Здравейте,
Дори не знам имаме ли проблем или не, нормално ли е това за тази възраст, аз мисля че не. Малката е на 3 години. Аз я гледах първата година, след това и до сега майка ми. На детска градина не е ходила, редовно посещаваме лятото детски площадки, зимата детски кътове и места, където има повече деца, за да не е изолирана и само сред възрастни. Говори правилно от преди да навърши 2 години. На 2 започна с бебешкия пубертет и безкрайно тръшкане за всяка голяма и малка глупост. Опитвахме да решаваме проблемите с много, много, много говорене и обяснения. Тя разбира всичко отлично. Имало е и има много момент, в които за нещо обяснявам или питам по 3 пъти (завършвайки със "Симона, чу ли ме"). Тя не реагира въобще, като повиша тон се обръща и ми казва "чувам, не викай". Мина този период и сякаш за няколко месеца бяхме посмалили инатите, тръшкането, ревовете и най- вече вечното "НЕ". Навърши три юли месец и около септември започна адът по- голям и от преди. За всяко нещо отговорът е "НЯМА". Винаги като е била ядосана и много гневна е искала да удря, обяснявали сме всичко като по книга, как ни боли, оставяли сме я да се нареве в стаята, после обясняваме какво и защо е станало. Сега идва при мен, уж ми се радва и ме гали, а започва да ме удря и налага с разкривена физиономия, веднага като попитам "Симона, какво правиш", казва "о, извинявай". Имаме вече пришки на устата от обяснения, че не може да ни удря, рита и тн, че ни боли, че я обичаме, и че и ние можем да удряме, но не искаме. Пробвахме всичко- говорихме, викахме, дори след като много силно ме удари и шамар и ударих по дупето и я попитах харесва ли и- плака каза "Не, няма да удрям вече" и на другия ден същото. Опитахме и с наказания- например да не гледа филмче, или да не четем книжка (последното и е любимо и е голямо наказание). Казва и виждам, че съжалява моментно иска да не е наказана, старае се уж, но след 30 минути е същото. Тази вечер съм вече провокирана да пусна темата след като без никаква причина отиде при баща си(който я обожава и я е гледал от бебе, къпал, хранил, но никога лигавил или глезил) и просто го удари с юмрук, после искаше да го рита. Обясни му с думи на възрастен , че "иска, да го удари и да го заболи", не можа да обясни- защо? Направо ми се плаче. Явно ние грешим някъде. Четохме за тези 3 години къде що има материали за правилно възпитание, за да не я разглезим, но и да не я пренебрегваме. А сега милото ни малко, сладко дете започва да се превръща в създание, от което се срамувам. Започнах с това, че не ходи на детска градина, защото там би могла да копира агресивно поведение, но не е това причината. Ние не се караме помежду си, разбира се не се бием. Обръщаме и мисля нито малко нито много внимание. С баща и работим и малкото часове през седмицата, които сме с нея прекарваме с книжки, игри, песни, уикендите се забавляваме, но и ходим на места с деца, за да е интересно за нея. Съжалявам, че поста стана дълъг, но съм много афектирана и ми е много мъчно и искам да придобиете по- цялостна представа за ситуацията и да можете да я погледнете отстрани. Много ще съм благодарна ако освен мненията ви някой сподели и за детски психолог, от който е доволен, за да се консултираме със професионалист какво грешим. Благодаря ви!
Дори не знам имаме ли проблем или не, нормално ли е това за тази възраст, аз мисля че не. Малката е на 3 години. Аз я гледах първата година, след това и до сега майка ми. На детска градина не е ходила, редовно посещаваме лятото детски площадки, зимата детски кътове и места, където има повече деца, за да не е изолирана и само сред възрастни. Говори правилно от преди да навърши 2 години. На 2 започна с бебешкия пубертет и безкрайно тръшкане за всяка голяма и малка глупост. Опитвахме да решаваме проблемите с много, много, много говорене и обяснения. Тя разбира всичко отлично. Имало е и има много момент, в които за нещо обяснявам или питам по 3 пъти (завършвайки със "Симона, чу ли ме"). Тя не реагира въобще, като повиша тон се обръща и ми казва "чувам, не викай". Мина този период и сякаш за няколко месеца бяхме посмалили инатите, тръшкането, ревовете и най- вече вечното "НЕ". Навърши три юли месец и около септември започна адът по- голям и от преди. За всяко нещо отговорът е "НЯМА". Винаги като е била ядосана и много гневна е искала да удря, обяснявали сме всичко като по книга, как ни боли, оставяли сме я да се нареве в стаята, после обясняваме какво и защо е станало. Сега идва при мен, уж ми се радва и ме гали, а започва да ме удря и налага с разкривена физиономия, веднага като попитам "Симона, какво правиш", казва "о, извинявай". Имаме вече пришки на устата от обяснения, че не може да ни удря, рита и тн, че ни боли, че я обичаме, и че и ние можем да удряме, но не искаме. Пробвахме всичко- говорихме, викахме, дори след като много силно ме удари и шамар и ударих по дупето и я попитах харесва ли и- плака каза "Не, няма да удрям вече" и на другия ден същото. Опитахме и с наказания- например да не гледа филмче, или да не четем книжка (последното и е любимо и е голямо наказание). Казва и виждам, че съжалява моментно иска да не е наказана, старае се уж, но след 30 минути е същото. Тази вечер съм вече провокирана да пусна темата след като без никаква причина отиде при баща си(който я обожава и я е гледал от бебе, къпал, хранил, но никога лигавил или глезил) и просто го удари с юмрук, после искаше да го рита. Обясни му с думи на възрастен , че "иска, да го удари и да го заболи", не можа да обясни- защо? Направо ми се плаче. Явно ние грешим някъде. Четохме за тези 3 години къде що има материали за правилно възпитание, за да не я разглезим, но и да не я пренебрегваме. А сега милото ни малко, сладко дете започва да се превръща в създание, от което се срамувам. Започнах с това, че не ходи на детска градина, защото там би могла да копира агресивно поведение, но не е това причината. Ние не се караме помежду си, разбира се не се бием. Обръщаме и мисля нито малко нито много внимание. С баща и работим и малкото часове през седмицата, които сме с нея прекарваме с книжки, игри, песни, уикендите се забавляваме, но и ходим на места с деца, за да е интересно за нея. Съжалявам, че поста стана дълъг, но съм много афектирана и ми е много мъчно и искам да придобиете по- цялостна представа за ситуацията и да можете да я погледнете отстрани. Много ще съм благодарна ако освен мненията ви някой сподели и за детски психолог, от който е доволен, за да се консултираме със професионалист какво грешим. Благодаря ви!
