Не, не си разбрала правилно. Логопед съм и работя с хора от всякакви възрасти и често с доста тежки случаи, при които има и тежки семейни истории и предистории и също често работим екипно с психолозите. Не забравяй, че всички възрастни първо са били деца и запазват доста от стереотипите от семейните отношения от детството си и във възрастния живот и съответно върви към следващото поколение.
- Публикувана: 17 фев. 2022, 09:30 ч.
- Последно мнение: 5 окт. 2022, 05:10 ч.
Да говорим открито за емоционалния инцест - една особено токсична форма на родителска връзка
Не, не си разбрала правилно. Логопед съм и работя с хора от всякакви възрасти и често с доста тежки случаи, при които има и тежки семейни истории и предистории и също често работим екипно с психолозите. Не забравяй, че всички възрастни първо са били деца и запазват доста от стереотипите от семейните отношения от детството си и във възрастния живот и съответно върви към следващото поколение.
Потвърдаваш написаното по горе от мен.
Учила си говорна патология, а не психология и психотерапия. Какво точно работиш не мога да знам, това все пак е форум, всеки може да пише каквото си иска.
Аналогично на горните ти постове, и аз мога да кажа логопедията е само тренд, мода, реклама. Не се занимавайте, трябва да си извървите пътя и справите сами, и какво ще ви каже толкова един логопед....
След като работиш в екип с психолози, явно нямаш нужната квалификация и ти трябват допълнителни специалисти.
Мир, хора! Мир!
За трети път, аз лично, моля за това!
На кого е полезно това дърляне и буквалщина...?!?
В цялото ни, още дълбоко незряло относно емоционалното и психологическо здраве, общество - коментарите на Андариел са широко застъпени.
Имаме да вървим много още път, докато достигнем до някаква истина...
Тази тема е половин крачка по този път.
Оставете я, неопетнена от съперничество и "кой е по-, по- най?"
JennyBG със сигурност ти е брутално трудно, но имаш право на спокойствие и мир със себе си. Теб те е страх да не ѝ се случи нещо... Мен също ме е страх, но от това да не допре до мен и моята помощ след години... Защото няма да мога да я дам.
Не веднъж съм мислила какво ли ще е като си отиде един ден. Понякога ми е романтично, че ще се почувствам свободна, друг път - тъжно, че няма да мога да я чуя, до ми помрънка .... Истината никой не я знае.
Аз изгубих баба си - нейната майка, която е била по-майка за мен в емоционално отношение, от исхинската ми майка. И ми липсва... Но това е живота.
Всеки има право на живот, спокойствие и щастие.. не е грях да се възползваш от това си право.
За трети път, аз лично, моля за това!
На кого е полезно това дърляне и буквалщина...?!?
В цялото ни, още дълбоко незряло относно емоционалното и психологическо здраве, общество - коментарите на Андариел са широко застъпени.
Имаме да вървим много още път, докато достигнем до някаква истина...
Тази тема е половин крачка по този път.
Оставете я, неопетнена от съперничество и "кой е по-, по- най?"
JennyBG със сигурност ти е брутално трудно, но имаш право на спокойствие и мир със себе си. Теб те е страх да не ѝ се случи нещо... Мен също ме е страх, но от това да не допре до мен и моята помощ след години... Защото няма да мога да я дам.
Не веднъж съм мислила какво ли ще е като си отиде един ден. Понякога ми е романтично, че ще се почувствам свободна, друг път - тъжно, че няма да мога да я чуя, до ми помрънка .... Истината никой не я знае.
Аз изгубих баба си - нейната майка, която е била по-майка за мен в емоционално отношение, от исхинската ми майка. И ми липсва... Но това е живота.
Всеки има право на живот, спокойствие и щастие.. не е грях да се възползваш от това си право.
