Как разбрахте, че сте готови за бебе?

Разбрахме,че сме готови едва ,когато се роди детето. Не съм се замисляла много-много, признавам си. И двамата работехме, здрави сме, имаме жилище. Какво повече ни трябва? 100% сигурност няма.

Омъжих се миналата година май месец. Бях решила, че преди сватбата няма да правим никакви опити, въпреки че мъжът ми отдавна даваше зор. След сватбата попътувахме малко, бяхме на почивка. Предстоеше ми държавен месец септември и се подготвях за него. Решихме, че ще започнем с опитите, ако се получеше щях да запиша магистратура, ако не се получеше толкова бързо щях да си намеря работа и да продължаваме с опитите. При нас взе, че стана от раз, но ако не беше станало, ако някой от нас имаше проблем   Исках да започнем с опитите от рано, за да може, ако се забави бебето да имаме време за изследвания, евентуално някакви манипулации докато сме по-млади. Забременях на 23, мъжът ми беше на 28, тази година се роди бебка - аз вече бях навършила 24 г, а мъжът ми 29 г. Имах много притеснения и още ги имам, ще те излъжа, ако ти кажа, че е много лесно, сигурно и по-трудно ще става.   Но тя е толкова прекрасна, обожавам да я гушкам, целувам, да я гледам - тя наистина е целият ни живот и много я обичаме. В момента успявам да съчетавам грижите по нея с учене. Справяме се някак си, сами сме, няма помощ от баби и дядовци. Въпреки притесненията и всичко останало обаче мога да кажа,че макар и млада се чувствах готова да бъда майка.  

Ако сте сигурни в един друг и сте финансово обезпечени, не виждам причина да не започнете с опитите.

Разбрах, че съм готова като забременях. Аз родих на почти 35 и ако решението беше оставено на мен, сигурно още щях да си карам по живота. Мъжът ми искаше дете, той ме натисна, не съжалявам. Хем бяхме заедно от доста малко време, но аз си бях осигурена с жилище, стабилна работа и достатъчно финанси и прецених, че няма накъде да се моткам повече.

Детето ми е на 12 г. и още не съм готова за бебе 
Ако чаках да стана готова, щях да си остана без деца. Мъжът ми пожела и се съгласих. Не съжалявам, но на второ нещо не можах да се навия.
Бях на 25 г., но живеехме заедно от 7 г. и имахме брак от 3 г.

Според мен трудно някой ще заяви - Аз съм готов...по - скоро обстоятелствата се струпват и си казваш - Ами, ще се справим, време е. Забременях на 23, родих на 24. Бяхме сгодени от година (с дълга връзка преди това), когато решихме, че ще спрем да се пазим. Имахме сигурност - стабилна работа, собствено жилище, аз тъкмо бях започнала магистратура. То взе, че стана на третия месец  . В нашия случай и ММ ми вдъхваше много стабилност (имаме разлика от 9 години) заради собствената си зрялост и готовноста си да се грижи за семейство. Може би ако нямахме и двамата стабилни професии нямаше да скочим толкова бързо в дълбкото. Хайде, под наем се живее, но нямаш ли стабилния месечен доход (е, такъв който всеки възприема за нормален според своите виждания), то тогава би било по - трудно решението за дете.  Сега все по - често слушам как е време за второ, въпреки, че честно казано ми се струва адски трудно и се опитвам да си спечеля ощя някоя година за още едно детенце.  Май май и аз като Човечето може и да не стигна до там....

Аз от сега слушам за второ  , чак се ядосва, че е забранено от лекар ( не че бих забременяла пак толкова скоро, но той не обичал забрани  )

Докато изтекоха 2-те г. препоръчителни след секциото много смело планирах второто, обаче като минаха и взех да давам назад  така че не отлагайте, колкото повече време минава, толкова е по-трудно да вземете решение. А и не се знае с възрастта какви болести ще ви дойдат на главата 

На нас ни казаха само 1 г, представям си, ако бяха казали 2 г  . Но мъжът ми много добре знае, че със сигурност няма да е в близките 2,3 г. ( само се прави на интересен  ) Имаме други планове - да се преместим в друго жилище, да започна работа, да понатрупам стаж и т.н. Ще ми се живот и здраве второто да е преди да стана на 30 г, ама Божа работа. 

Аз така и не стигнах момент, в който да се чувствам узряла, готова, да имам искрено желание да бъда майка. Даже никак. Не обичах деца и всичко около тях ми се виждаше страхотна тъпотия. Предадох се само от конформизъм. Бях навършила 35 и нямаше за кога да се отлага. Родих на 36. Не е имало смисъл да отлагам толкова време. Страхувах се, че животът ми ще спре, ще свърши даже и че ще се обезлича. До някъде има нещо такова. Много съм се променила, но пък не ми пука особено. Щастливите моменти с детето са толкова невероятни, че друго не ме интересува, не се вторачвам толкова в себе си, както преди. Това го имаше в един филм с Мадона, мисля, когато забременя коментираха, че най- сетне не мислиш само за себе си. Това си е облекчение в не малка степен. Освен това животът не спира съвсем. Пътуванията не са невъзможни. Ако има баби да удрят по едно рамо може даже никак да не е трудно. Ние сме с много малко помощ и въпреки това не сме се претоварили чак толкова. Чудя се, защо толкова годии сме отлагали тази радост. Сега няма скука. Както една позната писа за близначките си - благодаря ви, за края на скуката!   И всъщност е много интересно. Е, и големи тревоги, отговорности, няма само еуфория и розови пухчета.
Ако се чудиш как да се справиш с притесненията - аз просто отказах да се справям. Много късно направих тест за бременност, защото се страхувах от положителен резултат.Като видях двете черти го скрих, да не го гледам и реших да се правя, че нищо не е станало и да не го мисля. В крайна сметка има 9 месеца, това е толкова много време, както има да го мисля от рано. Късно отидох и на първи гинекологичен преглед. После мислех само от преглед до преглед и изобщо не мислех за раждането, все едно ще е след 10 години. Така си разпределях нещата на етапи, на малки порции, защото неможех да се справя с целия товар. Аз и като отидох да раждам толкова отлагах мислите за това, че не схванах, че ще раждам, мислех, че просто ме преглеждат и приемат в болницата, пък не се знае кога и как ще е. Сега детето е на 3 и половина. Не е толкова страшно, ще видиш. Не отлагайте повече, вече си на 30. Няма за кога. Нашето поколение малко така ни възпитаха - не бързайте, не бързайте, не бързайте. Поживейте си, има време... И накрая не можем да се решим, все едно на заколение ще ходим. Наистина не е чак толкова страшно. И ако разговорите за памперси, пюрета и сополи ти се струват глупави, не е задължително да ги водиш. Детските празници са голямо вълшебство и голям кеф. Аз преди ненавиждах детски РД, Коледи....   тъпотии. Бях твърдо решена нашето семейство дане се държим като идиоти. Обаче за около година си промених мението и вече съм задръстила гардероба със скрити подаръци, с трепет и вълнение купихме голяма елха и нямам търпение да я украсим с детето. Тя вече украси у баба си - 7-8 пъти за един ден. Колко неща от които ми се повръщаше.... сега са ми любими.
Не се страхувай, няма страшно!

Никога не съм мислила по въпроса дали съм готова или не. Исках го много и за мен това беше напълно достатъчно. Но аз омъжих късничко - на 29 год. Не знам, ако беше по-рано как щеше да е. Имах притеснения естествено, всеки ги има. Но те не са ме спирали никога.
Иначе за второто е вярно, че не трябва да се отлага прекалено. Аз 10 мин след като ме свалиха от операционната маса при първото раждане, вече бях готова пак да забременявам.   Много ми беше харесало. И години след това много исках трето дете. Не можа да се случи така или иначе. Но сега вече като си мисля не съм на 100% сигурна дали ми се захваща пак отначало. Няма да го върна, ако дай Боже стане, но имам колебания.

