Няколко неща, които осиновителите не искат да чуват

Струва ми се по-лесно и по-удачно да кажа, какво бих искала да чуя.

Иска ми се да чуя същото, каквото биха казали хората около мен, ако разберат, че съм бременна и родила. "Честито!", "Радвам се за вас!", "Страхотно!"
Ей такива прости и банални суперлативи. Какво повече да кажеш на човек, който видимо е щастлив от това, че е станал родител?

Фразите нямат значение, но се натъжавам заради децата си и малко заради мен самата, когато около мен мълчат, сякаш извършвам нещо особено тайно или изпадат в другата крайност - вълнуват ги всички факти свързани с детето (възраст, произход, как изглежда), а после се впускат в коментари до неприлични детайли...

Слава Богу, с времето хората около нас също се променят и поемат от нашата откритост и естественост в отношението ни към този факт. Поне тези, които са част от живота и ежедневието ни.

Първия път, аз - голямата жена, не издържах и казах през сълзи на майка ми: Просто се зарадвай с мен и заради мен!
Сега, когато съм на път да стана майка за втори път осиновявайки, няма нужда и не само с нея. Много хора около нас търпят странни метаморфози - отпуснаха се, не се усеща онова напрежение, питат дъщеря ми съвсем естествено как е бебето и кога ще си дойде у дома.

Та това е. Осиновяването е едно прекрасно, търсено умишлено събитие, което събира няколко същества в една обща съдба и извън обичайните родителски проблеми, и някои по-специфични, представлява своего рода раждане на нов живот.
Просто се зарадвайте следващия път, с най-баналните и изтъркани фрази. Предостатъчно е. 

за протокола, а и за да се придържам към темата на фуси щ кажа какво най-много ме дразни. когато ми кажат с най-сериозен тон, колко благородно намират, че съм постъпила, осиновявайки дете.
защо да е благородно бе хора, нормално е да имаш дете, нормално е да искаш да имаш дете, нормално е ако не можеш или не искаш да родиш, да намериш начин да имаш. в българия, за добро или зло, осиновяването е достъпна опция почти за всички. няма човек, подал документи и получил отказ.

всеки задоволява с действията си свои вътрешни потребности, дори когато се занимава с благотворителност, самопожертвователност и какво ли не още. това му помага да е цял, да намери себе си.

условието, за да си добър родител е да обичаш детето си, да го усещаш като част от себе си. ако мислехме, че правим добро някому, нямаше да можем да приемем тези деца като част от себе си. ако очаквахме те да са ни благодарни, че сме им дали възможност да имат дом и семейство, значи сме кретени.
да имаш дом и семейство е най-нормалното нещо на този свят, да го нямаш, защото някой без да те пита те е лишил от това ти елементарно човешко право е ненормално. просто с осиновяването е възстановен балансът. няма място за благодарност.
може би единственото нещо, достойно за възхищение е, че осиновителите стават за броени часове родители и не губят ума и дума при този акт, е, повечето де
до вчера си се грижел само за себе си и изведнъж хоп, ново човече.
инстинктите заработват, появява се необходимостта да защитиш това безпомощно същество, оставено в ръцете ти от всичко и всички, които биха могли да му навредят. ставаш майка. най-късно при първата по-тежка болест си толкова майка, колкото и всички други и си даваш ясната сметка, че би умряла за детето си.
чета понякога мнения в теми за осиновяване и затова как някои жени мислят, че не биха могли да обичат едно от друга жена родено дете като свое. глупости. на търкалета. заблуда велика. не осиновяването е проблем, а способността да обичаш. мое мнение, естествено. но съм убедена в теорията си. най-нормалното нещо на този свят е да закриляш едно безпомощно същество и това те прави майка.

