Къде остана справедливостта?

Решение № 19 от 21.XI.1997 г. на КС на РБ по конст. д. № 13/97 г.
Неизбежната отбрана не е право за неограничено засягане на нападателя. Личността и правата на последния продължават да са обект на конституционноправна защита и след като той е предприел непосредствено противоправно нападение.
Още анотации относно Разбирането за основните права на човека в Конституцията според прочита на българския съд (37 анотации)
Разпоредба, според която няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, даже когато нападателят е убит, ако той е проникнал в жилището на нападнатия чрез насилие или взлом, не противоречи на Конституцията. Член 28 на Конституцията не може да бъде тълкуван така, че да обезкуражават нападнатия да се защити, макар че отбраната му е оправдана с оглед особения интензитет на нападението и високата ценност на нападнатите блага. Трябва да се има при това предвид, че неизбежната отбрана е не само защита на тези блага, но и личният принос на всеки гражданин в защита на правния ред, нарушен от нападателя (при липса на мнозинство).
Още анотации относно Разбирането за основните права на човека в Конституцията според прочита на българския съд (37 анотации)
Своеобразно средство за защита на личността и правата на гражданите, включително и на правото на живот, са не само наказателноправните норми, които определят кои общественоопасни деяния са престъпления и какви наказания се налагат за тях. Такова средство, позволяващо защитата на обществените отношения от увреждане и предотвратяването на накърняването им, е и неизбежната отбрана. Тя има за цел запазване на застрашеното право и допуска то да бъде защитено от засягане. Затова е адресирана не към субекта на престъпно посегателство, а към застрашения от непосредствено противоправно нападение или трето лице, и като изключва обществената опасност на извършеното при условията й деяние, дава правна възможност за защита чрез причиняване вреди на нападателя.
Още анотации относно Разбирането за основните права на човека в Конституцията според прочита на българския съд (37 анотации)
Правото на живот е основно конституционно право. Наред с достойнството и другите права на личността то съгласно чл. 4, ал. 2 от Конституцията се гарантира от държавата.
Още анотации относно Разбирането за основните права на човека в Конституцията според прочита на българския съд (37 анотации)
Като изисква наказването като най-тежко престъпление на посегателството върху човешкия живот, Конституцията налага създаването на наказателноправни норми, които обезпечават реална защита на правото на живот. Освен това определя наказателната репресия като една от гаранциите, които осигуряват неговото охраняване.
Още анотации относно Разбирането за основните права на човека в Конституцията според прочита на българския съд (37 анотации)
Обн. - ДВ, бр. 120 от 16.12.1997 г.
Чл. 6, ал. 1 МЕЖДУНАРОДНИЯ ПАКТ ЗА ГРАЖДАНСКИТЕ И ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПРАВА
Чл. 149, ал. 1, т. 2 КОНСТИТУЦИЯТА
Чл. 149, ал. 1, т. 4 КОНСТИТУЦИЯТА
Чл. 28 КОНСТИТУЦИЯТА
Чл. 4, ал. 2 КОНСТИТУЦИЯТА
Чл. 12, ал. 1 НК
Чл. 12, ал. 2 НК
Чл. 12, ал. 3 НК
Чл. 12, ал. 3, т. 1 НК
Чл. 12, ал. 3, т. 2 НК
Чл. 12, ал. 3, т. 3 НК
Чл. 12, ал. 3, т. 4 НАКАЗАТЕЛНИЯ КОДЕКС
Чл. 12, ал. 3, т. 5 НАКАЗАТЕЛНИЯ КОДЕКС
Чл. 12, ал. 3, т. 6 НАКАЗАТЕЛНИЯ КОДЕКС
Конституционният съд в състав: председател - Живко Сталев, и членове: Асен Манов, Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Неделчо Беронов, Димитър Гочев, Стефанка Стоянова, Иван Григоров, Тодор Тодоров, Александър Арабаджиев, Георги Марков, Маргарита Златарева, при участието на секретар-протоколиста Марияна Георгиева разгледа в закрито заседание на 21 ноември 1997 г. конституционно дело № 13 от 1997 г., докладвано от съдията Стефанка Стоянова.
Делото е образувано на 5 август 1997 г. по искане на 52 народни представители от ХХХVIII Народно събрание за установяване на противоконституционност и на несъответствие с международен акт, по който България е страна, на § 1 от Закона за изменение и допълнение на Наказателния кодекс (ЗИДНК) - ДВ, бр. 62 от 1997 г.
В искането се поддържа, че с т. 1 от посочената разпоредба се въвеждат обективни критерии, презумиращи законово непревишаване пределите на неизбежната отбрана независимо от характера и опасността на нападението. По такъв начин се позволява защита с действия, вредите от които могат да надхвърлят необходимото за отблъскване на нападението. Следователно в противоречие с чл. 4, ал. 2; чл. 28 и чл. 57, ал. 2 от Конституцията и в несъответствие с чл. 6, ал. 1 от Международния пакт за защита на гражданските и политическите права се изключва обществената опасност и противоправността на деяния, представляващи посегателство върху човешкия живот, здраве и телесна неприкосновеност.
Конституционният съд с определение от 22 септември 1997 г., преценявайки изрично, че "по своето предметно съдържание... предявеното искане не предизвиква възражения", го е допуснал за разглеждане по същество, така както е направено. Като заинтересувани страни е конституирал президента, Народното събрание, Министерския съвет, министъра на правосъдието и правната евроинтеграция, Върховния касационен съд, Върховния административен съд, главния прокурор, Националната следствена служба и Висшия адвокатски съвет.
В предоставения от съда срок становища са постъпили от Народното събрание, изготвено от Комисията по правни въпроси и законодателство срещу корупцията, и от Министерския съвет, министъра на правосъдието и правната евроинтеграция, главния прокурор и Висшия адвокатски съвет.
Според Народното събрание, Министерския съвет и министъра на правосъдието и правната евроинтеграция искането е неоснователно. Съображенията, на които е основан този извод, са сходни. Изложени най-пълно в третото от становищата по реда на изброяването им, те са в смисъл, че § 1 ЗИДНК не е противоконституционен и не е в несъответствие както с чл. 6, ал. 1 от Международния пакт за гражданските и политическите права , така и с чл. 2, ал. 2, буква "а" от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи , защото при отсъствието на надлежно формулиран абстрактен критерий, осигуряващ точно и еднакво приложение на института на неизбежната отбрана в случаите на превишаване на необходимите предели, новосъздадената ал. 3 на чл. 12 НК очертава хипотези с такива особености на обстановката, съотношението на силите и използваните средства, които изключват наличието на явно несъответствие между характера и опасността на нападението и защитата. Същевременно се допълва, че в "условията на повишена криминална активност" приетата разпоредба има важни превантивни функции.
