Боят, като възпитателно средство ?!

се ми е тая кой как разсъждава
но се дразня, когато някой осъжда някого заради нещо, което случайно е видял.

Когато ме ядоса - викам, а той ме гледа като котето на Julie. Мъчно ми е да го бия
Пляскан е през ръцете, но рядко. По лицето никога не бих го ударила.

моята щерка като се карам и ми отговаря

Оги още е малък да отговаря, но си представям какво ме чака  

Ами да .......    .. И моите ми отговарят... че и двамата.....Понякога се чувствам просто безсилна... и просто подминавам темата  

а мен ме заплашват: "не ми се карай, че ще кажа на тати да те набие"

ха ха ха .. това обра точките    
Айде вече стига по темата ..........
Аз слагам точка  

Е, нормално е... А както вече писах, на мен и на бой повнякога ми налитат.../научено от ДГ/


Цитат Vivi: След това отвориха вратата и хлапето излезе спокойно, ухилено, все едно че нищо не е било.

И моята е така след като я опердаша... Просто детето си има нужда един път на 2-3 месеца и от по-груби възпитателни мерки.
Пак казвам, че не съм привържаник на боя и бия само когато съм поставена в патова ситуация и не виждам друг изход.
Нали поговорките отразяват народната мъдрост, събирана през вековете? Какво ще кажете тогава за тази : "Бий дупе, за да не биеш дупище"

Мен никога не са ме удряли, но родителите ми са много спокойни хора... Аз обаче се усещам от време на време, че се нервирам за глупости - примерно че си е навряла ръката в купичката с пюрето и след това си е пипнала главата, дрехите или столчето... Знам, че не си струва да се нервирам, но какво да се прави, такава ми е натурата. До сега никога не съм я удряла, но се чудя дали някога няма да ме докара до там. Ако се случи, сигурно ще умра от угризения.

Мен ме наскачват най-вече като я видя да прави нещо опасно, например да се върти около контакта - макар че е обезопасен или има нещо включено, ще отидем някъде, където няма да е... И ако след много 'не' пак посяга - е как да не я шляпна през ръчичката? Тя, разбира се, се обижда, вдига я нагоре и плаче, но по-добре така, отколкото да стане беля...
Това с пюрето наистина е ужасно изпитание за нервите - но мисли положително, бебето се учи да се храни само!
За необръщането на внимание на писъците на малката - ако знаеш само колко дълго може да издържи! Или колко метра може да ми се влачи вкопчена в краката, когато иска да я вдигна! Аз винаги й угаждам, когато става дума за подобни неща, но като съм омазана до ушите с нещо или пък не мога да прекъсна каквото правя, как да я вдигна? И пак - писък. Вече имам трайни мазоли на ушите.
А иначе - братовчедка ми има момиченце на 2г 10м. Доста често й се кара и я пошляпва по дупето - не говоря за бой, а за пошляпване. Не го одобрявам, и аз имам чувството, че детето нарочно започва да прави още по-напук в отговор. Старая се, като имам техния пример пред очите си, минимално да се карам и да пляскам - особено последното.
И друго - моите роднини постоянно се карат пред детето. Това им е почти маниер на разговор - с крясъци и викове. и пред външни хора (нас) се карат. Това също не го разбирам. За външните хора как да е, но мисля, че вреди на детето да вижда такива отношения между родителите си. Не казвам, че не се обичат, напротив. Но много често вместо да говорят, викат един по друг.
Винаги се опитвам да държа семейните разправии под контрол. Никога пред външни хора, и ако се случи пред детето, да не надвишаваме повишен тон - без крясъци. Предпочитам да отложим, ако можем, докато спи.

Според мен възпитателният ефект на боя е много съмнителен, но пък човек трябва да има слонски нерви, за да не се изкуши поне веднъж да напляска малките дяволчета. Имало е случаи, когато съм искала да го хвана и да го изтискам като мокра кърпа /сина си де/. Като кажа на мъжа ми, той "Как можеш да говориш така, той е нашето слънчице". Слънчице, да, докато не ти се качи на главата и не започнеш да се чудиш на кой свят се намираш. Не одобрявам шамаросването, но си признавам, че и на мен ми се е случвало. Горе долу същото е и с крясъците - май няма много полза от тях. Само се нервираме всички - и детенце и тези около него. При нас най-добре действат наказанята /след като ен-кратните обяснения и хилядите приказки са останали без ефект/.  Най-страшното и обидното нещо за сина ми е да бъде изпратен сам в стаята си, всъщност в която и да е стая - само като му кажеш "отивай еди къде си, наказан си" и става най-доброто дете на земята . Е, опита се няколко пъти да се прави на мъж и да ми се пъне като ми отговаря най-нагло "НЯМА", но пред заплахата да бъде зкалючен и да стои неизвестно време там, вече предпочита да отива сам, да постои малко и да дойде с най-тържествени обещания от рода на  "няма повече така да правяяяя   "   А навън действат наказания от типа на: ще "останеш без десерт" или "видя ли още веднъж, че правиш така се прибираме вкъщи" или "ще прибера всички филмчета" и т.н. Важното при една такава ситуация е да не си изпуска нервите човек, защото съм забелязала, че колкото повече се нервираме, толково повече дребосъчковците  правят напук.

Аз като бях малка и моята майка на всяка дума само ми повтаряше «ами виждаш ли шамара» .... или пък «ами шамари» ....... или пък «стига си правила така че ей сега ще грабна метлата / точилката» ........................          ...... Аз друго освен това не знаех        
..........и тога да си кажа само ме озлоби срещу нея..... нищо добро от това не излезе  ...........


         

е тва си е тормоз
никога не говоря така на Теди

Да - тормоз си е.....
Сега разбираш защо съм толкова против едно даже съвсем малко пляскане през ръчичката................
Моите деца никога няма да изживеят това което аз съм изживяла  

Мен пък никога не са ме били /поне от когато имам спомени/.... и не знам колко е лошо...сигурно за това си го позволявам понякога ....Все се заричам, че повече няма да го правя, но ...