Когато и да си отиде родителят, почти неизбежно има вина, че не сме направили достатъчно, че не сме отделили повече време, че е можело още да се постараем и да дадем. Че на мен понякога ми е мъчно, че не съм била повече време до баба и дядо, а бях дете, когато си отидоха. Но си мисля, че ако жертваш целия си живот за някого, превърнеш се в нещастно кълбо от нерви, с надеждата да финтираш евентуалната мъка и вина, когато си отидат, по-вероятно е да ги намразиш посмъртно, дори повече, отколкото вътрешно си трупал срещу тях, докато си давал себе си в жертва. И вместо да имаш себе си, семейството си, щастието си, които да те извадят от този труден момент, ще имаш един провален живот, и едни влошени отношения, или никакви, поради това, в което си бил превърнат, докато си се борил с демоните си. Безболезнен вариант няма, човек трябва да претегли и едното, и другото, да види къде щетите са по-малко, кой път си заслужава повече, и да потърси баланса.
Когато и да си отиде родителят, почти неизбежно има вина, че не сме направили достатъчно, че не сме отделили повече време, че е можело още да се постараем и да дадем. Че на мен понякога ми е мъчно, че не съм била повече време до баба и дядо, а бях дете, когато си отидоха. Но си мисля, че ако жертваш целия си живот за някого, превърнеш се в нещастно кълбо от нерви, с надеждата да финтираш евентуалната мъка и вина, когато си отидат, по-вероятно е да ги намразиш посмъртно, дори повече, отколкото вътрешно си трупал срещу тях, докато си давал себе си в жертва. И вместо да имаш себе си, семейството си, щастието си, които да те извадят от този труден момент, ще имаш един провален живот, и едни влошени отношения, или никакви, поради това, в което си бил превърнат, докато си се борил с демоните си. Безболезнен вариант няма, човек трябва да претегли и едното, и другото, да види къде щетите са по-малко, кой път си заслужава повече, и да потърси баланса.
Напълно си права, но човек първо трябва да го види, да го осъзнае и да разбере защо така се чувства (защо е такъв какъвто е и защо взима тези решения в живота си) и да намери път да се излекува от този свой възглед за своите взаимоотношения с близките и околните си. Някои могат сами, други не, трети пък знаят, че нещо не е както трябва, но нямат и представа на какво се дължи това, а при други идва някакво конкретно събитие в живота им, което ги разтръсва така, че им дава отговор на голяма част от въпросите, които толкова пъти е задавал на себе си....
Майка ми ми вменяваше чувство на вина, защото баба ми щяла да умре, тя също щяла да умре, нам си кой щял да умре и аз съм щяла много да съжалявам. Манипулираше ме с тази вина за да мога да правя това, което тя иска. Като заминах за чужбина постепенно видя че губи контрол над мен. И стана по-озлобена и агресивна от преди.
Баба ми се разболя и легна на легло. Логично дъщерия и трябваше да поеме грижите за нея. Възпитана е и е живяла цял живот да прехвърля отговорностите си на другите. Така че можете да си представите каква драма е за нея да гледа майка си. Започнаха пак манипулациите, да съм си отидела аз да гледам баба ми, мое задължение било, ако съм искала щяла да ми плаща, тя не можела имала си живот. На въпроса ми "Че аз нямам ли живот?", отговора беше "Какъв живот имаш ти? То това живот ли е?".
Бомбандираше ме със съобщения и обаждания, продължавайки да ми вменява вина, че баба ми умира, а аз не я гледам. Реших да си отида за седмица. В крайна сметка останах месец. Баба ми се съвзе. Подобри се, но не много. Помогнах колкото мога. Но трябваше да се върна и да си продължа живота.
Накратко, в момента комуникациата ми с тази жена е сведена до минимум. Имах неблагоразумието на Нова година да и вдигна. След грубото изрецетирано "Честита Нова година" се започна какво голямо нищо съм, какъв безмислен живот имам и пр и пр.
Та вече не се хващам на въдицата за вината. Виновна съм колкото всеки друг. Имам правото да си живея живота като всички останали, по начина по който аз преценя. Иначе както някой по-горе спомена бих намразила и себе си и другите. Аз не мога да спра да живея наказвайки се с мисълта, че някой ще умре. А когато човек е изминал своя жизнен път това е най-нормалното нещо, колкото и да е тъжно.