Според главния прокурор и Висшия адвокатски съвет искането е основателно. В подкрепа на това в становищата си те сочат, че с приемането на новата ал. 3 на чл. 12 НК, съобразно която в конкретните хипотези на т. 1 - 6 няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, се стига до отказ от принципа за съразмерност на защитата и нападението и оттук до създаване на възможност за отблъскване чрез убийство на всяко нападение, отличаващо се с признаците по тези хипотези, независимо от реалната му интензивност и характера на застрашения интерес, респективно до лишаването от гаранции на провъзгласеното в чл. 28 от Конституцията право на живот .
Конституционният съд обсъди направеното искане, прецени съображенията, съдържащи се в него и в становищата на заинтересуваните страни, и за да се произнесе, взе предвид следното:
1. Относно искането за противоконституционност
Правото на живот е основно конституционно право. Наред с достойнството и другите права на личността то съгласно чл. 4, ал. 2 от Конституцията се гарантира от държавата.
Задължение на държавата за защита на това право произтича и от чл. 28, изр. 2 от Конституцията . Тази разпоредба изисква наказването като най-тежко престъпление на посегателството върху човешкия живот. Поставяйки такова изискване, тя налага създаването на наказателноправни норми, които обезпечават реална защита на правото на живот. Освен това определя наказателната репресия като една от гаранциите, които осигуряват неговото охраняване.
Своеобразно средство за защита на личността и правата на гражданите, включително и на правото на живот, са не само наказателноправните норми, които определят кои общественоопасни деяния са престъпления и какви наказания се налагат за тях. Такова средство, позволяващо защитата на обществените отношения от увреждане и предотвратяването на накърняването им, е и неизбежната отбрана. Тя има за цел запазване на застрашеното право и допуска то да бъде защитено от засягане. Затова е адресирана не към субекта на престъпно посегателство, а към застрашения от непосредствено противоправно нападение или трето лице, и като изключва обществената опасност на извършеното при условията й деяние, дава правна възможност за защита чрез причиняване вреди на нападателя.
Неизбежната отбрана обаче не е право за неограничено засягане на нападателя. Личността и правата на последния продължават да са обект на конституционноправна защита и след като той е предприел непосредствено противоправно нападение. За пределите на защитата освен от чл. 12, ал. 1 и 2 НК може да се съди и от чл. 2, ал. 2, буква "а" от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи . Тази разпоредба дава основание да се определят границите на конституционна защита на правото на живот на нападателя с оглед защитата на правото на живот и други конституционни права на нападнатия при законодателното уреждане на института на неизбежната отбрана. Съдържанието й сочи наличието на признаци, които са свързани както с вида на застрашените от нападението права, представляващи засягане с незаконно насилие на дадено лице, така и с интензивността на това нападение, определяща се от абсолютната необходимост за лишаване от живот на нападателя. От това следва, че балансът между двете категории права - застрашените от засягане и тези, които могат да бъдат увредени, законодателят трябва да направи, като държи сметка и за характера, и за опасността на нападението.
В създадената с § 1, т. 1 ЗИДНК нова ал. 3 на чл. 12 НК са предвидени следните шест отделни хипотези, при които законодателят приема, че независимо от характера и опасността на защитата няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако:
1. нападението е от две и повече лица;
2. нападателят е въоръжен;
3. нападението е извършено чрез проникване с насилие или взлом в жилище, вилен имот или стопански обект;
4. нападението е в моторно, въздухоплавателно, водно превозно средство или подвижен железопътен състав;
5. нападението е извършено нощем;
6. нападението не може да бъде отблъснато по друг начин.
В тези хипотези всъщност е изключено явното несъответствие между нападението и защитата. Така е изключена и обществената опасност на всички деяния, чрез които е отблъснато непосредствено противоправно нападение, отличаващо се със съдържащите се в т. 1 - 6 признаци. Ето защо такива деяния, каквато и да е тежестта на причинените при изпълнението им вреди на нападателя, не са престъпления.
В т. 1 и 2 от чл. 12, ал. 3 НК това законодателно решение е основано на качества на нападателите, свързани с броя им и наличието на оръжие у тях. Тези качества не разкриват особености на характера на нападението. Те се отнасят само до опасността му, но не са достатъчни за нейното пълно и точно определяне, поради което нямат самостоятелно значение за оценката й. Като вероятност за увреждане на даден правно защитен интерес опасността на нападението зависи от множество обстоятелства. Към тях се отнасят примерно не само броят на нападателите по т. 1, а и възрастта им, възрастта на отбраняващия се, средствата за защита, с които той разполага, както и не само притежаването на оръжие от нападателя по т. 2, но и вида му, намерението и фактическата възможност за неговото използване, дали е въоръжен отбраняващият се, ако е така - какво е оръжието му. Цялостното отчитане и преценяване на всички обстоятелства в отделните случаи може да обоснове съвсем различна степен на интензивност на нападението, макар то да е извършено от нападатели, имащи отбелязаните качества. Конкретната и комплексната оценка на тези обстоятелства обаче е безпредметна, защото двете разпоредби обхващат всяко нападение, което е осъществено при предвидените в тях условия. По такъв начин в обсега на т. 1 попадат дори прояви като извършените от деца дребни кражби или причинени повреди на някакво имущество по време на игра, а в обсега на т. 2 - извършената кражба в овощната градина на няколко ябълки или други плодове от селскостопански работник, който обичайно носи в себе си нож, или засягането на честта и достойнството на нападнатия от лице, което е от състава на полицията и с оглед на служебните си функции носи огнестрелно оръжие.
В т. 4 и 5 от чл. 12, ал. 3 НК посоченото законодателно решение е основано на особености на нападението, свързани с мястото и времето на извършването му. Обстоятелствата, използвани като квалифициращи признаци, нямат за предмет характера на нападението и са от вида на тези, които имат значение за опасността му. Те, както и признаците по първите две разпоредби, не са достатъчни за определянето й. Каква е създадената опасност от нападението може да се прецени във всеки отделен случай, като се съобрази не само времето и мястото на извършването му, но и броят на нападателите, възрастта им, видът на използваните средства и други обстоятелства. Изчерпателното изброяване на последните не е възможно и при обема и многообразието им използването само на един квалифициращ признак във всяка от разпоредбите разширява тяхното действие до прояви, които засягат по-незначителни интереси или не застрашават съществено съответния правно защитен интерес. Такива прояви примерно могат да бъдат по т. 4 джебчийска кражба на неголяма сума, повреждането по непредпазливост на багажа на някой от пътуващите, а по т. 5 - спречкването между съседи, при което нападателят с плесници е удрял отбраняващия се, или скарване в заведение или на улицата, при което нападателят упорито и без прекъсване е обиждал отбраняващия се.
