Боят, като възпитателно средство ?!

Признавам си,че пляскам по памперса, и понякога по ръчичките, ако вече нищо не може да помогне. Винаги й обяснявам защо съм го направила, след което тя се укротява и продължаваме "разговора" и "разбора" на белята. Кофти ми е, когато трябва да я перна и смятам,че го правя рядко. Карам й се, и тя много се натъжава от това. Разсърдвам й се-също й става болно. Отказвам да си играя с нея-такива методи се опитвам да прилагам. Смятам,че са успешни, но не винаги.... Като цяло съм забелязала, че при дъщеря ми обясненията хващат повече, но има моменти, когато тя просто полудява и трябва малко по-твърда ръка....

Това ми е болна тема напоследък.
Иво е още твърде малък, та още бой не е ял, но се усещам, че все по-често започвам да си изпускам нервите. През ден-два все се случва да му се скарам за нещо. От което ситуацията обикновено се влошава.   Той става по-непослушен.  А пък аз после  мира нямам от угризения. Добре че бързо забравя бебешкият и ме оставя да го гушкам, мачкам и целувам.
Хайде, сега все пак си давам сметка, че е едно поотраснало бебе, ами той нали ще расте? Сигурно ще ми се отплесва ръката понякога    
Знам, че с децата трябва да сме много, много търпеливи. Казвам си го по 1000000 пъти на ден. Обаче не става,бе, хора! Не че му крещя по цял ден. Веднъж дневно виквам, даже не всеки ден. Обаче като чета някои майки какви ги пишат-имам чувството, че съм пълен провал! Как детето прави беля, а пък те го гушват, запеят му песничка, заиграят се умилително и никога, ама никога не повишават тон по никакъв повод.  
Чудя се направо може ли да е истина?!?! Честно ли говорят или им се ще да се украсят с ореола на перфектната майка?
С майките, с които излизаме заедно, си говорим по тоя въпрос-ами и те се поскарват на децата си. Успокоявам се, донякъде. Но все ме чопли отвътре, че ако се постарая повече, ако съм по-търпелива може пък и да се овладея. И да пея песнички, вместо да се карам
То не че съм, ама ако все пак съм само мила, нежна и добра-детето ще се научи ли да разграничава кога се държи добре и кога прави пакости? Ако го гушвам и му пея песничка след всяка поразия-това няма ли да се схване като вид награда, поощрение за стореното?
Кажете, моля ви, ама честно-поскарвате ли се на хлапетата?
Такива угризения са ме нападнали, думи нямам....

Туфи, прочетох ти постинга! Явно си го пуснала докато аз пишех моя.
Благодаря ти за откровеността! Не че сега ще си развържа ръцете , но определено имам нужда да чуя някой да си признае как НАИСТИНА се държи с детето си.

Vivi, мисля,че вссяка майка трябва да подхожда спрямо темперамента на детето си. Честно казано, не разбирам, как след всяка беля бих го гушкала и целувала-в повечето случаи обяснявам защо не бива да се прави така и прочие. Смятам,че докато е още малко детето трябва да се научи на определени порядки, а това не се постига с гушкане, а със сериозни разговори. В никакъв случай не съм за боя като възпитателно средство. Не се чувствай гузна,че му се караш В края на краищата това дете трябва да разбере, когато е направило нещо нередно, когато е наранило някого, нали?

Е, и на мен ми поолекна малко... май доста родители прибягват до пердах, макар и официално да не го признават.
От както Цвети тръгна на градина обаче, на два пъти ми се случи и обратния вариант - докато спорехме се опита да ме удари. Направо се втрещих и не знаех как да реагирам, а баща и избра точно този момен да изкоментира: "Че тя щом от сега започва да ни пердаши, ние да се огледаме за някой старчески дом" После видях, че по същия начин постъпват и други деца от ДГ - помежду си и с майките си, та се поуспокоих......

Олеее Лекси , сега ако щеш убий ме , ама не се сещам къде четох , че това АКО по - малките( 3-4 г. май беше ) дечица не го разбирали като нас . Всъщност май изобщо го пропускат ( щото не го разбират де ) и се получава , че си казала- " Не преставай ."  Нещо от сорта беше , ама спирам като не мога да се сетя по -точно и ще се изям от яд   !

Иначе и аз съм потупвала , като бяха по - малки , сега е по рядко ( е не че тогава много   ) , повече говоря , викам.. , а така ми се иска да не викам    , да мога по -спокйно ...

 И аз така.Дори като беше по-малка доста честичко го правих   Сега вече разбира от дума,повече говоря,а ако ме изкара от нерви си крещя на воля и толкоз.Избягвам да наказвам.Аз съм против наказанията или ако има да не са щяло и нещяло.Не съм практикувала затваряне в стаята,лишения от нещо желано или телевизия напр. и т.н.Имам чувството,че децата не се трогват особено.Или мрънка и нервничи,с което още повече те вбесява или си търпи стоически и хич и не се чувства наказано.И така до следващия път.Дори някои деца сякаш стават по-неконтролируеми.Единствения път в който имаше ефект,беше при два пъти забравено домашно по математика я накарах да реши 5-6 задачи допълнително.И тай като задачите за нея са голяма мъка,не си и помисля вече да не си запише

Здравейте,
Да се включа в клуба на "лошите" майки. Случва ми се да ударя Вики и сега первам през ръката Дани когато пипа където не давам (напр. опитва се да свали топломера). Не одобрявам боя, мисля, че той разтоварва родителя и оневинява детето, в смисъл, че после все едно нищо не е било. Аз наказвам в стаята, отнемам желани неща, прибирам играчки и това е основния начин след обяснението Защото Вики си прави бели въпреки, че знае защо не бива да ги прави (като да се опита да се покатери на прозореца да види багера - живеем на 17 ет.   -побелях като го видях).
Мисля, че децата трябва да знаят до къде се простират границите и се стремят да стигнат до тях на всяка цена.

