Качествата, които (не) бихте искали децата да наследят от вас

Не бих желала да е нервак като мен. Аз съм припрян човек, не желая и той да е такъв.
Аз съм точна и спазвам обещанията си - искам и той да бъде такъв.
Дано не наследи моята мания към чистотата и леките ми уклони към хипохондрия.

Надявам се дъщеря ми да не е затворено и саможиво дете като мен. Дано да се е метнала на баща си, той общува с лекота и има много приятели.   Не бих искала да е като мен инертна и неуверена, което зависи не само от наследствеността, но и от личния пример, който и давам, така че има какво да желая от себе си в това отношение.

Ще се радвам, ако е търпелива, спокойна, справедлива, ако обича книгите и изкуството.
Да са ни живи и здрави,
Честита Нова година   

Надявам се да е по-подредена от мен и да изпипва по-добре детайлите.

От друга страна бих се радвала да е общителна като мен.

Надявам се, да не е затворена и чувствителна като мен (май няма такава наклонност .но не се знае), да е упорита като баща си ,да обича книгите като мен и да е весела ,безгрижна и с приятен характер като баща си:)

Честита Нова Година!

Не бих искала дъщеря ми да е наследила моята чувствителност /но май е/, самокритичността, неувереността и вечния стремеж към перфекционизъм.

Много хубав въпрос. На мен също ми липсва амбиция, но не съм убедена, че искам детето ми да е амбициозно, да се стреми към някакви постижения на всяка цена. Но пък съм спокойна, защото наистина личният пример май има решаващо значение в това отношение, ако съдя по моето собствено възпитание.

Не искам да е наследила емоционалността ми свръхчувствителността, която ми създаваше проблеми в по-ранна възраст. Самокритичността е положителна в умерени дози, надявам се ако я проявява, да е в такива. Аз нерядко съм дребнава, надявам се това да не й предам. Другото вече споменато, любовта към книгите и знанието, според мен или го е наследила и от двама ни, или ще е въпрос отново на възпитание чрез личен пример. А, и инатът просто заради самият инат - дано не го е взела, че ще ни е трудно. 

Това тема за децата ли е или за психопрофил на родителите им?

Иначе - надявам се да не стане мнителен, да не може да прави компромиси, да не бъде дребнав, да не бъде мизантроп кат' майка си , да се съмнява в себе си. Надявам се да не наследява алпийските амбиции на баща си
Добре е да не наследява и хипохондрията ми, но нямам нищо против да наследи маниата ми към чистотата

Няма да е лошо ако наследи семейната чуФствителност, да обича мисленето (заедно с всичките му негативни странични ефекти), както и притежанието на отношение към детайла (в здравословен размер)

Както всяка ССФ, съм перфектна.  
Дребни неща искам/не искам. Да има нормален праг на чувствителност към болката, за да може  да изоква при нужда. Да е малко по пластична от мен (ако можете да си представите чувството за ритъм на строителен метър).  

Първото, но се получават ценни данни и за второто. 

Надявам се да е любознателна като мен, да наследи и слонското ми спокойствие 

Иска ми се стане по-постоянна - и аз като Светлица съм била записвана и съм се записвала на какво ли не, но малко неща съм изкарала до края, все ми омръзваха или се намираше друго, което да ми стане по-интересно.

Надявам се да не наследи перфекционизма ми, граничещ с обсесивно-компулсивно разстройство. А също и затвореността ми и нежеланието ми да се науча да работя с други хора.

Точно такава съм и аз и ми се иска дъщеря ми да не е.

Да не робува на авторитети и да може ясно да разграничава къде и как да си намери място.

Да не е прекалено доверчива и инатът да е в по - малки дози от моя.

Ох , нищо май няма да наследи от мен като гледам !
Освен , че е самостоятелна в училище от самото начало , че се научи да чете , пише и смята много рано , в смисъл , че е любознателна . Също и любовта към книгите . 
Но иначе е доста разпиляна ( аз съм перфекционист на тема ред ) , неорганизирана , бави се до последно и после се ядосва , че не й стига времето .
С хигиената , също малко през пръсти я кара .
Не искам да е припряна като мен , но искам да е последователна и да си гони целите до край .
Да не е толкова разсеяна и да си държи на думата .
Да не се мисли за център на вселената , а да уважава повече хората около себе си . 

Не искам да е невротичен като мен, да бъде по-търпелив и по-освободен в общуването си с хората. Ако му е спестен моят егоизъм също няма да е лошо.
Надявам се да наследи любовта ми към книгите.

Не искам да е прекалено чувствителна като мен. Бих искала да е непукистка като татко си.
Искам да е по-самостоятелна. Мен ме гледаха баби и дядо и бях доста разглезена. Също така искам детето ми да е амбициозно, тъй като за голямо мое съжаление аз клоня към инертност.