В т. 3 от чл. 12, ал. 3 НК квалифициращият признак е свързан с начина на изпълнение на нападението и обектите, които са предмет на насилие или взлом от страна на нападателя, са обособени в три групи - жилище, вилен имот, стопански обект. Тъй като жилище е всеки обект, който се ползва за живеене, от първата група всъщност се обхващат и вилните имоти, застроени с ползвани за обитаване сгради. След така направеното уточнение следва да се посочи, че съображенията досежно т. 1, 2, 4 и 5 се отнасят и до т. 3 в частта й за думите "вилен имот или стопански обект".
За характера и опасността на нападението могат да имат значение не само обстоятелствата за начина на проникване във вилния имот или в стопанския обект. От значение са също застрашения с увреждане интерес, конкретния способ за влизане с взлом, степента на нарушаване неприкосновеността на недвижимия имот от вида на указаните и всички фактически данни за брой и възраст на нападателите, за средствата, които използват, за времето, през което действат. Преценяването на всички обстоятелства, както и при разпоредбите на т. 1, 2, 4 и 5, обаче е безпредметно, защото хипотезата на т. 3 в цитираната част обхваща всяко нападение, за извършването на което нападателят е предприел проникване с насилие или с взлом във вилен имот или стопански обект. По такъв начин приложното поле на тази хипотеза обхваща и незначителни прояви на нападение, каквито могат да бъдат кражбата на инструмент от застроения със стопанска сграда вилен имот след счупване на стъклото на прозореца и всяка взломна кражба, дори ако предметът й е с много ниска стойност.
Съображенията във връзка с обсъдените разпоредби позволяват да се обобщи, че съдържащите се в тях квалифициращи признаци не изчерпват целия фактически състав на онези конкретни особености на отделните случаи, които в своята съвкупност определят характера и опасността на нападението. За това само от тези признаци не може да се направи обосновано предположение, че при наличието им причинените вреди са всякога в рамките на необходимите предели. Ето защо изключването на приложението на чл. 12, ал. 2 НК във всички случаи, които се обхващат от посочените разпоредби, създава правна възможност за субекта на неизбежната отбрана да отблъсне нападението посредством увреждане на нападателя, което значително и явно надхвърля нужната защита. За такъв субект, спрямо когото е предприето нападение, имащо признаците по тези разпоредби, не съществува задължение да осъразмерява отбраната с опасността на това нападение, той може сам да реши с причиняването на какви вреди да защити застрашените от увреждане интереси и извършеното от него деяние няма да бъде общественоопасно и противоправно и няма да съставлява престъпление и тогава, когато той е могъл да се защити с причиняване на по-несъществени вреди - например с нанасяне на телесна повреда на нападателя вместо с убийство, с повреждане на вещи на нападателя вместо с умъртвяването му или въобще с използването на по-лека форма на насилие или друга принуда вместо действително упражнената.
От изложеното следва противоречието на тези разпоредби с Конституцията .
Както се изтъкна, държавата има произтичащо от Конституцията задължение да гарантира правото на живот. Една от гаранциите е изпълнението на надлежно предвиденото изискване за наказване като най-тежко престъпление на посегателството върху човешкия живот. Разпоредбите на т. 1, т. 2, т. 3 в частта й относно думите "вилен имот или стопански обект", т. 4 и т. 5 от ал. 3 на чл. 12 НК нарушават това изискване.
Признаците, които се съдържат в изброените разпоредби и които се отнасят до нападението, не определят характера и опасността му изцяло и достатъчно пълно. Въпреки наличието им в отделните конкретни случаи може да се окаже незначителен застрашения интерес или ниска степента на вероятност за увреждането му, а вредите, причинени за отблъскването на такова нападение, да превишават необходимите предели. Но нанасянето им, дори когато съставлява посегателство върху човешкия живот, не е престъпление поради изключването на явното несъответствие между защитата и нападението, а оттук и на обществената опасност на деянията, с които е увреден нападателят. От това следва, че тези разпоредби допускат и оправдават при определени условия убийството или опита за убийство, чието извършване надхвърля границите на защитата по чл. 12, ал. 1 НК. По такъв начин те засягат и накърняват правото на живот и ограничават гаранциите за защитата му. Ето защо са противоконституционни. В този смисъл искането по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията е основателно и трябва да се уважи.
Поради получилото се равенство на гласовете и липса на мнозинство, че разпоредбите на т. 3 в частта за израза "нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилището" и на т.6 противоречат на Конституцията , искането да бъдат обявени за противоконституционни следва да се отхвърли. Така че те остават в сила.
При гласуването съдиите Живко Сталев, Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Неделчо Беронов, Георги Марков и Маргарита Златарева застъпиха разбирането, че т. 3 (без случаите на вилен имот или стопански обект) и т. 6 на новата ал. 3 на чл. 12 НК не противоречат на Конституцията поради следните съображения:
а) Според т. 3 няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, даже когато нападателят е убит, ако той е проникнал в жилището на нападнатия чрез насилие или взлом. Така очертаното нападение се характеризира чрез особена интензивност. Наред с това то пряко и грубо нарушава неприкосновеността на жилището. Неговата неприкосновеност е изрично прогласена от чл. 33, ал. 1, изр. 1 на Конституцията , защото то е особено ценно право и благо. Нещо повече, нападнатият при условията на т. 3 не може да знае с каква цел нападателят иска да проникне насилствено или с взлом в жилището. Тази цел може да бъде убийство или жестоко изтезание, за да бъде принуден нападнатият да посочи къде има скрити пари или други ценности, каквито случаи за съжаление има и то не малко. При тези условия отбраната на нападнатия включително чрез убийство на нападателя не може да бъде окачествена като явно превишаване на пределите на неизбежната отбрана. Ето защо, като я позволява, т. 3 на новата ал. 3 на чл. 12 НК не противоречи на чл. 4, ал. 2 или чл. 28, ал. 1, изр. 1 на Конституцията. Очевидно е, че тези разпоредби на Конституцията не могат да бъдат тълкувани така, че да обезкуражават нападнатия да се защити, макар че отбраната му е оправдана с оглед особения интензитет на нападението и високата ценност на нападнатите блага. Трябва да се има при това предвид, че неизбежната отбрана е не само защита на тези блага, но и личният принос на всеки гражданин в защита на правния ред, нарушен от нападателя.
