Морфеа е права - това е характер. Посей характер и ще пожънеш - съдба /нали помните/....
Напълно съзнавам, че е взможно у мен да има и синдром на "нараненото дете", и посттравматични реакции и какво ли още не...Въпросът е, че аз не искам да заемам обичайната позиция на пораженец. Писна ми. Много ми писна. По-лесно би ми било да не разбирам какво става с мен и просто да мрънкам. Обаче, за щастие или не, съм наясно. И затова искам да се променя. Е, колкото мога....
Искам да съм доволна от това, което имам, а не да страдам за онова, което в момента нямам. Това не означава да не работя по въпроса за добиването му.....
Просто не искам вече негативът да взима властта в мен в каквато и да е ситуация и той да определя живота ми.....настроението ми, нагласите ми, решенията ми и т.н.
Не искам да стана малоумно-позитивна, но не искам и да съм патологично-тревожна мацка, както казва една наша съфорумка.