Да говорим открито за емоционалния инцест - една особено токсична форма на родителска връзка

Колко точна дефиниция, не ми беше идвало на ум.
Детството ми мина в подобен тип взимоотношения с майка ми.
Тя - наранена от тежък развод, последван от още една неуспешна връзка - просто ѝ беше по-лесно аз да играя ролята на партньор. Винаги бях там - да поплаче на рамото ми, да поиска съвет... Само, че аз сега осъзнавам неадекватността на тези отношения...

Баща ми пък ме третираше и като малка - като равнопоставен авер, с който да се споделя похожденията...

Абе и двамата са "цвете" просто...

В момента се лекувам от това неадекватно поведение... Дори снощи дръпнах един монолог, макар и писмено, че качествата ми като личност са си мои и не е необходимо да ми се натяква какъв качествен човек била отгледала тя и възпитала в мое лице. Не признава мен, стъпва върху ми и изтъква себе си.... Откачам!!!

Отне ми година психотерапия, за да мога да поставя макар и начален етап на разграничаване и да блокирам това отровно и задушаващо поведение от нейна страна...

Все пак имам собствено семейство и две деца, които сега имат повече нужда от внимание и любов... Както и аз самата.

Работя върху себе си - да поставям граници, да казвам "Не", да не допускам вмешателство в ума и душата си. Много е трудно и процесът е бавен и скъп... Но ще го направя за свое добро и за доброто на децата си. Те не носят вина за грешките на моите родители..

За съжаление се разпознах като такава - токсична майка. Не през цялото време, но имаше период от живота ми, в който съм го правила. Обаждах се на дъщеря ни, която не живееше с нас, с репликата: Оправи се с баща си. Аз не мога/ мен не ме слуша. Синът ни и сега(вече не живеем заедно) често ми прави комплименти за дрехи, обувки. Преди време съм го въвличала в емоционалните си драми.
   Питам се: до колко съм увредила психиката им? Дъщерята беше по-голяма, когато започнаха проблемите в семейството. И предполагам, че не й влияя толкова. Но за сина се тревожа. Той и сега живее с баща си. И се страхувам, че и там има подобни отношения.

Да, аз съм жертва на емоционален инцест от страна на майка ми. Потвърждавам всичко, което сте написали. Много е гадно, но няма какво да се направи, човек не си избира родителите.

С болднатото не съм съгласна. Винаги може да се направи нещо - дали физическа дистанция, дали емоционална, дали терапия, дали нещо друго. Има начин. Но трябва мотивация.
За мен - мотив е добруването и емоционалното здраве на децата ми. Сигурно, ако нямах деца - никога нямаше да тръгна да търся подкрепа. Бях на 31 години, когато разбрах, че поведението ми, начинът по който се чувствам и начина ми на комуникация с околният свят ми пречат да съм пълноценен и щастлив човек, нормална майка и не на последно място - стабилен партньор. Имам невероятен късмет с човекът до мен - търпи ме, помага ми, разбира ме, подкрепя ме.
Никой от прекрасните хора в живота ми няма да страда, защото някой в миналото ми е бил неспособен да овладее демоните си и ги е насадил у мен.

И аз тук.
Било е, продължава.
Дори ми се струва изключително разпространено на нашата географска ширина като манталитет и част от възпитанието да се вмени определен тип задължение от родителите към децата, вид морален ангажимент, чиeто неизпълнение е равно на вина. Дават кредит и с годините очакват да им се възстанови. Колко семейства са се разделили само заради родителите на партньорите!
Който се усети, се усети. Ако успее леко се дистанцира, ако не успее се дразни, другите си карат така.
Подробности в момента няма да давам, само ще кажа, че имам повод за психотерапия за години напред.
Лошото е, че някои неща дотолкова са попили в мен като "нормални", че се улавям, че допускам и аз грешки спрямо моето дете.
Дано е по-умна и адаптивна от мен!

Аз имах предвид, че няма как да се върне времето назад, да си избера друга майка и да не преживея това, което съм преживяла, като дете.
Иначе, да, аз се лекувам 20 години. Всичко е точно.