колкото до приликата. ако е казано за да ме обезщети за неспособността ми да имам биологично дете, се дразня.
но истината е, че повечето деца наистина започват да приличат на осиновителите си. друг е въпросът, че все пак сме ако не от един етнос, поне със сходни черти. достатъчно е формата на носа или формата на очите да съвпадат, към това прибавяме общи жестове и навици и ето ти го копието на мама или тате. бабите ахкат как детето ужасно прилича на баща си като бебе и това е самата истина. моля, за пример прилагам снимка на мъж ми и дъщеря ми.
http://images26.snimka.bg/005867162.jpg

просто бебетата си приличат..........

хубаво е, че има такава тема. осиновяването все още е тема табу, много хора не знаят как да реагират, какво да кажат. няма нищо страшно. просто не сме различни и сме родители на децата си. това е единствената истина. всичко останало са подробности и част от личния ни живот. както например е част от личния живот на биологичните родители къде и как са заченали децата си. това също не коментираме, нали

Fussii , права си за много неща. Най-голямата радост за едно семейство е да има деца - независимо дали са осиновени, припознати или родени от тези двама родители.
Имам много познати, които си осиновиха деца след дългогодишен безплоден брак. Радвам се изключително много за тях - и за осиновителите, и за осиновените деца. Само веднъж направих голям гаф - срещнах един приятел, когото не бях виждала от няколко години. Буташе количка с малко момиченце. Като го видях, страшно се зарадвах, защото с жена му бяха заедно от 10 години, а си нямаха рожба. Наистина помислих, че е станало чудо, защото детето безумно приличаше на таткото. Буквално гледах моя приятел, но в умален вид и от друг пол. Направих комплимент, естествено, защото го мислех искрено. После от други познати разбрах, че детето е осиновено. Кой знае колко тъпо съм изглеждала в очите на човека!

я ама то и второто май е момиче , е третото може и да го уличите 

аз сега по темата. непознам хора с осиновени деца или поне незнам че са такива. изобщо не ме интересуват подобни неща. аз самата мислех обаче че няма да имам и исках да си осиновим ако се окаже че не можем. разлика между собствено родени и осиновени не правя. за мен са важни други неща а именно как ще се възпита детето и какво ще излезе от него. днес разбрах че трябва да съм доста по толерантна гледайки часът на мама. е оказа се че може да се завърши средно образование и на 50 години . тези хора пак се реализират и се оправят щастливо в живота. така и с осиновените деца.
струва ми се че си емоционално по афектирана и отдаваш ненужни отенъци и внимание на хорските думи. ама то и аз като раждах бях изкрейзила, но втория път близките ми бяха подготвени  сигурно е същото и като се осиновява. тъй че по ведро 

Подкрепям.Никога не бих си позволила да правя коментари или да задавам въпроси дори много далечни от тези.нее моя работа кое, защо и как е в дадено семейство 

 Наскоро видях татко с момиченцето си,страхотна прилика между двамата.
 Няколко седмици след това разбрах от майката,че е осиновено .
 Онемах,защото детето наистина невероятно много прилича на бащата.
 Самата мама смеейки се ми каза "Наистина си приличат,чак понякога се чудя дали все пак не е негово..."
 Та не виждам защо това трябва да ви дразни,толкова ли е невероятно някои хора без роднинска връзка да си приличат?
 

Най-ужасното нещо, което съм чувала през живота си, беше казано именно от една осиновителка. Думите и бяха: "Моето дете е чакано, жадувано, и избрано. То е отговор на готовността ми да бъда родител, а не е следствие от по правило безпаметна пиянска нощ, в която родителите си гледат кефа и бебето се получава случайно"  След това ми обясняваше надълго и нашироко как 90% от българите зачеват децата си пияни, и затова и резултатите били такива... Имам и още подобни наблюдения, как от страна на осиновителки се омаловажава и неглижира акта на бременността и самото раждане.
Темата определено е щекотлива, не искам да засегна никого, но някак ми се струва, че самите осиновителки имат проблем - хем искат да ги приемат просто като майки (което е естествено, и напълно разбираемо), хем в същото време има подтекст за специално отношение. Ами и аз не искам да чувам много реплики, ама ги чувам. Вменяването на вина за неадекватно отношение не помага, поне според мен.
Както вече доста хора преди мен са споменали, това е лична територия, и всеки трябва сам да си изработи механизми за защитата и, защото ясно е, че опити за навлизане винаги ще има, поне по тези географски ширини.