Ч.Н.Г.момичета!Пожелавам здраве на вас и семействата ви.По темата   ,аз колкото и стандартно да звучи много харесвам хлапето си такова,каквото е (вече сме на 4.3г.)-усмихнат,любознателен,откровен,перфекционист в детайлите и с вродено чувство за хумор (и двамата с баща му сме шегаджии  ),от което ме присвива корема понякога.Искам, а и го възпитавам да няма предрасъдъци към "различните"хора, да мечтае, да проявява изобретателност, да цени хубавата музика и да обича книгите.

Ох ..горещо се надявам малкия да не наследи моята притеснителност.Искам да е дебилен ,като баща си ..да се оправя на всякъде .Правя всичко  възможно  никога да не ме вижда в ситуация в която не мога да се оправя .

 
Разбирам те напълно!

Аз пък не мисля че черти на характер се наследяват.. най-често се следва пример.. идея нямам какви мои черти искам да притежава или какви черти на баща си.. той си е много различен.. понякога виждам в него съпреживяване на емоции по аналогичен начин с този, по който аз ги преживявам.. боли ме тогава, защото знам какво изпитва.. още преди да зачена обаче исках да го науча да е СВОБОДЕН.. това и е основната нишка във възпитанието ми и подхода към него..

амиии, недостатък за един - предимство за друг! Пък и детето наследява головината гени от баща си, всяко качество, разглеждано като недостатък при мен, може в комбинация с други качества да е печелившо за детето ми. Винаги трябва да разглеждаме нещата в контекст.

Бих желала дечицата ми да вземат моите шофьорски умения, да им се отдават чуждите езици (както на таткото), да са организирани (за разлика и от двама ни), самостоятелни - и двамата сме такива.
Но най-вече ми се иска да успеят (за разлика от нас) лесно да пренебрегват чуждото мнение, за да могат да живеят живота си по свой начин - и да съумяват да разграничават кога да потърсят съвет другаде, и кога да се доверят на самите себе си.
Нека не забравяме, че всяко качество може да е "плюс" или "минус" - зависи от какви други е придружено...
Дано имат късмет!   

Не искам да нямат доверие в себе си, каквато съм аз.....
Не искам да са раними и тъжни....Искам да са мъдри и силни....

Искам и двамата да наследят упоритостта и амбицията ми, комуникативността ми, както и способността да се справят сами в живота.
Определено не искам да наследят ужасната ми емоционалност, неувереност и страховете ми.

Що се отнася до таткото: искам да наследят неговата аналитичност и задълбоченост, но не и особения му затворен характер.
Има и още, но това е като цяло.

Никога не съм мислила какво искам да взема от мен като качества......
Да е отговорна, грижовна и организира, но да не е толкова крайна като мен.

Исках да вземе краката на баща си и моят задник, а стана обратното ... добре, че е момче. И че има сини магнетични очи..незнайно от кого 

Да наследи моите зъби - здрави, здрави 
Да е по-егоистична от мен. Да отстоява мнението си. Да е амбициозна. Да е по-кипра.

Да не е категорична като баща си. Да е общителна като него.

Да обича да пътува като нас двамата, на това със сигурност успяхме да я научим - направо обожава.

 
 
+ Все им/си пожелавам да са са уравновесени, умни, разсъдливи, умеещи да действат според ситуацията, самостоятелни, гъвкави, упорити, но не до безразсъдство.
Ех, ако можехме да ги "орисваме" 

От мен НЕ искам да взимат със сигурност: моята сприхавост, лесна избухливост (граничеща понякога с неуравновесеност, добре че не е винаги ..), несигурност, пълна липса на ориентация за посоките.

Аз страшно много искам да наследи моя оптимизъм и вярата в късмета и в доброто, но не прекалено, а в рамкита на нормалното. Аз съм твърде наивна, твърде много вярвам в доброто на хората и много силно се разочаровам, като видя, че не всички са добри. Ще ми се да не наследява моите, че и на баща си нервичките и двамата сме твърде нервни личности. Определено да не наследява ината на баща си, защото е прекален, но да наследи неговите способности, няма нещо, което да захване и да не завърши до край Но към момента е изключително инато и нервно /твърде силно казано, но не се сетих за по подходяща дума/ дете. О и определено да не е така разсеяна като майка си. И така....

Като гледам, сме се събрали 99% сдухли 
Май нито един от моите недостатъци не е наследил. Въобще, очертава се по-свестен тип и от мен, и от баща си  Приличаме си по това, че не се поддаваме на външен натиск и правим нещата тогава, когато сме вътрешно готови за тях и сме сигурни в добрия резултат, т.е. не сме хора на пробите и грешките. Но това не го отчитам като недостатък. Иначе... имам разни хубави качества, които ми се щеше да е наследил, ама нейсе.

Имам си една теория аз. Не знам дали е вярна. Може би да, но не и за двете (или повече) деца в семейството. Но за едното - винаги. Че повтаря грешките на майката. Затова мисля, че приказката, че внуци се обичат повече от децата, идва именно от това, че родителите виждат собствените си грешка у своите деца, насочени към внуците им. Не особено осъзнато обаче, за да се конкретизира.

