Момчетата никога не плачат.

Въпросният цитат звучи добре, но само така звучи, на пракитка е манипулативен и повърхностен.
Не мога да отрека, че действително по-чувствителните / лабилни, уязвими, слаби - като ти харесва повече, но не и лигави/, реално са в опасност в училище и изобщо навън. Ако не си давах сметка за това, едва ли щях да бъда разтревожена и да поставям дискусията на вниманието ви.
Децата трябва да знаят кога и защо да плачат. Да, вярно.
А може би знаят. Но познанието не винаги е достатъчно, за да помогне. Понякога сълзите потичат въпреки него.
В конкретния случай - знаеш ли колко време наблюдавах сина ми да се бори със сълзите си, да ги възпре, а тръгнали веднъж - да ги прикрие - защото се срамуваше? Може би около 15 минути наблюдавах личицето му, което се бореше с емоцията. Докато накрая не се предаде и не захлипа неудържимо. Не зная дали познаваш - аз да и то като голяма - онзи момент в който, защото не трябва, засяда буцата в гърлото, започва да те души и колкото и да преглъщаш сълзите, те в един момент рукват като отприщени и няма сила, която да ги възпре. Мисля, че това му се случи и на него в онзи момент, а той е все още малко дете.
Да знае за какво плаче? Знае - страх го е, уплашен е, стреснат е. Попаднал е на някакво непознато голямо място сред тълпи от блъскащи се хора.

Но дори да не са научили все още децата ни - кога и защо - дали са малки животинчета, които подлежат на дресировка?

Права си, няма крайни варианти на отношение. Но има тенденция и тя винаги клони към един от двата полюса. Може би не съм се изразила правилно в първия си пост, единствено с цел да избегна ненужна обстоятелственост, но ето сега пояснявам това. Без обаче да мисля, че това променя топика на темата. В цитирания по-горе случай границите, според мен, нямат значение.

А за каква реакция говориш в такъв случай?
Не мисля също, че имаме спор относно необходимостта от обяснение и разговор. Въпросът ми беше за подхода при тях.

Какво за подхода?
Когато детето от малко и е свикнало с разговори, не е чувствително или поне е в рамките на нормалното - лесно би могъл родителя да намери път към него и да го научи как да се справя с емоциите си. Когато е по-чувствително - пак има начини, но става по-трудно. Не мога да ти кажа за твоето дете какъв да е подхода - това ти трябва да откриеш, ти го познаваш най-добре.
Аз например, когато се разреве - не го гушкам с думите - о, маме, милото, много ли се удари или пък да ревна и аз с него, а му казвам - е, спокойно, ще ти мине, всеки пада. Често дори ако се направя, че не съм видяла - въобще не заплаква, не реагира и продължава да си играе. В същото време - обърна ли му внимание - сто на сто ще зареве. Това е разликата. Ако реве безпричинно за мен- му казвам - престани с тоя рев, нищо не разбирам - кажи ми с думички защо плачеш. После обяснявам в дадената ситуация конкретно. И да, често му казвам да не плаче, защото е мъж, защото големите хора не плачат. Защото ревльо не искам да възпитавам, искам човек, който умее да се владее, умее да разграничава нещата. Това далеч не значи, че го карам да подтиска емоциите си, просто искам да ги изразява по друг начин, а не с рев.

Ако детето не може при мен да си поплаче без да се контролира, то къде и при кого? То търси съчувствие. Затова нека първо получи съчувствието от вида "о, милото, разбирам колко те боли" и после да чуе, че ще му мине.
Ти може да не искаш да възпитаваш ревльо, но накрая ще възпиташ син, който ще крие емоциите и от теб, и от себе си. Той не е мъж, а малко момченце.

"Не мога да отрека, че действително по-чувствителните / лабилни, уязвими, слаби - като ти харесва повече, но не и лигави/, реално са в опасност в училище и изобщо навън. Ако не си давах сметка за това, едва ли щях да бъда разтревожена и да поставям дискусията на вниманието ви."- Под лигав мисля ясно посочих другата крайност- плачещ за всичко и винаги. Нека не изпадаме в крайности, защото няма смисъл, не е полезно за никого.