Инетресна тема.
Не знам дали съм готова Поне в пълния смисъл на думата.
Само дето аз съм вече бременна, абсолютно планувано, много бързо станало и още не съм осъзнала идеята.
Истината е, че както и повечето жени твърдят за такова нещо човек не може да е готов никога.
 Дойде момент, в който се хванах, че все по-често мисля за дете. Това е от някъде две години, а може би и повече. Тогава ми светна лампичката,че искам.
 С мъжа ми сме заедно от 4 години, от една година и малко сме женени. Той искаше и преди това, но ме изчака "да стана готова" и аз.
 Решихме, че няма закога да се отлага и толкоз. И да мисля и да не мисля по -готова и по-млада няма да стана.   И двамата сме на 28.
А и как ще знам, че съм готова преди да ми се е случило. ?
Почнах работа, назначиха ме на постоянен договор и се бяхме разбрали да опитваме след като ме назначат, след една година и малко на тази работа.
 То си дойде от само себе си. И просто стряхме да се пазим. И аз като теб исках по-отрано да започнем с опитите, защото знаех, че отнема време и се бях настроила, че бебета не стават като по поръчка. Е, да ама при нас стана след няма и 3м опити.
Смея да твърдя, че е осъзнато решение-и от моя, а пък от негова страна съвсем.
Не съм от хората, които си мислят, че трябва да постигнат великите успехи и чак тогава,трябва да имат деца,защото в живота успеха и късмета не са константи и човек не може да знае утре какво ще е.
За себе си бях решила, че задължително ще имаме брак първо, хубава сватба, меден месец, ще си попътуваме, работа, после бебе и това трябва да стане преди 30-те ни години.  
Притеснения имам хиляди и всякакви. Няма как да е иначе.
Аз съм страшно колеблива, много трудно вземам решения за каквото и да е.
 И много сме, които сме се чудили като теб, подходящ ли е момента,противното е несериозно според мен   това означава, че имаш чувство на отговорност.
Ако трябваше да чакам да съм абсолютно сигурна ехееее...и до 50 ще стигна.
Аз имам една теория по въпроса,доколко е вярна не знам, и вие кажете:Щом мислиш за нещо, значи вътрешно вече си готов за това.  

Хубаво е да имате работа, разбира се и дом. Ние нямаме собствен (на двама ни )и това много ми тежеше и ме спираше. Живеехме на квартира. Но решихме въпроса и се махнахме от столицата. Сега жевеем на отделен етаж при нашите. И ни е много добре и спокойно.
Най-важното е човека до теб, дали е правилния, това е ама абсолютно най-най най важното условие. Всичко друго ще се нареди когато му дойде времето.

Аз бях много готова на ранна възраст. Мъжът до мен не беше.
На 27 срещнах сегашния си съпруг, обаче вече хич не ми беше до бебета, имах си планове за развитие  
Той обаче явно имаше желание вече за семейство, стана ясно, че връзката е сериозна, премести се при мен. В един момент ме попита дали искам бебе, аз докато реша искам ли, не искам ли и то...след 2 седмици се оказах бременна. Чист късмет. Оказа се, че съм искала, защото бях страшно щастлива и развълнувана, че ще си имаме бебе  
След това купихме апартамент, бебето беше на близо година, когато се и оженихме, малко в обратен ред подкарахме нещата. Не сме чакали нещо кой знае какво да ни е готово, да се наживяваме и такива неща. Единственото, което "имахме", бяха сравнително добри професии, макар и в онзи момент не толкова добре платени, колкото заслужаваха. Но и това се оправи
Второ нямам колебания, знам си, че не искам.   Не заради проблемна бременност или гадно раждане, просто за мен едно е напълно достатъчно. ММ имаше в началото някакви желания за второ, ама напоследък не е повдигал темата, току-виж ми се е разминало.  

Savina, адашка си ми  Мен пък толкова ме боля след секциото, че не исках и да чувам за второ дете... Сега като мина време съм по-склонна. 

Има си момичета, които мечтаят да станат майки, нямат търпение и наистина са някак си съвсем узрели и никак не им е жал за себе си  Била съм близка с такава. Това е нормално, но явно не сме всички така.
Аз родих трудно и веднага след раждането бях категорична, че второ няма да има  Около седмица след това, май бях готова отново да забременея. Може би цяла година се чувствах така, всичко ми се струваше игра. Обаче вече и аз не искам. Пък то и възрастта ми е такава, че почва да става авантюристично - след 3 месеца навършвам 40.

Готов си за бебе когато може да го гледате без да ,,виснете,, на някой/мама, тати/ на врата... Стабилна работа, добри доходи...

Говорим за психическото узряване, не за финансовото. Много хора са узрели финансово, но пак не са готови за бебе.

Даааа има го и този момент, защото виждаш как голямото става все по - самостоятелно и като си помислиш, че тепърва те чакат отново памперси, кърмене, страх от раздяла и т.н. иииии....  Не знам, от една страна го искам, да гледам две слънчица, но от друга си представям колко трудно ще е съвместяването на грижи за бебе, четири год. човече, домакинска работа и всичко останало. Явно ми трябва още малко време, за да прегърна изцяло идеята.Е, надявам се, че ще се случи преди да навърша 30... (пф, значи имам само 3 години още хахахахах   ).

Благодаря ви, момичета за искрените отговори!  
Карате ме да се замисля, че няма универсален отговор на въпросите ми, просто защото хората са различни   Колкото и да ми се иска някой да ми каже "знам как се чувстваш и правилното решение е това...", май нещата не работят така  
С мъжа ми нямаме финансови притеснения, имаме свое жилище, добри доходи, хубави условия, подкрепа от семействата - всичко най-важно в материално отношение. Може би Pina ще ме разбере, сякаш всички външни условия са се подредили и всички очакват това от нас, просто вътрешно аз не знам дали съм готова. Може би това звучи егоистично или лигаво, но не мога да си се представя в ролята на майка. В живота ми покрай мен е нямало деца и честно казано, когато някое се появи се чувствам неловко и не зная как да се държа с него. Не чувам никакъв вътрешен часовник да тик-така, нито усещам някакво майчинско чувство да се събужда в мен.   Но кой знае дали още дълго ще имам тези добри условия да родя и отгледам дете. А ако изпусна момента, вероятно след време ще съжалявам...
От 7 години сме заедно с мъжа ми и през последните си говорим по темата с все по-малко ужас, доскоро само се шегувахме за това   Решихме, че идната година ще започнем да работим по въпроса, защото страх не страх времето минава толкова бързо. И все пак, дали сме прави...

Прави сте
Действайте и ще те чакаме скоро в редиците 

Споко, и аз не мога да си се представя като майка.  когато се случи ще видим,хубаво е че разсъждаваш над въпроса и имате условия, няма за какво да се замисляш толкова
успех!

Не съм чувала някой да е истински готов. Майка ми е родила брат ми на 21 седлищно, с много разкъсвания и изпадайки в безсъзнание. Когато и го дали да го кърми, тя стояла и го гледала, мислейки си "Боже, оттук нататък това дете ще разчита на мен за всичко". И явно дълго го е гледала, защото една сестра я  стреснала с думите: "Не го гледай, нахрани го!"

Dara_30, аз не разбрах от какво те е страх. Би ли споделила?

Според мен във вашия случай се осъществява на практика едно хубаво семейно планиране - обезпечени сте материално, заедно сте, давате си сметка, че сега е момента да създадете дете.
От какво точно те е страх? Бременността си има някои неприятни страни, но мисля, че повечето от жените свързват този период с много приятни емоции, време да глезиш сам себе си и другите да те глезят.   Освен това чувството, че вътре в теб расте живот не може да се опише с думи.
Аз мисля, че е мит схващането как някои жени от малки мечтаят да са майки. Няма какво да се изследваш за майчински инстинкт, дали харесваш деца и т.н. Това изобщо не е критерий. Критерият е дали ти самата искаш да имаш дете.

Никога не съм се питала дали съм готова за дете.
Никога не съм се страхувала каква майка ще бъда.
Всичко това се случва някак инстинктивно.
С мъжът ми се оженихме началото на 4-ти курс като студенти. веднага пожелахме да имаме дете и в началото на 5-ти курс се роди голямата ни дъщеря. Имали сме трудни моменти, но щастието да си родител измества всичко друго на заден план.
С второто дете обмислихме по-трезво. Наложи се да изчакаме няколко години докато и двамата започнем работа. Голямата наближаваше да тръгне първи клас, когато най-сетне си позволихме да започнем с опитите. Но уви, оказа се, че не става всичко по план. Въпреки липсата на медицински проблем, забременях след цели две години.