Децата разбират родителите си едва когато и самите те станат родители. Майка ми е човек, който е ужасно притеснителен и страхлив за нещата от живота. Реакцията й обаче е кофти за дете - запчова да вика и да обижда в притеснението си. Сега го знам и го разбирам, но когато бях малка - не. И ужасно ме дразнеше. И още съвсем невръстна си спомням, че повтарях как аз никога, никога няма да крещя по децата си. Е, познайте дали не го правя същото сега, дето цял живот толкова ме е дразнело. При сестра ми обаче изобщо не е така.

Забелязала съм същата зависимост и при други познати, но винаги само у едно от децата, не знам защо. 

Та така. Вероятно ще направя сина и аз креслив и нервен, ама   

Разсеяна и завеяна е като мен, за съжаление. Виждам, че баща й понякога се умилява да ни сравнява, а аз се дразня ужасно много. Но, това да й е недостатъкът 

Аз пък точно обратното - откакто станах майка, съвсем не разбирам майка си  И не правя нещата, които съм се заричала, че няма да правя, правя си съвсем други грешки, честно 
П.П. Честито 

Ама, сигурно си едно дете 
Мерси 

Не, две сме, но мисля, че и сестра ми не ги повтаря 

Искам да наследи чувството за независимост,което имам аз но в по умерени граници от моето че ставам зла стане ли дума за свобода.

Не искам да е мърморко,като мен сам няма да се търпи понякога. Да не вземе моята сприхавост. Искам да вземе нежността и добрината на баща си.

Включвам се в темата, защото понякога дори ме е страх, че дъщеря ми може да вземе моите недостатъци и да ги приеме за модел на поведение 
Искам да не бъде нетърпелива, понякога сприхава и припряна.

Искам и да не вземе научната разсеяност на баща си, който макар да е добър и чувствителен човек е малко завеян и забравящ...

А относно вашата полемика, Блонди и Дона, мама цял живот живее с мисълта "да правя всичко НЕ както би го направила майка ми". Аз имам по-малка сестра, и ужасно, с годините все повече се вижда как тя е копирала мен (с недостатъците ми... най-вече с тях), а аз съм копирала (и) слабите страни на мама... Няма как, според мен да пораснеш "изолиран", особено пък при момичетата...

Изолиран е едно, да се разграничиш - друго Не е толкова трудно, особено ако не си особено близък с родителя, когото не искаш да повтаряш
Аз също имам сестра, която никога не е възпитавала децата си като майка ни.
Аз самата също след като станах родител започнах още по-яростно да обвинявам майка си за грешките ѝ.... Които както съм се заричала, така и не повтарям... и както Дона - допускам си мои собствени

Ами аз по-скоро приличам на баща си - и като качества, и като недостатъци... и виждам с годините как все повече заприличвам, но специално за грешките във възпитанието полагам съзнателни усилия да не ги повтарям. Иначе за чертите от характера е ясно, че няма как да избягаш.

Да, нали? Преди това си казваш "Абе сигурно не е имало друг начин, сигурно като стана родител, ще й разбера мотивите"... пък после виждаш, че е имало. И че ти в същата ситуация действаш по друг начин.

А вие как точно разбирате какви са грешките във възпитанието на родителите ви? Ако нещо сте оценявали като неправилно, не сте ли могли да му се противопоставите на момента? Или в зряла възраст сте си дали сметка, че еди кое си действие, е довело до еди какво си.
Аз много пъти съм се напъвала да се сетя откъде ми е дошло нещо в характера и отношението към живота, като въобще не виждам същото нито при майка ми, нито при баща ми.
Майка ни гледаше с една такава лекота, дето само мога да й завидя. А татко нямаше много отношение, просто не е от типа детешари. И въпреки това, без да е участвал много, много във възпитанието, по нрав повече мязам на него.

НЕ желая да стане толкова брутално откровена и директна, мнителна, нервак, припряна и тооолкова чувствителна като мен.   Ако може и да не е толкова разсеяна като татко си. 
Много Бих искала да има също толкова голямо сърце, да оценява различното и различните в живота, да се радва на малките неща, да е обичлива, грижовна, точна и лоялна към тези, които го заслужават, да бъде силна и борбена личност.  

Да
Обаче знаеш ли до какъв извод стигам - че човек може да се предпази от допускането на грешки спрямо детето си, такива, каквито той самият е бил преживял и знае точно какво е чувството...
За някои неща не можем да изпитаме достатъчно емпатия и си викаме "какво толкова, няма да му е толкова зле, нали са ми добри мотивите!"... ама не е така..

И все пак, едно нещо признавам пред себе си - колкото и да обвинявам майка си за какво ли не, все пак изглежда тя е била по-добър родител, отколкото нейните родители са били спрямо нея.... А най-вероятно нейните родители са били по-добри родители и т.н...

Примерно майка ми (сега ще ви шокирам), но тя твърди, че не е била целувана до 3 годишна, защото по онова време в техния край се смятяло, че "дете се целува само докато спи!" и че ако му показваш обич ще го разглезиш

Та майка ми това го е отработила
И аз все пак има за какво да и се сърдя...

