Как разбрахте, че сте готови за бебе?

Никога не съм искала деца, не съм копняла за деца, не съм си се представяла да гледам деца...
Е, ама видях 2те чертички на теста и сега имам най-прекрасното създание на света. Обичам я повече от живота си.
По себе си съдя, че няма точен момент, точна възраст и точно финансово състояние.

Дали съм готова за второ бебе? Не, но ако стане(Случайно. Тези планираните неща при мен не работят) пак ще съм много щастлива. 

Изобщо не бях готова. Имахме дълга връзка с ММ, живеехме заедно и негово желание се стигна до сватба. Аз не държах на сватба, но не съжалявам. Направихме страхотен купон и се върнахме към ежедневието си. Нищо не се промени. Започнахме да мислим за утвърждаване в работата, да се стабилизираме финансово, да имаме жилище и някак го постигнахме. Да, ама влязохме в т.нар. "зона на комфорт" (поне аз)- добра работа, добри доходи, жилище, събирания с приятели, пътувания и т.н. Така се изнизаха 3 години, а ММ взе все по-често да повдига въпроса за дете. Да, ама аз все отлагах. Тази година възможности в работата за мен, другата година пък за него и така все намирах оправдание. Не знам прчината, просто не ми се излизаше от комфортния свят, който си бяхме създали. В един момент се съгласих да опитаме с мисълта, че няма да стане от първия път. Е, стана! Толкова бях уплашена. Не знаех какво ме очаква. Не съжалявам изобщо, но е истина, че животът ни се промени коренно и то към хубаво.
Това, което казва НСЧ, е точно така. Колкото повече време минава, толкова по-трудно се решаваш на второ. След 5 години ММ взе да говори за второ дете, а аз пак не бях готова. Да не е този месец, да не е следващия и в един момент се усетихме, че времето минава. Бяхме си казали, че ако не стане тази година, спираме да опитваме и оставаме с едно дете. Е, и този път стана! И пак се оказахме неподготвени.   Всичко сме забравили и все едно никога не сме гледали дете. Като патета в калчища сме. Отделно безсънието на 20+ се понася по един начин, а на 30+ по съвсем друг , ама да са живи и здрави децата, ние ще се справим някак.
Успех!

п.с. ММ и досега се майтапи, че ако не е бил той да настоява, нямало да се омъжа и да имам 2 деца. Истина е, че той е по-решителният от двама ни, знае във всеки един момент какво иска, докато аз съм малко трудна с решенията.

Първата ми бременност въобще не беше планирана, бях на 25 тъкмо финала на магистратурата, работех, не сме мислили за бебета въобще. Имах планирана сватба и сватбено пътешествие.Бях купила билети дори. Два месеца не ми идваше и не се притеснявах, защото съм с ПКЯ и си мислех, че трудно ще забременея, е да ама като отидох на лекар " Честито бременна сте в края на втория месец!" Въобще не ми е минавала мисъл, дали искам, или дали съм готова, пък най-малко за финанси съм се притеснявала, знаех че ще се подреди всичко. Направихме си сватбата, пътешествието, както беше по предварителен план. Сега две години по-късно чакам второ бебе, този път планирано.

Съвета ми е да не отлагате дълго във времето, не е сигурно, че веднага ще стане! Всеки лекар би посъветвал първата бременност да е около 30-те години. За съжаление напоследък много мъже и жени са с проблеми. В този ред на мисли по-добре по-рано...

Увеличената възраст за първо раждане се дължи не само на хората с проблеми, но и с все по-късното желание на двойките да станат родители.

Абсолютно. Все повече двойки търсят някаква сигурност, макар че какво значи сигурност? Днес си така, утре не се знае.

Хубава тема..
Аз ще ви представя малко по-различна гледна точка. С ММ сме заедно вече 8 години, бях твърдо против всякакви разговори за деца (а съм била и много малка като се загажихме), но след тежка операция останах с един яйчник и проблем с другия. Когато над главата ми надвисна опасността да остана без деца (на 16 бях), осъзнах че го искам и не мога да си представя да не мина през всички моменти на бременността и раждането. Не искам осиновено дете, нямам възможност за инвитро. Решихме, че ще изчакаме само да завърша средно и ще опитваме, а каквото стане. След 8 месеца взе, че се получи. Знаех, че не съм готова, знаех, че съм малка (не млада), но и знаех, че след няколко години идеята за бебе щеше да е само мираж. Хубавото беше стабилният мъж до мен, който ме държа да не полудея през първите месеци на малкия. Осъзнато не бях готова, знаех, че ще се измъча с учене и бебе, че съм страшно нервна и не мога да търпя бебешки плач и капризи. И най-важното ненавиждах децата като цяло. Малката ми сестра ( с 11 год. по-малка) беше най-големият ми кошмар първите години. Но за мен беше по-важно да си имам свое дете макар и рано.
Трябваше ми година да свикна с всичко, да спра да изпадам в паника и истерия за нищо.А ми се падна страшно ревливо и криво бебе. Правя грешки всеки ден, но виждам че синът ми е щастлив, здрав и е най-умното, будно и усмихнато дете, което познавам. Обожавам го и с всеки ден съм все по-влюбена в него. Преживях всякакви неща, но съм благодарна, че родих на 19 и въпреки това се справям. Вдетенявам с покрай него, смеем се, правим се на клоуни по цял ден и ни е ужасно забавно.
За второ дете не знам дали ще мога да имам. Но след закъснение от няколко дни този месец, видях отрицателния тест и толкова плаках, не знам защо. Рано ни е, а аз уж не искам повече деца. Но само времето ще покаже. Може би, не съм чак толкова убедена в решението си.
Желая успех и да знаеш,  можеш да се справиш с всичко. Човек е адаптивно същество и успява да се нагоди към всичко.