Много ми олекна, че не съм майка-престъпница!
Мая е на 15 месеца, и почти всеки ден има крясъци вкъщи, градиращи постепенно от "Не, зайо. Не! НЕ! КАЗАХ НЕ! МАЯ! НЕ! и после - пляс през ръцете, ако не е спряла, или пляс по памперса, ама леко, и ако е пълен, мисля, че хич и не разбира. По-скоро усеща какви са моите емоции и много се обижда понякога, ако  сметне, че е наказана несправедливо (понякога просто се изтървам и крещя без нужда или за нещо дребно). Но общо взето се старая да се владея и да не прекалявам с крясъците, иначе ще има само "Не!" и "Не пипай!". Оставям я да пипа неща, които няма да се счупят, повредят или просто няма значение, че си играе с тях. Баща й се дразни чат-пат колко свобода й давам, например да стъпва по кутиите, в които държим храна и подобни (малко мърляво изглежда, но нали ги мия, а и тя иска да си играе 'като мама' с принадлежностите за хранене).
Та така. Много често съжалявам, че не съм се удържала, тя е едно бебе все пак. Знам, че разговорите и обясненията са по-добри, но затворена по цял ден с 15-месечен човек, издивявам неволно понякога...
Радвам се, че не съм сама.
Пишете още, как овладявате кризите и как се удържате, когато децата и бебетата ви се качват на клавите, за да не стане скандал или бой.

Maй всички трябва да почетем за позитивното възпитание

Оох, отдъхнах си малко и аз. Не мога да си кривя душата и да взема сега да ви обяснявам как изобщо само песнички пея (както каза по-горе някой). Ми не пея, а повечко викам така като се замисля (точно толкова градивно като BOO). Отвреме-навреме по-рядко слава богу шляпвам памперс или лапи. Ефектът обаче нещо не ми харесва - нито с говорене и обясняване, нито с шляпане и отвреме-навреме се виждам в чудо. Като му се скарам, Бимбото започва да ме гледа адски сърдито, идва и ме плясва или ревва театрално(това мнооого добре сме го научили).

Слава Богу, крясъците почти винаги помагат и не се налага много да цапкам ръчичките, че много ми е болно, когато го правя. Но аз и за крясъците се чувствам виновна... Как така не мога всеки път да съм спокойна, а понякога просто кресвам без да искам?

Ами защото сме ПРОСТО хора- понякога изнервени, депресирани, без настроение.
Когато съм спокойна и в добро настроение: и да прави бели не се дразня, обяснявам и дори шеговито й казвам, че е дяволче. Съответно щерката се държи много добре.
Като съм изнервена - хващам се , че крещя за глупости и тогава тя още повече се заинатява. Направо омагьосан кръг: тя лоша- аз лоша - тя още по-лоша.....
А тя милата се обижда - не я боли като я шляпна, ама емоционално се разстройва и понякога се затваря в стаята си.

За да се овладея навреме понякога си хапя с все сила десния показалец /вече имам мазолче там   /. Лапето вече е голямо и като ме види казва: Ти си ми ядосана, нали?    Не знам дали ще ви помогне такъв подход, но при мен пръста ми го отнася по-често  

Щерка ми:
"Ти не разбра ли, че с бой нищо не се постига..."!      

А сега де! Нито с бой, нито с наказание, нито с разговори...май ще повярвам на думите на племенника, че "просто сме в такава възраст - не, че сме лоши       ...!"      

Не мисля, че боят е средство за възпитание!
Голямата ми дъщеря е на 9г и мога най-отговорно да заявя, че не знае какво е дори шамар по дупето! Много се чуди, като чуе за някой от съучениците си, че е ял бой от родителите си!
Не мога да натрапвам мнение, всеки сам определя как да възпитава децата си, аз ще опитам и с малкия да се справя без бой. Вярно е, че децата имат нужда от граница, за да растат здрави и спокойни те трябва да знаят до къде е позволено и с лошото си поведение те правят точно това. От нас/родителите/ зависи как ще му покажем докъде може да стигне. Аз лично не съм съгласна, че "боят му е майката"
С голямата  щерка, винаги като ми изкараше нервите и ми е идвало да "раздам правосъдие", ме спираше факта, че аз съм голямата, аз мога да направя всичко - да я набия, накажа и т.н.,
за мен просто не е честно  Има и други начини!
Може би мисля така, защото мен никога не са ме удряли

Ами аз като бях малка съм била бита за щяло и не щяло......... и сега не обичам майка си......... за съжаление    ... Просто толкова ме е тормозила, че нищо не ми е останало  

За възпитанието на моите деца - Не давам и прашинка да падне отгоре им . Поскарвам им се понякога, но НИКОГА не съм им посягала да ги ударя... нито по дупето и по ръката даже! Побоят над деца е нещо просташко което не мога и до ден днешен да си обесня  

Един ден в Бургас - преди две години........ - видях една майка с количка която заби два ама такива шамара на детенцето което беше в количката ....... само защото изсипа торбата с пуканките........... НА мова му викам / ПРОСТОТИЯ ..................... Значи ако ще го бие за нещо толкова малко.......представете си какво е когато са насаме в къщи     .............Такива простаци трябва да ги съдят!
............................................
...........

Не, не става дума да се пребиват децата, тук всички сме съгласни. Нито дори да се бият. За плескането през ръчичката - не знам, ясно ми е, че и това не е добър вариант, но като си излезна от кожата, предпочитам това, пред шамар, не боли така и не унижава детето толкова...мисля аз.
Кажете ми, как се справте с писъците? Дъщеря ми ми прилага терапия със звуци - когато не й позволявам нещо, понякога започва да пищи "Ааааааа-ааааааа-ааааа", ама с много тънко гласче, пронизително и безспирно, просто да полудее човек. Понякога и аз пищя с нея, за да го обърна на смях, но понякога или не става, или вече съм луднала и нямам нерви да играя на писъци. Дайте адекватни идеи?

а от де знаеш дететнцето какви други пакости е сътворило преди пакета с пуканките? може би нервите й не са издържали. не бързай да съдиш така бързо от нещо инцидентно, което си видяла

Боо !

Когато дъщеричката ти започне да вика и да си иска нейното, просто се прави че не я забелязваш..... Аз така правя!  - Намирам си нещо да върша (например да раздигна това и онова .... да подредя играчките....) и тя като види че не действа - сама ще се откаже след няколко минути  

При нас действа отлично! Не им обръщам внимание, и те просто след няколко минути рев се осъзнават че нищо не се постига.......   ..... и си намират с нещо друго да се занимават...

