Качествата, които (не) бихте искали децата да наследят от вас

Просто можем да ги научим да избират битките и целите си според условията и възможностиите.

Ами, не, не може всеки! Аз като бях дете, много ми се искаше да бъда гимнастичка, ама не съм и тръгвала да ставам такава на тяхното ниво, защото беше достатъчно да се сравня с някоя от тях и да разбера, че нямам необходимите  данни - те са доста по-нисички и по-мънички от мен като телосложение. Но пък благодарение на упражненията, които правех и измислените съчетания с лентата вкъщи, се сдобих с доста хубаво тяло за тогавашното време. Ако имах майка, която ми набиваше постоянно в главата, че стига да искам, значи мога, щях вероятно да съм много нещастна, когато дойдеше момента даа се явя в залата и да ме отхвърлят (не че не отидох в залата да питам, но то беше само защото с приятелката ми вече бяхме решили да си опитамме късмета и беше срамота да се отказваме). Но пък започнаха да се разкриват други интереси у мен, които родителите ми поощриха, защото са усетили и видяли, че "има хляб" в мен. Малко е тъп този пример, но за това се сетих в момента.
 Дори хищните животни не преследват всяка плячка само защото са гладни, а преценяват какви са шансовете им.

Единственото,което ми се ще да научат от мен и примера на татко им  е,че няма невъзможни неща стига да си повярваш!Мисля си,че личният пример оказва най-дълбоко въздействие върху крехката им психика. Имала съм примерно тежки дела в съда,за които само увереността ми,че ще се справя им е показвало как човек е добре да се справя в кризисни ситуации.Непрекъснато им соча примери от работата ми и тези от баща им,за това че стига да си вярваш можеш да направиш и невъзможното ,за да успееш.Не желая да са максималисти,но същевременно деликатно им казвам и показвам,че няма нещо,което ако истински искат да постигнат,да не могат да го осъществят..Градя в тях вяра и увереност в собствените им възможности.

Сладуранка! А защо реши,че с този ми начин на мислене и поведение подвеждам децата и създавам в тях усещане,че са супер герои?Нищо подобно не правя.Само им внушавам да мислят по начин,който да ги направи доста по-уверени в себе си.Това от собствен опит смятам,че преодолява дори и на пръв поглед "непреодолими" препятствия.Уча ги да вярват,че няма неща,които да искат и да не вярват,че могат да ги постигнат.Уча ги,че ако наистина се постарят МОГАТ да ги постигнат,колкото и хората да им внушават,че това е "невъзможно и летене в облаците".А най-хубавото е,че тази ми философия вече се материализира ,изразена в техните успехи.

Както и може много да се сдуха човек,ако цял живот му е било втълпявано,че е Г-н или Г-жа Никой,съответно и резултатите потвърждават внушението.Когато бях мъничка това по един виртуозен начин/вероятно несъзнателно/ ми се втълпяваше от страна на баща ми.Сега вече съм наясно при разговорите с баща ми,че го е правил именно за да нямам кой знае какви очаквания за напред и да ми спести бъдещи разочарования.Само че с времето осъзнах,че това поне за мен е голяма грешка,защото свалих драстично и моята летва на очакванията,съответно и резултатите ми бяха незадоволителни.В момента в който подложих на съмнение тази твърда убеденост на баща ми,че съм момиче без особен потенциал.....промените започнаха.Постигнах неща,които и до ден днешен той все още не може да повярва,че съм ги осъществила.А разковничето за това беше драстичната смяна на погледа и философията ми,а именно-вярата,че всеки може,стига да си повярва.

Не бива да ги възпитаваме да гонят целите си на всяка цена.

Рая, от прочетенето засега не виждам нищо за възможностите на децата, а само за твоите и на баща им. Вярата е нож с две остриета, всеки го знае! Личният пример е ясен, но и той е нож с две остриета. Крайностите не са добър избор за нищо.
Да вярваш и тогава да постигнеш невъзможното - малко на фанатизъм ми звучи.  

Блонди,възможностите на децата,които се проявиха не ги виждаш,защото не изпаднах в детайли като доказателство,че този начин на възпитание определено действа.А нашите възможности с татко им за тях служат като пример за това,което се опитваме да им предадем като послание.Изобщо не съм съгласна,че личния пример е нож с две остриета.А колкото до крайностите....съжалявам,че ти ги възприемаш по този начин.За мен не е крайност да възпитам у децата си нужната доза самоувереност и вяра,че могат да постигат онова,което желаят.
За фанатизма-дори и да ти звучи по този начин,нека е така за теб.Това си е твое право.За мен да вярваш,че е възможно да постигнеш и "невъзможни" неща не е фанатизъм,защото подкрепям напълно мисълта,че всичко е възможно за този,който вярва!