А колкото до сравнението на двете теми - как да се отнасяме с осиновителките и как с майчетата, претърпели загуба, намирам го за напълно неуместно. Наистина ли виждате паралел в това да честитиш нов член на семейството, и да изкажеш съболезнования?

Което подсказва и доказва, че хората, родителите не се делят на групи, според начина, по който са станали такива.

Ако трябва да бъда откровена докрай, по-рядко съм чувала неща, които дълбоко да засегнат мен и децата ми от обичайните ми познати и близки, отколкото от други осиновители. Факт.
Още повече, че нямам излишни очаквания от хора, които нямат основания да стигнат до такива дълбини до познанието - що е то осиновяването, но без да искам ги имам спрямо хора, които живеят подобна на нашата действителност. 

Темата е чудесна защото започва да подсказва нуждата от градене на култура към различията. Това не е вродено,не ни иде отвътре,а се учи,възпитава,моделира и демонстрира. Не в въпрос,за мен,на какво казвам дори,а на какво мисля. Процесът обаче е 2странен,имаме да се учим всички,защото определено липсва информираност/подготовка и на осиновителите.

Не съм осиновител, имам огромно желание да стана. Но... мъжът ми е категорично против по най-прозаичните причини - здраве на детето, етнос и т.н. По тази причина, считам че е благородно това да осиновиш дете. Защото си пречупил предубежденията и предрасъдъците си. А не защото детето е "второ качество" или нещо от сорта.
Подобни разсъждения мога да развия за всяка от репликите (е, с изключение на откровено просташките). А отношението повече ми прилича на... хм... комплекс от страна на осиновителите (не е това точната дума, но в момента не се сещам друга подходяща).
Вие, осиновителите, си знаете най-добре какво чувствате. Но не мислете, че всички подхождаме към вас с предубеждение и заучени фрази. Кака ви Сийка и народната мъдрост са го казали "Пътят към ада е осеян с добри намерения". Така че гледайте си живота и децата и не търсете под вола теле. А аз ще се постарая да се съобразя с вас и да не използвам подобни фрази за напред

А сравнението с родителите, преживели загуба е абсолютно неуместно.

И аз се включвам - първо с поздравления за добре формулираната тема и за избраното място!
При мен осиновяването е събитие очаквано (от 13-15 г възраст) и знайно, че ще стане… един ден! Странно, но факт! И съм спокойна с него- не се е налагало нито по репродуктивни причини, нито поради “възрастови”!...
Осинових сама,  на “възраст”, различна от социално приетата ”норма” за първо дете!...

За себе си мисля, че няма неща, които не бих искала да чуя! Чувала съм (от хора незнаещи за  специфичното раждане на дъщеря ми): “Ах, кожата ти е одрала! Изцяло се е метнала на теб!”…  В повечето случаи се усмихвам вътрешно: явно хората имат такъв стил на изразяване на симпатии, но напоследък забелязвам и основания за тяхното твърдение. Въпреки, че тя е с очи- маслини, и коса цвят №1 (синьо-черна), а аз съм зеленоока и кестенява…Тя изначално си е пухкавичка (като мен)  и стана сладкодумна бърборана (надминаваща ме в това ми умение)… Мата е обяснила механизма на заприличването едни на други през имитация на модели на поведения , жестове, мимики…

Та към момента няма неща, които  не искам да чуя, но за да съм с принос към темата- сетих се за неща, които ме дразнят и на които реагирам с гняв в себе си ( засега):

Едното го изтърси една крайно неделикатна “знаеща” жена: “Откъде ВЗЕ детето?”;

Другото се проигра многократно, докато гръмко информирах света за щастливото събитие в живота ми:

Аз: “Имам дъщеря!”;

Отсреща:”А!? Кога се омъжи?!”

