Как да отгледаме уверено в себе си дете?

хахаха  
За човек като мен, който може само патка от 2-ка да рисува, всичко над това е шедьовър. Аз си се възхищавам без задръжки.

Като цяло обаче се стремя да хваля(умерено), защото мен никога не са ме хвалили.

Изключително интересно ми беше да прочета за похвалите...аз се улавям, че в любовта и радостта си към нея много често и казвам точно общи похвали и етикети с най -...

А ясно е, че навън, особено когато тръгне на градина никой няма да й ги казва и в несъобрзителната си радост и емоция към нея вероятно може би съм й създала неверни представи.

Това го забелязвам и с целувките...сега ми обяснява, че в градината ще целува леличките и дечицата - при майка с фобия към бактерии и микроби представете си как ми действат тези нейни изявления 
И към момента обясненията, че се целуват само мама и татко и че не се целува никой по устата не дават никакъв резултат.

  Аз също май хваля общо, и с етикети , се оказва... Но тя много обича, като и казвам такива неща "На мама помощничката!" Даже на баба си беше разправяла преди време, че е "малката поНощничка"...
 Ще трябва да се информирам по-подробно.

   Виж, баба и никога не я хвали, освен ако направеното не е превъзходно.  "това дърво защо е лилаво, слънцето ти е като с очила, къща не се рисува така..." "пееш фалшиво". В резултат на което, когато е с нея дъщеря ми не ще нито да рисува нито да пее, нито нищо.

Е, това е друго и е гадничко, но такова им е поколението. Говорейки за вредата от някои похвали говорим за умереност, а не за липса на похвали. Идеята е, че детето цял живот се стреми да преживее отново възторга, на който се е радвало като дете и с похвалите е по- полезно да нправим това възможно. Ако детето чува, че е "най" вероятно като голямо ще е неудовлетворено, защото дори понякога да си "най" в нещо, то е временно. Удовлетворението идва, когато си повече от себе си вчера, а не толкова от сравнението с другите.

Много интересна тема и изключително полезна.
Много хваля дъщеря ми, за какво ли не и се оказва, че май прекалявам.  Благодаря за споделеното!

И аз се записвам с една срамежлива 6 годишна госпожица.
Мисля,че и аз малко прекалявам с похвалите.Имаме си учебник за работа у дома от преучилищната.На всяка страница ме кара да и пиша оценка.Писах няколко пъти Отличен и ми светна лампичка,че е хубаво да ползвам и оценките Добре и Мн.добре.Опитах веднъж,но тя така учудено ме изгледа...та........имам доста работа за вършене.
И при нас когато е с баба си все нещо не е наред,че даже и бабата прави нещата вместо нея.Там пък е обратно 

Записвам се и аз при вас!
Много полезни неща прочетох, благодаря!
Когато детето ви лъже как реагирате?Момчето ми е голямо  - на 12г. и си позволява да го прави.Имам чувството, че го прави не от страх, а да определи границите, в които да ни манипулира...

Моето усещане за хвалбите е, че трябва максимално да се избягват хвалбите, които звучат като оценка - красиво, страхотно, съответно  най-красиво, най-страхотно - от този род. Децата според мен нямат нужда да бъдат оценявани, а да им се покаже, че се интересуваме и възхищаваме, от това което правят. Дори само да опишем с думи, това което правят, съчетано с едно простичко "ау", примерно, (а може и без него) би им било достатъчно. Искрен интерес и задаване на въпроси - също.

А възхвалата на вродени качества като красив, умен и т.н. мисля, че са едно от най-натоварващите неща за едно дете  в дългосрочна план.

В тази връзка пък директните оценки като отличен, мн. добър и т.н. на малки деца или пък дори под формата на усмихнати или намусени човечета смятам за много вредна практика.

Това оценяване тръгна от градината.Върнаха им лятото миналогодишните учебници и там където не е работила/отсъствала е/ ме караше аз да оценявам свършената работа у дома.

Именно, именно. Ужасно е, че правят подобни неща в ДГ.

Съгласна съм, но често и самите родители настояват за това. За мен е достатъчно на родителите да се изпраща веднъж месечно информация как се развива детето по някои основни показатели, без да се занимава самото дете с оценки и тн.

   Наистина ли? Аз пък съм останала с впечатление, че в детската градина самите деца много се радват като получат пчеличка за наученото стихотворение, по английски им раздават някакви звездички  като поощрение и похвала... Иначе как биха ги поощрявали без "браво, много добре го направи, справяш се чудесно", и прочие? Доколкото знам, нито едно дете не остава без тия звездички, и намусени човечета не се раздават... Разбира се, оценки във вид на някаква скала не ползват, доколкото знам.

Между оценка и поощрение има голяма разлика. Не случайно дори по соц време до 5-ти клас нямаше оценки в училище. Важното е за децата /а и за възрастните/ да осъзнаят колко е приятно да напредват спрямо онова, което са умеели и знаели вчера, а не спрямо някакъв общо критерий. Още повече нито едно дете няма заложби или интерес към всички области по всяко време и може да бъде отблъснато от сфера, в която реално има данни.

Оценъчното общуване и при възрастните несъзнателно минава за агресия. Едно е да ти кажа, че написаното от теб много ми харесва /на мен/ и ми е много полезно/ пак на за мен/, а съвсем друго, че е отлично. Това само като пример.

  Увереността според мен се получава от самосебе си още при раждането на детето. Гушкането, целуването, говоренето на хубави неща, откликването на всяка негова потребност, колкото и досадно да изглежда на моменти. И насърчаването - дори и за най-елементарните за нас неща - от надигането на главата, изправянето да седи сядането, ходенето и качването на стълби става ей така, от самосебе си и не е кой знае какво постижение, но всъщност не ни идва наум колко време и усилия коства това на детето.  Аз поне много съм насърчавала дъщеря ми дори и в ранна детска възраст. Същото става после с храненето сам, миенето на зъбите или завързването на обувките, после - за обличането и събличането, за прибирането на играчките и т.н. и т.н. . Ние ги подминаваме или много бързо ги игнорираме, защото вече сме се научили да ги правим и сме забравили колко трудно ни е било.
И: винаги се възхищавам на това което правr, но намирам начин да й кажа  как би било по-добре, повтарям й, че я обичам, дори и когато не слуша - че дори от любов й се карам, но пак я обичам, казвам го и с повод и без повод, оставям я да вземе решение и уважавам избора й, стремя се да не правя забележки забележки пред чужди хора, но и никога не й ги пестя насаме, стремя се на е я упреквам пред чужди хора и рядко съм допускала друг да го прави,
не й давам   за пример други деца. Защото искам да е тя, да е личност с плюсовете и с минусите си в характера.

Сега като чета темата - и осъзнах, че детето ми е уверено. Дали съм дала нещо от моята увереност на нея - сега се замислих.