Онзи ден гледах филм, в който един от героите се колебаеше дали иска да има деца. Тогава приятелят му каза : "Допреди да се роди детето ми, си мислех, че съм живял. Сега се чудя как съм живял без да го има детето. " 

Винаги съм искала деца (три момчета:) ) С ММ се сгодихме и почнахме да планираме сватба. Решихме да започнем опити за бебе, защото се притеснявахме, че може да не се получи веднага и искахме да не закъсняваме. Решихме да се женим през Септември 2013 ( тогава бяхме заедно вече от 6 години, и двамата на по 25г.) Е да ама се оказа, че забременях веднага и бебето се роди през Септември 2013 Е не получих сватбата, за която бях мечтала...
Не мисля, че бях готова, просто и двамата си мислехме, че няма да дойде моомент, в който да кажем- ДА, готови сме. Еми как да си готов, като не знаеш какво те чака. Раждането ми е като на филм, все едно на друг се е случило. Като ми дадоха бебето, се чудех сега какво да го правя. То стои и ме гледа в очите и очаква от мен всичко...Еми отне ми време да свикна, това е голяма промяна.
За второто- пак стана веднага. Като видях теста се разплаках, защото си мислех, че не съм готова Месеците преди раждането се тормозех от мисли, че едва ли не лишавам първото си дете от любовта си, като ще го накарам да я дели с друго дете... Е това се промени веднага след раждането. Аз съм едно дете и съм твърдо убедена, че детето не трябва да е само.
А дали ще се стигне до трето .. за сега не сме готови

Много ми е познато всичко,което пиша авторката
И ние след дълга връзка много се чудихме и кумихме, много ни намекваха, но това не беше определящо. В крайна сметка така и не стигнах до момента с лудия копнеж и да мисля само за това, както са някои жени.Просто решихме, че ни е време, спряхме да се пазим и стана. След това ме обхванаха някакви бебешки вълни по време на бременността, беше хубав период. Но след раждането открих, че не съм била готова (но и че без дете няма как да стана)- беше много по-трудно, отколкото си мислех (а аз дооста го мислех). Падна ми се ревящо и неспящо бебе, въпрос на късмет е малко. Та, честно казано не съжалявах,ч е сме го отлагали- по-млада щеше да ми е още по-трудно психически. Но както казах, дори да бяхме отлагали още, по-готова нямаше как да стана, самото дете ме научи на търпение и как да бъда майка. Освен това ако човек иска 2 или 3 деца, трябва да започне сравнително рано.

Вие си решавате, не се оставяйте на външни фактори да ви притиснат. И имайте предвид, че само първите 1-2 години са тежки, след това животът почти връща стария си ритъм, така че помислете кога ги искате тези 1-2 години.

   Ех, как се радвам за всички вас, че имате едно ценно съкровище у дома. Желая на всички родени от вас деца да са живи и здрави.

В момента в който заживяхме заедно , започнахме да опитваме, не сме разсъждавали много. И двамата работим, имаме жилище.....т.е стабилни сме. И добре, че се усетихме и не го мислихме много много, първото дете ни отне около 5 години , за да стане. Представям си тепърва сега ако трябваше да стартираме  /аз съм на 30/ той на 35.

Имаше някакви страхове, обаче сега като вече родила и гледаща едно дете, страховете нямат ниииищо общо с действителността. Имах притеснения дали финасово ще мога да обезпеча детето, дали няма да страда работата, дали живота ми няма да се преобърни на 100 процента, т.е да замре социалният живот, всички тези предубеждения с които ни заливат  и то най-вече хора, които нямат деца   Първото дете отнесе и безумни притеснения покрай бременността, безумни покупки и естествено доста родителски грешки , обаче  се справяме перфектно и като семейство и то самото, като тестово дете. Далеч няма нищо кой знае колко страшно , точно обратното.Бих казала, че е лесно да се гледа дете, в сравнение с фантазиите и страховете и представите, които имахме.  

Чак да е лесно не бих казала, но не е нещо, с което да не може да се справите. 

Ситуацията ви е толкова идеална, че не виждам основателна причина за притеснения

Ние се познавахме от 3 месеца и официално имахме връзка от по-малко от един, когато новината за бебето ни изненада. Но, ако трябва да съм честна, аз отдавна се чувствах вътрешно емоционално готова. След две висши, прекрасна професия и добро заплащане вече бях и финансово готова. Може би понеже съм здравен работник, изпитвах една такава вътрешна сигурност, че няма какво да ми се опре в отглеждането на едно бебе. Липсваше ми само подходящ мъж известно време, но след като и такъв се появи, всичко си дойде на мястото моментално.

Грам не съжалявам, въпреки експресното развитие на нещата По-щастлива никога не съм била в живота си. Детето придава смисъл на всичко постигнато и носи огромна радост. Това е най-силният тип любов и тя е за цял живот. 28 беше една прекрасна възраст за раждане и, живот и здраве, след няколко години може да се реша и втори път.

Не бях готова, просто малкият беше едно "упс" 
С мъжа ми бяхме 3 години заедно, бяхме сгодени, планирахме сватба април, но след като забременях, изтеглихме сватбата предишната година, а нетърпеливият взе че се роди именно април месец 

Не съжалявам че така стана. Бременността я изкарах като пълен непукист, ходех на всички прегледи, но станеше ли дума за раждане - все едно хората не говореха за мен, сякаш някоя друга ще ражда. Накрая даже като започнаха контракциите, седнах да гледам филм в къщи, защото "имах време". Накрая като цъфнах в болницата, докторът само как не ме наби - още 10 минути и съм щяла да го родя в нас, в колата или просто някъде навън 

Та ако ме питате сега - още не съм готова нито за първо, нито за второ бебе, но юнакът вкъщи си расте и не слуша...

Никога не съм искала деца, не съм копняла за деца, не съм си се представяла да гледам деца...
Е, ама видях 2те чертички на теста и сега имам най-прекрасното създание на света. Обичам я повече от живота си.
По себе си съдя, че няма точен момент, точна възраст и точно финансово състояние.

Дали съм готова за второ бебе? Не, но ако стане(Случайно. Тези планираните неща при мен не работят) пак ще съм много щастлива. 

Изобщо не бях готова. Имахме дълга връзка с ММ, живеехме заедно и негово желание се стигна до сватба. Аз не държах на сватба, но не съжалявам. Направихме страхотен купон и се върнахме към ежедневието си. Нищо не се промени. Започнахме да мислим за утвърждаване в работата, да се стабилизираме финансово, да имаме жилище и някак го постигнахме. Да, ама влязохме в т.нар. "зона на комфорт" (поне аз)- добра работа, добри доходи, жилище, събирания с приятели, пътувания и т.н. Така се изнизаха 3 години, а ММ взе все по-често да повдига въпроса за дете. Да, ама аз все отлагах. Тази година възможности в работата за мен, другата година пък за него и така все намирах оправдание. Не знам прчината, просто не ми се излизаше от комфортния свят, който си бяхме създали. В един момент се съгласих да опитаме с мисълта, че няма да стане от първия път. Е, стана! Толкова бях уплашена. Не знаех какво ме очаква. Не съжалявам изобщо, но е истина, че животът ни се промени коренно и то към хубаво.
Това, което казва НСЧ, е точно така. Колкото повече време минава, толкова по-трудно се решаваш на второ. След 5 години ММ взе да говори за второ дете, а аз пак не бях готова. Да не е този месец, да не е следващия и в един момент се усетихме, че времето минава. Бяхме си казали, че ако не стане тази година, спираме да опитваме и оставаме с едно дете. Е, и този път стана! И пак се оказахме неподготвени.   Всичко сме забравили и все едно никога не сме гледали дете. Като патета в калчища сме. Отделно безсънието на 20+ се понася по един начин, а на 30+ по съвсем друг , ама да са живи и здрави децата, ние ще се справим някак.
Успех!

п.с. ММ и досега се майтапи, че ако не е бил той да настоява, нямало да се омъжа и да имам 2 деца. Истина е, че той е по-решителният от двама ни, знае във всеки един момент какво иска, докато аз съм малко трудна с решенията.

Първата ми бременност въобще не беше планирана, бях на 25 тъкмо финала на магистратурата, работех, не сме мислили за бебета въобще. Имах планирана сватба и сватбено пътешествие.Бях купила билети дори. Два месеца не ми идваше и не се притеснявах, защото съм с ПКЯ и си мислех, че трудно ще забременея, е да ама като отидох на лекар " Честито бременна сте в края на втория месец!" Въобще не ми е минавала мисъл, дали искам, или дали съм готова, пък най-малко за финанси съм се притеснявала, знаех че ще се подреди всичко. Направихме си сватбата, пътешествието, както беше по предварителен план. Сега две години по-късно чакам второ бебе, този път планирано.