Между другото, сетих се за нещо, което преди време доста ме впечатли.
Не че агитирам някого да си пердаши детето-не ме разбирайте погрешно! Ето за какво става въпрос:

Мой приятел се ожени за американка, имат 2 момченца и живеят в България. Една вечер цялото семейство ни беше на гости. По-малкото дете тогава беше на около 2-2,5 години. Цяла вечер не миряса-дивееше, тичаше, пищеше.... добре се забавляваше, но направо ни наду главите. Майка му на няколко пъти му направи забележка-Тц! Никаква реакция. Когато хлапето попрекали тя го хвана за ръка, заведе го в съседната стая, затвори вратата и от там се чуха два звучни шамара (стаята е преходна и всичко се чува). Последва някакво тихо дъръ-бъръ-явно още малко се повъзпитаваха. След това отвориха вратата и хлапето излезе спокойно, ухилено, все едно че нищо не е било. Шамарите бяха изядени на 4 очи, никой не беше станал свидетел на унижението, достойнството му беше запазено. Много ме изкефи майката.
Пак казвам-никого не агитирам да си бие децата. Но все пак, ако пердахът е наложителен или почти неизбежен, може да се подходи по някакъв подобен начин-поне пред останалите детето да не се чувства унизено.

Нервите и не са издържали??? А какво ми ти разбира едно детенце на около годинка от шамар??? ТА значи вместо да му се обесни какво може да се прави и какво не - ПРАС - ШАМАР ............  
Добре че не всички разсъждават така.
Ако тука в Норвегия някой си зашлеви така детето - ще му се отнемат родителските права като нищо..... И тогва - Довиждане детенце!! А да не говорим и за останали последици......
Нали уж към Европа вървим, а какво се получава накрая ????

о моля те
ти се изкара егати светицата!!!!!
РОДИТЕЛИТЕ СЪЩО СА ХОРА И ГРЕШАТ! ВСИЧКИ ИМАМЕ НЕРВИ!
гледай си децата както прецениш, не съди другите - не си Господ.

е тва е. спестете унижението на децата. те най-вече от това се засягат!

ха ха ха.... Съжалявам но повече хич няма да ти отговарям.
Щом си ти е такова мнението / ОК!
Моето мнение няма да се промени от това или онова  

А за светица - не съм!! Но нервите си ги пазя за себе си    .. Не си го изкарвам на другите когато на мен ми е криво........  

Ти обаче също не си Господ..... Да не ти става криво от това че не всички разсъждават като теб??? Защото ако ти разсъждаваш така - не означава че всички трябва да са съгласни

се ми е тая кой как разсъждава
но се дразня, когато някой осъжда някого заради нещо, което случайно е видял.

Когато ме ядоса - викам, а той ме гледа като котето на Julie. Мъчно ми е да го бия
Пляскан е през ръцете, но рядко. По лицето никога не бих го ударила.

моята щерка като се карам и ми отговаря

Оги още е малък да отговаря, но си представям какво ме чака  

Ами да .......    .. И моите ми отговарят... че и двамата.....Понякога се чувствам просто безсилна... и просто подминавам темата  

а мен ме заплашват: "не ми се карай, че ще кажа на тати да те набие"

ха ха ха .. това обра точките    
Айде вече стига по темата ..........
Аз слагам точка  

Е, нормално е... А както вече писах, на мен и на бой повнякога ми налитат.../научено от ДГ/


Цитат Vivi: След това отвориха вратата и хлапето излезе спокойно, ухилено, все едно че нищо не е било.

И моята е така след като я опердаша... Просто детето си има нужда един път на 2-3 месеца и от по-груби възпитателни мерки.
Пак казвам, че не съм привържаник на боя и бия само когато съм поставена в патова ситуация и не виждам друг изход.
Нали поговорките отразяват народната мъдрост, събирана през вековете? Какво ще кажете тогава за тази : "Бий дупе, за да не биеш дупище"

Мен никога не са ме удряли, но родителите ми са много спокойни хора... Аз обаче се усещам от време на време, че се нервирам за глупости - примерно че си е навряла ръката в купичката с пюрето и след това си е пипнала главата, дрехите или столчето... Знам, че не си струва да се нервирам, но какво да се прави, такава ми е натурата. До сега никога не съм я удряла, но се чудя дали някога няма да ме докара до там. Ако се случи, сигурно ще умра от угризения.

Мен ме наскачват най-вече като я видя да прави нещо опасно, например да се върти около контакта - макар че е обезопасен или има нещо включено, ще отидем някъде, където няма да е... И ако след много 'не' пак посяга - е как да не я шляпна през ръчичката? Тя, разбира се, се обижда, вдига я нагоре и плаче, но по-добре така, отколкото да стане беля...
Това с пюрето наистина е ужасно изпитание за нервите - но мисли положително, бебето се учи да се храни само!
За необръщането на внимание на писъците на малката - ако знаеш само колко дълго може да издържи! Или колко метра може да ми се влачи вкопчена в краката, когато иска да я вдигна! Аз винаги й угаждам, когато става дума за подобни неща, но като съм омазана до ушите с нещо или пък не мога да прекъсна каквото правя, как да я вдигна? И пак - писък. Вече имам трайни мазоли на ушите.
А иначе - братовчедка ми има момиченце на 2г 10м. Доста често й се кара и я пошляпва по дупето - не говоря за бой, а за пошляпване. Не го одобрявам, и аз имам чувството, че детето нарочно започва да прави още по-напук в отговор. Старая се, като имам техния пример пред очите си, минимално да се карам и да пляскам - особено последното.
И друго - моите роднини постоянно се карат пред детето. Това им е почти маниер на разговор - с крясъци и викове. и пред външни хора (нас) се карат. Това също не го разбирам. За външните хора как да е, но мисля, че вреди на детето да вижда такива отношения между родителите си. Не казвам, че не се обичат, напротив. Но много често вместо да говорят, викат един по друг.
Винаги се опитвам да държа семейните разправии под контрол. Никога пред външни хора, и ако се случи пред детето, да не надвишаваме повишен тон - без крясъци. Предпочитам да отложим, ако можем, докато спи.