В полза на застъпеното становище говорят и убедителни сравнително-правни съображения.
Според чл. 35 от Наказателния кодекс на щата Ню Йорк "Защитата е правомерна и няма явно несъответствие с нападението, ако нападателят е убит в дома на отбраняващия се, посягайки на неприкосновеността на жилището му, на неговата личност или имущество". От своя страна, френският Наказателен кодекс от 1992 г. постановява, че е "правомерна отбраната на онзи, който извършва деянието, за да отблъсне през нощта нападател, проникнал в жилището със сила или взлом" (вж. за тези разпоредби становището на министъра на правосъдието и правната евроинтеграция).
С оглед защитното предназначение на т. 3 понятието "жилище" следва да се тълкува широко. "Жилище" по смисъла на т. 3 е всеки обект, който се използва за обитаване, независимо от това: аа) какво представлява (самостоятелна едносемейна сграда; апартамент в жилищен блок, вилна сграда, фургон, използван за вила или за обитаване от работници при строеж, и т.н.); бб) къде се намира (в регулационните граници на град, село, вилна зона или вън от тях - например, хижа, фургон за работници и т.н.); вв) дали е напълно завършен, отговаря ли на архитектурните, санитарните и други изисквания; и гг) дали се обитава временно (например, стая в хотел, вила) или постоянно.
б) Относно т. 6 на новата ал. 3 на чл. 12 НК липсата на противоречие между нея и Конституцията е очевидна, тъй като тази точка изразява самата същност на неизбежната отбрана, а именно, че тя е винаги позволена, когато противоправното нападение не е могло да бъде отблъснато по друг начин освен този, който отбраняващият се е използвал. Сходна с т. 6 е и разпоредбата на чл. 2, т. 2, буква "а" от Конвенцията за защита на правата на човека и основните му свободи , която допуска "лишаването от живот, когато то е резултат от употреба на сила, призната за абсолютно необходима при защитата на което и да било лице от незаконно насилие". Следователно, даже и да я нямаше т. 6, произтичащата от нея норма би важила в нашето право по силата на чл. 2, т. 2, буква "а" на цитираната конвенция , тъй като Република България е страна по нея (арг. чл. 5, ал. 4 на Конституцията ). Най-после, за разлика от т. 1, 2, 4 и 5 на новата ал. 3 на чл. 12, т. 6 не прегражда конкретната преценка на съда, дали използваната от нападания отбрана е била наистина единственият начин, за да бъде отблъснато противоправното нападение.
Становище, че двете разпоредби са противоконституционни, застъпиха съдиите Асен Манов, Димитър Гочев, Стефанка Стоянова, Иван Григоров, Тодор Тодоров и Александър Арабаджиев по следните съображения.
За да е извършено при условията на неизбежна отбрана, деянието трябва да причинява вреди, които са в рамките на необходимите предели, като от чл. 12, ал. 2 НК следва, че те са в тези предели, ако защитата не е в явно несъответствие с характера и опасността на нападението.
В новата ал. 3 на чл. 12 НК, създадена с § 1, т. 1 ЗИДНК, рамките на необходимите предели се определят от фактически причинените вреди за отблъскване на нападението, имащо признаците по т. 1 - 6. Този принцип е в противоречие със същността на неизбежната отбрана, означена така именно поради неизбежността на онзи минимум вреди, които трябва да се причинят за прекратяване и отблъскване на нападението. Същевременно така възприетият принцип за разлика от принципа, произтичащ от чл. 12, ал. 2 НК, въобще не отчита характера на нападението. От това следва извод за противоконституционност освен на другите и на тези две разпоредби.
Характерът на нападението се определя от правно защитените интереси, които то застрашава и които могат да бъдат свързани и с имуществени, и с неимуществени права на личността. Многообразието във вида, ценността, важността и значимостта на правата и интересите, които могат да бъдат застрашени от проява, представляваща нападение по чл. 12, ал. 1 НК, обуславя голямото различие в степента на засягане на правопорядъка от такива прояви. Текстът на чл. 12, ал. 2 НК изисква съпоставяне на застрашените от нападението с увредените при отблъскването му интереси и при явно несъответствие помежду им обосновава квалифициране на деянието като извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана. По такъв начин допуска отблъскване на нападението не на всяка цена, а на цена, която не е явно несъответна и не надхвърля явно, значително и несъмнено тази на защищавания интерес.
В двете разглеждани разпоредби, както се отбелязва, няма признаци относно характера на нападението. Първата от тях - цитираната част на т. 3, съдържа квалифициращи обстоятелства за мястото на нападението и за наличието на препятствия и начина на преодоляването им с оглед извършването на това нападение. Те, макар и недостатъчно, непълно и без да изчерпват всички особености във връзка със съотношението на силите, очертават опасността на нападението. Такива обстоятелства досежно обекта, за засягането на който нападателят е пристъпил към насилие или взлом, обаче липсват. Поради това застрашени от нападението при тази хипотеза могат да бъдат всички интереси, които се обхващат от чл. 12, ал. 1 НК. Втората от разпоредбите - т. 6, без използването на конкретни квалифициращи обстоятелства обобщава интензивността на нападението като изключваща възможността да бъде отблъснато по друг начин, който е различен от приложения от отбраняващия се. Тя не определя обаче към какво е било насочено и какво е застрашавало нападението. Ето защо и по тази разпоредба, чиято редакция по начало не отговаря на нямащата субсидиарен характер неизбежна отбрана, обект на нападението могат да бъдат всички обхващащи се от чл. 12, ал. 1 НК интереси.
Изложеното за характера на нападението и за отсъствието в двете разпоредби на отнасящи се до него квалифициращи обстоятелства е основание да се приеме, че то може да застрашава с увреждане здравето или живота на отбраняващия се или на трето лице, но може да засяга и само честта и достойнството им или пък да има за предмет вещ с неголяма стойност. Като изключва в тези разпоредби превишаването пределите на неизбежната отбрана независимо от характера и опасността на защитата, законодателят прави допустимо отблъскването на нападението с нанасяне нa вреди, които са прекомерни и чието причиняване е обществено неоправдано с оглед на защитения интерес. По такъв начин позволява и оправдава лишаването от живот на нападателя и тогава, когато тези вреди са в явно несъответствие с вредите, предотвратени чрез отблъскване на нападението. А това противоречи на обсъдените в решението конституционни текстове - чл. 4, ал. 2 и чл. 28 , признаващи правото на живот и изискващи гарантирането му от държавата.
