Не мога да простя

A,как бихте се държали вие с родители и свекъри оттук насетне на мое място?

На мен темата не ми е актуална вече, защото децата ми поотраснаха, затова пък си спомням подобни преживявания и емоции. На авторката мога да кажа - може да прости, ако го чувства така, но не е нужно да забравя.

Пък и е трудно да забравиш какво означава да си болен/с болки в коленете след упойките на раждането седмици наред/с някой от ужасните градински вируси/с болки и опасност да се разшие секциото с две ревящи бебета и количка/с болки в цялото ти огромно тяло или поставена ежедневно в ситуацията да 1. храниш и обличаш две бебета, 2. следва преобличане понякога, защото все пак бебетата се случва да се изпускат, 3. след което ги натоварваш в количката и ги гониш по улиците с риск за живота им, 4. пазаруваш, готвиш, чистиш и пр. 4. евентуално учиш (слушайки целодневени караници, крещене и борби между тях, а и от страна на всички останали възрастни, които полудяват около тях), за да им подсигуриш хубавото светло бъдеще, което никога няма да се разкрие пред теб, защото с кариерата ти (ако е имало такава) е приключило с двете деца, нищо че ако са с малка разлика, те все пак ще пораснат едновременно. Ти оттук нататък ще си майка на 2+ деца и всички (роднини, близки, далечни, колеги, познати, евентуални работодатели) услужливо ще те напъхат в този стереотип, за да осигуряваш грижите за децата вместо тях (все пак децата трябва да са отгледани и обгрижени за слънчевите снимки с роднините), за да ти вменят, че това е единственото, което можеш и което си длъжна да можеш. Ден и нощ, месец след месец, години след години, лято след лято, когато се принуждаваш да влачиш деца по градини и чужди вили, защото просто няма къде другаде да ги заведеш - възрастните не обичат шума и безпорядъка на здравите деца за повече от един ден. Докато твоите грижливи семейни копат в градинката и доживяват до 100 години примерно на чист въздух (е, децата ти междувременно дишат свежия столичен въздух, ама какво от това), киснат се в басейните на спа-хотелите, градят "кариери" (без да мислят за твоята), печелят пари, имат спестявания, пътуват свободно и просто живеят. На теб тази паралелна реалност ти е недостъпна - ти си родена да се превърнеш в денонощна детегледачка, в чистачка, перачка, в семейния психолог за проблемите в работата и успешната възходяща кариера, в буфер на емоциите и напрежението, в онзи човек, който е загубил самоличността си някъде във времето и има всъщност само децата си. Които е осъден да си гледа децата и толкова. Докато бабите им се тагват от поредния спа-хотел или се снимат на плажа по бански или пък с феерична рокличка до розов велосипед, за да покажат, че са много готини и все още стават. Или докато таткото пуска снимки в разходка с детето, за да получи много лайкове и да го похвалят какъв прекрасен татко е, защото е прекарал цял ден с отгледаното със сълзите и изтощението на друг дете. ОК, всички минават през това и ти ще минеш. Дори може в един момент и да си щастлива, но ... само ако оцелееш. Аз съм имала моменти, когато съм изпитвала съмнения в чисто физическото си оцеляване, психическото - дори не искам да го споменавам.

Съжалявам, но описаната безучастност на близките и роднините в подобни на тази на авторката, за мен се казва егоизъм. И той е все по-чест, затова почти всички невероятни, талантливи и обещаващи в миналото, които аз познавам, се превърнаха в тревожни детегледачки, в жени с напълно изчезнала индивидуалност, вгледани в оцеляването (дори чисто физическото) на децата си. Да, вина имат и късното пенсиониране и много други причини, но в основата стои егоизмът - невъзможността дори за известно време да излезеш от зоната си на комфорт, за да помогнеш на някой, при това често най-близкия си. И не си мислете, че няма комуникация - има и думи, и сълзи, и истерии, и спокойни разговори с часове, и все същото безучастие и празен поглед насреща. Накрая свикваш, приемаш всичко, прощаваш, тренираш, за да си фит и да можеш да си гледаш поне децата, влизаш удобно в ролята, която са ти приписали всички и се успокояваш, че все пак един ден децата порастват и ... тогава ще прекарваш все повече време в офиса, ще имаш красиви рокли и ще безупречна визия, но няма да имаш време за онези, които са те забравили. И ще ти пука много повече за това колко кубчета лед има в мартинито ти, отколкото за проблемите им, които неизбежно ще се появяват с времето. Все пак нали майката е длъжна само на децата си, а на всеки друг - според заслугите?... Жестоко, но справедливо. И съжалявам, ако постът ми е негативен, но целта ми беше да покажа една картина на вътрешните преживявания, които според мен никой друг човек не може да съпреживее. Макар че не мисля, че мога да опиша точно  гнева, самосъжалението, откровената ненавист, болката и ожесточението, което изпитва човек в подобна ситуация, особено когато е заклещен в тази незавидна позиция с години. И съответно никой няма право да съди, защото не знае какво точно е преживял конкретният човек и до каква степен това е било травматично за него. Всекиму - според заслугите, както е справедливо, без излишни вини и угризения.

Много е по-добре човек да се вглежда повече в хубавите и лесни неща, които има, а не да страда за това, което не се получава. За какво да се мъча и наказвам аз, че на хората не им се гледат внуци? Какво ще спечеля? Съвсем искрено го казвам.