Според мен възпитателният ефект на боя е много съмнителен, но пък човек трябва да има слонски нерви, за да не се изкуши поне веднъж да напляска малките дяволчета. Имало е случаи, когато съм искала да го хвана и да го изтискам като мокра кърпа /сина си де/. Като кажа на мъжа ми, той "Как можеш да говориш така, той е нашето слънчице". Слънчице, да, докато не ти се качи на главата и не започнеш да се чудиш на кой свят се намираш. Не одобрявам шамаросването, но си признавам, че и на мен ми се е случвало. Горе долу същото е и с крясъците - май няма много полза от тях. Само се нервираме всички - и детенце и тези около него. При нас най-добре действат наказанята /след като ен-кратните обяснения и хилядите приказки са останали без ефект/.  Най-страшното и обидното нещо за сина ми е да бъде изпратен сам в стаята си, всъщност в която и да е стая - само като му кажеш "отивай еди къде си, наказан си" и става най-доброто дете на земята . Е, опита се няколко пъти да се прави на мъж и да ми се пъне като ми отговаря най-нагло "НЯМА", но пред заплахата да бъде зкалючен и да стои неизвестно време там, вече предпочита да отива сам, да постои малко и да дойде с най-тържествени обещания от рода на  "няма повече така да правяяяя   "   А навън действат наказания от типа на: ще "останеш без десерт" или "видя ли още веднъж, че правиш така се прибираме вкъщи" или "ще прибера всички филмчета" и т.н. Важното при една такава ситуация е да не си изпуска нервите човек, защото съм забелязала, че колкото повече се нервираме, толково повече дребосъчковците  правят напук.

Аз като бях малка и моята майка на всяка дума само ми повтаряше «ами виждаш ли шамара» .... или пък «ами шамари» ....... или пък «стига си правила така че ей сега ще грабна метлата / точилката» ........................          ...... Аз друго освен това не знаех        
..........и тога да си кажа само ме озлоби срещу нея..... нищо добро от това не излезе  ...........


         

е тва си е тормоз
никога не говоря така на Теди

Да - тормоз си е.....
Сега разбираш защо съм толкова против едно даже съвсем малко пляскане през ръчичката................
Моите деца никога няма да изживеят това което аз съм изживяла  

Мен пък никога не са ме били /поне от когато имам спомени/.... и не знам колко е лошо...сигурно за това си го позволявам понякога ....Все се заричам, че повече няма да го правя, но ...

Мен пък майка ми ме е потупвала от време на време. Били са единични случаи, в които определено е имало защо. Това не ми пречи да твърдя, че ме е възпитала така, както ще се старая с всички сили да възпитам и моите деца. Често й благодаря за това, и виждам сълзите на радост в очите й.

Аз също съм яла бой, но това не ме кара да мразя родителите си. Просто защото не е било в степен на тормоз, както при Кристал97.
Всичко е много индивидуално и зависи, както от темперамента на родителите, така и от темперамента на самото дете.
Аз, например, си спомням, че от добро НЕ разбирах, просто не го приемах като забележка, а само като добра приказка.     Продължавах да върша простотии, докато не ми се заявеше с много сериозен тон/крясък/шамар, че това не бива да се прави. Абе изрод съм, и туй то.     Явно съм плачела за бой и как не съм ходела насинена непрекъснато не знам. Добре че засега моето дете много вдява на обяснения, които обаче траят по 30 минути. Понякога си проси пошляпването, но между пошляпване и побой има ОГРОМНА разлика, дайте да се разберем. Освен това, напоследък преминавам към тактика "сърдя ти се" с "няма да играя с теб", която се оказва често доста успешна.

Крясъците и шляпането, не искам да си мисля, че някой си позволява повече с толкова малки и слаби същества, са израз на неспособността на родителите да се контролират и да реагират адекватно. Децата, както писаха други мами, в тази възраст се опитват да видят докъде могат да стигнат и къде са границите. Така опознават света и как да контактуват с околните. Какво ще разбере едно дете от бой и крясъци - че не трябва да прави еди какво си защото ще му се крещи или ще го заболи, че родителите са силните и така си налагат волята, че е нормално хората да си крещят и да се бият щом родителите бият тях. По-добре 100 пъти да му се обясни с думи прости, отколкото да се прилагат такива методи. Някой писа, че братовчедче е на 4 г и не е бито защото е изпълнително и има респект. Значи може и без бой и крясъци да се постигне. След 1г започват трудно време за децата, дотогава те си мислят, че са част от мама. След това започват да се изграждат като личности и като всяка личност искат да си имат свое пространство и уважение. Не могат да разбират всичко каквото им се казва, не могат да кажат какво искат и какво ги притеснява, не могат да се изразят и не знаят какви са нормите на поведение. Аз си мисля, че за тях е още по-трудно отколкото на родителите. Ако на всяка стъпка чуват "не", това ги разстройва и започват да си мислят, че правят всичко грешно. Уморяват се и започват да се  както се казва да правят напук. По-добре да им се даде някакъв избор да решат нещо сами - да си имат кътче, където да разхвърлят, като дойде време за лягане - сега ли искаш да си легнеш или след 5 мин, при обличане - 2 чифта чорапи и тези ли избираш или тези, да се обезопасят домовете и да се вдигнат и скрият неща, за които не може да им се обясни защо да не се пипат, че се било изцапало - то не разбира, ще го избърше мама или тати и ще го смени, какво толкова, да не му се казва ти си лошо, а ти направи лошо нещо и да се обясни кое е лошото, ако крещи, по-добре излезте от стаята и се успокойте, след това се върнете и поговорете спокойно с детето без да отстъпвате, така ще дадете пример, че крещенето не е начин да се постигне нещо. Няма деца, които да не ядосват родителите си, всеки родител има проблеми с децата си в някаква степен и то си е напълно нормално. Това си повтарям аз.

Права си, anan.

Айде и аз да се включа към родителите-изверги  

Първо малко ретроспекция.
Мен са ме били като малка (и не чак толкова малка), но....
Огромната разлика между майка ми и баща ми.
Майка ми ме е плескала като малка и винаги е имало основателна причина. Винаги съм разбирала защо ме е напляскала.
Баща ми пък ме пребиваше и то до доста късна възраст... говорим за тежки побои (вкл. чупене на нос и т.н.), като в повечето случаи е било за глупости - просто защото е нервен и аз съм му казала нещо на криво или пък алкохолът е бил в повечко.
В резултат - обожавам майка ми - тя е тази, която ми е дала всичко, родила, възпитала и ме е направила това, което съм. До ден днешен е най-близкият ми приятел.
Баща ми... предпочитам да не говоря... все пак ми е баща.