Съвета ми е да не отлагате дълго във времето, не е сигурно, че веднага ще стане! Всеки лекар би посъветвал първата бременност да е около 30-те години. За съжаление напоследък много мъже и жени са с проблеми. В този ред на мисли по-добре по-рано...

Увеличената възраст за първо раждане се дължи не само на хората с проблеми, но и с все по-късното желание на двойките да станат родители.

Абсолютно. Все повече двойки търсят някаква сигурност, макар че какво значи сигурност? Днес си така, утре не се знае.

Хубава тема..
Аз ще ви представя малко по-различна гледна точка. С ММ сме заедно вече 8 години, бях твърдо против всякакви разговори за деца (а съм била и много малка като се загажихме), но след тежка операция останах с един яйчник и проблем с другия. Когато над главата ми надвисна опасността да остана без деца (на 16 бях), осъзнах че го искам и не мога да си представя да не мина през всички моменти на бременността и раждането. Не искам осиновено дете, нямам възможност за инвитро. Решихме, че ще изчакаме само да завърша средно и ще опитваме, а каквото стане. След 8 месеца взе, че се получи. Знаех, че не съм готова, знаех, че съм малка (не млада), но и знаех, че след няколко години идеята за бебе щеше да е само мираж. Хубавото беше стабилният мъж до мен, който ме държа да не полудея през първите месеци на малкия. Осъзнато не бях готова, знаех, че ще се измъча с учене и бебе, че съм страшно нервна и не мога да търпя бебешки плач и капризи. И най-важното ненавиждах децата като цяло. Малката ми сестра ( с 11 год. по-малка) беше най-големият ми кошмар първите години. Но за мен беше по-важно да си имам свое дете макар и рано.
Трябваше ми година да свикна с всичко, да спра да изпадам в паника и истерия за нищо.А ми се падна страшно ревливо и криво бебе. Правя грешки всеки ден, но виждам че синът ми е щастлив, здрав и е най-умното, будно и усмихнато дете, което познавам. Обожавам го и с всеки ден съм все по-влюбена в него. Преживях всякакви неща, но съм благодарна, че родих на 19 и въпреки това се справям. Вдетенявам с покрай него, смеем се, правим се на клоуни по цял ден и ни е ужасно забавно.
За второ дете не знам дали ще мога да имам. Но след закъснение от няколко дни този месец, видях отрицателния тест и толкова плаках, не знам защо. Рано ни е, а аз уж не искам повече деца. Но само времето ще покаже. Може би, не съм чак толкова убедена в решението си.
Желая успех и да знаеш,  можеш да се справиш с всичко. Човек е адаптивно същество и успява да се нагоди към всичко.

Относно финансовата сигурност... На 20г изкарвах много повече пари отколкото на 30г.
Въобще в момента съм с бебе и с най-ниския си доход от 10 години насам. 
Утре... ще доживеем и ще видим.

Моята бременност беше абсолютно планирана, да за вършим висше, ММ да изкара казармата, хайде после работа да намерим и на 27 с работа и гарсониерка най после сколасах за дете....когато се роди дъщеря ми обаче явно не съм била готова, въпреки плановете....бързах да се върна на работа, да правя карирера, за се утвърждавам....тя израсна с баби и бавачки....от първи клас се захванах сериозно с нея, заедно учехме, за нея се стараех да приготвя най полезното ядене, да е проветрено, да е разходена, да е записана на извънкласни занимания....вече бяхме в нормално  по голямо жилище, не се доверявах баби да  й помагат в училище, баби да решават къде ще кандидатстваме.....към 33-34 осъзнах, че най хубавото е детето и семейството, уюта вкъщи, семейните почивки, а не работата....в този период страшно ми се прииска бебе, гледах хорските, гушках ги и исках свое....споделих с мъжа ми...той се подсмихна и каза, че имаме финанси нормално да изгледаме едно......послушах го, не се решех....сега вече времето мина, каката е 11 клас, възрастта не е за бебета.....но съжалявам, че останах без момченце


 

Мъжът ми поиска дете. Аз вярвах, че съм млада.  Това когато бях на 27. Не бях готова. Не че не исках, просто май не в този момент. Спрях хапчетата и не ставаше. Така почти 3 години. Стигнахме до инвитро и вече я чакаме Шуша. Ако ме попитате днес : май още не съм готова. А така я искам. 

Аз пък бях готова. Много исках бебе. Така го разбрах. Гледала съм си сама детето и съм дала всичко от себе си . Таткото започна да се включва едва когато детето стана на две.

Точно това имах предвид. Никога не знаеш.

И аз съм тъй. В момента вземам 4 пъти по-малко от преди 2 години, но все пак си е друго, когато си свободен да мислиш за всичко останало, но не и за пари,  докато си в майчинство.

Като че ли при мен материалния фактор никога не е бил най-важния - и когато сме имали пари, и когато сме нямали. Абсолютно съм съгласна с вас за непостоянството на усовията, не знаем какво "утре" ще ни донесе. 

Моите притеснения са свързани с това, че не съм сигурна дали изобщо искам да бъда майка. Не само че не се чувствам готова, но не съм сигурна, че на този етап въобще го желая. Решихме да пробваме догодина, защото вече не съм първа младост, а имам и една конизация  И ако реша, че все пак го искам след няколко години е възможно да се окаже, че съм чакала прекалено дълго. Пък и обществото, родителите, приятелите сякаш го очакват от нас. Не, че толкова ни пука за чуждото мнение, но то е едно усещане, от което не мога да се отърва.

Имам една приятелка, която е млада и успешна, в прекрасна връзка, но тя открито заявява, че няма да има деца, защото не се вижда изобщо в тази роля. Хем й пожелавам да не съжалява за това след време, хем й се възхищавам за силата. В обществото ни сякаш е нормално да осъждаме открито или не такива жени. Мислим за тях като за егоистки, кариеристки, глупачки, които не знаят какво изпускат, но прави ли сме за това...
Имам обаче и повече от една приятелки, които се борят да забременеят или изобщо не могат да имат деца и си мисля дали не е прост каприз от моя страна, че дори разсъждавам по темата.

И така, това е моята дилема. Нямам желание да имам дете сега, но мисля, че въпреки това ще опитам. Причината да се реша са многото истории, които съм чувала, а и прочетох последните няколко дни в тази тема  за това как не винаги вие момичета сте били сигурни за решението, но щастието и любовта, които изпитвате след като вече имате своите дечица не може да се сравни с нищо друго 
Поне засега съм решена, не се знае като дойде времето дали няма да започна да се опъвам 

Аз също, признавам си, като прочетох, че жена с хармонична дългогодишна връзка и без икономически затруднения, се чуди дали е готова за дете, първият ми вътрешен подтик беше да напиша - а погледни го от тази страна - че след време може да искаш, но да не можеш или да е много по-трудно Защото, повярвай ми, бях бременна на 24, сега съм бременна на 37, няма нищо общо

Дара, вероятността да стане от първия месец, ако абсолютно всичко ви е наред, е около 30%. Пробвайте един месец, срещни се очи в очи с отрицателния тест и ще разбереш дали искаш или не искаш деца. Това при положение, че не си категорична, че не искаш. Щото нали все пак може да имате късмет и да стане от веднъж

Че аз все още не се чувствам майка.
Един ден се събудих на 34 и си казах, че това е поредното нещо, което бих могла да свърша. И подходих към задачата абсолютно планирано и без излишни емоции, както към всичко, впрочем.

Дребната вече е почти на три, кикотим се, пеем, говорим си разни неща, до преди малко дори танцувахме на Юрая Хийп   Но майчинството, като такова, така си и остана за мен абстрактно понятие.

Опитвам се да кажа, че цялата суматоха около майчинството, започва да отвращава, а нещата са далеч по прости - резултатът е един човек, който те обича безрезервно и когото обичаш безрезервно.

Dara_80 все едно чета собствените си мисли  
Заедно сме от 8 години, вече и със собствено жилище, аз ще съм скоро на 30 (колкото и да не ми се ще ) и .. еми не го усещам нито биологичния часовник, нито желанието за дете и въпреки бейби бум-а в приятелския кръг пак ми е едно ..далечно. Никога не съм била фен на бебета и малки деца, не се разтапям при вида на бебе, с кукли не съм играла и като цяло никога не ми е било цел в житейската план-програма    
Никога не съм била фен на правенето на каквото и да е само защото му е времето и на другите се случва. Но и нашето споразумение е догодина да пробваме, защото времето си лети. Хареса ми споделената идея тук, че с детето спираш да мислиш за себе си.   И може би и от това ме е страх, егоистът в мен (вероятно го имам във всеки) понякога говори повече отколкото трябва.