Баба ми се разболя и легна на легло. Логично дъщерия и трябваше да поеме грижите за нея. Възпитана е и е живяла цял живот да прехвърля отговорностите си на другите. Така че можете да си представите каква драма е за нея да гледа майка си. Започнаха пак манипулациите, да съм си отидела аз да гледам баба ми, мое задължение било, ако съм искала щяла да ми плаща, тя не можела имала си живот. На въпроса ми "Че аз нямам ли живот?", отговора беше "Какъв живот имаш ти? То това живот ли е?".
Бомбандираше ме със съобщения и обаждания, продължавайки да ми вменява вина, че баба ми умира, а аз не я гледам. Реших да си отида за седмица. В крайна сметка останах месец. Баба ми се съвзе. Подобри се, но не много. Помогнах колкото мога. Но трябваше да се върна и да си продължа живота.
Накратко, в момента комуникациата ми с тази жена е сведена до минимум. Имах неблагоразумието на Нова година да и вдигна. След грубото изрецетирано "Честита Нова година" се започна какво голямо нищо съм, какъв безмислен живот имам и пр и пр.
Та вече не се хващам на въдицата за вината. Виновна съм колкото всеки друг. Имам правото да си живея живота като всички останали, по начина по който аз преценя. Иначе както някой по-горе спомена бих намразила и себе си и другите. Аз не мога да спра да живея наказвайки се с мисълта, че някой ще умре. А когато човек е изминал своя жизнен път това е най-нормалното нещо, колкото и да е тъжно.
Безкрайно благодаря за хубавата статия и дискусия....
Аз имах много хубава и силна връзка с майка си, за съжаление тя почина преди почти 2 години.
Много ми липсва, но най-странното е че усетих преди година едно физическо и психическо освобождаване покрай липсата й. Сякаш сега заживях истински.
Открих, обаче, че е била токсична още когато бях на 20. Това не ни попречи на отношенията, напротив, аз станах доста по-осъзната и започнах процес, в който мама сякаш лека полека се научаваше да разчита повече на себе си.
Трудно ми беше да спра да поправям връзката между нея и баща ми обаче.....
Родителите го правят от добро. И от страх.
Вътрешните им притеснения, комплекси, в съчетание с това да дадат най-доброто на децата си, понякога обаче е много лоша комбинация.
Най-тежко ми беше, когато в очите ми ми каА, че аз съм причината тя да е избрала да води живота, който водеше и да се откаже от всичко друго, което и е носело удоволствие. Имала е много тежка следродилна депресия, което беше и един от мотивите ми сега да помагам с жени да се преборят с негативите, които това състояние носи.
Не приех тази реплика като упрек, защото дойде в момент, в който вече бях достатъчно осъзната.
Продължи да бъде най-добрата ми приятелка, но вече бях в етап в който смело можех да кажа не, да отложа нещо, да не се притеснявам излишно ...
Джени, замисляла ли си се майка ти от кога започна така да вдига кръвно? Дали не й се отразило много зле твоето заминаване в чужбина....?
Моята майка много се промени, когато заживях в първото си гадже....
Аз имах много хубава и силна връзка с майка си, за съжаление тя почина преди почти 2 години.
Много ми липсва, но най-странното е че усетих преди година едно физическо и психическо освобождаване покрай липсата й. Сякаш сега заживях истински.
Открих, обаче, че е била токсична още когато бях на 20. Това не ни попречи на отношенията, напротив, аз станах доста по-осъзната и започнах процес, в който мама сякаш лека полека се научаваше да разчита повече на себе си.
Трудно ми беше да спра да поправям връзката между нея и баща ми обаче.....
Родителите го правят от добро. И от страх.
Вътрешните им притеснения, комплекси, в съчетание с това да дадат най-доброто на децата си, понякога обаче е много лоша комбинация.
