След очевидно неразрешимите дилеми в каква степен сме майки, от какво значение е времето, което отделяме на детето, съвместима ли е работата, кариерата, хобитата и т.н. на жената с отглеждането на дете, нека поговорим и за ролята на другия, равностоен родител- бащата.
Каква е ролята на бащата в отглеждането и възпитанието на децата?Отразява ли се негативно върху децата неговата заетост, липсата на достатъчно време, служебните му ангажименти и кариеристичните му пориви / кариеристични- в най-добрия смисъл на думата и без грам укор употребено понятие!/ В какви сфери бащата е незаменим, що се отнася до общуването с детето?На какво би могъл да научи детето по-добре от майката?
В каква степен присъствието му/ отсъствието му се отразява на индивидуалността, характера, откриването на таланти и умения у детето?
Моля, темата да не се мести при татковците, защото въпросите са по-скоро за баланса на даденото от двамата родители в едно семейство.
Каква е ролята на бащата в отглеждането и възпитанието на децата?Отразява ли се негативно върху децата неговата заетост, липсата на достатъчно време, служебните му ангажименти и кариеристичните му пориви / кариеристични- в най-добрия смисъл на думата и без грам укор употребено понятие!/ В какви сфери бащата е незаменим, що се отнася до общуването с детето?На какво би могъл да научи детето по-добре от майката?
В каква степен присъствието му/ отсъствието му се отразява на индивидуалността, характера, откриването на таланти и умения у детето?
Моля, темата да не се мести при татковците, защото въпросите са по-скоро за баланса на даденото от двамата родители в едно семейство.
Запознах се с баща ми на дърти години. Около 18. Ама съм същата като твоя познат. 
Поне аз си се харесвам, де. Сигурно за това толкова държа мъжът ми да е част от живота на дъщеря ми във всяко отношение. Иначе по себе си съдя, че ако майката е читава и стабилна, и ако няма кой да ти пълни главата с комплекси, то не пречи, че си отгледан само от един родител. Трудното го отнася майката. Липсва, колко да липсва...аз не го познавах като дете, не ми е в характера да страдам по нещо имагинерно. Сигурно има виляние върху формирането на характера ми - още се чувствам до някъде незащитена, в смисъл никога не съм разчитала, че тате ще иде и ще шляпне еди кой си, защото ме е притеснявал. Веднъж дядо ми изгони едни момчета, които ни гонеха да ни обарват (детска му работа), даже не ги ошамари, само се появи с "мъжкото си присъствие", посегна към единия, хвана му шапката, но и това свърши работа. Много горда се чувствах тогава. Явно точно тази стабилна опора ми е липсвала в някаква степен, но дядо го е замествал почти напълно. 
Ти пък, що се връзваш на откровен простак? Аз тогава как въобще се ожених, мани-мани. 
Но се старае... понякога 