Така както моето дете на мен ще има за какво да ми се сърди, ако ще да съм убедена, че му давам максимума си...

Така както неговите деца на него ще му се сърдят и т.н.

Иначе относно това кой на кого прилича - аз не мисля, че приличам на някой от родителите си. Съвсем различна съм си

Ами като малка съм усещала някаква нередност, която не съм можела да формулирам... После тази нередност се е трансформирала в отчуждение, а в по-зряла възраст съм си обяснила защо и как са се случили нещата...

И не, едно дете не може да се противопостави на момента така, че да има положителен изход проблма... ако няма адекватна обратна връзка и възможност за разбиране и тълкуване на детското поведение от възрастния..., децата просто не са достатъчно зрели, че да имат  механизми за справяне със възрастните и света им... Затова винаги и за всичко са виновни възрастните, без изключение! Твърдо съм убедена в това!
Няма лоши деца, има възрастни, които не са съумели да канализират правилно енергията им, и не са били способни да разчитат косвените знаци, които индикират проблем, а са давали погрешни тълкувания на детското поведение...

Затова и противопоставянето става безпредметно, защото изразявайки недоволството си като сърдене, отрицание, заинатяване (с каквито средства могат да работят децата, понеже нямат други), каква е ползата, ако единственото което ще се случи е да те нарочат за "лошо дете" и се държат дваж по-зле с теб, защото в реакцията ти не са видели опит за комуникация и сигнал за нещо нередно, а просто са те възприемали като един тормозилник, който го има за да ти трови живота едва ли не...

Аз явно не съм усещала нередности, с малки изключения. В ранна детска възраст. Въобще като се сетя за този период, винаги ми е едно такова топло, уютно.
А в по-късна, вече яростно се противопоставях и казвах, че еди какво си прави от мен еди каква си. Например все да се съобразявам с хората , какво щели да кажат. Не исках. И не го правех. Но това не означава, че сега не го смятам за нужно, чуждият коректив. Но има някакви неща, за които наистина нямам никакво обяснение как са се появили, понякога търся нещо назад и уж го намирам, но ми се струва, че си го измислям, колкото сама себе си да извиня.

Е, няма как да се противопоставиш. Ако майка ти например никога не е доволна от тебе и непрекъснато въздиша по чуждите деца, няма какво да направиш, освен да се отдръпнеш в себе си или да се скриеш да си плачеш тихичко.
Да.

Аз не бих искала дъщеря ми да е толкова нервна и избухлива като мен.Но пък да е общителна и приказлива като мен.Също да наследи здравите ми зъби и изобщо здравето ми,да чукна на дърво,но съм  с доста здрав организъм.Също да няма толкова страхове,като мен постоянно за бъдещето.И все пак да няма чак олимпийското спокойствие на баща си   .Понякога имам чувството ,че нищо не може да го ядоса.

Аз лично не визирам възпитание. А общуване.  

Четох преди време автобиографията на Силви Вартан, която разказваше как не си е позволявала никога да целува сина си и да показва никаква физическа близост с него. Луда и тъпа работа. Любовта никога не би могла да навреди. Ама ние сме увредени отпреди.  

Напълно подкрепям, че лоши деца няма. И е прав Наполеон, който е казал, че една майка може да направи един мъж (сина си) или велик човек, или гнусен сериен убиец или изнасилвач. Всичко идва от детството. Всичко!!!

Помня колко плюха за серийния ни убиец Лещарски - изрод, урод, не знам си какво. Обаче колко хора отчетоха как е израснал - вързан на верига, бит денонощно до безсъзнание и държан гладен до смърт, с купа с храна пред него, но извън обсега на веригата му.

Имам чувството, че е едва ли не въпрос на ... късмет, на карма ако щеш
Ето има деца, които са си дали сметка за грешките на родители си, но не ги обвиняват за нищо, напротив. Има и други, които са можели да се считат за късметлии с родители, които са имали, но въпреки това ги обвиняват и отхвърлят... Сякаш връзката дете-родител не е задължително плод на някакво общуване, а има нещо отвъд това, нещо отвъд нас, отвъд способносите ни да можем да го анализираме......

И друго - дали изобщо децата "наследяват качества" от родители си!? Дали наистина "приличат някого"?
Всеки човек е повече или по-малко темпераментен, чувствителен, отвеян, избухлив или сдържан... Половината хора са или едното, или другото... Човек намира тези качества и у приятелите си, но не казва "ех, колко приличам на най-добрия си приятел"!
Просто като се случи да има съвпадение и родителя и детето да са спокойни натури все някой ще каже "крушата не пада по-делече от дървото".
Но пък има толкова случаи, в които детето ще каже "направо не мога да понасям пасивността на майка си, затова пък аз съм толкова енергичен и активен!".
Т.е. в първия случай просто е имало съвпадение на качества, а в другия - несъвпадение. Абсолютно средно статистическо и с непознати хора може да се случи.