Аз: “Не съм се омъжила! ИМАМ СИ Д –Ъ- Щ -Е –Р -Я!”;

Отсреща: ”Много хубаво! Честито! Да ти е жива и здрава!... Да не е от онзи мъж, с  който те видях едикъде си?…”;

Аз: “ Не не е от него! ИМАМ СИ Д –Ъ- Щ -Е –Р -Я!”;

Отсреща (в пълно недоумение и идейна изчерпеност, правят отчаяно уточнение): “…Амма… Родили си я ИЛИ си я осинови?”

И до днес не проумявам това какво променя по отношение на моето имане и детето!?...

Да добавя и мое различно мнение и усещане: Аз възприемам осиновяването не само като желано, провокирано събитие и личен избор, но и като благороден акт, в който подаваш ръка не един човек и помагайки му да порасне, оставайки до него му даваш втори шанс ДА БЪДЕ!... И това ме прави щастлива, богата, осмислена! И поради това, че тези усещания са идентични за повечето родители, осиновяването почва да губи значение като вариант за раждане на дете в семейството му и от там насетне остава родителствуването…

И да намирам общо в реагирането на вестта за придобивка на дете (през осиновяване) и за загубата на рожба! И в двата случаи има Незнание как да се реагира, какво да  се каже! Сконфузване.... липса на специфична култура на поведение (както приблизително го е казала Анетте)!

Може би ще ти се стори странно, но осиновените деца не само могат, но и твърде често вероятно приличат на родителите си. Не на тези, които са го създали, а на онези, които са го отгледали и възпитали. Приликата, която се вижда лесно от нетренирано око - независимо дали между биологични, или в последствие свързани - родители и деца - се състои не толкова в чисто генетични белези, а в голяма степен в мимики, жестове, интонация на гласа, изразни средства... Всички тези "подраженчески" признаци се създават по естествен път в хода на съвместния живот и са много по - натрапливо видими, от колкото, примерно, наличието или липса на трапчинка на брадичката или издължени очи. Нещо, което може би ще те учуди, е че по някакъв необясним начин кучетата и техните стопани започват да си приличат. Какво да говорим за детенце и неговите родители!

На мен пък винаги ми е било смешно, когато хората започнат да говорят за малкото ми (особено пък като беше новородено!  , но и сега в пълна степен), биологично наше бебе, че приличало на мен или на баща си... ами, моля ви, прилича на бебе - и много повече прилича на всички други бебета по света, които нямат никаква гететична връзка с него, от колкото на някой от нас... Бих допълнила, че аз не приличам на себе си от тази - че и по - късна - възраст...

Не пиша това с цел да се опитам да омаловажа по някакъв начин мнението ти,още по - малко пък болката, която си изпитала, като си чула тези думи. А по - скоро с надеждата следващия път, когато го чуеш (което неизбежно ще се случи - не всички четат този форум, все пак), да си помислиш дали пък приликата, която е забелязал човекът, който го е казал, не е напълно реална и истинска, а не измислена...

Детенцето, с което си се свързала, си е наистина твое - и става все повече твое, постоянно, с всеки ден, очевидно дори повече, от колкото си очаквала или мислиш... впрочем, както и всяко (биологично или не) дете, което гледаш. То вече прилича много повече на теб, от колкото на създателите си. И това ще става все по - ясно и все по - забележимо и все по - непренебрежимо. И ако случайно някой ден се окаже в (географска) близост до някой от биологичните си създатели, едва ли някой човек би намерил прилика. Дори (хипотетично) на едно място с тях, детето ти пак ще прилича повече на теб, от колкото на когото и да било друг. Просто поведенческите реакции са тези, които се забелязват външно, без ДНК експертиза и тези, които правят човека личност.

