Не се приемаме за даденост и непрекъснато намираме начини да разнообразим ежедневието и да покажем с жестове и думи какво означаваме един за друг, както и да прекараме качествено време сами. До сега не сме се карали или нагрубявали, ако е имало някакво недоразумение сме го изяснявали веднага, и двамата сме много чувствителни и това ни помага да предусетим вълненията и емоциите на другия, което не знам дали е за добро или лошо, но при нас работи. И при нас предизвикателствата не липсват и ако помежду ни имаше разединение, не знам до колко успешно бихме се справили с тях. Имам пред вид външни обстоятелства, които определено биха поставили една връзка на изпитание.
- Публикувана: 30 март 2007, 14:34 ч.
- Последно мнение: 7 апр. 2007, 01:13 ч.
"работите" ли върху брака/партньорството си?
Ние сме сравнително пресни - женени сме от няма и две години, но преди това живяхме заедно четири години. И двамата сме доста меки и спокойни характери, така че няма големи сътресения.
При нас също бе положително, че се събрахме на сравнително късна възраст (30) и всеки е минал през един куп ла.на и връзки, защото така оценяваме много повече отсрещния. Естествено, работим върху връзката. С идването на детето не дойде голям катаклизъм както очаквахме, напротив, първите месеци беше почти идилично, но с идването на помагащите баби нуждата от работа се увеличи многократно.
Но аз почнах да забелязвам в себе си дразнене, че все аз съм тая, която първа ще се обади след като се сдърпаме за нещо, колкото и да е дребно. Той повече с майтап разсейва обстановката, аз повече чопля "да разговаряме", да стигаме до дъното на проблема. Имаме си "роли" и хем си знам моята, хем на моменти ми писва и искам той да "работи" повече.
При нас също бе положително, че се събрахме на сравнително късна възраст (30) и всеки е минал през един куп ла.на и връзки, защото така оценяваме много повече отсрещния. Естествено, работим върху връзката. С идването на детето не дойде голям катаклизъм както очаквахме, напротив, първите месеци беше почти идилично, но с идването на помагащите баби нуждата от работа се увеличи многократно.
Но аз почнах да забелязвам в себе си дразнене, че все аз съм тая, която първа ще се обади след като се сдърпаме за нещо, колкото и да е дребно. Той повече с майтап разсейва обстановката, аз повече чопля "да разговаряме", да стигаме до дъното на проблема. Имаме си "роли" и хем си знам моята, хем на моменти ми писва и искам той да "работи" повече.
Не съм чела другите отговори, за да не се подсещам разни неща, а да напиша това, което ми идва най-напред. А то е, че си пасваме, както казваше един приятел преди време, като "лъжица в масло". Понякога обаче маслото е толкова твърдо, че лъжицата трудно пробива и обратно. И двамата играем ролята на маслото и лъжицата, не сме константни величини. Трабва да призная обаче, че в общи линии, аз съм Лудото Ленче, емоционалната ураганка и гласовития член на семейството (синът ми, всъщност, почва да ме бие по точки за гласовитостта.)
Аз се уча от него. Много. За мен той е мъдър човек и за 5-те години, в които сме заедно, съм се научила на много неща. На любов, на мъдрост, на търпение (което страхотно ми липсваше преди), на умения разни - да се вглеждам в другите и да им дам възможност да бъдат себе си, думите ми да са меки и спокойни, така че да не ''агресирам'' и натоварвам околните. Няма смисъл да пиша ода на радостта сега тук за него, но изводът е - не само любовта е достатъчна в една връзка, нужна е и мъдрост, и комуникация, и сигурност на отношенията, и стабилност на чувствата и още, и още. Връзката е и работа - усилна; и купон, но в правилното време. Иначе става хаос и не можеш му хвана края, тогава и комуникацията не върви, и разговорите не помагат, и сръдните и цупните си остават за сметка на връзката... Абе учене си е любовта, учене всеки момент, и огромна наслада в същото време....
