Как разбрахте, че сте готови за бебе?

Готов си за бебе когато може да го гледате без да ,,виснете,, на някой/мама, тати/ на врата... Стабилна работа, добри доходи...

Говорим за психическото узряване, не за финансовото. Много хора са узрели финансово, но пак не са готови за бебе.

Даааа има го и този момент, защото виждаш как голямото става все по - самостоятелно и като си помислиш, че тепърва те чакат отново памперси, кърмене, страх от раздяла и т.н. иииии....  Не знам, от една страна го искам, да гледам две слънчица, но от друга си представям колко трудно ще е съвместяването на грижи за бебе, четири год. човече, домакинска работа и всичко останало. Явно ми трябва още малко време, за да прегърна изцяло идеята.Е, надявам се, че ще се случи преди да навърша 30... (пф, значи имам само 3 години още хахахахах   ).

Благодаря ви, момичета за искрените отговори!  
Карате ме да се замисля, че няма универсален отговор на въпросите ми, просто защото хората са различни   Колкото и да ми се иска някой да ми каже "знам как се чувстваш и правилното решение е това...", май нещата не работят така  
С мъжа ми нямаме финансови притеснения, имаме свое жилище, добри доходи, хубави условия, подкрепа от семействата - всичко най-важно в материално отношение. Може би Pina ще ме разбере, сякаш всички външни условия са се подредили и всички очакват това от нас, просто вътрешно аз не знам дали съм готова. Може би това звучи егоистично или лигаво, но не мога да си се представя в ролята на майка. В живота ми покрай мен е нямало деца и честно казано, когато някое се появи се чувствам неловко и не зная как да се държа с него. Не чувам никакъв вътрешен часовник да тик-така, нито усещам някакво майчинско чувство да се събужда в мен.   Но кой знае дали още дълго ще имам тези добри условия да родя и отгледам дете. А ако изпусна момента, вероятно след време ще съжалявам...
От 7 години сме заедно с мъжа ми и през последните си говорим по темата с все по-малко ужас, доскоро само се шегувахме за това   Решихме, че идната година ще започнем да работим по въпроса, защото страх не страх времето минава толкова бързо. И все пак, дали сме прави...

Прави сте
Действайте и ще те чакаме скоро в редиците 

Споко, и аз не мога да си се представя като майка.  когато се случи ще видим,хубаво е че разсъждаваш над въпроса и имате условия, няма за какво да се замисляш толкова
успех!

Не съм чувала някой да е истински готов. Майка ми е родила брат ми на 21 седлищно, с много разкъсвания и изпадайки в безсъзнание. Когато и го дали да го кърми, тя стояла и го гледала, мислейки си "Боже, оттук нататък това дете ще разчита на мен за всичко". И явно дълго го е гледала, защото една сестра я  стреснала с думите: "Не го гледай, нахрани го!"

Dara_30, аз не разбрах от какво те е страх. Би ли споделила?

Според мен във вашия случай се осъществява на практика едно хубаво семейно планиране - обезпечени сте материално, заедно сте, давате си сметка, че сега е момента да създадете дете.
От какво точно те е страх? Бременността си има някои неприятни страни, но мисля, че повечето от жените свързват този период с много приятни емоции, време да глезиш сам себе си и другите да те глезят.   Освен това чувството, че вътре в теб расте живот не може да се опише с думи.
Аз мисля, че е мит схващането как някои жени от малки мечтаят да са майки. Няма какво да се изследваш за майчински инстинкт, дали харесваш деца и т.н. Това изобщо не е критерий. Критерият е дали ти самата искаш да имаш дете.

Никога не съм се питала дали съм готова за дете.
Никога не съм се страхувала каква майка ще бъда.
Всичко това се случва някак инстинктивно.
С мъжът ми се оженихме началото на 4-ти курс като студенти. веднага пожелахме да имаме дете и в началото на 5-ти курс се роди голямата ни дъщеря. Имали сме трудни моменти, но щастието да си родител измества всичко друго на заден план.
С второто дете обмислихме по-трезво. Наложи се да изчакаме няколко години докато и двамата започнем работа. Голямата наближаваше да тръгне първи клас, когато най-сетне си позволихме да започнем с опитите. Но уви, оказа се, че не става всичко по план. Въпреки липсата на медицински проблем, забременях след цели две години.