Относно моите деца.
Пляскането по ръка или дупето не е табу вкъщи.
И каката като малка е била пляскана, малкият - също.
Два пъти до сега Ади е яла по-сериозен бой - 1 по дупето и 1 път шамар. И двата пъти беше достатъчно голяма (на 5 и на 6 г. и половина) и МНОГО виновна. После и аз се чувствах виновна... но и двата пъти сме си говорили след това с нея и тя твърди, че знае за какво е яла бой и че наистина съм права. Факт - не повтори провиненията.

Според мен едно от основните неща при възпитанието (в случая не говоря за пляскането) е постоянството - едни и същи реакции при едни и същи ситуации, независимо от емоционалното ни състояние в момента.
За децата е важно да има точни правила и точни граници, така за тях е много по-лесно да разберат кое е разрешено и кое не, какво може и какво не.
В момента, в който родителите не са сигурни или пък реагират по различен начин в зависимост от това дали са изнервени и уморени или пък спокойни и отпочинали, то тогава децата започват да се объркват, а в по-късна възраст започват съзнателно и тенденциозно да тестват моментната ситуация.

Също така, според мен, много важно нещо е консенсуса между родителите... поне пред детето.
Разбира се, възможно е по даден повод майката и бащата да са на различно мнение относно това дали нещо да се разреши или не, но никога това не трябва да се разкрива пред детето. Противоречията между родителите трябва да се изясняват насаме и никога пред детето.

Може и да съм права, може и да не съм.... считам, че за моите деца подходът е правилен и поне при нас изключително важи поговорката за "бий малко дупе..."  Колкото повече порастват, толкова по-лесно се разбираме и не се стига до противоречия, камо ли до крайности.
С изключение на двата описани по-горе случая, каката не е пляскана от 3 годишна възраст. Като гледам май брат й ще забрави пляскането горе-долу по същото време... сега е на 2 г. 8 месеца и е почти разбран човек.
И като последно, че стана много дълго, искам да спомена, че в нашата къща никога не са премахвани опасни и чупливи предмети, цветя, саксии и т.н., включително контактите (с изключение на детската стая) не са обезопасявани. Предпочитам децата от малки да свикнат, че има граници и правила и те важат за всички.
Според мен изолирайки ги, позволявайки на децата всичко, премахвайки всички неща, които те не трябва да пипат, то рано или късно настъпва един момент, в който е много трудно да се обясни, че в живота има и НЕ и че човек трябва да се съобразява.

Mamma е написала точно това, което смятаме да направим с мъжа. Ще видим как ще е на практика, по книгите всичко изглежда лесно. Благодаря, обнадеждена съм.
Лично аз не си спомням да съм удряна от хората, които са ме възпитавали. Нито съм била заплашвана с шамари.
Мъжът ми също, но при него със сестра му е действало заплахата. Имали са страх от боя. И тъй като никога не са били бити, са го имали като нещо много страшно. Но това действа за по-големи деца, не при 2-годишни хуни.
Ще видим ние какви ще ги сътворим.

Аз не казах че ги мразя, а че не Я  обичам...... Уважам ги и двамата че са ми родители, но истинската привързаност и любов (особено към майка) я няма.....
Сташно ме е тормозила до късна възраст..... да не кажа че беше докато не се ожених и се изнесох от вкъщи.....
И не ме боли само от това че ме е била, а по какъв начин ми е говорила и т.н................
Айде стига по темата че ми е много болна    

А не ви ли се е случвало понякога децата нарочно да ви дразнят-непрекъснато да правят неща,които знаят прекрасно че са им забранени,едно след друго.Вие правите забележка,повишавате тон,но накрая просто не издържате...и в такива случаи след като я накажа или щамаросам по дупето,тя просто става друг човек.Сякаш нищо не е било преди това.Е,какво мислите за това?
Аз избягвам много да я шамаря,защото после ми е криво и гадно.Като е нетърпима я завеждам в другата стая и я оставям там да се нареве.Ако не помогне-наказвам.Но много викам,чак понякога аз не мога да се трая

Понякога децата като не получат внимание, когато искат, се научават да правят бели само и само да го получат, дори и да е пляскане и наказание. Да не би да е това при вас?
В предишния си постинг съм пропуснала, че децата особено най-малките имат нужда от поощрение с какъвто ритуал си има в семейството . По този начин се научава да разграничава нещата - добро и лошо. Като за лошото пак си има стандартна процедура . Аз се радвам когато маймунката изврещи и дойде да ме вика за да ми покаже белята. Знаейки, че е направила нещо нередно и чакайки в лек уплах как ще реагирам. Казвам и че ето на тя сама е разбрала, че не е хубаво и че не би трябвало да го прави, че мама не се сърди. Не искам да я е страх от мен, искам да запази доверието си към мен. Мен много ме беше страх да кажа като дете, че съм направила беля. Не съм бита, наказваха ме да стоя зад вратата по не знам колко си минути. Но не мога да си спомня защо ме беше страх, това водеше до влошаване на нещата в опит да се прикрие белята.
Мисля, че Мамма е права за изработения модел на поведение от страна на родителя. Всяка смяна в поведението на родителя води до объркване на детето.
Аз имах такъв проблем - детенце имаше разстройство 2 месеца и не можеше да спи, същото беше и за мама. Прекъснатият сън ме направи раздразнителна и неспособна да и дам вниманието, което преди получаваше - сутрин 1 час игра и четене на книжки, вечер същото. Друго правим не правим това си е било винаги. Резултат - не ми даваше да и сменя памперсите/аз писах по форума за проблема с молба за съвет/, не даваше да и режа ноктите, не искаше да я преобличам и други все подлудяващи. В момента, в който успях да се понаспя, се върнахме към стария начин на прекарване на деня , тя спря с тези реакции.  
Човек не може винаги да има готов отговор за всичко и винаги да е подготвен. Като не мога да се оправя, ровя из нета и намирам отговор на много въпроси - защо си пъхаше всичко в устата, защо си играе с храната, защо повтаря нещо, което аз правя, как да реагирам и защо тя прави нещо... Търся и мнението на съпружеското тяло, понякога е много полезен . Даже питам във форума и винаги се намира някой да предложи нещо . Понякога като си легна и се сетя за моя реакция спрямо нея, се обвинявам и обмислям тактика в случай на повторение.
Извинете ме за дългия постинг и ако не съм намерила най-добрия начин да споделя какво мисля.

