Как да отгледаме уверено в себе си дете?

Чудесна тема, от кога търся нещо подобно, и с толкова отзиви!
Аз също имам едно чудесно, но неуверено момченце. Вече е сравнително голям - почти 9г., но вярвам, че не съм изпуснала момента да му помогна да формира самочувствие и увереност в себе си. Странното при него е, че когато го хваля - аз или някой друг - някак пренебрегва похвлата - един вид "какво от това, не е нещо кой знае какво", дори при наистина голямо достижение.
Изпитва панически страх, че няма да го обичам, макар хиляди пъти да съм му повтаряла, че каквото и да направи, винаги ще съм до него. В тази връзка се опитвам да отделя поведението на момента от качествата - държиш се лошо, което не означава по принцип, че си лош.
Понякога като сгреши, проявява дори нещо като мазохизъм - "ела, удари ме, набий ме, нали виждаш колко е лошо, че го направих". И тогава усещам колко много го боли, че не е оправдал доверието ми... По същия начин, когато го моля да направи избор, за каквото и да е - понякога ми казва - "аз искам това, но нека вземем/направим другото, за да не те разочаровам, защото знам, че ти го искаш". Наистина се шокирам при подобни изявления. Явно по някакъв начин го задължавам, или го карам да се чувства виновен, или не знам?!? А толкова ме е яд на вменяването на вина и никога не го използвам!!!

Да, факт, че темите за увереност, сила, самочуствие са повече от тези, които питат как да отгледаме едно добро, спокойно и човечно дете. Не казвам, че едното изключва другото, но в контекста го забелязвам това противопоставяне. Някак стана по-важно детето да е уверено и силно, отколкото да е добро и човечно. Не вървят заедно. Силните са хората на деня.

   За да е спокойно и човечно ще му е по-полезно да е уверено в себе си, отколкото плахо и притеснително. Аз не виждам противопоставяне, напротив.

Само уверените и силни хора могат да са човечни и добри, Мръндарина. Слабите хора са агресивни, недорасли и очакват другите да се грижат за на първо място тях, защото са неспособни да се грижат за себе си. Казвам го с уточнението, че силата не е агресия, както често се смята. Агресията е обикновена проява на слабост, същото важи и за егоизма, при възрастните, разбира се.

Така Е!
силата НЕ СЕ ИЗРАЗЯВА В ТОВА ДА СИ агресивен ,самодоволен и зъл,а да възпиташ детето как да е силно,без да потиска срамежливостта и несигурността в характера си.
 А това е и трудното!

Бояна, напълно съм съгласна. Споделям какво е усещането ми за разбирането на понятията.

Разбирам усещането ти и съм съгласна, но добрината не се гони като цел, защото хората я свързват със страдание и мъченичество. Поне така са ни представяни тези качества от религията и културата ни. да си добър, поне за мен, далеч не означава да се принесеш в жертва, дори напротив, няма как да си добър д другите, ако не си достатъчно добър със себе си.

И за да съм по темата- за детската е увереност е важно и детето да не бъде в ролята на жертва. Това е много трудно, защото до голяма степен зависи от възможността да му подберем здравословна среда. При положение, че е трудно въобще да се намери място в ДГ, например, изобщо не си представям колко родители имат възможност да гонят такива цели.

Това само ми напомня колко всъщност са относителни нещата и как няма универсални рецепти. И как, колкото и банално да звучи, да следваш детето и интуицията си са най-доброто, което можеш да направиш. Подобна стратегия - колкото може повече новости и промени - за големият ми син преди около години би била пагубна, защото му носеха само още повече фрустрации, несигурност и объркване. Аз, напротив, трябваше да работя точно в обратната посока - да не го подлагам на излишни промени, новости, среди.


Подобно ми е и отношението към хвалбите. Аз имам големи резерви към тях. Могат да бъдат нож с две остриета.

Интересна тема е тази за похвалите - съгласна съм с теб. Ето в тази книга темата за похвалите и колко вредни могат да са някои похвали е обсъдена доста подробно, и стряскащо като извод:
http://www.amazon.com/NurtureShock-New-Thinking-About-Children/dp/0446504122

За хвалбите съм напълно съгласна. Най- вредни са хвалбите с "Най", защото са неверни, а и вдигат летвата на детето непостижимо високо. Останалите хвалби съврзани с етикети, макар и позитивни, като уминк, добър и тн също са нож с две остриета. Да не говорим за прекомерните хвалби, които обезсмислят самата идея на похвалата и също правят детето неудовлетворено.