Аз пък имам огромна нужда точно от това-да спра да мисля само за себе си.Много добре ще ми се отрази.
Истината според мен не опира само до икономически условия,а по-скоро причините да се чудят жените,в това число и аз са чисто емоционално и психологочески-егоизъм,страх,че вече нищо няма да е същото,това е огромна промяна и отговорност.Аз всеки ден се питам,щемсе правя ли,ставам ли за това.Но вече започвам да мисля,че нещата са далеч по-прости,отколкото си ги представяме.😊Никога не съм била особен фен на децата,нито съм се разтапяла по-тях,за разлика от приятелката ми,която обожава деца и няколко години се бориха за дете,на нея си и й личи от малка,колко ги обича,както и мъжът й.Аз не съм така.Допреди една година се дърпах,ММ мрънкаше и така.Уважавам и жените,които не искат деца.Аз не примирам по тях,но и не мога да си предатавя да нямам.😊Та моето решение беше както емоционално,така и в голяма степен абсолютно рационално.По-рано,по-добре,откъдето и да го погледнеш.

Детето е най-голямата и важна отговорност в живота. Когато 2 очи те погледнат и виждаш, че си им всичко, осъзнаваш за какво иде реч. Буквално физическото оцеляване на това вързопче е в твоите ръце. И сега има моменти, в които се чудя дали съм била готова. Животът се променя много, отговорностите те променят. Съобразяваш си целия ритъм на живот. С порастването има все повече неща, с които да се срещнеш и справиш.
Няма как да си готов, всичко се учи с натрупването на опит. За мен е достатъчно да си разумен, да можеш да дадеш любов и грижи, както и да осигуриш спокойна среда това дете да живее и да се развива.

колкото повече отлагаш,толкова по-не готова ще си,1 месец след забременяването свикваш с мисълта за бебе (поне при мен беше така) а след раждането щеш не щеш започваш да си готов,особено когато видиш малкото човече,което има нужда от теб всяка една секунда,аз съм на 24,приятеля ми на 27 и мисля че избрахме  много подходящо време!

Аз пък на 20 години бях сигурна, че съм готова за дете и семейство. Омъжих се на 20 години и на 22 години родих дъщеря си, след 1 г. и 7м. се появи и синът ми. Оказа се, че изобщо не съм готова нито за деца, нито за семейство. Децата си отгледах сама, за съжаление с баща им се разделихме. Родителството ми беше изпълнено с грешки, но пък децата ми пораснаха прекрасни млади хора. След време срещнах голямата си любов, нашата връзка мина през толкова перипетии, че е трудно да се опише. Той няма деца, гледа моите като свой, преди две години се събрахме и вече живеем заедно и съвсем скоро той ми заяви, че вече е готов и иска дете. В интерес на истина знаейки какво е майчинството вече, аз съм малко изплашена-все пак съм на 38 години и имам две големи деца, а и кариера гоня, но пък нямам право да искам от него да остане без деца... И така започнахме опитите, кога ще стане и дали ще се получи не знам, но освен чувството на страх имам и едни пеперудки в корема, защото въпреки отговорностите най-прекрасното нещо на света е да имаш голямо и сплотено семейство, да дариш живот и да дариш дете на мъжа когото обичаш и който те обича.

Така че в отговор на въпроса на авторката бих казала, че сега смятам, че съм готова, но пък имам притеснения за годините ми, за работата ми и т.н. Май никога няма точен момент, ако почнеш да мислиш винаги ще има доводи и ЗА и ПРОТИВ, според мен е важно единствено да се помисли внимателно над въпроса на кого всъщност ще го родиш това дете, защото най-важното в отглеждането на детето е то да се отгледа и от двамата си родители. Усетиш ли, че човекът до теб е точния (което на 20 години е почти невъзможно) действай и не го отлагай!

Изобщо не съм и разбирала.Просто решихме, че ще имаме дете и така-аз бях на 21, ММ на 26.Оказа се доста трудничко, но в крайна сметка родих 3 седмици преди да направя 25.В началото на януари 2012-та решихме че е време за второ-още го чакаме.Този път се чувствам малко по-готова от предишния дано 2017-та е моята година.

Идеята за първото ни дете дойде просто ей така- хайде да си направим бебе. Не съм се чувствала готова и имах друга представа за отглеждането на бебето като цяло, мислех, че е доста по-лесно не бях мислила за недоспиването, за тревогите и т.н.  Второто не беше планирано в момента, в който се появи, но ние винаги сме искали поне две деца..........а сега за третото - малко повече ме е страх даже с натрупания опит, но пък не съжалявам, децата са най-голямата радост

При мен на няколко пъти изпитвах силно и непреодолимо желание да бъда майка. Както описвате, някои момичета просто искат да бъдат майки със всичките му "екстри". На 19, 24 и 32 години инстинктът ми беше  толкова силен, та чак на драма ме избиваше. Винаги имаше сериозна причина обаче да не го направя- имам да уча, или кандидат-таткото не става. Идвам от много скромно семейство (да не кажа друга дума) и финансовата сигурност за мен беше най-важна защото видях как се гледат деца по схемата "може и с малко" и ще запомня скъсаните платнени кецове в края на ноември в първия сняг,ходене на училище, подигравките и ледените ми пръсти. За мен финансова сигурност не значеше татко с пари, а аз  с хубава работа. След 13 години учене плюс работа нон-стоп, 2  медицински университета, и лоши избори на половинка, най-накрая на 34 год.  имам всичко, което исках- работа, която никога няма да ме остави на улицата, всеотдаен мъж и чакаме първото си Слънчице.    Който някога е изпитвал това инстинктивно непреодолимо желание да е майка ще разбере, че никак не ми беше лесно да го подтисна и да продължа. Цял живот се грижа за други хора, сега най-накрая мога да се погрижа за моите мъже, а и те за мен

С мъжа ми сме заедно от две години и половина. Още след половин година той повдигна въпроса за бебе. Да си призная честно, исках го още тогава, но като че ли не бях готова. Все чаках нещата да се подредят, да сме по-сигурни материално. И така мина времето. Преди месец мъжа ми просто ми каза : "Искаш ли да си направим бебе? ". След три секунди казах "Да". Просто осъзнах, че някак си съм готова за това, не мислех за нищо друго. Бих казала, че беше вътрешно усещане. Все още не съм бременна, но се надявам скоро да се похваля с това.

Според мен човек никога не се чувства напълно готов..Но ако обичаш човека до теб,няма по естествено нещо от това да създадете нов живот.С моя мъж го искахме и двамата,той е по-голям от мен с 8 години,но аз първа заговорих за това.Сега съм бременна в 24 г.с и сме много щастливи!Но в главата ми се въртят всякакви мисли и страхове и сега се питам-аз готова ли съм за това,може би като видим дъщеря си всичко ще ми мине

Здравейте! Дано някой отговори, че гледам от 5-6 месеца не е писано в нея.

На 27 години съм и съм бременна в 12 г.с. С мъжът ми сме женени от 3 месеца, но сме заедно от 3 години и почти от толкова живеем под един покрив. Веднага след сватбата решихме да правим опити за бебе и за радост стана веднага. Истината е, че той искаше доста по-рано да си направим бебче, но аз бях тази, която настоя "нека да мине сватбата и започваме веднага с опитите". Просто исках всичко да си е по ред, сватба, бебе и така.
Но имам тежка бременност, т.е. постоянно ми се гади и повръщам по 2-3-4 пъти на ден всеки ден без пропуск .
И както бях готова след сватбата, че е ред на бебето и то като стана веднага сега все едно не го искам, не е най-подходящия момент, имам хиляди притеснения, които ме карат да се замисля, че сме избързали и е можело да почакаме 1-2 годинки.
За мен въпроса не е дали да имам дете изобщо, а дали да родя на 28 или на 30-31 години(като си мисля, че тогава ще съм по-готова от сега). 