Направеното искане по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията има за предмет § 1 ЗИДНК, състоящ се от две отделни точки - т. 1, с която е създадена нова ал. 3 на чл. 12 НК, и т. 2, според която досегашната ал. 3 става ал. 4. Мотивите за противоконституционност се отнасят само до т. 1, която бе разгледана, а в останалата част искането се отхвърли.
2. Относно искането за установяване на несъответствие с
международен акт, по който България е страна
Обявяването на противоконституционността на разпоредбите на т. 1, т. 2, т. 3 в частта й досежно израза "вилен имот или стопански обект", т. 4 и т. 5 от ал. 3 на чл. 12 НК има за последица прекратяване на действието им и на съществуването им като правни норми от действащото законодателство. Такъв извод следва от даденото с Решение № 22 от 31 октомври 1995 г. по к. д. № 25 от 1995 г. задължително тълкуване на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията . Понеже тези разпоредби по силата на решението на съда престават да съществуват,безпредметна е преценката по чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията за съответствието или несъответствието им с международен акт, по който България е страна. Затова искането не следва да се разглежда в тази част.
Досежно другите разпоредби от ал. 3 на чл. 12 НК - т. 3 в частта за израза "нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище" и т. 6, искането е неоснователно.
С чл. 6, ал. 1 от Международния пакт за гражданските и политическите права се признава правото на живот като присъщо на човешката личност, посочва се, че никой не може произволно да бъде лишен от живот и защитата на това право се възлага на законодателството на съответната държава.
Наказателната репресия е средство за защита на правото на живот. Тази законова защита, чието установяване е и конституционно задължение на държавата, не се нарушава от посочените разпоредби. Последните действително допускат причиняването на вреди, които могат да включат лишаването от живот. За това обаче са предвидени конкретни условия. Така предвидените условия изискват нанасянето на вредите да е осъществено за запазването на застрашени от увреждане права и интереси и наред с това индивидуализират нападението с признаци, които всякога определят като голяма интензивността и опасността му.
Признаците, съдържащи се в цитираната част на т. 3 от чл. 12, ал. 3 НК, са свързани с начина на изпълнение на нападението и анализът им сочи, че неговото осъществяване при условията на разглежданата хипотеза е съпроводено с нарушаване на основно конституционно право, каквото е неприкосновеността на жилището. Същевременно обсъждането им указва на изискване за нарушаване на отбелязаното право не с предназначения за обикновено влизане в жилището начин, а посредством насилие или преодоляване на направени за охраняването му препятствия и прегради чрез повреждането, разрушаването или унищожаването им. Изложеното налага извода, че взетите предвид в закона квалифициращи обстоятелства във връзка с нападението характеризират винаги като голяма опасността му. Такова нападение е всякога със значителна по степен интензивност, защото то не само застрашава определен правно защитен интерес, а с оглед увреждането на този интерес неминуемо накърнява едно право на личността, като го нарушава по особено укорим начин. Следователно, за да е успешна, със значителна по степен интензивност трябва да бъде и защитата, насочена към отблъскването му. Затова няма да е произволно лишаването от живот, ако отбраняващият се за преустановяване проявите на нападателя е извършил убийство или опит за убийство.
Досежно признаците, съдържащи се в т. 6 от чл. 12, ал. 3 НК, трябва да се отбележи, че те обобщават интензивността на нападението и цялостната обстановка на извършването му като такива, при които има една-единствена възможност за защита. А когато има само една възможност за защита, не съществува друг какъвто и да е способ за отблъскване на нападението и отбраняващият се не разполага с по-меки средства за опазване и охраняване на обекта на нападение, отбраната е всякога необходима в пределите на действително причинените вреди. Ето защо, ако тези вреди съставляват убийство или опит за убийство, лишаването от живот не е произволно.
По тези съображения посочените разпоредби не са в несъответствие с чл. 6, ал. 1 от Международния пакт за гражданските и политическите права и искането за установяване на такова несъответствие следва да се отхвърли.
За това и на основание на чл. 149, ал. 1, т. 2 и 4 от Конституцията Конституционният съд
РЕШИ:
1. Обявява за противоконституционни разпоредбите на т. 1, т. 2, т. 3 относно думите "вилен имот или стопански обект", т. 4 и т. 5 от ал. 3 на чл. 12 от Наказателния кодекс, създадени с § 1, т. 1 от Закона за изменение и допълнение на Наказателния кодекс (ДВ, бр. 62 от 1997 г.).
Отхвърля искането за обявяване на противоконституционност в останалата му част.
2. Отхвърля искането за установяване на несъответствие с чл. 6, ал. 1 от Международния пакт за гражданските и политическите права на разпоредбите на т. 3 относно израза "нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище" и на т. 6 от ал. 3 на чл. 12 от Наказателния кодекс , създадена с § 1, т. 1 от Закона за изменение и допълнение на Наказателния кодекс (ДВ, бр. 62 от 1997 г.).

Касационното производство е образувано на осн. чл. 346, т. 1 от НПК по протест на прокурор при ВтАП и жалба на подс. К. С. Х. срещу решение № 192/06.11.2015г. на АС - гр. В. Търново, с което е изменена първоинстанционната присъда № 23/27.05.2015г. по нохд № 219/15г. на ОС-гр.Русе.
В касационния протест се сочат основанията по чл.348, ал.1, т.1 и т.3 НПК. Изразява се несъгласие с частичното оправдаване на подсъдимия по чл.26, ал.1 НК, с намаляването на увеличеното по чл.24 НК наказание и се изтъква, че на подсъдимия е наложено занижено и несправедливо наказание. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.
Касационната жалба на подс. К. Х. съдържа оплаквания за несправедливост на определеното наказание с позоваване на тежкото му семейно положение.
В съдебно заседание представителят на ВКП поддържа частично протеста - единствено в частта, касаеща приложението на чл. 24 НК и извършеното от въззивния съд намаляване на размера на увеличеното по този ред общо наказание на подсъдимия.
Защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба, като пледира и за неоснователност на касационния протест.