Сладуранка??? Така се обръщат към другите комплексираните личности с чувство за собствено превъзходство.  
Внушаваш казваш сама. Никое внушение не е добра идея. И определено има непреодолими препятствия. Има неща, които не зависят от нас и с нищо не можем да ги променим. И победите в съда нямат нищо общо. За мен е важно детето да знае, че нито аз, нито баща му, нито то са център на Вселената и че има неща, които се случват и не можем да променим. И те нямат нищо общо с това кой доколко ще се образова, ще се реализира и ще печели пари.

Епитетът "сладурана" беше напълно сърдечен и искрен.Изводът,който правиш от този епитет по отношение на това дали съм комплексирана или не,както и този,че имам усещането за себе си като личност,която се възприема като повече от другите наистина са далеч от това,което съм в действителност.Разбира се аз нямам нищо против да направиш тази интерпретация за мен без да се засягам.Но съм длъжна да отговоря на словесното предизвикателство,за да посоча моите аргументи.
Относно внушението като такова.Отново изразявам несъгласие по този въпрос.Има внушения,които са стойностни и си заслужават вниманието като това да се опитваш да правиш добро,като това да имаш самочувствие за себе си като личност,както и това да вярваш в себе си и собствените си възможности.Ето за това идеше реч.Темата беше какво искате да оставите след себе си на децата си било то като качества или като внушение.Е,аз искам да възпитам в тях тези качества и мисля,че успявам.Просто е.А дали някой ще го възприеме или не ,е наистина негова воля.


Типичните комплекси насадени от родителя, се обръщат от ощетеното дете в другата крайност към неговите деца. Не им правиш услуга, повярвай ми. Неслучайно има нещо наречено златна среда. Надскачането и принизяването не са сред нея, както е било и е в двата твои случая, съответно с децата ти и баща ти.

А на този ти коментар бих искала да ти кажа и аз нещо,на което също се надявам поне мъничко да ми повярваш.Вероятно съм оставила впечатление,че съм майка,която изпада в тази крайност да възвеличава децата си до онази крайност,за която ти говориш.Нищо подобно.Нито ги превъзнасям,нито ги карам да се чувстват велики,нито пък обаче и им смачквам самочувствието и самоувереността,че могат,ако искат.Както казваш намерила съм точно онази златна среда,онзи баланс,който смятам,че им е нужен за да растат смели и дръзки.А това повярвай ми в никакъв случай не означава че ги карам да се надскачат,както и да се принизяват.Или не съм обяснила добре,или не си ме разбрала правилно.

Противоречиш си с първия пост  

Колкото до противоречието в поста ми.....за мен няма такова.Обяснявам.
Винаги съм им казвала: "Няма нещо,което да искате много силно от цялото ви същество да се сбъдне и то да не стане!Ако достатъчно силно го желаете и се стремите към него,то рано или късно ще се сбъдне.Ако не стане поради една или друга причина,значи просто не сте го искали достатъчно силно или трябва да се научите на търпение,за да го постигнете един ден.А ако не стане,въпреки огромното ви желание,значи ако то продължава да гори във вас рано или късно ще се сбъдне,стига да не се предавате и отчайвате лесно.Не всичко трябва да правите на всяка цена,за да постигнете мечтите си,но ако това е наистина,което желаете,знайте че има начин!рано или късно той ще ви се изпречи на пътя!"
Говоря им за тези неща в глобален смисъл за времето,в което вече ще са пораснали.За мое щастие обаче забелязах че тези ми "внушения" вече дават плод и сега,с успехите които постигат и в училище и в спорта и в нещата,които са си наумили да свършат.Вече вярват,че могат да направят това или онова,докато преди време бяха доста по-неуверени. Сега само мисълта,че ако поискат МОГАТ да се научат да карат ски,могат да се научат да карат кънки,могат да изгонят страховете си ме кара да се изпълва сърцето ми със щастие,че създавам в тях чувство на увереност,независимо от препятствията.

А ако един ден искат да създадат апарат за телепортация или кораб, движещ се по-бързо от скоростта на светлината или да бъдат по-успешни художници от Пикасо, или по-бързи спринтьори от Хюсеин Болт?


Къде е да се научиш да караш ски, къде е "мога да постигна ВСИЧКО!" ("само ако го искам достатъчно силно!")  

А ако един ден искат да създадат апарат за телепортация или кораб, движещ се по-бързо от скоростта на светлината или да бъдат по-успешни художници от Пикасо, или по-бързи спринтьори от Хюсеин Болт?

Мен това, което ме притеснява (ако изобщо тази дума е уместна) е, че у децата се оставя усещането, че целта е да постигнеш непременно нещо и това е най-важното в случая.
Лично аз бих акцентирала на това, че е чудесно да опитва, да се старае, да си вземе максимум като опитност, удоволствие, учене от онова, с което се захване, но дори и да не постигне максимума не е страшно, а ако го постигне това е просто един отличен бонус Smile