Най-тежко ми беше, когато в очите ми ми каА, че аз съм причината тя да е избрала да води живота, който водеше и да се откаже от всичко друго, което и е носело удоволствие. Имала е много тежка следродилна депресия, което беше и един от мотивите ми сега да помагам с жени да се преборят с негативите, които това състояние носи.
Не приех тази реплика като упрек, защото дойде в момент, в който вече бях достатъчно осъзната.
Продължи да бъде най-добрата ми приятелка, но вече бях в етап в който смело можех да кажа не, да отложа нещо, да не се притеснявам излишно ...
Джени, замисляла ли си се майка ти от кога започна така да вдига кръвно? Дали не й се отразило много зле твоето заминаване в чужбина....?
Моята майка много се промени, когато заживях в първото си гадже....
Рози, радвам се, че си успяла да намериш спокойствие. Много се радвам на такива хора, наистина.
Относно моята майка, тя ме накара да замина за чужбина още на 18, за да мога да я издържам. По едно време исках да се връщам и тя каза, че ще се самоубива, ако го направя. Даже сега искахме да си ходим зимата и тя каза, че не иска да идвам. Парно трябвало да пуска, а то било скъпо (в нейната стая има климатик, който разбира се аз плащам). Уверих я, че аз ще си го платя парното...Но все пак не отидох. Кръвно вдига откакто баща ми почина, т.е. аз бях на 9.
Относно моята майка, тя ме накара да замина за чужбина още на 18, за да мога да я издържам. По едно време исках да се връщам и тя каза, че ще се самоубива, ако го направя. Даже сега искахме да си ходим зимата и тя каза, че не иска да идвам. Парно трябвало да пуска, а то било скъпо (в нейната стая има климатик, който разбира се аз плащам). Уверих я, че аз ще си го платя парното...Но все пак не отидох. Кръвно вдига откакто баща ми почина, т.е. аз бях на 9.
Джени, мила, не е моя работа да обяснявам но мъжът ми е хипертоник от повече от десет години и когато вдигне кръвно 180-200 няма сили да се обади сам на 112, не да води разговори с часове по телефона. Но разбирам много добре как се чувстваш и ситуацията в която си. Баба ми беше като твоята майка, а майка ми беше болезнено зависима емоционално от нея. Баща ми е добряк, възхищавам се на търпението му. Винаги и за всичко бабето беше на първо място. Цял живот болна, нямаше модерен лекар при които да не е отишла и така до 90 години. Майка ми почина внезапно на 50 години. В деня след погребението баба ми се изцепи - "Ами сега кой ще ме гледа?". Нещо в мен окончателно се скъса. Леля ми, която живее на другият край на света от години просто и помагаше финансово и плащаше на една жена да ѝ помага след като майка ми почина. Никога не ѝ се е връзвала на глупостите за разлика от майка ми. Обичам ги дълбоко и двете, но за баба ми дори не искам да си спомням, толкова поразии направи.
Ужасно е в какви същества се превръщаме и нямам обяснение защо се случва това. Защо ни се насажда ВИНА. Майки да съдят дъщерите си, дъщерите - майките си, за изборите, възможностите, решенията, въобще за живеенето и справянето с живота. Къде остана радостта от живота, щастието от любовта и майчинството? Защо е било насаждано правилото, че децата трябва да ги целуваш и прегръщаш само когато спят, тоест, трябва да си строг и изискващ родител. После "умните глави" са се усетили, че това не е добре и е хубаво да прегръщаш, целуваш и хвалиш за всяко нещо детето, за да расте сигурно в твоята любов и да се чувства поощрено. И тук се прекрачи границата нищо да не се порицава. Люшкането от едната крайност в другата за никого не е добра. На жените отдавна ни се налага да сме и жени, и мъже, да се грижим за всичко, и най-вече ни се набива в главите, че колкото и да се стараем, не се справяме. Не се справяме по зададените отвън критерии и толкова! Нито си гледаме децата както трябва, нито работим както трябва, нито сме съпруги както трябва, нито към възрастните родители се отнасяме както трябва. Все нещо правим недостатъчно и сме виновни... Всъщност, правим всичко по силите си и човешките ни възможности.