Подсъдимият изразява съжаление за извършеното от него.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите в протеста и жалбата, изложените от страните съображения и извърши касационна проверка в пределите по чл. 347 НПК, намери следното:
С присъда № 23 от 27.05.2015г. по нохд № 219/2015г. по описа на ОС-гр.Русе подс. К. С. Х. е признат за виновен и осъден, както следва:
- за престъпление по чл.199, ал.1, т.3, пр.2 и т.4 във връзка с чл.198, ал.1 от НК, като при условията на чл. 58а НК във връзка с чл.373, ал.2 НПК му е наложено наказание 8 (осем) години лишаване от свобода;
- за престъпление по чл.152, ал.4, т.4 във връзка с ал.3, т.5 във връзка с ал.1, т.2 във връзка с чл.18, ал.2 от НК, като на осн. чл.58а от НК и чл.373, ал.2 от НК му е наложено наказание 10( десет) години лишаване от свобода;
- за престъпление по чл.150, ал.2 във връзка с ал.1 НК, като на осн. чл.58а НК и чл.373, ал.2 от НК му е наложено 5 (пет)години и 4(четири) месеца лишаване от свобода;
- за престъпление по чл.170, ал.2, пр.1 във връзка с ал.1, пр.1, като на осн. чл.58а и чл.373, ал.2 от НПК му е наложено наказание 2 ( две) години и 8(осем) месеца лишаване от свобода;
- за престъпление по чл.142а, ал.1 във връзка с чл. 26, ал.1 НК, като на осн. чл.58а и чл.373, ал.2 от НПК е осъден на 3(три) години и 4(четири) месеца лишаване от свобода;
- за престъпление по чл.142а, ал.1 във връзка с чл. 26, ал.1 НК, като на осн. чл.58а и чл.373, ал.2 от НПК е осъден на 3(три) години и 4(четири) месеца лишаване от свобода.
На осн. чл. 23 НК съдът определил едно общо най-тежко наказание на подсъдимия в размер на 10(десет) години лишаване от свобода.
На осн. чл.24 НК увеличил така определеното общо наказание с Ѕ , като постановил подсъдимият да изтърпи общо наказание в размер на 15 години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип.
По жалба на подсъдимия е образувано внохд № 197/2015г. по описа на Апелативен съд - гр. В. Търново, приключило с постановяване на атакуваното пред настоящата инстанция решение № 192 от 06.11.2015 година. С него първоинстанционната присъда е изменена, както следва:
-в частта, с която подсъдимият е признат за виновен при условията на продължавано престъпление да е лишил противозаконно от свобода Д. Д. Л. и Г. П. Л., като отменил приложението на чл.26, ал.1 НК и признал подсъдимия за невинен по тази част на обвиненията;
-в частта, с която на осн. чл.24 от НК е увеличено общото най-тежко наказание от десет години с Ѕ( пет години), като намалил увеличението от 5(пет) на 2(две) години.
-потвърдил присъдата в останалата част.
Касационните жалба и протест са срещу съдебен акт по чл. 346, т. 1 НПК, депозирани са в законоустановения 15-дневен срок от съобщението за изготвяне на въззивното решение и са допустими.
Развитите в тях доводи позволяват общото им обсъждане.
Протестът е неоснователен.
Жалбата на подсъдимия е неоснователна.
Производството е протекло по реда на глава 27 от НПК „Съкратено съдебно следствие в производството пред първата инстанция” - чл.373, ал.4 във връзка с чл. 371, т. 2 НПК, като подсъдимият Х. признал изцяло описаните в обвинителния акт факти и е дал изричното си съгласие да не се събират доказателства относно тези факти. След преценката по предпоставките по чл.372, ал.4 НПК, съдът е пристъпил към диференцираната процедура по гл.27 НПК, като е приел за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, приложил е материалния закон и е определил наказание при условията на чл.58а от НК.
На първо място развитото от прокурора в касационния протест оплакване за материална незаконосъобразност на въззивния съдебен акт, свързано с оправдаването на подсъдимия по чл. 26, ал.1 от НК за всяко от престъпленията по чл. 142а от НК е неоснователно. Установено по делото е, че след като проникнал с взлом в дома на пострадалите- Г. Л. и Д. Л. подсъдимият последователно осъществил поредица от действия, насочени към отнемане вещи от владението на Д. Л., възпрепятстване на свободното придвижване на пострадалите чрез връзването на ръцете им с тел, както и действия срещу половата неприкосновеност на Г. Л.. Правилно е прието от въззивния съд, че реализираното от подсъдимия поведение по връзването на пострадалите, отвеждането им в мазето на къщата, последвалото им отвързване единствено с цел да бъдат отведени от мазето до първия етаж на къщата, където отново са били възрани следва да се квалифицира като „противозаконно лишаване от свобода” спрямо всеки един от пострадалите - Д. Л. и Г. Л.. Същото обаче не разкрива характеристиките на продължавано престъпление. Престъплението по чл.142а НК – „противозаконно лишаване от свобода” е типична проява на продължено престъпление -касае се до едно деяние, продължаващо трайно и непрекъснато във времето. Фактическите усложнения, произтичащи от допълнителни прояви на дееца, паралелно протичащи с вече постигнатото „лишаване от свобода” на определено лице, не променят характера му на единно престъпление.
По твърденията за явна несправедливост на наложените наказания.
При касационната проверка на атакуваното решение, ВКС констатира, че и в тази част същото е обосновано и законосъобразно. Тежестта на отделните деяния- шест на брой - е съпоставена с целите на генералната и индивидуалната превенция. ВКС не констатира да са налице обстоятелства, влияещи на наказанието, които да са останали извън вниманието на съдилищата или пък тяхната относителна тежест да е била подценена. На подсъдимия са наложени наказания лишаване от свобода в размер близък до максимума на предвиденото в закона за всяко от престъпленията, за които е бил признат за виновен, при отчитане на обективно установените смекчаващи отговорността му обстоятелства- обстоятелството, че е баща на две малолетни деца и оказаното съдействие при установяване и доказване на релевантната фактология. Предходните осъждания на подсъдимия, които са значителни по брой, наличието на обстоятелства относно уврежданията на пострадалите, невлияещи на квалификацията, продължителността на разнообразното по вид и обхват престъпно поведение, проявената упоритост и прекомерна принуда, излизаща извън необходимото за преодоляване съпротивата на пострадалите, са отегчаващи обстоятелства, които закономерно са отчетени от инстанциите по същество. Последвалото грабежа поведение на подсъдимия по връщане на част от парите- 5 лв.- на пострадалия Л., след молбата му, че ще остане без всякакви средства, не повлиява на изводите за конкретната тежест на извършеното от него престъпление и не обуславя необходимост от допълнително намаляване на наложеното наказание.