Тони, тези мисли ти минават защото имаш тежка бременност, обикновено след третия месец ще се почувстваш по добре.....не си мисли, че не искаш бебе и не е грашка на 27 години е една чудесна възраст за бебе, моята дъщеря родих също на 27, в момента вече имам голяма тийнейджърка, радвам се на живота, радвам се на нея.....! Мисли позитивно за бебо, а когато видиш на живо мъничкото човече ще се почувстваш най щасливата на света....аз постоянно исках да я гушкам и целувам!
А и няма място за мислене....дали на 31, бебето е вече факт и ще се роди...., дай Боже живичко, здраво и сладко!

Еднакво не/готова ще си и на 28 и на 31 години.
Не си убивай бебчето - не си на 19 години, имаш съпруг, който иска дете... въобще каква е чуденката ти?

И каква ще е разликата от 1-2 години и сега? По-готова ли ще си? Мислиш така, защото е нормлано всеки да се запита дали е готов, самата мисъл,че си бременна и ще имаш дете е шокираща, това е голяма промяна, пък макар и да е планувана. Казвам ти го, като родила преди 5 месеца жена, първото си дете, на 27 години. Не бях готова, или поне така си мислех, да ме видиш сега-много съм си готова, хич не го мисля вече това, гледаме си я. И аз като теб настоявах да се чака и година и половина след сватбата забременях планувано. Щом си решила, че ще опитвате,ясно е,че си го искаш вътрешно, сега си просто притеснена от голямата промяна,която те очаква.Нормално е.
От 27 до 31 няма много време, нямаш какво да се чудиш,нито да отлагаш.
Късмет,лека бременност и още по-леко раждане ти желая.Здраво бебче 
И бъди спокойна, че е много важно по време на бременността.

Няма да си по-готова след 1-2-3 години. Ще си на същото дередже. И с двете децата съм повръщала, но с второто си откарах с гадене и повръщане до раждането. Така е понякога. Важното е да няма други проблеми по време на бременността, а гаденето и повръщането се забравят.

Лека бременност и раждане!

Тежка бременност значи съвсем друго нещо, дано не разбираш какво.
Иначе и аз се чувствах като теб по отношение на готовността, въпреки че нито съм повръщала, нито усетих, че съм бременна.
Радвам се, че родих, защото по-готова не станах и до днес.

и аз така, НСЧ много добре, казано,повръщане не значи тежка бременност, аз бих й казала да се наслаждава докато може, аз по-лежерен и мързелив и готин период от бременността не съм имала

Притесненията ми идват от това, че живота ще ми се промени то е ясно. Аз съм човек, който много обича да излиза, да съм сред приятели, компания. А след бременността, всичко това ще спре или ще се случва все по-рядко. Макар че имам приятелки, които си излизат без притеснения, въпреки децата и старият им ритъм не е променен кой знае колко.
Интересното е, че тези притеснения дойдоха при мен след като забременях и то след като почна да ми се гади и повръщам, дано всичко се дължи на хормоните.
Защото наистина двамата с мъжът ми искаме дете, но като ми се случи толкова се стреснах, че чак имах мисли за аборт, признавам си.
Незнам дали друга жена се е чувствала по подобен начин, но аз се побърквам от всякъкви протеворичиви мисли, че съм млада още за дете, че трябва да изчакаме още малко, за да си поживеем, че вече е напълно нормално да имаш първо дете на 30 години и сме избързали и всякакви подобни. Гледам приятелките си без деца и някакси тайно им завиждам, че са независими и си правят каквото си искат без да се съобразяват с дете(знам, че е глупаво да се сравнявам с тях, всеки от нас има различен живот).
Надявам се на още коментари по тази тема и вашите лични преживявания и опит.

Детето няма да ти попречи на нищо.
Пак можеш да ходиш на екскурзии (децата дори спят безплатно), на вечери, на кафета, на дискотека (мъжът ти или някоя баба ще гледа детето).

Лично аз първият си плаж след раждането го направих на 31 ден и бяхме двете с бебка. Тя си спеше в коша, а аз се пекох.

п.с. Междудругото животът с дете е толкова интересен, че в началото въобще няма да ти пука за ресторанти и излизания.

 Винаги ми е било много смешно като ми кажат приятелсите"край сега няма никъде да ходим".,понеже всички заедно вкупом родихме...аз лично с дете смятам да ходя много повече насам-натам.Не мисля,че живота едва ли не свършва.Не мисля да загърбят себе си и удоволствията си,хобитата си.Напротив-мисля,че с деца още повече се излиза,по семейно,по почивки.Ние я водихме на 3 м на спа -с бабите-идеално ни беше.Сега зимата пак ще ходим.Не е страшно,само в началото е малко шашнато,сега няма как...живота ти се променя завинаги...това всеки ще ни го каже.Аз като много прясна майка,ти казвам,че ще се справиш.😊Аз само като гледам сега новините и как се оставят децата,сърцето ми се къса,не мога да си го представя това...и да ти кажа,ако знаеш колко хора се борят за дете-това е дар,2 години колко са разлика?! НИЩО...няма да си по-готова повярвай.😊Две седмици след раждането хич няма и да не питаш готова ли си,не си ли.Ще мислиш за други неща.

В интерес на истината това за пътуване, излизане и т.н. са ограничения, които хората сами си създават. Засега нямам опит, но такова мнение съм си изградила от наблюдение на околните.
Имаме познато  семейство с две свободни баби непрекъснато на разположение. Въпреки това те не ходят никъде-нито почивки, нито излизания. Сега чакат второ дете(и ние паралелно с тях) и пак има реплики от типа на "ееех, поживейте си още няколко месеца, че после..".  Наскоро ги попитах дали тази година ще ходят на море, при което жената отвърна "Да бе, за море ли съм?".

Поли така е.Много си права.Аз си мисля,че е до желание.Ми не можеш да ме убедиш,че ти се ходи много някъде,а само защото имаш дете няма да отидеш.След 6 м детето си е вече ок да ходи навсякъде с теб,не че и преди  не може.И ние сме с две баби-ами възползвам се и още как.Понякога ми е много гузно,въпреки че досега не съм я оставяла за 1 ден за нощуване или за повече-не мога още да я оставя.Има и нещо длуго-когато си вече с бебе много повече оценяваш моментите на почивка и  зареждаш идеално,просто времето ти е вече по-ограничено,спор няма,но  и всеки се нужда от почивка.
Сигурно говоря от позицията на човек с добро бебе,спящо по цели нощи,не ревящо,кротко с доста помощ и от съпруга и от бабите,въпреки че основно я гледам само Аз,др.да за по малко.И все пак то всичко си идва на мястото.Много е хубаво да си имаш дете,не е нещо което да се сравни с каквото и да е.Друто всичко ще те подреди с течение на времето.

Тони, виж за повръщането те разбирам, адски гадно е....който и да не вярва, така бях първите три месеца, всичко ми миришеше на гадно и повръщах, спомням си бях сама квестор на студенти....и ми се доповръща....не мога да изляза, не мога да пивикам никой.....тогава нямаше моб. телефони...! Затова излез болнични, почивай си, разхождай се....и дано слд 3 месец спре! Радвай се на божия дар, който имаш, познавам много семейства които дават мило за драго за бебенце, а на теб вече ти е изпратено! За излизане и купони винаги ще има време, децата бързо растат, ако имаш баби не се прави на перфектната майка, оставяй им го....те също имат нужда и желание да общуват с малкото човече! Желая ти успех и благородно ти завиждам за предстоящото отглеждане на беба, това бяха най спокойните ми и хубави години....ИСКАМ ДА СЕВЪРНАТ!!!?

Ами аз ще кажа при мен как стоят нещата, като няма да спестя нито лошите, нито хубавите.   Предупреждавам, ще бъде дълъг пост.  

Имах доста лека бременност, единствените ми притеснения бяха дали всичко с бебето ще е наред. Не че не съм се замисляла за бъдещето, но доста рядко и не съм се тревожила как ще се справям, даже бях много надъхана.

Преди забременяването/ раждането пътувахме 2 пъти годишно в чужбина, задължително на море, всяка седмица на кино, всеки месец на театър, от време на време на вечеря навън, на маникюр редовно и най- вече спях много.  

 Да уточня,  че с ММ живеем сами, бабите са в други градове.