Имам чувството, че просто понякога много ни се искаме да си дадем обяснение за нещата и търсим закономерност и логика, каквато не непременно винаги има

Сега се замислям за моето семейство, за това на мъжа ми - ние сме 2 деца - никой на никого не прилича. При мъжа ми са 3 деца - също всеки прилича на себе си.
Това което ги кара да изглеждат обединени от нещо е по-скоро общата им ценностна система, еднаквото им тълкуване на добро и лошо, нивото на интелекта им, такива неща...

И когато става дума за "наследяване", а не за "предаване", според мен може да се говори по-скоро за таланти - например генетично така да са ти организирани нещата в мозъка и тялото, че да си предразположен да рисуваш или пееш по-добре, да можеш да се изразяваш или пък обратното - да имаш дислексия и да не можеш да възприемаш текст по обичайния начин

Когато става дума за характер, характерът е нещо, което се формира, докато си малък (че и по-натам). Т.е. спрямо начина, по който си действал предизвикваш проявлението или потискането на едни или други черти у детето си.

Така че, като обобщение може да се каже, че по-правилното заглавие за темата би било "какви черти НЕ ИСКАМ ДА ПРЕДАМ на детето си", а не какво не искам да "наследи" )

Блонди, настръхнах направо......................

Ами мен също не са ме целували. Баща ми - за да не ме разглези, а майка ми - за да не си размаже червилото. Затова сега синът ми е денонощно обмляскван и така ще бъде, докато някой ден не възроптае с мутирал глас "Аре бе, майка ми, стига си ме лигавила" 

Stelfy, често характерните черти на родителя се появяват у детето късно, примерно над 50-60 години. И все това, което го е дразнело  

 

Блонди, пепел ти на устата!

  

Имам труден характер, но си мисля, че по-лесно бих се справила и разбирала с дете, приличащо на мен, отколкото с такова с различен характер, дори и да е доста по - добър и лесен от моя. И все пак се надявам да не наследят от мен интровертността, лесната избухливост, прекаленото черногледство (или пък е реализъм?).

Абе не е точно така. Може би сходните темпераменти си пасват по-лесно, не толкова сходните характери. Ако детето ми беше сръдливо, темерутесто и злопаметно като мен, а не обичливо и прощаващо, каквото е, и най-дребните скарвания щяха да траят с месеци  Но понеже сме "огнени" зодии и двамата, някак си се предусещаме и говорим на един език, та не се стига до караници, общо взето.

Искам да наследят всичко, освен избухливия ми характер. Но, ако този избухлив характер, е цената за всичко останало, то по-добре да са избухливи.

Да, това също е интересен въпрос. Щяха ли предимствата или недостатъците ни да са такива, ако бяха изолирани? И дали силните ни страни не са всъщност подсилени и от други наши качества? Или пък обратно - нещо, което извън контекст е положително качество, но в комбинация с други характеристики вече става леко отрицателно, ако разбирате за какво говоря?

Например, да вършиш нещо с внимание към детайлите принципно се смята за предимство, но ако е съчетано с педантизъм, властен характер и желание за контрол, може да означава човек, с който много трудно се живее. 

Абсолютно съгласна. Вярно, моето е още малко и е рано да правя заключения, но силно се надявам да си расте все такава добричка, като баща си.

Све, да, звучи съвсем логично добрите страни на един характер да са такива само като част от определена комбинация, а в друга да са... нежелателни. Мен май ме спасява само чувството за хумор, иначе щях да съм чудовище за чудо и приказ.

Хмм.. интересно дискутирате 
Аз пък май съм забелязала следната зависимост - ако може да бъде наречена такава изобщо - спрямо "щетите" от възпитанието/грешките на родителите ни..
Значи, тези, които наистина са ни дразнили, или са ни оставили накаква лоша следа... след това или правим другата крайност, в стремеж да сме тъкмо обратното, или ги повтаряме дословно (дори без да се усетим понякога  ), както е писала Блонди.
Не знам кое от какво зависи, предполагам, че от собствения характерт, обстоятелства, интелигентност... и т.н. Но факт е, че едно зърно расте различно (растението слабо, или силно; по-бързо, или по-бавно) в зависимост от почвата/климата, където е посято. Изобщо не е толкова просто. Не харесвам поговорката "Каквото посееш, това и ще пожънеш.", защото е доста относително. Може да пожънеш същото - да, но и да пожънеш точно обратното... или нещо друго лошо, или какво ли не... изобщо сложно е.

Хм, може да се каже, че жънеш същото, но с обратен знак. Или пък ти си мислиш, че сееш едно, а всъщност посяваш друго, да продължа земеделската нишка.

Аз за повторението и неповторението на родителските грешки вече се изказах по-назад, исках по-скоро да споделя едно чудене, защо се получава така, че децата, които не са доволни от родителите си помнят основно грешките им и травмите, които са им нанесли, а не си спомнят хубавото, което все трябва да го е имало? Не ли?

А при родителите пък е обратното - забравят лошото и си спомнят само хубавите моменти...