Национална особеност- 100% съм съгласна. Отглеждаме децата си като домашни любимци -храна,подслон и дрехи ,а след това изискваме цял живот  да са ни длъжни. Напълно ни е чуждо да изпитваме към тях уважение, да ги изслушаме, да се съобразяваме с тях като с човешки същества, а не както с животинки. Много пъти тези ''очаквания'' са свързани с определени материални стимули под формата на наследство, което детето един ден щяло да получи ако изтърпи послушно всичко, на което родителя му го подложи.
 Чувала съм и не веднъж и два пъти, че децата трябвало от малки да се ''дресират'' (точно с тази дума) за да '' се научат на уважение към възрастните''. А то според мен уважението е взаимно и точно така трябва всеки родител да подготви децата си. Проявявайки уважение и изисквайки същото в замяна. Точно върху взаимното уважение и коректност се градят най-здравите бракове.
 За управлението на финансите важи принципа'' щом аз ги изкарвам ще си правя каквото си искам'' или още по-лошо всичко извън сметките и храна -във фонд '' и аз съм човек''.  Никога не съм проумявала как е възможно даже да не се замисляме преди да си купим поредния най-нов телефон, или да си сменим гардероба/колата/обзавеждането, да идем на екскурзия или почивка, но ни се свиди да отделим средства за  детски стоматолог, ортодонт, качествена домашна храна и образованието им.
  Мачкаме ги от малки, а после се чудим защо не са силни, успели и независими....а може би точно това е целта ни. Че как иначе ще ни стоят на въженце и ще ни търпят да издевателстваме и над тях самите, и над семействата им , и над децата им?!

Не разбирам, защо обратния случай не се коментира в темата. А, именно, когато децата очакват, натрапват се и изискват родителите им да са партньори за цял живот. Не желаят да станат самостоятелни, родителите трябва да им измислят живота, да ги обслужват, плащат, гледат децата, оправят мизериите и т.н.

Аууу, ама много интересно това. Как става ? Я го обясни по-конкретно ? Раждаш се и решаваш да притискаш мама да ти стане партньор ? Нещо такова ли ? А всички деца ли са такива или само някои ? И защо ? Така се раждат ли някои- направо порастнали ?

Не съм специалист, но не се "коментира" - само според мен подчертавам, защото този процес в началото тече едностранно - от родител към дете. Децата са тези, които попиват родителският модел. И се превръщат в клонинги-вампири, които само искат...

Когато родителите ти те мачкат целенасочено, отраснал си с мантрата "аз сега те гледам, за да ме гледаш после ти", която се просмуква и при внуците - порасналите вече "деца" как да променят това? То не познаваш друго отношение.... Откъде да разбереш, че може и по друг начин?

За себе си мога да кажа, че пристъпих към бягство от този модел от инат. Чист, истински инат - тип "няма ти да ми диктуваш правилата, решавам аз" - с всички плюсове и минуси на този подход. Да ден днешен практикувам диаметрално противоположното на това, което съм попила като дете... Не е най-добрият вариант - 100%, но ме спасява донякъде. Както и физическа дистанция + хлабав хомот от страна на родителите.

Много удобно влязох в ролята на възрастен от 11-12 годишна. От тогава нося сама последствията от действията си и не позволявам да ми се дава наклон на тона. Помогна и известна финансова независимост - баща ми държеше лично на мен да дава "издръжката". Тези пари отиваха у майка ми до към 10-11 годишната ми възраст. От там на сетне - стояха в мен и аз разполагах с тях. Често се е налагало и да се купуват хранителни продукти за у дома, но аз разполагах с някаква сума всеки месец. Отделно стипендия и каквото получавах като почнах работа - изцяло в мое владение... Това помага.... За момента, да се отслаби хомота, а после - отиваш да учиш - пак се издържаш сам на 90% и готово....

После естествено ходиш на терапия, че то не става и така напълно, но все пак е крачка.