Аз се уча от него. Много. За мен той е мъдър човек и за 5-те години, в които сме заедно, съм се научила на много неща. На любов, на мъдрост, на търпение (което страхотно ми липсваше преди), на умения разни - да се вглеждам в другите и да им дам възможност да бъдат себе си, думите ми да са меки и спокойни, така че да не ''агресирам'' и натоварвам околните. Няма смисъл да пиша ода на радостта сега тук за него, но изводът е - не само любовта е достатъчна в една връзка, нужна е и мъдрост, и комуникация, и сигурност на отношенията, и стабилност на чувствата и още, и още. Връзката е и работа - усилна; и купон, но в правилното време. Иначе става хаос и не можеш му хвана края, тогава и комуникацията не върви, и разговорите не помагат, и сръдните и цупните си остават за сметка на връзката... Абе учене си е любовта, учене всеки момент, и огромна наслада в същото време....
За 17 г ние все още говорим помежду си, чуваме се, учим се един от друг и правим компромиси. Никога не сме се стремяли да променяме в другия нещо. Аз се промених сама в много отношения, за което заслуга има съпругът ми и обратното.
Изговарянето на нещата е най-важното нещо според мен, не обичам да има "тън-мън" и недомлъвки.
С много малко хора мога да общувам така и се радвам, че човека с когото го правя е точно съпругът ми.
Когато сме на едно мнение е супер, а когато не сме, обикновено разногласието е градивно и общуването по между ни ни помага да вземем единодушно (надявам се и правилно) решение.
Прибавям и голямото доверие, което имаме един на друг (все още) към общуването между мен и съпруга ми.
Изговарянето на нещата е най-важното нещо според мен, не обичам да има "тън-мън" и недомлъвки.
С много малко хора мога да общувам така и се радвам, че човека с когото го правя е точно съпругът ми.
Когато сме на едно мнение е супер, а когато не сме, обикновено разногласието е градивно и общуването по между ни ни помага да вземем единодушно (надявам се и правилно) решение.
Прибавям и голямото доверие, което имаме един на друг (все още) към общуването между мен и съпруга ми.
"Сладкишът се обърна и падна на земята". Човек ще каже, че сладкишът сам е скочил от плота, направил е тройно салто с половин винт и се е разпилял по пода в кухнята.
Това ми напомня нещо. И двамата с мъжа ми сме расли в семейства, в които рядко цари мир. Скандали почти без повод сме гледали много. И затова и двамата сме решили, че ще се укоряваме и ще се чувстваме виновни само за сериозни неща. За счупени чинии, разлята храна, неизмити съдове, скъсани дрехи въобще не говорим. Казваме "Жалко, здраве да е" и това е. Така си намаляваме стреса в ежедневието.
По повод комуникацията: в началото много ме дразнеше, че мъжа ми говори в пасивен наклон. Няма да каже "Защо си оставила чашата на края на масата?", ами "Чашата е оставена, така че да падне". Особено пък като беше негова вината -- веднъж дойде с виновна физиономия и каза "Сладкишът се обърна и падна на земята". Човек ще каже, че сладкишът сам е скочил от плота, направил е тройно салто с половин винт и се е разпилял по пода в кухнята. 
Сега обаче забелязвам, че и аз съм започнала да се изразявам така.
Сега обаче забелязвам, че и аз съм започнала да се изразявам така. С пасивната форма не обвиняваш никого в случаите, които описваш и "деликатно" се съобщава факта, че си оставила чашата на ръба или пък някой е обърнал сладкиша
А дали си струва да се обсъжда/спори на такива теми всеки сам си преценява.Начинът на изразяване е много важен също. Аз това го уча цял живот и се още го правя, че сега и на английски
, но няма как.
"Сладкишът се обърна и падна на земята". Човек ще каже, че сладкишът сам е скочил от плота, направил е тройно салто с половин винт и се е разпилял по пода в кухнята.
Това ми напомня нещо. И двамата с мъжа ми сме расли в семейства, в които рядко цари мир. Скандали почти без повод сме гледали много. И затова и двамата сме решили, че ще се укоряваме и ще се чувстваме виновни само за сериозни неща. За счупени чинии, разлята храна, неизмити съдове, скъсани дрехи въобще не говорим. Казваме "Жалко, здраве да е" и това е. Така си намаляваме стреса в ежедневието.