Имаше един испански психолог, който даваше много хубави идеи как детето да бъде похвалено. Ако рисува нещо той намира за крайно неподходящо да кажеш колко е красиво и изключително, защото е лъжа. Детето може да рисува добре за възрастта си, но е ясно, че на 4- 5- 6 възторзите са малко преувеличени. Според него, а и според мен, полезната похвала е да се поинтересуваме какво е нарисувано, кой какво прави на рисунката, кое в какъв цвят ще бъде и тн. Другото "Ей, страхотно" се възприема, и  си е малко като учтива форма на "Разкарай се".

Явно неправилно съм се изразила. При всички положения трябва да се следи реакцията на детето и да се водиш по нея без да го натоварваш излишно. Във възпитанието и отглеждането следвам любимата си максима: "Верен е средния път."
От момента, в който с дъщеря ми се прибрахме у дома след родилния дом, гледах всеки ден да й поднасям нещо ново - по едно на ден. Може да е посещение в различен магазин, може да е разходка на ново място, нова играчка, нов човек...

Olive, би ли написала малко повече за тези вредни похвали и съответните изводи?

Аз моята щерка май много я хваля.

Ми ако пък рисунката ми хареса? Пак ли трябва да се разтворя в разпит кое какво е и какъв цвят, само за да не кажа, че според мен е красива?

Похвалата трябва да е не към детето, а към резултата от труда му. Не виждам нищо лошо в това.

 

Ще следя темата с интерес.

Да, точно така, похвалата трябва да е към положеното усилие, а не да се даде обща оценка на детето, или неговия труд. В случая с рисунката - ако просто кажеш - "Страхотен художник си" или "О, много хубава картина", звучи като опит да се отървеш, както и даваш генерална оценка на детето, докато ако посочиш какво точно и защо ти харесва в картината, например "Харесва ми колко хубаво си нарисувал къщата, харесва ми колко много цветове си използвал в картината.... и т.н." - това показва, че действително си заинтересован и даваш реална оценка. Това съм го пробвала с дъщеря ми, която обича да рисува - много по-зарадвана е, ако й кажа защо харесвам точно 1 от 3 рисунки, и кое точно в нея ми харесва, отколкото ако кажа, че и трите са хубави. Идеята е, че може би само като много мънички децата вярват на всяка похвала, истината е, че с израстването много добре усещат кога похвалата е истинска, както и че децата /както и никой от нас/ не желае да получава общи оценки за себе си. Друг пример - дете помага вкъщи и подрежда масата за вечеря, ако кажеш "На мама помощницата" просто слагаш етикет, никой не обича да му лепят етикети, ако уточниш, че си благодарен за положените усилия - това е уместна похвала към детето.
Всъщност децата, които са хвалени "по принцип" развиват жажда за похвала и висока оценка на всяка цена, и когато нещата станат наистина трудни, се провалят - това показват изследванията в книгата, те работят вече заради резултатите, а не заради самия процес и удоволствието от ученето. Ето един показателен пример от книгата, ако някой не се справя с английския, мога да го преведа:
"Dweck sent four female research assistants into New York fifth-grade classrooms. The researchers would take a single child out of the classroom for a nonverbal IQ test consisting of a series of puzzles—puzzles easy enough that all the children would do fairly well. Once the child finished the test, the researchers told each student his score,then gave him a single line of praise. Randomly divided into groups, some were praised for their intelligence. They were told, “You must be smart at this.” Other students were praised for their effort: “You must have worked really hard.”
Why just a single line of praise? “We wanted to see how sensitive children were,” Dweck explained. “We had a hunch that one line might be enough to see an effect.”
Then the students were given a choice of test for the second round. One choice was a test that would be more difficult than the first, but the researchers told the kids that they’d learn a lot from attempting the puzzles. The other choice, Dweck’s team explained, was an easy test, just like the first. Of those praised for their effort, 90 percent chose the harder set of puzzles. Of those praised for their intelligence, a majority chose the easy test. The “smart” kids took the cop-out.
Why did this happen? “When we praise children for their intelligence,” Dweck wrote in her study summary, “we tell them that this is the name of the game: look smart, don’t risk making mistakes.” And that’s what the fifth-graders had done. They’d chosen to look smart and avoid the risk of being embarrassed.
In a subsequent round, none of the fifth-graders had a choice. The test was difficult, designed for kids two years ahead of their grade level. Predictably, everyone failed.
But again, the two groups of children, divided at random at the study’s start, responded differently. Those praised for their effort on the first test assumed they simply hadn’t focused hard enough on this test. “They got very involved, willing to try every solution to the puzzles,” Dweck recalled. “Many of them remarked, unprovoked, ‘This is my favorite test.’ ” Not so for those praised for their smarts. They assumed their failure was evidence that they weren’t really smart at all. “Just watching them, you could see the strain. They were sweating and miserable.”