Относно финансовата сигурност... На 20г изкарвах много повече пари отколкото на 30г.
Въобще в момента съм с бебе и с най-ниския си доход от 10 години насам. 
Утре... ще доживеем и ще видим.

Моята бременност беше абсолютно планирана, да за вършим висше, ММ да изкара казармата, хайде после работа да намерим и на 27 с работа и гарсониерка най после сколасах за дете....когато се роди дъщеря ми обаче явно не съм била готова, въпреки плановете....бързах да се върна на работа, да правя карирера, за се утвърждавам....тя израсна с баби и бавачки....от първи клас се захванах сериозно с нея, заедно учехме, за нея се стараех да приготвя най полезното ядене, да е проветрено, да е разходена, да е записана на извънкласни занимания....вече бяхме в нормално  по голямо жилище, не се доверявах баби да  й помагат в училище, баби да решават къде ще кандидатстваме.....към 33-34 осъзнах, че най хубавото е детето и семейството, уюта вкъщи, семейните почивки, а не работата....в този период страшно ми се прииска бебе, гледах хорските, гушках ги и исках свое....споделих с мъжа ми...той се подсмихна и каза, че имаме финанси нормално да изгледаме едно......послушах го, не се решех....сега вече времето мина, каката е 11 клас, възрастта не е за бебета.....но съжалявам, че останах без момченце


 

Мъжът ми поиска дете. Аз вярвах, че съм млада.  Това когато бях на 27. Не бях готова. Не че не исках, просто май не в този момент. Спрях хапчетата и не ставаше. Така почти 3 години. Стигнахме до инвитро и вече я чакаме Шуша. Ако ме попитате днес : май още не съм готова. А така я искам. 

Аз пък бях готова. Много исках бебе. Така го разбрах. Гледала съм си сама детето и съм дала всичко от себе си . Таткото започна да се включва едва когато детето стана на две.

Точно това имах предвид. Никога не знаеш.

И аз съм тъй. В момента вземам 4 пъти по-малко от преди 2 години, но все пак си е друго, когато си свободен да мислиш за всичко останало, но не и за пари,  докато си в майчинство.

Като че ли при мен материалния фактор никога не е бил най-важния - и когато сме имали пари, и когато сме нямали. Абсолютно съм съгласна с вас за непостоянството на усовията, не знаем какво "утре" ще ни донесе. 

Моите притеснения са свързани с това, че не съм сигурна дали изобщо искам да бъда майка. Не само че не се чувствам готова, но не съм сигурна, че на този етап въобще го желая. Решихме да пробваме догодина, защото вече не съм първа младост, а имам и една конизация  И ако реша, че все пак го искам след няколко години е възможно да се окаже, че съм чакала прекалено дълго. Пък и обществото, родителите, приятелите сякаш го очакват от нас. Не, че толкова ни пука за чуждото мнение, но то е едно усещане, от което не мога да се отърва.

Имам една приятелка, която е млада и успешна, в прекрасна връзка, но тя открито заявява, че няма да има деца, защото не се вижда изобщо в тази роля. Хем й пожелавам да не съжалява за това след време, хем й се възхищавам за силата. В обществото ни сякаш е нормално да осъждаме открито или не такива жени. Мислим за тях като за егоистки, кариеристки, глупачки, които не знаят какво изпускат, но прави ли сме за това...
Имам обаче и повече от една приятелки, които се борят да забременеят или изобщо не могат да имат деца и си мисля дали не е прост каприз от моя страна, че дори разсъждавам по темата.

И така, това е моята дилема. Нямам желание да имам дете сега, но мисля, че въпреки това ще опитам. Причината да се реша са многото истории, които съм чувала, а и прочетох последните няколко дни в тази тема  за това как не винаги вие момичета сте били сигурни за решението, но щастието и любовта, които изпитвате след като вече имате своите дечица не може да се сравни с нищо друго 
Поне засега съм решена, не се знае като дойде времето дали няма да започна да се опъвам 

Аз също, признавам си, като прочетох, че жена с хармонична дългогодишна връзка и без икономически затруднения, се чуди дали е готова за дете, първият ми вътрешен подтик беше да напиша - а погледни го от тази страна - че след време може да искаш, но да не можеш или да е много по-трудно Защото, повярвай ми, бях бременна на 24, сега съм бременна на 37, няма нищо общо

Дара, вероятността да стане от първия месец, ако абсолютно всичко ви е наред, е около 30%. Пробвайте един месец, срещни се очи в очи с отрицателния тест и ще разбереш дали искаш или не искаш деца. Това при положение, че не си категорична, че не искаш. Щото нали все пак може да имате късмет и да стане от веднъж