Вписвам се, за да споделя, че и аз, май, съм била жертва на емоционални злоупотреби в детството си, но не знам дали могат да бъдат определени като емоционален инцест. Когато бях дете ми се забраняваше да си поискам, след като не съм работила и изкарвала пари, нямах право да искам. Когато е имало моменти, в които съм тъжна и плача, ми се крещеше насреща да спра да плача, за какво съм плакала, какво ми имало, в тези моменти започвах още повече да плача и положението ставаше ужасно, или последваха истерични скандали, които, според родителите ми, аз съм започнала, защото не съм знаела за какво плача и това било неблагодарно, или ме оставаха сама да плача в стаята. Дядо ми злоупотребяваше вербално и физически с мен, постоянно ми казваше, че от мен човек няма да излезе и ме е биел, един от случаите, в които ме наби, ме беше хванал за яката на блузата ми и така помете пода с мен, след което отвори вратата на къщата и ме хвърли, буквално като чувал в градината с цветя и каза думите "Ти нямаш дом, това не е твой дом", нещо подобно беше, каза го, защото аз като дете не съм била допринесла с нищо за закупуването на къщата и само получавам нещо наготово.
Истината е, че винаги съм чувствала, че никой не зачита нуждите ми, никога не съм се чувствала обичана и до ден-днешен се чудя как трябва да обичам и как да определя дали някой ме обича, бях предварително класифицирана каква съм и това ми се набиваше постоянно в главата през годините.
Какъв човек съм сега-определям се като тъжен човек, плача често, почти всеки ден, така го чувствам, така ми идва отвътре и плача, олеква ми и успявам да почувствам за кратко лъжливото чувство, че съм в мир със себе си, въпреки че не съм в мир със себе си и никога не съм се чувствала добре в собствената си кожа. Изпитвам и силна тревожност и като цяло съм песимистично настроена за всичко, нямам  особена вяра, но въпреки това вярвам, което е странно как хем не вярваш, хем вярваш. Всичко това, което чувствам го знам само аз, не споделям с никой и не му давам външен израз, когато съм се опитвала да споделя как се чувствам ме пренебрегват и затова спрях да търся близост, но не чувствам да съм потънала в блато без изход, а може да се заблуждавам, винаги успявам да намеря временна ниша, в която да се почувствам добре и така до следващата ниша, или ще запиша магистратура, която да ме развлича, или ще изгледам всички сезони на някой сериал, или ще си правя дълги разходки с любимо капучино. Опитвам се да си налагам съзнателна воля така че самата аз да не се превърна в токсичен човек, страх ме е и да не превъртя в даден момент след като задържам всичко в себе си, но се надявам, че всяко нещо си намира мястото и с осъзнатост и воля човек може да намери удовлетворение, важното е да е здрав и да не пада духом, защото за всичко има изход, само от смъртта и неизличимата болест няма.

Обратният случай, както го наричаш тръгва винаги от родителя - той създава токсичното отношение. Посоката винаги е от родителя към детето.
Емоционалният инцест е изключително често срещано отклонение.Класическият вариант е  майка-син, по-рядко майка-дъщеря. Баща - син, баща-дъщеря не  е толкова често, поне по мои наблюдения.  Получава се в случаите, когато връзката на майката с бащата са непълноценни поради разни причини. Може да останат заедно, може да се разведат, но фокусът на емоции е изместен. Детето става заместител на партньора и се очаква да се държи като партньор. Проблемът е, че тези деца изобщо не се усещат какво се случва, защото представата им за обич и загриженост е изкривена от родителя до степен, че това са нормални неща. Токсичността се възприема като проява на любов и грижа към майката. Травмата е много сериозна, изисква се осъзнаване от страна на детето, вече като възрастен човек, че има изобщо проблем и следва  евентуално решаване  на проблема и последствията на психично ниво. Отнема много време и често с помощта на психолог.

Алегрия, звучи кофти...
Аз опитвах "сама" 10 години - съзнателно. Точно както го описваш - или съм тотална ревяща развалина, или съм железния човек - нищо не може да ме бутне...
Ами сработваше докато не дойдоха децата...
Тогава тази ми неизчерпаема енергия да се самосъздавям като образ в ума си, просто се пренасочи и се разпаднах... Основавах се на желязната, стоманена логика, пречуквах се от работа, потъвах в занимания, само и сямо да не оставам сама със себе си. Защото таковя нещо нямаше. Мен ме нямаше...

Потърси помощ - професионална. Дали само да се консултираш... Трябва професионалист, за съжаление... Не сме нанесли сами и за кратко щетите по себе си, няма и да мине бързо... Но знаеш, че го правиш за себе си.

Ох, сигурно ужасно звуча, но много искам да помогна на някого... Дори и само с думи... Просто, ако може, по-малко хора да се чувстват по този начин...

Благодаря ти за думите! Да, често съм се замисляла за психотерапия и знам, че в някакъв момент трябва и това да опитам, за да си помогна.