Та след раждането на кино и театър пак си ходя, но с приятелка. Миналата година отскочихме за по 2 уикенда на морето сами с ММ и бяхме за 3 дни в чужбина. Тази година бяхме за няколко дни на море сами, за няколко на море с нея и 2 пъти в чужбина без нея. Бяхме и на един спа уикенд пак без нея. И двете баби са млади и работят. Свекърва ми си взема отпуска от време на време и я оставяме там, когато пътуваме, майка ми я гледа доста по-рядко, защото претърпя инфаркт миналата година и не бива да се натоварва много, а и имам 9 годишен брат, за който също се грижи.

Заведение с детето- същински ад, вика, крещи, не иска да стои на едно място, уморява се, още ни тормозят зъбите - по-добре да си ядем вкъщи. Беше много по-лесно като беше на няколко месеца, лежеше си и си мълчеше, сега е фурия. Бяхме и на сватба с нея, искам да забравя за този ден... Пробвахме да си направим еднодневна екскурзия с нея, пак си беше мъка, може би като порасне нещата ще се подобрят. Ако сме някъде с нея, не мога да си почина изобщо.

Сънят не ми стига изобщо, вечер общо взето спи добре, но понякога се буди, много се върти.

И въпреки всичките ми оплаквания се оказа, че това е едно от летата, в които сме били на най-много места, къде с нея, къде без нея. Защото, както май Мис каза, оценяваш много повече почивката и се възползвам във всеки един момент от нея. Просто всичко трябва да е предварително планирано, обсъдено и т.н, нямаш свободата просто да си хванеш багажа и да хукнеш на някъде.

И аз завиждам на приятелите  си без деца за свободата, имаме и приятели с 2 породени деца, на тях пък им завиждам, че ще минат г.д едновременно през всички неща, а на мен ще ми предстоят поне още 3,4 безсънни години напред в бъдещето

Надявам се някой да не ме разбере погрешно, много обичам дъщеря си, беше планирано дете и се радвам от една страна, че родих млада - тъкмо навършила 24 г, от друга обаче и аз се замислям дали не трябваше да почакам още малко, да си поживея повече, но така е трябвало да бъде. Когато сме си в София сме заедно 24/ 7, таткото помага, но работи все пак, много се изморявам и имам нужда понякога да съм и без нея, надявам се това да не ме прави лош родител. Искам и още деца, въпреки че вече знам колко е трудно. Още ми е рано за 2-ро, но ако случайно стане, 100 % ще го задържа.

Аз също съм на мнение, че всичко зависи основно от детето. С големия не сме се спряли нито за ден- разходки, екскурзии, почивки, ресторанти, заведения, компании и т.н. Той спеше навсякъде и по всяко време. Сега с малкия е малко по-различно. Не обича да спи на шум, сред хора, на чуждо място и т.н. Не обича да се вози на кола и самолет за разлика от батко си, който е пропътувал и прелетял стотици км като бебе. Излизаме на заведения 1-2 пъти седмично, но честно казано не е от най-приятните преживявания, освен ако не спи, но е неспокоен заради обстановката и шума.
На море го водихме надвечер, за да топне крачетата и не беше очарован. Не съм го и мъчила. Живот и здраве ще отидем за седмица на планина след морето и толкова за лятото. Тази година ще ни се размине чужбина, макар баткото да е свикнал и да не му е много комфортно така, но бебето трудно заспива без мен и на бабите ще им е доста притеснено. Разбирам ги.

Животът се променя, вярно е, но от момента, в който го видиш, ти самата ще се промениш, колкото и клиширано да звучи.

Благодаря за вашите мнения и лични преживявания. Всяка от вас има интересна история и ги препрочитам по няколко пъти, за да си направя изводи и за себе си .
От година и половина работя постоянна работа и мога да кажа, че покрай нея вече свикнах да не излизам толкова често като в студентските си години(най-готиния и щур период). Общо взето тя ми отнема голяма част от времето и по-рядко излизам и се виждам със семейството, приятели и роднини, но когато имам възможност съм от сутрин до късно вечер навън и това ме зарежда с много положителна енергия, защото съм сред хора, които не ме натоварват(както работата ми) и съм истински щастлива. Страхувам се да не съм затворена по цял ден вкъщи с бебето без близки около мен(живея на 200 км. от родния ми град, а мъжът ми е от сутрин до вечер на работа просто няма как засега) и да спра с всякакви социални контакти. Не държа толкова на дискотеките и заведенията, колкото ако мога бих била всеки ден навън на разходка с приятни за мен хора, с които времето минава по-леко.
Но предполагам, че тази отговорност с бебето ще ми е много по-приятна, отколкото да съм на работа и да се прибирам психически изтощена докрай.
А и някои от вас бяха писали, че колкото повече отлагаш във времето да родиш първото си дете, толкова това време все не идва и се намират оправдания, с които го отлагаш още повече и накрая може да е късно.
Така че Божа работа. За всяка една от нас е станало в най-подходящият момент за нея, независимо дали на 20, 28 или 35 . Както се казва: "Господ си знае работата".

Амииии, точно това ще правиш най-много.

п.с. Пиши в темата с родилки с твоя термин. Запознай се с мами от твоя град. Също така потърси фейсбук групи с твоя термин. Отново се запознай с мами и ... дори ще имаш нови приятелки с интереси като твоите към момента.

Тони, моите наблюдения са, че колкото повече време минава, толкова повече хората се разколебават дали да имат деца. Всеки си мисли, че след няколко години ще е по-готов, а то е точно обратното. Когато си по-млад, решението за дете се взима малко по-импулсивно и лесно, отколкото на по-късна възраст, когато всичко се премисля внимателно.

Наистина много неща се променят, но дали ще се променят към добро или лошо зависи от нагласата и от начина на живот на семейството. С моето бебе сме по цял ден на разходка, срещаме се с други майки с бебета и от време на време с мои приятелки, които още нямат деца. Ежедневието ми е толкова ангажирано, че даже нямам време да мисля пропускам ли нещо. Преди обичах да излизам и да се забавлявам, сега ми е приятно да излизам с малката. Не мога без нея и не мога да си представя да изляза вечер да се забавлявам(на бар,дискотека) и да я оставя на някого да я гледа. Баща й я гледа, когато имам някаква работа или когато ходя на фризьор, маникюр и т.н. Пътуваме с нея и всъщност почивките са по-хубави от преди, и тя се радва на всичко ново, което види.

Има и трудни моменти, но времето минава бързо и постепенно децата стават малко по-самостоятелни. Ние вече мислим за второ, въпреки че дъщеря ни е на 10 месеца За нас важното е, че искаме две дечица, които да са си другарчета и да растат заедно. За мен няма полза от много мислене и обмисляне, когато имаш дом и мъж, който те подкрепя и иска да бъде баща.

Така е момичета, всяка от вас е права. Може би и нашето решение за бебе беше повече импулсивно, отколкото добре обмислено, защото веднага след сватбата започнаха опитите и то стана от раз. И след като стана и мина месец започнах да се замислям за всичките тези неща, за които писах. Иначе преди това изобщо не съм мислила, как ще ми се промени живота, дали ще излизам с приятелки или не, дали ще имам възможност да се забавлявам и всякакви такива.
А преди това съм си мислила само колко е хубаво вече да си имаме бебче и нямах търпение да мине сватбата, за да почнем с опитите, защото съм на 27 и догодина вече ще съм навършила 28 и след това ще се роди бебето и си казвах "точно сега е момента, нито сме прекалено малки, нито пък сме престарели както се казва(без да искам да засегна някой) мислех си, че това е идеалната възраст в днешно време за първо дете, защото ако искаме второ да имаме време и за него.
А сега взех да мисля, че сме избързали и време за бебе имаме колкото щеш. Но фактите са факти и няма връщане назад.

Хич не сте избързали Времето минава толкова неусетно, като на кинолента и 27 е прекрасна възраст за 1-во дете! Ето моята девойка е на 5 месеца, а дните ми минават като на бърза лента,времето лети и не бива да се отлагат тези неща, защото то не е и концерт по желание.И при нас решението беше импулсивно, макар че аз отлагах 2 години, ММ искаше и преди това.Но аз казах първо сватба, после постоянен трудов д-р и чак тогава бебе. Млади сте, здрави сте, работите, имате покрив, обичате се, това са най-важните фактори.
Виж за второ много бих се позамислила, то ми е твърде рано де. Имам егоистични причини-мисля, че на днешно време е по-добре да имам 1,но добре отгледано и да му осигуря каквото е необходимо, но пък от друга страна винаги е хубаво пони двечки да са.Нооо аз вече гледам доста по-реално на нещата, едно бебе не се гледа лесно, а пък две още повече и не разсъждавам,както доста хора-щом има за едно -ще има и за две.
Мнооогооо време трябва да мине, ако изобщо се навия, и банковата сметка да се удвои поне...,а и други неща не са без значение.Не знам как бих се справила с 2 деца, а иначе не е да не искам-и 3 ще родя ако имам възможността да ги гледам.
Искам да ти кажа, тОНИ,че човек не бива да му мисли много, защото гореспоменатите от мен неща на лице ли са-няма от какво да се тревожиш. Щом още в началото си го искала-значи го искаш, а то е станало неочаквано бързо и малко си се стреснала/и при мен така беше, много бързо стана и не очаквах/.
Късмет и леко раждане е единственото, което ще ти пожелая и да бъдеш много спокойна!