Предвид изложеното не се констатират основания за последващо облекчаване положението на подсъдимия чрез намаляване размера на наложените му след редукцията на чл.58а, ал.1 НК във връзка с чл. 373, ал.2 НПК наказания за отделните престъпления. Подобно разрешение би се явило в противоречие с базисните правила на индивидуализацията на наказанието и целите, които законодателят му е възложил. Касационният съд изцяло споделя изводите на въззивната инстанция, че приетият размер на лишаването от свобода за всяко от престъпленията е необходим за постигане на целите на наказанието спрямо подсъдимия, доколкото неговото поведение при осъществяване на деянията, насочени към различни по вид защитими от правото обществени отношения, далеч надхвърля необходимото за постигане на престъпния резултат.
ВКС не намери съдилищата да са допуснали нарушение, като са приложили чл. 24 НК по отношение наложеното най-тежко наказание на подсъдимия в размер на 10 години лишаване от свобода. В конкретния случай инстанциите по същество са спазили закона, обосновавайки извода си, че за постигане на целите на наказанието е необходимо наложеното най-тежко да бъде увеличено по реда на чл. 24 НК, тъй като именно по този начин би се стигнало до размер на наказанието лишаване от свобода съответен на естеството и тежестта на включените в съвкупността деяния. Този извод е обоснован с доказателствената съвкупност и със събраните доказателства за личността на извършителя. Касае се за съвкупност от шест престъпления, някои от тях изключително тежки не само като квалификация, но и като начин на извършване и последици, поради което изтърпяването само на наказанието, наложено за най-тежкото от тях, би противоречало на критерия за справедливост.
При обсъждане на предпоставките за приложение на чл. 24 от НК въззивният съд правилно е приел обаче, че увеличаването на основното общо наказание от 10 години лишаване от свобода с 1/2, а именно с 5 години, ще доведе до налагане на прекомерно тежко наказание за подсъдимия. Извършената в контекста на този въпрос преценка е законосъобразна и почива на общоприетото разбиране, че увеличаването на наказанието по реда на чл.24 от НК е възможност за съда, която е обусловена от необходимостта да се наложи справедливо наказание, съответно на извършените в съвкупността престъпления. Увеличението на общото наказание от 10 години с още 2 години е в пределите на закона и като размер е достатъчно тежко, така че да се постигнат заложените от закона цели по чл.36 НК. Отделно от това обстоятелствата посочени в протеста, на базата на които се иска връщане на делото за увеличаване размера на наказанието по чл.24 НК са били отчетени от инстанциите по същество като отегчаващи при индивидуализация на отделните наказания за престъпленията в съвкупността. Ето защо не биха могли допълнително да се съобразяват и при приложението на чл.24 НК и да се явят основание за отмяна на акта в коментираната част и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд.
В този смисъл, като е намалил размерът на увеличеното наказание с две години, апелативният съд не е допуснал претендираното нарушение, свързано с несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание.
Предвид изложеното и като констатира неоснователност на наведените в касационната жалба и протест доводи и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 192/06.11.2015 г. на Апелативен съд- гр. Велико Търново, постановено по ВНОХД № 197/2015 г. по описа на същия съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалби на подсъдимите Я. М. Т. и П. Д. Б. чрез защитниците им - адв.Ж. и адв.С. срещу решение № 127 от 02.10.2015 година по ВНОХД № 122/2015 г. по описа на Бургаския апелативен съд, НО.
В касационната жалба на подсъдимия Т. е релевирано касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК, като към ВКС е отправено искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане с оглед определяне на наказание съответстващо на направените от подсъдимия самопризнания и съдействието, което е оказал на разследващите органи. В допълнителното писмено изложение адв.Ж. е посочила, че след като спрямо подзащитния й е било повдигнато обвинение за необосновано завишен размер на отнетата сума, който не се е доказал в хода на съдебното следствие, била препятствана възможността подсъдимия Т. да сключи споразумение с Прокуратурата или да поиска делото да се гледа по реда на глава XXVII от НПК с оглед определяне по-леко наказание спрямо него. Въз основа на тези съображения, защитникът моли решението на БАС да бъде отменено, а присъдата на БОС да бъде изменена, като на подсъдимия Т. бъде определено по-леко наказание.
По делото е постъпила касационна жалба и лично от подсъдимия Я. Т., с която въз основа на същите съображения се прави искане за изменение решението на въззивния съд и определяне на наказание при условията на чл.55 от НК. Алтернативно се моли за налагане на наказание към минимума на предвидената от закона санкция.
В касационната жалба на подсъдимия Б. също е залегнало касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК, като са изложени същите доводи за явна несправедливост на наложеното спрямо него наказание, поради пренебрегване от двете съдебни инстанции многобройните смекчаващи отговорността му обстоятелства. Според защитника му – адв.С. не е отдадено необходимото значение на самопризнанията на подсъдимия, съдействието, което е оказал на разследващите органи, изразеното съжаление за извършеното и искреното разкаяние. Твърди се, че тези обстоятелства биха могли да бъдат основание за сключване на споразумение или разглеждане на делото в процедура по съкратено съдебно следствие, предоставяйки по-благоприятни процесуални възможности на подсъдимия, от които същият бил лишен поради необосновано повдигнатото му обвинение за значително по-висок размер на предмета на престъплението. По тези съображения, както и предвид младата възраст на подсъдимия Б., неговият защитник моли решението на Бургаския апелативен съд да бъде изменено, като наказанието бъде определено при условията на чл.55 от НК или алтернативно – към минимума на предвидената в разпоредбата на чл.198 от НК санкция.
В съдебното заседание пред ВКС подсъдимите Т. и Б., редовно призовани се явяват, като лично и чрез защитниците си поддържат жалбите си с искане за намаляване наложените им наказания „лишаване от свобода“.
Представителят на ВКП намира жалбите на подсъдимите за неоснователни, а решението на Апелативен съд гр.Бургас за законосъобразно и справедливо, поради което предлага да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 128 от 16.06.2015 г., постановена по НОХД № 367/2015 г. Бургаският окръжен съд е признал подсъдимите Я. М. Т. и П. Д. Б. за виновни в това, че на 27.11.2014 г. в [населено място], обл.Б., в съучастие като съизвършители, в условията на продължавано престъпление, а Т. и в условията на опасен рецидив, отнели чужди движими вещи - от владението на М. Д. Д. сумата от 40 лв. и от владението на Й. А. М. сумата от 1370 лв. и газов пистолет с пълнител и патрони на стойност 20 лв., с намерение противозаконно да ги присвоят, като употребили за това сила и заплашване, поради което им наложил наказания както следва:
На Я. М. Т. на основание чл.199 ал.1 т.4 вр.чл.198 ал.1 вр.чл.20 ал.2 вр. чл.26 ал.1 и чл.54 от НК 10 /десет/ години „лишаване от свобода“;
На П. Д. Б. на основание чл.198 ал.1 вр.чл.20 ал.2 вр.чл.26 ал.1 и чл.54 от НК 6 /шест/ години и 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“.