Не искам да бъде припряна и инат, но отсега личи, че няма да бъде както искам аз. 

При децата нещата са първосигнални и инстинктивни. На тях по презумпция им е заложено да получават само добро и всяка отклонение от това ги впечатлява много. Помнят и доброто, разбира се, но то не дава отражение в живота им после. Отражение в смисъл негативно.

Родителят си е родител, той винаги ще прощава и ще обича детето си.

Единственото на което се надявам е дъщеря ми да не е чак толкова мързелива като мен. От другите ми отрицателни качества се надявам да успее да наследи здравословна доза инат и егоизъм, тъй като на мен тези неща ми помагат страшно много в живота.

Ох, и аз така  Мързелът като че се предава през поколение 

Дано да са упорити ,но не и инати (като мен)  .Все ми се иска да са с нормално за възрастта им килограми , аз винаги съм се борила с наднорменото тегло и все не успявам .Аз също съм избухлива , старая се при тях да се избегне.

А дали пък не е защото някои родители забелязват детето си само, когато трябва да му се скарат и не се стараят да компенсират нещата, като по този начин везната с негативите остава константно натежала... и респективно детето няма мотивация да си спомня и хубавите неща...

Примерно Стив Бидълф пише, че не е нужно на децата винаги да им харесва отношението на родители им. Може 1-2 пъти на ден да им е гадно, но ако има достатъчно много друго пълноценно прекарано време, то се трупа като фонд във банка, от който черпиш при нужда...

Което ме навежда на мисълта, че сестра ми (която е със 17 години по-голяма от мен и ми е била почти като майка), си спомням, че понякога беше много строга с мен, никога не ми е викала, обаче като заговореше с онзи смразяващ равен и нисък глас и ледена физиономия.. по-добре да ми крещеше егати ) Спомням си, че така цветно и живо ми описваше възможните опасности, които могат да ми се случат (за да ме предпази от тях), че постави чудесна основа за всевъзможни фобии.... 1-2 пъти ме е пердашила
Обаче за нищо никога не съм ѝ се сърдила... Тя ми беше идол! Винаги ми се извиняваше, ако е била несправедлива или ме е накарала да ми стане гадно, смееше се с мен, учеше ме кой изпълнява парчетата, които пускаха по радиото, учеше ме да правя шпиц и контра шпиц, да карам един трабант (на ужким), да пускам жабки в езеро, водеше ме на кино... а по-късно си споделяше с мен за първите и любови и всякакви подобни важни неща и ЗНАМ, че много ме обича...
И независимо какви грешки спрямо мен е допуснала, аз нищо от тях не считам за съществено, изтласкано е някъде назад в съзнанието ми като маловажно и дето вика Valerie - спомням си за онзи период с топлота и уют.

Пък с майка ми не стоят така нещата... сякаш няма какво да компенсира всичко онова, за което ѝ се сърдя... Така че изводът какъв е - грешките ни спрямо децата ще са простени тогава, когато сме им създали и достатъчно готини спомени с нас, към които да се обръщат, когато се наложи
Ама това май вече го писах 5 изречения по-назад

Има нещо такова, да. Просто едно и също действие през очите на родителя е било маловажно (особено пък поколението на нашите родители хич не се е втелявало за неща като евентуални психологически травми), а в мозъка на детето, който е като бял лист, се запечатва много силно. Дори да не е било непременно тормоз или несправедливост. Аз сина ми съм го наказвала само веднъж (10 минути тайм аут в другата стая), бил е към 3-годишен може би и въобще не си спомням за какво. Но понеже той го помни и ми го подмята чат-пат, го попитах помни ли причината. Оказа се, че е ударил баба си. Попитах го според него права ли съм била в случая и справедлливо ли е било наказанието, той каза "Да". Което не пречи да го помни вероятно цял живот 

Аз пък си мисля, че тук отново има значение какъв е характера на детето, независимо дали е онаследен или индивидуален. Едно от най-големите веселяци хлапета, които познавам, е системно навикван и от време на време даже и потупван. Но това не му пречи да е винаги усмихнат, забавен, веслеяк.
Синът ми, който май въобще не е наказван,  е много по-склонен да изпада във философски размисли и анализиране на света. А едно наказание,, убедена съм, би помнил много дъэлго.

valerie, да, това точно и имах предвид, комплексно и мнооого сложно е.
Едно действие може да влияе/не на един индивид еди как си, а на друг - различно, или даже никак.
И не може да се знае предварителнио и универсално - абсурд, в дебелите книги има само.. теории.... Не че те не са верни, но за жалост никак не са "мултифункционално-универсални"   за употреба

А дано.

На мен идеята ми беше, че независимо дали човек ще остане веселяк и екстроверт, то ако родителите му са прекалили с негативите, то детето ще престане да ги чувства близки по-късно в живота си, понеже фонда му с позитиви ще е празен или с нищожно съдържание...