Онзи ден гледах филм, в който един от героите се колебаеше дали иска да има деца. Тогава приятелят му каза : "Допреди да се роди детето ми, си мислех, че съм живял. Сега се чудя как съм живял без да го има детето. " 

Винаги съм искала деца (три момчета:) ) С ММ се сгодихме и почнахме да планираме сватба. Решихме да започнем опити за бебе, защото се притеснявахме, че може да не се получи веднага и искахме да не закъсняваме. Решихме да се женим през Септември 2013 ( тогава бяхме заедно вече от 6 години, и двамата на по 25г.) Е да ама се оказа, че забременях веднага и бебето се роди през Септември 2013 Е не получих сватбата, за която бях мечтала...
Не мисля, че бях готова, просто и двамата си мислехме, че няма да дойде моомент, в който да кажем- ДА, готови сме. Еми как да си готов, като не знаеш какво те чака. Раждането ми е като на филм, все едно на друг се е случило. Като ми дадоха бебето, се чудех сега какво да го правя. То стои и ме гледа в очите и очаква от мен всичко...Еми отне ми време да свикна, това е голяма промяна.
За второто- пак стана веднага. Като видях теста се разплаках, защото си мислех, че не съм готова Месеците преди раждането се тормозех от мисли, че едва ли не лишавам първото си дете от любовта си, като ще го накарам да я дели с друго дете... Е това се промени веднага след раждането. Аз съм едно дете и съм твърдо убедена, че детето не трябва да е само.
А дали ще се стигне до трето .. за сега не сме готови

Много ми е познато всичко,което пиша авторката
И ние след дълга връзка много се чудихме и кумихме, много ни намекваха, но това не беше определящо. В крайна сметка така и не стигнах до момента с лудия копнеж и да мисля само за това, както са някои жени.Просто решихме, че ни е време, спряхме да се пазим и стана. След това ме обхванаха някакви бебешки вълни по време на бременността, беше хубав период. Но след раждането открих, че не съм била готова (но и че без дете няма как да стана)- беше много по-трудно, отколкото си мислех (а аз дооста го мислех). Падна ми се ревящо и неспящо бебе, въпрос на късмет е малко. Та, честно казано не съжалявах,ч е сме го отлагали- по-млада щеше да ми е още по-трудно психически. Но както казах, дори да бяхме отлагали още, по-готова нямаше как да стана, самото дете ме научи на търпение и как да бъда майка. Освен това ако човек иска 2 или 3 деца, трябва да започне сравнително рано.

Вие си решавате, не се оставяйте на външни фактори да ви притиснат. И имайте предвид, че само първите 1-2 години са тежки, след това животът почти връща стария си ритъм, така че помислете кога ги искате тези 1-2 години.

   Ех, как се радвам за всички вас, че имате едно ценно съкровище у дома. Желая на всички родени от вас деца да са живи и здрави.

В момента в който заживяхме заедно , започнахме да опитваме, не сме разсъждавали много. И двамата работим, имаме жилище.....т.е стабилни сме. И добре, че се усетихме и не го мислихме много много, първото дете ни отне около 5 години , за да стане. Представям си тепърва сега ако трябваше да стартираме  /аз съм на 30/ той на 35.

Имаше някакви страхове, обаче сега като вече родила и гледаща едно дете, страховете нямат ниииищо общо с действителността. Имах притеснения дали финасово ще мога да обезпеча детето, дали няма да страда работата, дали живота ми няма да се преобърни на 100 процента, т.е да замре социалният живот, всички тези предубеждения с които ни заливат  и то най-вече хора, които нямат деца   Първото дете отнесе и безумни притеснения покрай бременността, безумни покупки и естествено доста родителски грешки , обаче  се справяме перфектно и като семейство и то самото, като тестово дете. Далеч няма нищо кой знае колко страшно , точно обратното.Бих казала, че е лесно да се гледа дете, в сравнение с фантазиите и страховете и представите, които имахме.  

Чак да е лесно не бих казала, но не е нещо, с което да не може да се справите. 

Ситуацията ви е толкова идеална, че не виждам основателна причина за притеснения

Ние се познавахме от 3 месеца и официално имахме връзка от по-малко от един, когато новината за бебето ни изненада. Но, ако трябва да съм честна, аз отдавна се чувствах вътрешно емоционално готова. След две висши, прекрасна професия и добро заплащане вече бях и финансово готова. Може би понеже съм здравен работник, изпитвах една такава вътрешна сигурност, че няма какво да ми се опре в отглеждането на едно бебе. Липсваше ми само подходящ мъж известно време, но след като и такъв се появи, всичко си дойде на мястото моментално.

Грам не съжалявам, въпреки експресното развитие на нещата По-щастлива никога не съм била в живота си. Детето придава смисъл на всичко постигнато и носи огромна радост. Това е най-силният тип любов и тя е за цял живот. 28 беше една прекрасна възраст за раждане и, живот и здраве, след няколко години може да се реша и втори път.

Не бях готова, просто малкият беше едно "упс" 
С мъжа ми бяхме 3 години заедно, бяхме сгодени, планирахме сватба април, но след като забременях, изтеглихме сватбата предишната година, а нетърпеливият взе че се роди именно април месец 

Не съжалявам че така стана. Бременността я изкарах като пълен непукист, ходех на всички прегледи, но станеше ли дума за раждане - все едно хората не говореха за мен, сякаш някоя друга ще ражда. Накрая даже като започнаха контракциите, седнах да гледам филм в къщи, защото "имах време". Накрая като цъфнах в болницата, докторът само как не ме наби - още 10 минути и съм щяла да го родя в нас, в колата или просто някъде навън 

Та ако ме питате сега - още не съм готова нито за първо, нито за второ бебе, но юнакът вкъщи си расте и не слуша...