Да, подписвам се и аз под това!
И затова и двамата сме решили, че ще се укоряваме и ще се чувстваме виновни само за сериозни неща.
О, в случая изобщо не ставаше дума да се укоряваме. Него го беше яд на него си (нали знаеш, така най боли). Въпросният сладкиш беше за неговия рожден ден няколко месеца след като заживяхме заедно. Беше ме хванало вдъхновението -- пекох, украсявах, много красив беше станал. Като се чу дрънннннн! и след това "ейййй" и той дойде да каже, че сладкишът е паднал, аз бях така
. Ами точно си представих сладкиша да скача от плота със засилка и ми стана смешно. На мен пък ми беше кеф докато го правех (млада булка, к'во да праиш 
) и бях толкова горда, че изобщо се получи -- това че го изядохме на трохи накрая изобщо не ме трогна.
Брака е толкова комплицирано нещо, че никога не бих се навила на втори. Толкова много усиля съм положила да изградя този, не само аз, но и мъжа ми, че направо не си е работа. Ако някой ме беше предупредил преди да се омъжа, че ще изисква толкова саможертви, компромиси, ограничения етц никога не бих се омъжила.
Интересно ми е да чета, че положението е еднакво малко или много навсякъде.
Успокоява ме. Ако няма желание за разрешаване на проблемите между двойка, толкова е лесно да се разруши брака.
И толкова е лесно да се копира поведението на родителите ни, съзнателно или подсъзнателно, когато изграждаме нашето си семейство, че съм решила, когато сина ми се зажени, да му обясня най- подробно за важността на бакграунда и първите не 7, ами 17 години.
Интересно ми е да чета, че положението е еднакво малко или много навсякъде.
Успокоява ме. Ако няма желание за разрешаване на проблемите между двойка, толкова е лесно да се разруши брака.
И толкова е лесно да се копира поведението на родителите ни, съзнателно или подсъзнателно, когато изграждаме нашето си семейство, че съм решила, когато сина ми се зажени, да му обясня най- подробно за важността на бакграунда и първите не 7, ами 17 години.
Ако някой ме беше предупредил преди да се омъжа, че ще изисква толкова саможертви, компромиси, ограничения етц никога не бих се омъжила.
Шегуваш ли се? Самотата убива
О, в случая изобщо не ставаше дума да се укоряваме. Него го беше яд на него си (нали знаеш, така най боли). Въпросният сладкиш беше за неговия рожден ден няколко месеца след като заживяхме заедно. Беше ме хванало вдъхновението -- пекох, украсявах, много красив беше станал. Като се чу дрънннннн! и след това "ейййй" и той дойде да каже, че сладкишът е паднал, аз бях така
. Ами точно си представих сладкиша да скача от плота със засилка и ми стана смешно. На мен пък ми беше кеф докато го правех (млада булка, к'во да праиш ) и бях толкова горда, че изобщо се получи -- това че го изядохме на трохи накрая изобщо не ме трогна. О, аз съм сигурна, че ситуацията е различна, но просто се сетих, защото и при нас е имало обърнати сладкиши
Пък вашият сладкиш е бил специален, не някакъв делничен... 
Ако някой ме беше предупредил преди да се омъжа, че ще изисква толкова саможертви, компромиси, ограничения етц никога не бих се омъжила.
Шегуваш ли се? Самотата убива
Самотата в младостта не се усеща, само в старините, след 70десетте. Но дотогава я вдовица, я мелничаря
Интересна тема. Хубаво е, че има класове по въпроса, на някои хора им трябва малко помощ и стават чудеса.
Моят брак е много лесен. Не ми се е налагало да работя върху него. Наложи ми се в началото да работя над себе си, защото съм много свободолюбива, емоционална, непрактична и въобще неспокоен, бурен характер. И ако не беше мъжът ми да ме "трае" сигурно нямаше никога да се омъжа. Или поне нямаше да имам такъв спокоен брак, което е благодарение на него. Аз съм тази, която ляга нацупена, на него всичко му минава веднага. Но като цяло и двамата сме толерантни и мислим логично/еднакво. Така че караници има тук там, но са безобидни.