Как да обясниш на детето си защо си направил нещо в детството му, което то СЕГА смята, че му е нанесло травма. Не ми се иска да давам примери от предишните постове, но замислете се, дали родителите не са искали да ви предпазят от нещо (включително и от себе си - защото "трябва" да са съвършени пред децата си, а не винаги са...). Просто вторачването в миналото и слагането на етикети сякаш не ни позволява да дръпнем напред към по-добро. В чисто човешкото общуване на деца-родители. Да приемем, че никой не е съвършен, че никой не е безгрешен и да потърсим онази позабравена думичка любов, без която нищо не сме. Да потърсим доброто и хубавото едни в други и да си ги кажем.
Andariel, подкрепям те в разсъжденията ти и изводите, до които си стигнала.
Как да обясниш на детето си защо си направил нещо в детството му, което то СЕГА смята, че му е нанесло травма. Не ми се иска да давам примери от предишните постове, но замислете се, дали родителите не са искали да ви предпазят от нещо (включително и от себе си - защото "трябва" да са съвършени пред децата си, а не винаги са...). Просто вторачването в миналото и слагането на етикети сякаш не ни позволява да дръпнем напред към по-добро. В чисто човешкото общуване на деца-родители. Да приемем, че никой не е съвършен, че никой не е безгрешен и да потърсим онази позабравена думичка любов, без която нищо не сме. Да потърсим доброто и хубавото едни в други и да си ги кажем.
Andariel, подкрепям те в разсъжденията ти и изводите, до които си стигнала.
Аз пуснах една такава тема... Ако искаш я погледни.... Доста често препрочитам цялата тема... Дори самата аз не мога да повярвам,че МАЙКА може така да се държи. Не си сама момиче! Има много като нас.Само дето мисля,че имаме доста нанесени емоционални щети...(Поне аз със сигурност имам)
Започнах да чета книгата за отровните родители и за жалост освен за сексуалното насилие виждам майка си за всичко друго в книгата... Вече знам,че не съм аз виновника за нейните несгоди и състояния,но изпитвам вина,от която не мога да се оттърся. Не мога да си го обясня,може би защото от малка ми е втълпявано "Ти си виновна ",но в момента хем знам,че не съм виновна,хем имам чувството за вина и тревожност. Винаги е омаловажалава мен и чувствата ми и ме е карала да се чувствам виновна за това,че се чувствам недоволна или ядосана от дадена ситуация сякаш нямам право на емоции само тя има. Имате ли съвет как се справя с това чувство на вина?
Ако човек започне да чете такива книги, със сигурност ще намрази родителите си. Те така са написани, че винаги може да се открие отровност у всеки родител. Намирам ги за крайно манипулативни и неморални. И докато човек чете си казва, че самият той няма да е такъв, което е вторично насаждане на вина - веднъж родителите лоши, втори път и самият читател лош като родител, защото неминуемо ще има неговите деца от какво да се оплакват и отровно да намират у него. Повечето родители са в един доста широк интервал - нито са крайно отровни, нито са ангели небесни (което също може да е отровно от своя страна, как се живее с ангел). Като във врачуването - винаги има някоя руса жена или близка завистливка.
Ако човек започне да чете такива книги, със сигурност ще намрази родителите си. Те така са написани, че винаги може да се открие отровност у всеки родител. Намирам ги за крайно манипулативни и неморални. И докато човек чете си казва, че самият той няма да е такъв, което е вторично насаждане на вина - веднъж родителите лоши, втори път и самият читател лош като родител, защото неминуемо ще има неговите деца от какво да се оплакват и отровно да намират у него. Повечето родители са в един доста широк интервал - нито са крайно отровни, нито са ангели небесни (което също може да е отровно от своя страна, как се живее с ангел). Като във врачуването - винаги има някоя руса жена или близка завистливка.
X
Реклама