А пък това, че децата могат да станат страхотни личности, не заради , а въпреки родителите си, е отделна работа

Напълно съм съгласна с удебеленото, тъй като го изпитвам на собствен гръб. Колкото до наследството на чертите от характера - искам да вземат от мен лесното общуване с хората, чувството за хумор и вечния позитивизъм, но в никакъв случай да не лепват несериозността ми, разточителното разпиляване на времето (а и на парите). От баща си е добре да вземат стриктното преследване на цели, устременост до краен предел, работността, но не и смятането до стотинка 

Надявам се да не е толкова наивен и доверчив като мен. Обаче, при все, че и баща му е такъв... Няма начин. Виждам го в детето си сега - много доверчиво, много наивно, смята всички за добри и за приятели.

Изобщо не ме пита - наследи ги! 

Надявам се да вземе от мен любовта към книгите.От баща си трудолюбието.Само да не е толкова непоследователен като нас ,и по-амбициозен

Моите синчета също биват рядко наказвани.Правим го най вече поради факта,че са изключително чувствителни и се страхуваме/особено аз/ да не бъдат травмирани.Единственото,което ми се ще да научат от мен и примера на татко им  е,че няма невъзможни неща стига да си повярваш!Мисля си,че личният пример оказва най-дълбоко въздействие върху крехката им психика. Имала съм примерно тежки дела в съда,за които само увереността ми,че ще се справя им е показвало как човек е добре да се справя в кризисни ситуации.Непрекъснато им соча примери от работата ми и тези от баща им,за това че стига да си вярваш можеш да направиш и невъзможното ,за да успееш.Не желая да са максималисти,но същевременно деликатно им казвам и показвам,че няма нещо,което ако истински искат да постигнат,да не могат да го осъществят..Градя в тях вяра и увереност в собствените им възможности.За мен това е от изключително важно значениеАко успея с това....значи съм изпълнила най-важната мисия на майка за мен поне.

А защо така подвеждаш децата? къде са тези хора, или поне човек, който може да направи  и невъзможното, стига дапожелае? Него не го лови време, пространство и всякакви ограничения, включително у него самия и обстоятелствата? Все пак сме хора, а не герои от приказките.

Абсолютно!
Едно е да ги насърчаваш да опитват и да дадат най-доброто от себе си, а съвсем друго - да им набиваш в главичките, че са супергерои.

И аз така мисля... може много да се сдуха човек, малоценен и некадърен да се почувства, ако вярва, че може всичко, а в един момент установи, че възможностите му са ограничени до обикновени човешки...

Сладуранка! А защо реши,че с този ми начин на мислене и поведение подвеждам децата и създавам в тях усещане,че са супер герои?Нищо подобно не правя.Само им внушавам да мислят по начин,който да ги направи доста по-уверени в себе си.Това от собствен опит смятам,че преодолява дори и на пръв поглед "непреодолими" препятствия.Уча ги да вярват,че няма неща,които да искат и да не вярват,че могат да ги постигнат.Уча ги,че ако наистина се постарят МОГАТ да ги постигнат,колкото и хората да им внушават,че това е "невъзможно и летене в облаците".А най-хубавото е,че тази ми философия вече се материализира ,изразена в техните успехи.

а, нищо, само дето ги товариш с много големи очаквания и изисквания към себе си. И когато утре, в един момент се окаже, че детето не може да постигне това, което иска, и се мъчи, мъчи, може да настане голям срив, защото изведнъж ще трябва да преглътне хапа, че няма абсолютен контрол, нито абсолютните способности. Не, Рая, доста често човек колкото и да се старае, пак не успява да постигне намисленото или желаното нещо! "Хората" винаги си приказват каквото си искат, обаче децата вярват първо най-много на родителите си, и ако родителят му казва всеки ден как може всичко да постигне, стига да се старае, детето го приема за чиста монета и кОпа ли, кОпа. Не казвам да не поощряваме децата си в постоянство и упоритост, но не и да ги възпитаваме да гонят някакви цели на всяка цена.

Както и може много да се сдуха човек,ако цял живот му е било втълпявано,че е Г-н или Г-жа Никой,съответно и резултатите потвърждават внушението.Когато бях мъничка това по един виртуозен начин/вероятно несъзнателно/ ми се втълпяваше от страна на баща ми.Сега вече съм наясно при разговорите с баща ми,че го е правил именно за да нямам кой знае какви очаквания за напред и да ми спести бъдещи разочарования.Само че с времето осъзнах,че това поне за мен е голяма грешка,защото свалих драстично и моята летва на очакванията,съответно и резултатите ми бяха незадоволителни.В момента в който подложих на съмнение тази твърда убеденост на баща ми,че съм момиче без особен потенциал.....промените започнаха.Постигнах неща,които и до ден днешен той все още не може да повярва,че съм ги осъществила.А разковничето за това беше драстичната смяна на погледа и философията ми,а именно-вярата,че всеки може,стига да си повярва.Ето за това става дума.Сега всички онези,които непрекъснато ми казваха,че това или онова няма как да стане,поради куп причини,към настоящия момент ме гледат опулено и тайничко се дразнят от това,че не се провалих в целите си-дето бяха "невъзможни".Въпрос на възприятие към нещата.Моят към моите деца е този.Вероятно другите имат различен подход и поведение спрямо техните,който също е успешен.Разбира се всеки прави своя избор и всеки е прав за себе си.