Вярно е! Май много мислим ние жените и премисляме( особено аз ), затова нещата не се  получават както ние си наумим. Импулсивно взетите решение много често се оказват по-правилни, отколкото дълго премисляните.
И то не само по въпроса кога си готов за дете, а като цяло щом нещо се е случило така е било писано, а дали сме го мислили много или сме го направили импулсивно е било най-правилното решение за нас на този етап от живота ни . Защото май колкото повече разсъждаваш върху даден въпрос, толкова шанса да се откажеш е по-голям.

А и природата си е природа и е по-добре първото дете да е заченато преди 30г, тъй като яйчниковият резерв започва да намалява с по-бързи темпове.

Тони, точно така е, аз вече го осъзнах, и съм убедена, че нещата,които трабва да ни се случат, се случват в точния момент...
Абсолютно е права Хепи,това е немалка причина, човек да се замисли.

Така е момичета, а и годинките си минават и вървим към 30-те си години, не назад колкото и да ми се иска .
А като се замисля майка ми ме е родила на 20, все едно аз сега да имам 7 годишно дете първи клас , но едно време сякаш е било нормално да родиш на тази възраст и е било по-често срещано.
Просто не мога да си представя всички тези безгрижни години, студентските да съм ги пропуснала заради грижите покрай дете, та на тези години ние все още сме деца. Евала на такива майки героини . Щом тя не се е замисляла на тези години какво може да изпусне от живота и как ще й се промени, ние по на 27-28 години не можем да се оплачем, добре сме си

Човек преминава през различни етапи в живота и е хубаво да ги изживее или поне голяма част от тях. Има време за учене, за купони, за приятели, за безгрижие, за кариера, за отговорности, за сем-во, деца и т.н. Един етап не може да замести друг етап. Просто приеми, че отваряш нова страница.

В един момент ще осъзнаеш, че заради детето не пропускаш, а без него си пропускала.
Освен това когато ти си на 40г,  детето ти вече ще е голямо и няма да те търси за нищо, даже ще гледа да се измъкне от теб и ти ще си свободна отново за купони. Питаш ли ме мен сега, като гледам съученичките ми, дето децата им бяха абитуриенти и те си гледат рахата по софри и почивки, а аз търча подир 4-годишно озверяло, хванато от гората?
Животът ти сега не свършва, а тепърва започва - с детето. Чакай, ще го усетиш и това. После то ще порасне и ще тръгне по своя път, а ти още ще си млада, знаеш ли колко веселби те очакват?! Яд ме е, че някак едно поколение родители успяха да внушат на децата си, че щом станеш родител и КРАЙ! Всичко отиде по дяволите. Изобщо не е така. Това са погрешни разбирания.

Принципно съм съгласна, че децата са най-голямото постижение, но не е зле преди това да не си пропуснал поне ученето и стабилната работа като етапи.

Горе ставаше дума за излизания, купони и дискотеки - за такива пропуски говоря.

Извинявам се, че не съм разбрала.
Като цяло и това си е до човек. Има хора, които пропускат този период заради деца и се сещат на 35-40г., че са го пропуснали. Хвърлят се по живота и се започват семейните драми, затова е хубаво и малко да е поживял човек, да се е понаходил, както се вика.

В случая момичето е на 27 и очевидно не е съвсем пропуснала. От тук нататък тези забави започват да стават скучни и еднотипни, но човек пак си живее вкопчен в тях и не иска да се откаже, без да осъзнава, че нищо няма да загуби. В крайна сметка даже не е нужно да се отказва. Почти всички родители на малки деца излизат редовно по нощни заведения. Случва се излизането да ти се провали в последния момент, защото детето вдигнало температура, но не е като съвсем да се лишиш от него. Няма нищо лошо да се ходи по барове и кръчми и на 35-40, както и на 50-60, мислех си, че това са остарели, комунистически разбирания, че е нещо лошо 'да хукнеш по живота' на такава възраст.

не бях готова, когато забременях и изпаднах в депресия в началото, но постепенно свикнах с идеята, а сега съм много щастлива. В началото никой от семейството ми не се зарадва особено, бяха много притеснени всички, но сега всички много се радват и само за това говорят. Та поне при мен, почувствах се готова лека полека в течение на бремеността. При мен проблемът беше, че съм свикнала да се занимавам със себе си, инфантилна и егоцентрична, но с бремеността и майчинството идват много вътрешни сили в жената. И сега ми се струва, че съм била глупачка да го отлагам толкова дълго. Мъжът ми е много спокоен и оптимистичен характер и от самото начало много се зарадва. Неговото семейство също от самото начало много се зарадваха, но сега и аз и моето семейство се вълнуваме много повече. Единственият ми проблем е, че много ревнувам бъдещия си син.

Нещо май не може да се разберем и говорим за различни неща.

Няма лошо да излизаш на 35-40ч., лошо е, ако този период е изобщо прескочен на младини и двамата тръгнат по купони и то в период, в който децата имат нужда от родители. Децата са оставяни при баби и дядовци със седмици. Затова говоря. Колко е комунистическо, не знам, ама реални ситуации бол, че и цели сем-ва се развалят заради подобно наваксване.

С две думи авторката е минала този купонджийския период, говоря за луди, младежки, диви купони, а не на излизане по дискотеки за по питие. И сега излизаме със съпруга ми, ама не дивеем като на 20г., признавам си. Тогава беше точно "луди млади". Купоните са по-различни. Поне при нас, за да не обобщавам.

Та, авторке, карай си спокойно бременността и се радвай на детето си! Всичко е навреме.

От?

ми от всички. то в началото майка ми не искаше да ми звъни и да ми говори, баща ми и той беше вдигнал ръце, все едно съм на 16, а не на 30 и кусур. и аз и организирах нещата да се оправяме сами с мъжа ми. сега обаче  такава радост и ентусиазъм, че лели чичовци баби дядовци, а не искам да ми се бъркат. Даже мъжът ми като каже "нашият син" и малко се стягам . трудно ми е да го обясня, но все пак понеже все още бебето е в мен и ми се струва, че си е само мое Но най-много ме е страх разни институции и държави да не ми се бъркат.

И този период ще отмине. Не съм минавала през него, но съм чувала, че е често срещано явление "бебето е мое и само мое". Не виждам причина да се терзаеш за такива неща. Майката си е майка, бащата си е баща. Роднини и приятели също имат своето място. Всичко ще се нареди. Ако живеете самостоятелно, проблем пък изобщо няма да има. Всеки ще идва за кратко и ще си тръгва. Не си родила още или?

Честно казано, точно тези глупости допринесоха за моето непланирано бременеене. Лекари ме плашиха в България, а и в този форум, като четох винаги се стресирах, че съм на еди колко си, а още нямам деца. аз забременях доста над 30. И понеже от толкова плашене, ми се струваше, че е много трудно бременеенето, бяхме решили, че ще пробваме година и после директно отиваме на инвитро. А то стана от първия път, всички мои познати, забременели изключително над 30, някои и над 35, точно така се бяха подвели, от плашения и страхотии за яйчников резерв, и всички бяха забременели точно първия месец. Хората, които познавам, и не са забременели от първия път, са хора и преди 30 и над 30 с репродуктивни проблеми и са много малък брой. Това с яйчниковия резерв според мен е някаква поредна измишльотина, тъй като няма директен метод да бъде измерен. Мерят хормони, или броят яйцеклетки, но това са индиректни методи. И така подвеждат много жени. Поредният метод за социален контрол над жените и изкарване на пари от медицинската индустрия. Никой не ражда под 30 в днешно време, даже и 30 е прекалено млада възраст от социална гледна точка.