Качествата, които (не) бихте искали децата да наследят от вас

Хмм.. интересно дискутирате 
Аз пък май съм забелязала следната зависимост - ако може да бъде наречена такава изобщо - спрямо "щетите" от възпитанието/грешките на родителите ни..
Значи, тези, които наистина са ни дразнили, или са ни оставили накаква лоша следа... след това или правим другата крайност, в стремеж да сме тъкмо обратното, или ги повтаряме дословно (дори без да се усетим понякога  ), както е писала Блонди.
Не знам кое от какво зависи, предполагам, че от собствения характерт, обстоятелства, интелигентност... и т.н. Но факт е, че едно зърно расте различно (растението слабо, или силно; по-бързо, или по-бавно) в зависимост от почвата/климата, където е посято. Изобщо не е толкова просто. Не харесвам поговорката "Каквото посееш, това и ще пожънеш.", защото е доста относително. Може да пожънеш същото - да, но и да пожънеш точно обратното... или нещо друго лошо, или какво ли не... изобщо сложно е.

Хм, може да се каже, че жънеш същото, но с обратен знак. Или пък ти си мислиш, че сееш едно, а всъщност посяваш друго, да продължа земеделската нишка.

Аз за повторението и неповторението на родителските грешки вече се изказах по-назад, исках по-скоро да споделя едно чудене, защо се получава така, че децата, които не са доволни от родителите си помнят основно грешките им и травмите, които са им нанесли, а не си спомнят хубавото, което все трябва да го е имало? Не ли?

А при родителите пък е обратното - забравят лошото и си спомнят само хубавите моменти...

Не искам да бъде припряна и инат, но отсега личи, че няма да бъде както искам аз. 

При децата нещата са първосигнални и инстинктивни. На тях по презумпция им е заложено да получават само добро и всяка отклонение от това ги впечатлява много. Помнят и доброто, разбира се, но то не дава отражение в живота им после. Отражение в смисъл негативно.

Родителят си е родител, той винаги ще прощава и ще обича детето си.

Единственото на което се надявам е дъщеря ми да не е чак толкова мързелива като мен. От другите ми отрицателни качества се надявам да успее да наследи здравословна доза инат и егоизъм, тъй като на мен тези неща ми помагат страшно много в живота.

Ох, и аз така  Мързелът като че се предава през поколение 

Дано да са упорити ,но не и инати (като мен)  .Все ми се иска да са с нормално за възрастта им килограми , аз винаги съм се борила с наднорменото тегло и все не успявам .Аз също съм избухлива , старая се при тях да се избегне.

А дали пък не е защото някои родители забелязват детето си само, когато трябва да му се скарат и не се стараят да компенсират нещата, като по този начин везната с негативите остава константно натежала... и респективно детето няма мотивация да си спомня и хубавите неща...

Примерно Стив Бидълф пише, че не е нужно на децата винаги да им харесва отношението на родители им. Може 1-2 пъти на ден да им е гадно, но ако има достатъчно много друго пълноценно прекарано време, то се трупа като фонд във банка, от който черпиш при нужда...

Което ме навежда на мисълта, че сестра ми (която е със 17 години по-голяма от мен и ми е била почти като майка), си спомням, че понякога беше много строга с мен, никога не ми е викала, обаче като заговореше с онзи смразяващ равен и нисък глас и ледена физиономия.. по-добре да ми крещеше егати ) Спомням си, че така цветно и живо ми описваше възможните опасности, които могат да ми се случат (за да ме предпази от тях), че постави чудесна основа за всевъзможни фобии.... 1-2 пъти ме е пердашила
Обаче за нищо никога не съм ѝ се сърдила... Тя ми беше идол! Винаги ми се извиняваше, ако е била несправедлива или ме е накарала да ми стане гадно, смееше се с мен, учеше ме кой изпълнява парчетата, които пускаха по радиото, учеше ме да правя шпиц и контра шпиц, да карам един трабант (на ужким), да пускам жабки в езеро, водеше ме на кино... а по-късно си споделяше с мен за първите и любови и всякакви подобни важни неща и ЗНАМ, че много ме обича...
И независимо какви грешки спрямо мен е допуснала, аз нищо от тях не считам за съществено, изтласкано е някъде назад в съзнанието ми като маловажно и дето вика Valerie - спомням си за онзи период с топлота и уют.

Пък с майка ми не стоят така нещата... сякаш няма какво да компенсира всичко онова, за което ѝ се сърдя... Така че изводът какъв е - грешките ни спрямо децата ще са простени тогава, когато сме им създали и достатъчно готини спомени с нас, към които да се обръщат, когато се наложи
Ама това май вече го писах 5 изречения по-назад

Има нещо такова, да. Просто едно и също действие през очите на родителя е било маловажно (особено пък поколението на нашите родители хич не се е втелявало за неща като евентуални психологически травми), а в мозъка на детето, който е като бял лист, се запечатва много силно. Дори да не е било непременно тормоз или несправедливост. Аз сина ми съм го наказвала само веднъж (10 минути тайм аут в другата стая), бил е към 3-годишен може би и въобще не си спомням за какво. Но понеже той го помни и ми го подмята чат-пат, го попитах помни ли причината. Оказа се, че е ударил баба си. Попитах го според него права ли съм била в случая и справедлливо ли е било наказанието, той каза "Да". Което не пречи да го помни вероятно цял живот 

Аз пък си мисля, че тук отново има значение какъв е характера на детето, независимо дали е онаследен или индивидуален. Едно от най-големите веселяци хлапета, които познавам, е системно навикван и от време на време даже и потупван. Но това не му пречи да е винаги усмихнат, забавен, веслеяк.
Синът ми, който май въобще не е наказван,  е много по-склонен да изпада във философски размисли и анализиране на света. А едно наказание,, убедена съм, би помнил много дъэлго.

valerie, да, това точно и имах предвид, комплексно и мнооого сложно е.
Едно действие може да влияе/не на един индивид еди как си, а на друг - различно, или даже никак.
И не може да се знае предварителнио и универсално - абсурд, в дебелите книги има само.. теории.... Не че те не са верни, но за жалост никак не са "мултифункционално-универсални"   за употреба

А дано.

На мен идеята ми беше, че независимо дали човек ще остане веселяк и екстроверт, то ако родителите му са прекалили с негативите, то детето ще престане да ги чувства близки по-късно в живота си, понеже фонда му с позитиви ще е празен или с нищожно съдържание...

А пък това, че децата могат да станат страхотни личности, не заради , а въпреки родителите си, е отделна работа

Напълно съм съгласна с удебеленото, тъй като го изпитвам на собствен гръб. Колкото до наследството на чертите от характера - искам да вземат от мен лесното общуване с хората, чувството за хумор и вечния позитивизъм, но в никакъв случай да не лепват несериозността ми, разточителното разпиляване на времето (а и на парите). От баща си е добре да вземат стриктното преследване на цели, устременост до краен предел, работността, но не и смятането до стотинка