Искам да вметна нещо относно физическите прилики между осиновени деца и родителите им. Чувала съм от познати, които си осиновиха дете, че тази прилика е умишлено търсена от хората, които подбират децата за осиновяване. Т.е., ако има няколко двойки и няколко деца за осиновяване, на всяко семейство предлагат точно това дете, което има физическа прилика с някой от родителите (обикновено бащата). Не знам дали навсякъде го правят, но според мен постъпват много мъдро. По принцип копнежът за майчинство при жената е толкова силен, че не й пречи да приеме което и да е дете. При мъжете е малко по-иначе и може би по този начин им помагат да приемат по-лесно детето като свое. 

има го това, како Сийке, може би нещо като неписано правило, но и моите сведения се базират само на достоверни слухове
истината е, че се търсят родители за детето и занимаващите се с това гледат и този фактор
колкото до мъжете..........сага мога да напиша за промяната и приемането на детето.

имам щастието да живея с един изключително консервативен, робуващ на предрасъдъци, суеверия и какво ли не още човек. точно от този тип, които преди две години биха казали, осиновихте, ауууууууу, съжалявам, ама нека е живо и здраво.
казвам щастие, защото с очите си видях как един такъв човек може да се промени за месеци до неузнаваемост и теорията, че битието определя съзнанието не е теория а закон, важащ и за най-костеливите орехи.

детето не прилича на него, като бебе - да, но сега не. той е черен, ама мноооооооооооого черен, че и името му е такова - в сводобен превод е Черньо детето е русо и синеоко. обаче, като видя монтажа на своята бебешка снимка и тази на алекс и наистина голямата прилика, порастна поне с 10 сантимертра. кво да го правиш, дете..........

та, мисълта ми е следната, докато човек не знае, няма познати с осиновени деца и не е преживял лично нещо подобно, е трудно да има адекватни реакции. в нашето общество липсва напълно информация, осиновяването е забулено и до днес с някаква тайна, приема се за нещо мнооооого специално.

осиновителите вече не са малко, хората все по-често се сблъскват в ежедневието си с думата осинивяване и неминуемо се променят във възприятията си, в реакциите си. вярно е, че и от страна на осиновителите се наблюдава агресивно поведение и нелепи коментари. от свръхчувствителност ще да е, но просто това е начин да се предпазим и от недотам добрите забележки относно децата ни.
факт е, че се шири мнението, че се оставят само болни деца, иначе хората не могат да си обяснят как аджеба една жена ражда и просто зарязва детето като ненужна вещ. така че, коментарите са логични, но от тях боли, защото е явно, че те категоризират децата ни като нещо, което е второ качество.

разни нашумели випове осиновяват деца със страшни по общото мнение диагнози и прогнози и стават герои, без въобще да се поясни на слабо образованото ни общество, че именно това дете е здраво като камък и няма никакви изгледи да е наследило имунната недостатъчност на майка си. човекът става рицар на бял кон, легендите се затвърждават.

медийте въобще не са заинтересувани да просвещават народа, а наблягат на това, да му сервират сензации. пресен пример за мен е участието ни миналата година в часът на мама. две жени, които се считат за добри модераторки, направо и ачик, ачик си казаха, че считат осиновяването за романтичен и тайнствен акт, даже едната даде пример с щастливо семейство, осиновило и запазило тайната и явно беше дълбоко убедена, че това е правилният начин. цветя и рози, пера и фльонги и розови бонбонки.

не можем да искаме адекватно отношение, след като тези, които имат силата да направят хората по-осведомени, не търсят полза и трайно образоване на народа, а само евтини сензации.
няма едно нормално предаване, което да се занимава с подробностите около осиновяването, преди, след, по време на......както е в повечето бели държави, които впрочем нямат по 15 000 деца в домовете, чакащи да намерят свой дом. ама пак се напъват хората и плюят на рейтинга за сметка на достоверната информация.
та, реакцията на повечето хора е нормална, няма как да бъде друга. и наред с поздравите, ще чуваме и просташки забележки, които не винаги са породени от лошотия или злоба, а просто от незнание.