Аз не бия моите деца, въпреки, че понякога направо незнам как се въздържам. Голямата е на 17, а малката на 2г6м.
Има една страхотна книга - "Изкуството да бъдеш родител" на д-р Фицкхю Додсън, издателство "Колибри".
Имаше я за много кратко в ДаНет, аз от там си я купих. После търсих за брат ми и я намерих само в книжарницата на издателството на ул "Ив. Вазов", близо до бул. "Левски"
"Прогледнах" за много неща и приемам по-спокойно предизвикателствата.

Да, само дето детето не е мебел, има си крачета и като излезеш върви подире, реве и се надува...щото какъв е ефектът от това да си реве сам в стаята...явно твоето дете е много послушно...щом си стои самичко, докато ти се успокоиш...

ох...извег или не, ето че Елина пак изяде боя по дупето. И как да не го изяде! всеки ден си говорим как бебето само се гали, защото е мъничко и тнт...как каквото му направи тя на бебето, това ще и направя аз на нея, та по-добре да гали Диана....

и вчера както и се радва....ПРАЗ...една глава на Дана...е така за експеримента...Дана ревна яко...след секунда и Елина ревна. Сигурна съм, че е разбрала защо, де.. пък и бяхме само трите...но това с насилието на по-малките е просто ужасно. Веднъж я ухапа по бузата зверски, защото и било скучно и искала Диана да плаче, а не само да спи!:)....

Все пак...мисля че от пляскане по дупето до побой разликата е огромна...пък и много си зависи от ситуациата.

Категорично съм против боя, пляскането, шамаросването като възпитателно средство. Имам дъщеричка на 1г.11.м., т.е. възрастта на отрицианието, понякога по цял ден чувам "Не", "Не", "Няма" и т.н. Това, което е ефективно при нас е даването на алтернатива, мисля, че Anan, е писала за подобен подход. Не забранявам категорично /освен ако не се касае за застрашаващи сигурността дейности/, а давам възможност да избере - часа за спане, вида на храната, къде да отидем в парка, на какво да играем у дома. Случвало ми се е да й викам - когато съм много уморена от работния ден, имам много домакинска работа, но да пляскам, шамаросвам - никога. Добре, че съпругът ми е много търпелив човек - когато усетя, че ще изляза от контрол, му я поверявам и отивам да домакинствам на воля.

Има голямо значение и колко голямо е детето. Мисля, че всеки ще се съгласи, че да пердашиш едно "бабе" на 1,5 - 2 г. няма голям смисъл. Ясно е, че то все още не може да се ориентира добре в по-сложните ситуации и грешките му не винаги са умишлени. Не си спомням да съм пердашила дъщеря ми в такава "крехка" възраст, но сега, когато тя е на 4г. има случаи, в които това си е напълно наложително. Тя много добре разбира какво може и какво не, много добре знае, че не може да ми държи тон и да спори с часове с мен. И обикновено го прави... Но има моменти, когато както се казва "сама си проси боя". Нямам нищо против да прилагам и друг метод, но просто не става. Ако и забраня нещо, което харесва,  не и прави впечетление - просто му намира заместител. Ако се опитам да я накажа да поседи сама в стаята си пак не става - трябва да я заведа насила там и да държа вратата затворена, защото тя вика и удря по нея и по всякакъв начин ми показва, че не възприема това наказание като заслужено. /Докато след малко пердах е буквално доволно, любвеобилна и готова за "сътрудничество"/.Пак подчертавам, че до бой стигаме много рядко.

Аз съм на принципа,че боят не е средство за възпитание,но помага!!

Не бия. Ако ме ядоса, както оня ден докато чистих цялата къща и бъркаше най-нахално в кофата с разтвора за почистване на паркета, аз го дръпна от там, той пак. Нахално човече от рода на: ако го изгонят през вратата ще влезе през прозореца. Като си науми нещо, то просто трябва да стане. Няма средно положение. Накрая го затворих в хола докато чистех останалата част и го заварих да си чисти ушите с двете клечки употребени вече   бях ги забравила да ги изхвърля , той се кротнал и си намерил занимание
Накратко: боят не помага. Съдя от собствен опит. Боят озлобява и те кара да свършиш нещото ама просто задължително, просто защото са ти казали да не го правиш. На пук.

Ooooo, tuk zapo`na da se gowori za БОЙ, а повечето майки споделиха за леко пошляпване. Едва ли има пишеща тук майка, която да бие детето си до посиняване. Хайде да правим разлика, моля.

 

ТриНиТи, Афродита, хора....никой не си пребива децата.
Но когато след като са ми излезнали мазоли на езика да повтарям нещо, акто например, че бебето не се удря, хапе и не му се бърка в очите.....а точно нещо такова се свърши...ами трябва да ви кажа, че точно шамарчето по дупето върши работа.


Трябва и нея да я заболи, за да разбере, че и другите ги боли, когато ги напада така....
Колкото до психологическата травма...няма такава. Тя много добре знае какво и защо се е случило...

Тринити ви го е казала: НАСИЛИЕТО Е ФОРМА НА БЕЗСИЛИЕ!
Колко е тънка границата между пошляпването и боя :

Ти май не си прочела ВСИЧКИ мнения, а?

Ами не е никак тънка, даже. Това са си много различни неща.
Каквото и да кажем по въпроса и аз, и ти ще си е някакво упражнение в красноречие. Не може да се сравнява отношението на майката към едно дете на 1г. и 2-3 месеца и към дете на 3-4 години. А и децата от тези възрасти не могат да се сравняват. Какво разбират сега нашите двамата? Твоят Цецо и моят Иво имам предвид. Какво може да му се обясни толкова на едно дете на тази възраст? Не че са малоумни или нищо не вдяват. С какво едно почти бебе може да накара майката да се почувства безсилна?
Докато не поотраснат малко и не видим как ще се държим ние, по-добре да не бързаме да съдим.