Е, ама ти виждаш само двете крайности - това пък е насаждане на чувство за малоценност.

Андариел,за много от нещата съм съгласна с теб.Така е.Не бива да ги възпитаваме да гонят целите си на всяка цена.Но когато им вдъхнеш повече увереност в собствените им сили,тези цели в повечето случаи наистина стават естествено реализируеми.Основната ми мисъл беше,че когато им се внуши тази вяра в собствения им потенциал,той се отключва в нужния момент и вероятността целите да станат факт е в пъти по-голяма.И тъй като аз съм примера им в това отношение,смятам че така е много по-добре,отколкото предварително да създам в тях усещане,че колокото и да се пънат няма да успеят да реализират надеждите си.Ето това искам да наследят от мен-вярата че всичко е възможно.А дали ще се сринат или не,ако не стане това, отново си зависи до голяма степен и от тях.Има неща,които наистина са трудно осъществими,но ги уча да не се отказват лесно,защото всеки,абсолютно всеки човек има потенциала да следва мечтите си.

Не си ме разбрала - говорех за отношението на баща ти към теб.

Просто можем да ги научим да избират битките и целите си според условията и възможностиите.

Ами, не, не може всеки! Аз като бях дете, много ми се искаше да бъда гимнастичка, ама не съм и тръгвала да ставам такава на тяхното ниво, защото беше достатъчно да се сравня с някоя от тях и да разбера, че нямам необходимите  данни - те са доста по-нисички и по-мънички от мен като телосложение. Но пък благодарение на упражненията, които правех и измислените съчетания с лентата вкъщи, се сдобих с доста хубаво тяло за тогавашното време. Ако имах майка, която ми набиваше постоянно в главата, че стига да искам, значи мога, щях вероятно да съм много нещастна, когато дойдеше момента даа се явя в залата и да ме отхвърлят (не че не отидох в залата да питам, но то беше само защото с приятелката ми вече бяхме решили да си опитамме късмета и беше срамота да се отказваме). Но пък започнаха да се разкриват други интереси у мен, които родителите ми поощриха, защото са усетили и видяли, че "има хляб" в мен. Малко е тъп този пример, но за това се сетих в момента.
 Дори хищните животни не преследват всяка плячка само защото са гладни, а преценяват какви са шансовете им.

Значи говорим за едно и също,но вероятно имаме разминаване в превода. Примера,за който описваш е много точен. Защото и моите деца са искали да кажем определен спорт,записвали са се,повярвали са,че това е техния спорт,но в последствие сами са установявали,че не е точно това,което истински са искали.Те сами се отказваха в последствие,но не защото аз съм им набивала канчето,че не са за това,а защото във времето сами са се убедили,че това в крайна сметка не е истинското им влечение.В тази възраст те търсят,изследват,експериментират и т.н и това няма нищо общо с представата,че ако искат нещо истински и много силно биха могли да го постигнат.Просто не го искаха.Харесваше им,но усещаха,че нямат данни за това и съответно нямаше никакви драми.Аз говорех за това да им внуша,че ако желаят нещо истински и дълбоко вярват,че могат да го постигнат,ако го желаят страстно ще намерят начин как да стане,стига да си вярват.Не ми се привеждат примери в тази посока,защото ще излезе като самохвалство,но наистина действа поне при моите деца.

Мисля, че последните няколко странички в подтемата подсказват да си създадем нова тема, озаглавена "Какво не мога да простя на родителите си".
Или предложете по-меко заглавие, и да се преместим там...

Рая, от прочетенето засега не виждам нищо за възможностите на децата, а само за твоите и на баща им. Вярата е нож с две остриета, всеки го знае! Личният пример е ясен, но и той е нож с две остриета. Крайностите не са добър избор за нищо.
Да вярваш и тогава да постигнеш невъзможното - малко на фанатизъм ми звучи.  


Сладуранка??? Така се обръщат към другите комплексираните личности с чувство за собствено превъзходство.  
Внушаваш казваш сама. Никое внушение не е добра идея. И определено има непреодолими препятствия. Има неща, които не зависят от нас и с нищо не можем да ги променим. И победите в съда нямат нищо общо. За мен е важно детето да знае, че нито аз, нито баща му, нито то са център на Вселената и че има неща, които се случват и не можем да променим. И те нямат нищо общо с това кой доколко ще се образова, ще се реализира и ще печели пари.


Типичните комплекси насадени от родителя, се обръщат от ощетеното дете в другата крайност към неговите деца. Не им правиш услуга, повярвай ми. Неслучайно има нещо наречено златна среда. Надскачането и принизяването не са сред нея, както е било и е в двата твои случая, съответно с децата ти и баща ти.


Противоречиш си с първия пост