Не мисля, че има смисъл да се живее със заместител... поне не твърде дълго. Ако този човек си остава заместител, ако не успее да породи в сърцето ти "онази" лудост, по добре всеки да продължи сам по пътя си, за да намери шанса да открие любовта си.
Прекарах 5 години от живота си с мъж, с който започнах като "заместител" и истински се надявах да обичам силно, но... не се получи. Напуснах го, когато в живота ми влетя мъжът ми. Ама буквално влетя А с предишния си останахме близки - може би защото той не иска да ме загуби изцяло, а дълбово в сърцето ми винаги ми е бил повече приятел, отколкото любовник и любим.
BTW, и мъжът ми започна като "заместител". Но имах смелост да му кажа в очите, че животът ми е пълна каша и сърцето ми се тресе по един трети, който остава само в мислите ми и не знам дали и кога ще го преодолея. Но той искаше да се бори за мен. Защо, не знам... Може би заради тръпката на преследването. Спомням си, че го попитах тогава, в най-ранните дни на връзката ни, обичал ли е някога истински жена и той чистосърдечно си призна - "не, никога. Това чувство все още ми е чуждо." Беше на 23 почти. Сега не се уморява да го повтаря и най-вече, да си вярва Значи, аз съм първият избор
А аз, пометена от усещанията, които той породи у мен, бързо-бързо забравих за онзи "титуляр", с който не можех да бъда по ред причини. И му го казах - че той успя да разчисти сърцето ми от всичко излишно. И да остане само той.
От дистанцията на времето мога да кажа само, че човек никога не знае кое е любов и кое ... не точно. Не бих искала да живея със заместител и да се лиша от истинските емоции на любовта за едната емоционална сигурност. Но и ако нещо не върви, не се страхувам да пробвам отново, не гледам назад с усещането, че съм изгубила Единствената любов и животът ми е на доизживяване. Човек никога не знае какво го чака зад ъгъла... ако има очи да го види