Според мен брака е спокоен, когато хората се разбират по принцип. Аз и да не бях омъжена за съпруга ми, пак щях да се разбирам с него. Имала съм връзки преди това, с които сме говорили на два различни езика. Ако се бях омъжила за които и да е от тях, щеше да е брак с "много работа".
Любовта и брака лично според мен са две свързани, но в различна степен изразени неща. Под брак разбирам степените на разбирателство в съжителството. А любовта като предполагащо се неразделна част от отношенията също има степен на сила. Често с този, в който си бил влюбен най-силно, си се разбирал най-лошо - от което брак не става.
Моят брак е много лесен. Не ми се е налагало да работя върху него. Наложи ми се в началото да работя над себе си, защото съм много свободолюбива, емоционална, непрактична и въобще неспокоен, бурен характер. И ако не беше мъжът ми да ме "трае" сигурно нямаше никога да се омъжа. Или поне нямаше да имам такъв спокоен брак, което е благодарение на него. Аз съм тази, която ляга нацупена, на него всичко му минава веднага. Но като цяло и двамата сме толерантни и мислим логично/еднакво. Така че караници има тук там, но са безобидни.
Според мен брака е спокоен, когато хората се разбират по принцип. Аз и да не бях омъжена за съпруга ми, пак щях да се разбирам с него. Имала съм връзки преди това, с които сме говорили на два различни езика. Ако се бях омъжила за които и да е от тях, щеше да е брак с "много работа".
Любовта и брака лично според мен са две свързани, но в различна степен изразени неща. Под брак разбирам степените на разбирателство в съжителството. А любовта като предполагащо се неразделна част от отношенията също има степен на сила. Често с този, в който си бил влюбен най-силно, си се разбирал най-лошо - от което брак не става.
Само любов не е достатъчна.
"Работим" върху брака си.
Ако не работехме, нямаше да сме заедно вече от година и половина. Заради "приятелски" настроени роднини.
Издържахме достойно и омагьосаната седма.
Връзката ни вече е в съвсем нов етап.
Както казват повечето с по-дълъг опит - споделянето играе голяма роля.
Ние сме като спокойно езеро, в което се крие гейзер, който редовно, но неритмично избухва. Няма огън без пушек. Но без взаимно доверие и говорене, успех няма.
Друго нещо важно, което открих за себе си - важна е гледната точка.
В началото всеки гледа другия, втренчва се, вижда и плюсовете и минусите.
В момента, в който обърнахме глави в една посока, нещата промениха външния си вид. Всичко изглежда по-лесно, по-ясно, по-приемливо.
"Работим" върху брака си.
Ако не работехме, нямаше да сме заедно вече от година и половина. Заради "приятелски" настроени роднини.
Издържахме достойно и омагьосаната седма.
Връзката ни вече е в съвсем нов етап.
Както казват повечето с по-дълъг опит - споделянето играе голяма роля.
Ние сме като спокойно езеро, в което се крие гейзер, който редовно, но неритмично избухва. Няма огън без пушек. Но без взаимно доверие и говорене, успех няма.
Друго нещо важно, което открих за себе си - важна е гледната точка.
В началото всеки гледа другия, втренчва се, вижда и плюсовете и минусите.
В момента, в който обърнахме глави в една посока, нещата промениха външния си вид. Всичко изглежда по-лесно, по-ясно, по-приемливо.
Мога да кажа, че за мен лично ( а може би и за нас като семейство) беше най-трудно изоставянето на емоционалния багаж от семействата на родителите ни, от предишни връзки и т.н. И двамата сме живели в условия, които хич не са за завиждане и всеки си носеше белезите от там, дори сега на моменти се хващаме как се намесват тези неща в отношенията ни, но разликата е там, че сега много по-бързо и адекватно ги "разпознаваме" като такива и вземаме съответните мерки.
Един от основните препъни-камъни в една връзка е точно нелекия емоционален багаж, който носим със себе си.
Изхвърлянето му е труден, бавен и мъчителен процес и за двете страни. Но като падне, облекчението е невероятно.
Понякога можем да се справим сами, понякога имаме нужда от поглед встрани, понякога някое друго събитие играе ролята на "ритник по задника" и също помага.