Здравейте,
провокирана съм да започна темата след разговор днес с една практикантка,
която напуска заради лошата атмосфера в нашия отдел, а за нея е много важно мястото и не би напуснала, ако нещата за нея бяха непосилни.
Много се замислих и виждам как от няколко години работя в лудница.
Работя в IT-отдел.
Постоянно се сменят хора при нас, старите колеги не желаят да обяснпват на новите,
новите не се задържат заради това. За всяка най-малка информация трябва да се вади като ченгели от устата на старите колеги, а все пак работим по един проект.
Например практикантката днес отива при колегата отговорен за нейния проект с въпрос,
който за него ще е около 1 минута време, и то не защото момичето не можеше да направи нещо,
просто не знаеше как той го иска точно, защото проблема не беше протоколиран добре.
Колегата и отговаря ами много е лесно. Тя пак го пита, добре като е лесно кажете ми как го искате, аз ще го направя. Той пак, ами използвай си логическото мислене. Тя пак го попита.
Той като се развика, абе ти си много тъпа /това вече не е ли мобинг се питам аз???/,
за нищо не ставаш, нищо не можеш.
След тази случка практикантката си подаде молба за напускане. Мисля, че не издържа.
Друга случка, двама колеги от проекта не си говорят един с друг. Не желаят да си пишат мейли и да кореспондират. Интегрирахме едни модули и понеже двамата не си говорят и си програмират по отделно, нищо не пасна и работата се удвои. Трябва през 30 минути аз да ходя примерно да питам единия готов ли е и да съгласувам с другия и с моя модул. Причината е, че не искат да пишат мейли и на колеги, за да не ги прочете враждуващия колега от компютъра на колегата получил мейла.
Шефа дойде и ни казва искам това и това до понеделник 12 часа, а за проблемите в отдела, чух и ми лизете гъза, не ме интересува, оправяйте се. Ок, ама понеделник идва нищо не е готово.
Колегите викат, абе тоя да си иска каквото ще, не го взимаме насериозно, не ме интересува че ще получи лош руф, ако не предаде проекта понеделник да се оправя.
Обажда се шефа на единия колега по телефона и започна да го пита какво правиме, колегата отговаря ами целиме се с лайна и затвори телефона.
Шефа бесен звъни на другия колега, пита докъде сме стигнали, какво правиме, и другия колега
вика, ами нали М. ти каза кво правиме замеряме се с лайна и го правиме много добре и пат трясна телефона. Тея последните са старите колеги, от най-старите даже и не може никой да ги пипне.
Ами как да работя ужас, работата не върви някак.
Аз съм към една групичка, в която хората са много мили и си разбираме, подкрепяме се един с друг, абе с две думи оцеляваме сред вълците.
провокирана съм да започна темата след разговор днес с една практикантка,
която напуска заради лошата атмосфера в нашия отдел, а за нея е много важно мястото и не би напуснала, ако нещата за нея бяха непосилни.
Много се замислих и виждам как от няколко години работя в лудница.
Работя в IT-отдел.
Постоянно се сменят хора при нас, старите колеги не желаят да обяснпват на новите,
новите не се задържат заради това. За всяка най-малка информация трябва да се вади като ченгели от устата на старите колеги, а все пак работим по един проект.
Например практикантката днес отива при колегата отговорен за нейния проект с въпрос,
който за него ще е около 1 минута време, и то не защото момичето не можеше да направи нещо,
просто не знаеше как той го иска точно, защото проблема не беше протоколиран добре.
Колегата и отговаря ами много е лесно. Тя пак го пита, добре като е лесно кажете ми как го искате, аз ще го направя. Той пак, ами използвай си логическото мислене. Тя пак го попита.
Той като се развика, абе ти си много тъпа /това вече не е ли мобинг се питам аз???/,
за нищо не ставаш, нищо не можеш.
След тази случка практикантката си подаде молба за напускане. Мисля, че не издържа.
Друга случка, двама колеги от проекта не си говорят един с друг. Не желаят да си пишат мейли и да кореспондират. Интегрирахме едни модули и понеже двамата не си говорят и си програмират по отделно, нищо не пасна и работата се удвои. Трябва през 30 минути аз да ходя примерно да питам единия готов ли е и да съгласувам с другия и с моя модул. Причината е, че не искат да пишат мейли и на колеги, за да не ги прочете враждуващия колега от компютъра на колегата получил мейла.
Шефа дойде и ни казва искам това и това до понеделник 12 часа, а за проблемите в отдела, чух и ми лизете гъза, не ме интересува, оправяйте се. Ок, ама понеделник идва нищо не е готово.
Колегите викат, абе тоя да си иска каквото ще, не го взимаме насериозно, не ме интересува че ще получи лош руф, ако не предаде проекта понеделник да се оправя.
Обажда се шефа на единия колега по телефона и започна да го пита какво правиме, колегата отговаря ами целиме се с лайна и затвори телефона.
Шефа бесен звъни на другия колега, пита докъде сме стигнали, какво правиме, и другия колега
вика, ами нали М. ти каза кво правиме замеряме се с лайна и го правиме много добре и пат трясна телефона. Тея последните са старите колеги, от най-старите даже и не може никой да ги пипне.
Ами как да работя ужас, работата не върви някак.
Аз съм към една групичка, в която хората са много мили и си разбираме, подкрепяме се един с друг, абе с две думи оцеляваме сред вълците.
За мен това не беше пречка, мислех си че мога да черпя от опита йм, но те бяха мисленно вече в пенсия и нямаха никаква мотивация. 
Започна да ме плюе и в други отдели. Шефът ни разбра и ме помоли да съм появила разбирание, че била завистна, понеже в заводите ни съкращават хората, а аз получих работно място и ходя на почивка в Караибите 
Иначе на мен не ми се налага да си крия емоциите, всеки ден се пускат шеги и се смеем, някой носи разни вицове или е принтирал разни смешки, които е намерил в нета и например в обедната почивка само се смеем 
Така, че колкото и да звучи смешно това което си написала си е точно така. Забелязала съм, че някой хора в IT сферата имат абстрактен начин на държане, точно като малки деца нищо, че са на по 50+ години. 
Шефът ви е луд за връзване.