Обръщали ли сте внимание как животните се отнасят към малките си? Случва се да ги пернат с лапа, леко да ги захапят за вратлето, но НИКОГА едно животно няма да нарани сериозно малкото си, както за жалост се случва при хората.
Ние разполагаме с езика, като изразно средство и поради това трябва по-рядко  да прибягвами до физически наказания.
Думите обаче, могат да причиняват понякога много по-голяма болка от едно шамарче например.
Всичко е относително.
Ако кажеш на едно дете, че няма да го обичаш повече, ако продължава да прави така, мисля, че ще го травмираш много повече, отколкото ако го шляпнеш по дупето.

     

ей за туй иде реч!    
След време пак ще си говорим - запомням темата!  

Аз вече няколко (теми) запомних

ами...това е нещо, което НИКОГА не бих казала на децата....
каквато и беля да направи...дори след като я шляпна по дупето и обяснявам после, че много я обичам.

а и какво се разбира под "насилие"???
вече уточнихме, че между пошляпване и бой разликата е огромна..не е никак тънка границата.
Гарантирам ви, че ако видите как голямото дете захапва зверски малкото бебе...няма да се иска просто да поговорите с него....

В една книга бях чела обяснението на една майка, как когато синът й много я ядосал, му казвала "Мама много те обича, но точно сега не те харесва".

И аз съм на мнение,че на децата трябва непрестанно да се показва и доказва обичта на родителите към тях. Те имат невероятна нужда от това да знаят,че са обичани. Лекси имаше нещо друго предвид, а не да казваме на децата си,че няма да ги обичаме повече. Аз поне така я разбрах.
Реза, аз също ВИНАГИ,след като се скарам, или се наложи да шляпна дъщеря си й казвам,че много я обичам, но просто сега е направила беля, и започвам да й обяснявам нещата нататък....

Аз написах също, че съдя от собствен опит. Това прочетохте ли го : Не съм смазвана от бой, но не мисля и че съм го заслужавала в степента в която беше. Айде, карай не ми се говори.

Елфи, да си кажа, че наистина е послушна . Никога не съм и викала и не съм я шляпкала. Понякога ми коства големи усилия да се въздържа, даже веднъж ударих себе си по тиквата за да се спра, да си призная. Но то е защото съм уморена или изнервена, нямам време за себе си....ей такива, не толкова, че детето е направило нещо кой знае какво. Тя е на почти 17 м  и какво ли пък толкова голямо престъпление може да направи. Като попрочете човек това онова и вижда, че в определена възраст всички деца правят едни и същи неща и си има причина за това. Хората предлагат и подходи за справяне и аз каквото съм приложила досега работи. За съжаление това, което аз съм чела е все на английски, това означава, че е достъпно за по-малко родители. Думата Дисциплина не означавала пошляпване, а учене.
И моята ме държи за панталона, когато готвя или мия и квичи понякога, но се убедих че ако се изтърва и започна да се дърпам и да повиша леко тон, тя започва да плаче още повече и не пуска. Приема го като отблъскване и грубост от моя страна и сигурно я наранява. Затова поемам дълбоко въздух  и се започва - Ели, моля те пусни мама защото сега ....бла бла какво правя и след това ще си играем или четем книжка. Сложила съм и във всички стаи кутии с играчки и това помага. Моля я да играе с играчките, които са в кухнята, да ми покаже как дрънка шишето с камъните и такива. Детенце ме пуска и така.

Точно така. Аз никога не пропускам да кажа на детето си, че го обичам поне по няколко пъти на ден, а ако се случи да го шляпна, задължително му го казвам... Но съм чувала родители да казват големи гадости на децата си от сорта "Няма да те обичам повече", "Много си грозна", "Никога вече няма да...", "Махай се, не искам да те виждам повече" и т.н. и мисля, че едно шамарче е за предпочитане /е, най-добре нито едното, нито другото/.
И да се уточним - не говорим за пошляпване на малки деца, които още не разбират добре и не могат да изразяват точно чувствата си...

Аз пък говоря на Силвия истината. Ако не ми харесва в определен момент и казвам, че не ми харесва. Ако не иска да я среша и не дава да и оправя обутия наобратно панталон /например/ си и казвам, че несресана е грозна и че с този панталон е смешна. Ако е направила нещо, което много ме ядосва или почне да ми реве нарочно и т.н. и казвам ако иска да продължава да прави това което прави, да излезе от стаята. Или пък и казвам, че аз излизам от стаята защото не ми е приятно да бъда при нея в тази ситуация. Когато постъпи лошо и казвам ' ти постъпи лошо, като направи това и това, обиди или нарани едикой си, обяснявам и последствията от действията и. По същия начин и говоря и когато направи нещо добро...не остава незабелязано.
Че не я обичам не съм и казвала, просто защото не е истина. Но, че не я харесвам, че ме дразни и т.н....на 3 години е вече и може да прецени какво да предприеме за да промени ситуацията и отношението ми. По същия начин нямам проблеми да и се извиня, или да и кажа че съм сгрешила ...
Нямам сили да се преструвам.

Флаш, никой не казва, че трябва да се преструваме. Децата с акрайно чувствителни и усещат това. Смятам,че подхода ти е правилен, но също така избора на подход зависи много и от самото дете. Ти си знаеш как твоето дете реагира в дадена ситуация, друга майка знае,че нейното дете би реагирало по друг начин. Разбира се, че трябва да им казваме,че нещото, което са направили е лошо, че са наранили някого и т.н. Аз например действам долу-горе аналогично, макар детето ми да е по-малко от твоето. Може би с по-прости думи, а понякога и с елементарни примери. И възрастта е важна,все пак, както спомена по-горе Виви.

Разбира се, че е важна възрастта...аз говорех за в момента...за конкретното дете. Права си. Това което действа при моето дете въобще не може да се приложи  при дъщерята на моя приятелка например, а са родени в един ден с разлика 15 минути. Тя има друг подход, смея да твърдя, че при мен е по-лесно, защото Сиси напоследък е много кротка и разбрана. Но пък аз съм по-строга от приятелката ми...например. Та не само децата са различни, ние също сме с различен темперамент и т.н...но всички се опитваме да правим най-доброто за децата си - така както го разбираме.