На основание чл.61 т.2 от ЗИНЗС съдът определил първоначален „строг“ режим за изтърпяване на наказанията в Затвор и за двамата подсъдими, а на основание чл.59 от НК е зачел времето, през което спрямо същите е изпълнявана мярка за неотклонение „задържане под стража“.
Спрямо подсъдимия Б. на основание чл.68 ал.1 от НК е приведено в изпълнение наказанието „лишаване от свобода“ по НОХД № 186/2014 г. по описа на РС гр.Средец в размер на 7 /седем/ месеца.
Съдът се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото, като присъдил последните в тежест на подсъдимите.
По жалби на подсъдимите Т. и Б. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 122/2015 г. по описа на АС гр.Бургас, като с решение № 127 от 02.10.2015 г. въззивният съд на основание чл.338 от НПК потвърдил изцяло присъдата на Бургаския окръжен съд.
Касационните жалби на подсъдимите Т. и Б., депозирани лично и чрез защитниците им са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК.
Разгледани по същество, касационните жалби на подсъдимите Я. Т. и П. Б. са неоснователни.
Съдържанието на жалбите на двамата подсъдими разкрива наличието на идентични оплаквания, подкрепени с едни и същи аргументи, което позволява да бъдат разглеждани едновременно.
Основното възражение, поддържано от защитниците е срещу определения размер на наказанието „лишаване от свобода“, което всеки един от подсъдимите следва да изтърпи. Същият е определен като несъразмерно завишен с оглед установените по делото многобройни смекчаващи отговорността им обстоятелства. Твърди се, че за да постигне целите си по чл.36 от НК,наказанието „лишаване от свобода“ спрямо всеки един от тях би следвало да бъде определено при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК под минимума на санкцията, предвидена за състава на престъплението, в извършване на което са признати за виновни.
За да прецени основателността на това оплакване, настоящият съдебен състав внимателно обсъди аргументите на Бургаския апелативен съд, отнасящи се към индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимите. Осъществявайки касационната проверка на атакувания съдебен акт в тази му част, ВКС намери, че въззивната инстанция е направила задълбочено изследване на всички обстоятелства, имащи отношение към определянето на законосъобразни и справедливи наказания на жалбоподателите и е стигнала до верния извод за това, че същите следва да бъдат при баланс между отегчаващи и смекчаващи отговорността им обстоятелства. Като отегчаващи я такива са преценени както тези, характеризиращи обществената опасност на деянието, така и тези определящи обществената опасност на подсъдимите Т. и Б.. Правилно извършеното от тях престъпление „грабеж“ е окачествено като такова с висока степен на обществена опасност, не само с оглед разпространеността на този вид престъпления, но и с оглед конкретния начин на извършването му (упражнено насилие спрямо възрастна и болна жена; проникване с взлом в жилището през нощта; примамване втория пострадал с измамливи действия в дома му и нападение от засада) и проявената упоритост при сломяване съпротивата на пострадалите. Тези обстоятелства са допълнени и с данните за личността на всеки един от подсъдимите, характеризиращи ги като такива с относително висока степен на обществена опасност предвид обремененото им съдебно минало (за подсъдимия Т. извън осъжданията, влияещи на правната квалификация) и липса на ефект от изтърпените до момента наказания по предходните им осъждания.
Изчерпателно и коректно в решението на БАС са изследвани и смекчаващите отговорността обстоятелства на подсъдимите Т. и Б. – направените признания, съдействието на органите на разследването, възстановяването на отнетите парични суми и вещи, изразеното съжаление за извършеното и разкаянието им. В същото време обосновано е прието, че посочените обстоятелства нямат тази относителна тежест, която се претендира от защитата. Възстановяването на отнетите пари и вещи, свързано със съдействието на разследващите органи е било обусловено от бързата реакция на последните за разкриване на извършителите, а признанието, съжалението и разкаянието са провокирани от очакван от подсъдимите по-благоприятен за тях изход на делото. Като цяло в своята съвкупност тези обстоятелства не са нито многобройни, нито което и да е от тях е изключително, поради което искането на защитата за определяне на наказанията на подсъдимите при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК настоящият състав на ВКС намира за неоснователно.
С оглед становището си за обективен анализ на всички обстоятелства, имащи отношение към индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимите Т. и Б., касационната инстанция намира, че правилно наказанията им са определени при баланс на смекчаващите и отегчаващите отговорността им обстоятелства, поради което липсват основания за намаляване размера на определените им наказания и в този смисъл обсъжданото въззивно решение не следва да бъде изменяно .
Като неоснователно настоящият касационен състав оцени възражението, залегнало в жалбите от двамата защитници за това, че предвид повдигнатото обвинение за необосновано завишена стойност на предмета на престъплението, на двамата подсъдими била отнета възможността да сключат споразумение или да поискат разглеждане на делото по реда на Глава XXVII от НПК, в които хипотези изходът на делото би бил по-благоприятен за тях. Какво обвинение да се повдигне пред съда е суверенно право на прокурора, основано на доказателствените материали от досъдебното производство. Именно то определя рамките на процеса на доказване в съдебната фаза и реда, по който производството да се развие – общия или по съответна диференцирана процедура. Крайните изводи на съда относно конкретната правна квалификация на деянието са резултат от проведеното съдебно следствие и комплексния анализ на събраните в неговия ход доказателствени материали, поради което същите не могат да служат като основание за претендиране друго развитие на делото, за което предпоставки са липсвали в предходната фаза на процеса. Предвид това оплакването за лишаване на подсъдимите от по-благоприятни процесуални възможности, предизвикано от повдигнатото от прокурора обвинение е неоснователно и не следва да бъде възприето.
Въз основа на изложеното до тук ВКС намира, че определените по вид, размер и начин на изтърпяване наказания на подсъдимите Я. Т. и П. Б. не се явяват явно несправедливи по смисъла на чл.348 ал.5 т.1 от НПК, поради което жалбите им следва да бъдат оставени без уважение като неоснователни.
Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 127 от 02.10.2015 г., постановено по ВНОХД № 122/2015 г. по описа на Бургаския апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.