми се е да й викам - когато съм много уморена от работния ден, имам много домакинска работа, но да пляскам, шамаросвам - никога. Добре, че съпругът ми е много търпелив човек - когато усетя, че ще изляза от контрол, му я поверявам и отивам да домакинствам на воля.
Има голямо значение и колко голямо е детето. Мисля, че всеки ще се съгласи, че да пердашиш едно "бабе" на 1,5 - 2 г. няма голям смисъл. Ясно е, че то все още не може да се ориентира добре в по-сложните ситуации и грешките му не винаги са умишлени. Не си спомням да съм пердашила дъщеря ми в такава "крехка" възраст, но сега, когато тя е на 4г. има случаи, в които това си е напълно наложително. Тя много добре разбира какво може и какво не, много добре знае, че не може да ми държи тон и да спори с часове с мен. И обикновено го прави... Но има моменти, когато както се казва "сама си проси боя". Нямам нищо против да прилагам и друг метод, но просто не става. Ако и забраня нещо, което харесва, не и прави впечетление - просто му намира заместител. Ако се опитам да я накажа да поседи сама в стаята си пак не става - трябва да я заведа насила там и да държа вратата затворена, защото тя вика и удря по нея и по всякакъв начин ми показва, че не възприема това наказание като заслужено. /Докато след малко пердах е буквално доволно, любвеобилна и готова за "сътрудничество"/.Пак подчертавам, че до бой стигаме много рядко.