Не съм пропагандирала лицемерие. Разбира се, че и аз казвам на дъщеря ми когато нещо не ми харесва в нея, или когато ме дразни, но без да я обиждам или унижавам. Имах предвид нещо друго. Не знам как да го нарека, може би правене на ГЕНЕРАЛНИ ИЗВОДИ И поставяне на ЕТИКЕТИ.
Една майка крещеше на улицата на детето си "Виж се, виж се каква си грозна /не беше нито изцапано, нито нищо/, а то я гледаше с едни насълзени очи..Мисля,че каквато и да е причината е незаслужено, детето ще го помни дълго и няма нищо общо с това да кажеш, че нещо, което детето може да коригира във вида си /примерно рошава коса, червило/, не ти харесва.
Аз не съм била бита, но от баща ми съм чула доста ГЕНЕРАЛНИ ИЗВОДИ И ЕТИКЕТИ, в резултат на което никога не съм го чувствала истински близък и отношенията ни винаги са били повърхностни. Примерно "От теб човек няма да стане" казвано при най-малкия повод или "Аз търпя, търпя, но в един момент ще кажа край и повече няма да си нищо за мене" нямада ги забравя /не от злопаметност, просто много ме е боляло/. Когато ми каза второто си спомням, че си казах "Е, щом твоята обич е толкова "голяма", че заради непослушанието ми може да "пресъхне" не ми трябва."

разбирам те напълно...... да не ти разправям майка ми какви неща ми е говорила...... това нищо не е

     

Аз бях

Мами, знаете ли какво прочетох веднъж в едно мамешко списание? (Статия от някакъв психолог беше.) Че най-голямата възпитателна грешка било родителите да искат извинение от децата си! А аз точно това правя - признавам грешките си и се извинявам за тях. Ще дам един пример, и аз съм против боя, и аз като krystal 97 съм се зарекла децата да ми никога да не се почувстват така, както аз съм се чувствала... Но средното ми дете е с много труден характер, тя е в състояние да вбеси дори и такова хладнокръвно същество като мене - веднъж я натупах. Тя изпадна в шок от това, нашите деца не са се сблъсквали с такова отношение друг път. Аз съжалих жестоко за постъпката си, като я видях как хълца и заеква от шок и й казах, че с боя съм направила грешка и съжалявам за нея и я моля да не ми се сърди. Да знаете как му просветнаха очичките на това детенце след тези ми думи, как се затича към мене и ми се обеси на врата! И зарида в рамото ми... От всичко това и аз се разревах и така ревахме двете, а аз й повтарях, колко съжалявам за боя. Според психолога от списанието това било голяма грешка, щом веднъж родителят бил прибегнал до наказание, не можело след това да обръща на 180 градуса, трябвало да се действа последователно. Ама и аз като Флаш, нямам сили да се преструвам, в момента, в който съжаля за постъпката си, си казвам открито, че съжалявам... Вие как мислите, редно ли е да си признаваме грешките пред децата си и да им се извиняваме, или не е редно?

Твърдо съм за "ИЗВИНЯВАНЕТО' ! Нали децата се учат от нашия пример.
Моят баща никога не се извиняваше за нищо, а когато започнах да разбирам кога не е прав, това много ме нараняваше. Освен това аз също растях и най-трудната дума за мен беше "Извинявай!". Научих се да я казвам в  гимназията, благодарение на приятелката  ми. Тогава разбрах, че за да се извиниш се искат много  смелост и достойнство ! Искам децата ми да са смели и достойни хора!Да могат да признават грешките си и най-вече да осъзнават , че мама и тати са хора и също могат да сгрешат, че на всеки се случва да сгреши!

а, сега де...?
ами...аз и се извинявам, ако направя нещо без да искам...ако я бутна, настъпя, оскубя с четката...такива неща. Но винаги преди да я накажа или да и се скарам много вниматено обмислям.....и после не и се извинявам...
В крайна сметка, за да я накажа, значи е направила нещо нередно.

Само и казвам, че ми е много неприятно да я наказавам, защото я обичам и ако слуша това няма да се случва...
С татункото сме се разбрали...дори някой да не е съгласен с реакцията на другия в даден момент...да няма противоречия между нас по въпроса пред децата....после насаме си говорим.

Понякога, макар и доста рядко се случва да избухна, но мисля, че това не е фатално. В крайна сметка децата трябва да знаят, че и такива неща се случват и са нормални, че после всичко се оправя и пак се обичаме.

Не съм привърженик да се изгражда илюзорен образ на "префекните родители", които никога не се карат помежду си, никога не избухват и са вечно весели.....защото това е лъжа, с която един ден децата ще се сблъскат, а едно от най-важните неща според мен е ДЕЦАТА ДА НЕ СЕ ЛЪЖАТ....

ох, май се отплеснах:)

И аз съм за извинението. Ако съм се скарала с основание, разбира се, че няма да се извиня. Но ако това е станало по недоразумение или защото съм си изпуснала нервите ще го направя.
Човек трябва да умее да си признава грешките, защото децата много добре усещат кога са се държали несправедливо към тях и ако не получат обяснение или извинение мисля, че мъничко се отчуждават... А и аз се отнасям към детето ми така, както искам след време и то да се отнася към мен. Искам да се научи да казва "извинявай" /разбира се когато има нужда/ и това то най-добре може да научи от мен.

   И аз се извинявам, но само когато мисля, че съм сгрешила.
А иначе смятам, че ако успея да науча децата да казват "Извинявай" живота им ще е много по-прост и лесен, всеки греши, важното е да може да си признае и да поиска прошка. И имайки това в предвид винаги когато греша се извинявам, опитвам се да възпитавам с примера си.

Подобно на Rali, Лекси и Reza - да, смятам, че когато родителя е направил грешка трябва дас е извини. Ако моите родители ми се бяха извинявали, то тогава щяхме да сме наистина приятели в трудните пубертетски години, а и след това. Пак подобно на Rali, баща ми никога не си признава грешките и това ме вбесява (а и не само мен). Не желая нито аз, нито децата ми да бъдат такива. Безгрешни хора няма и колкото по-рано го осъзнаят децата ни, толкова по -добре.
За "караниците" у дома между родителите-смея да твърдя,че ние нямаме такива. По-скоро са недоразумения, които се изглаждат доста бързо, с много такт и търпение. Аз съм тази, която е склонна към избухване:oops:  , и то от около 4 месеца, т.е. откакто започнах доста стресова работа.  ..... с което не се гордея, разбира се....