"Децата трябва да знаят кога и защо да плачат. Да, вярно.
А може би знаят."- не винаги, не всички, не и ако с тях не е било говорено години наред. На мен ми отне четири години да науча големия си син да не изразява външно и силно емоции, когато някой го дразни умишлено. В резултат в І клас той тръгна уверен, не е бил обект на закачки и подигравки. Определено не съм чакала да стане І клас, за да започна тепърва, писах- отне ми години. Защото добре помня моите години- винаги е имало деца, като тези, за които писах в последния си пост, които бяха обект на подигравки и гаври и винаги ще ги има. Не исках и не желая моите да са такива. Предварително моля, знам добре типа мислене на болшинството във форума, това, че детето ми не дава този външен израз когато няма да намери утеха и когато е направо вредно за него, и се научи да се владее когато е нужно, съвсем не значи, че тормози околния свят, това са различни неща. Нито пък значи, че не изразява емоции- напротив. Просто се научи да ги контролира и да им дава простор тогава, когато това няма да му навреди.
Когато му е мъчно, на всеки се случва и по този въпрос никой не спори, когато го боли споделя у нас, с мен, защото аз, като майка, мога да бъда на разположение и добронамерено да се опитам да помогна. От страх, обаче, след ДГ, вече не плачеше, тази емоция се научи да изразява по друг начин.
Не прочетох тук някой въобще да е писал, че е недопустимо да се плаче. Писано беше "кога", "как"- това е коренно различно. Нека не преиначаваме думите си. И аз плача, само че отдавна не го правя публично. От това за мен не са настъпили никакви вреди. Давам воля на емоциите си, но тогава, когато знам, че мога да го направя спокойно. А овладяването на това качество се учи, както е с всичко останало, за което съм съгласна с Вилико. Нека не се бърка ученето с дресировката и не се поставят безсмислено отново полюси. Човек учи цял живот и не е задължително това да е дресура. 
Това, че не ахкам в общия тон: "Колко лош е този постулат!", не значи че подкрепям несподелянето, напротив, по този въпрос писах достатъчно. Този, който чете без предубеждения, ще проумее. Съвсем добронамерено споделям личния си опит- аз напълно умишлено съм учила и уча децата си от рано да правят разлика и да се владеят кога и къде, как ще се проявяват емоционално. Което въобще не значи, че не могат да го правят. Надявам се разликата да се разбере. 
Затова и на практика децата в яслата, в градината, в училище, в университета, дават различен израз на чувствата си, повечето се научават навреме да се контролират.

Е, да, явно задължително трябва да се реве  
както възпиташ малкото момченце - такъв става мъжа, тоест възпитанието е от дете, в това влиза и научаване как да се справя с емоциите си, за което въобще не мисля, че единствения начин е да го насърчавам да си плаче, щото няма друг пред кого...Спирам.

Да, и накрая възпитаните и добре владеещи себе си мъже стават темерути и се нарояват теми като" Искам да ми покаже, че ме обича" и подобни.
Струва ми се, че част от възпитателните методи тук не са нищо друго, освен емоционална ампутация на част от най-човешките емоции.
А това, че когато с децата е говорено, ги прави по-нечувствителни, е направо абсурдно-точно деца, на които се говори и обръща внимание успяват да съхранят себе си като чувствителни и емоционални индивиди.С подходяща подкрепа знаят пред кого могат да поговорят -и ако им се плаче-да плачат!- и трупат увереност за решаване на конфликти.Другите, неплачещите "защото големите хора не плачат" са често с отклонения в поведението в една по-зряла възраст, по мои наблюдения-и при деца, и при възрастни.

Именно, говорим за едно и също тук със сигурност.
Поддържам точно това, което съм цитирала преди, а не по принцип всичко казано от съфорумецът Х.
И аз спирам, който желае- ще разбере и е вече разбрал.

Ама това просто не е вярно. Големите хора плачат ...


Наистина те моля, кажи ми един приемлив за теб начин да изразиш негативна емоция...Говорим за случаите,  които емоцията така те владее, че не можеш да обясниш спокойно и ясно. Ако второто минаги беше възможно, всички щяхме да бъдем тибетски монаси. Предпочиташ ли детето ти  викне, да удари, да метне нещо тежко или да ритне вратата вместо да се разплаче.

Страшно жалък ми се стори един от първите постове, в които се казваше, че градинките били пълни с агресивни гамени, които тормозели другите деца, защото майките им в къщи ги лигавели. Главата си слагам, че въпросните агресивни гамени не са прегръщани, не са целувани, не са утешавани достатъчно от майките си в къщи. Напротив, вероятно са получавали окуражителен задвратници с думите "Аре, аре нищо ти няма, кво си се разциврил като някой женчо."

Ако възпитаваме децата си по този начин - в тотална липса на съчувствие към самите тях, как ще ги въпитаме в съчувствие  и съпричастност към останалите? За мен е много важно сина ми да порастне добър човек, да не подминава чуждата нужда, да е съпричастен и отговорен. Е това няма как да стане като му викам "Лигльоооо, кво ми се тръшкаш тука?". Ако искам с думи да ми обясни защо плаче, мислите ли че ако му кажа "Млъкни веднага и ми кажи защо ревеш" ще ми обясни по-добре, вместо ако му кажа "Няма нищо, поплачи си, и  ще ми кажеш какво точно се случи"?

Никой няма да промени позицията си от тази тема, но наистина ми беше страшно полезна, защото внесе яснота в дълбоко заблудената ми душа (това без ирония)

Вилико, примерът е перфектен, защото ако на едно дете му кажеш, че баба му е умряла, надали ще ревне така, както за нещо, което за теб е маловажно. А пък ти- обратното. Просто в различните възрасти приоритетите са различни. И на база житейски опит, а н езабележки, детето се учидали да плаче за дреболии или не. Общо взето всички, с които спориш  също са на мнение, че детето не  е хубаво да е ревльо, но подходите и логиката е различна.... и не толкова крайна.
И като цяло, смятам, че с твоят подход детето ще се чуства неразбрано и много лесно ще загуби приятелското усещане към родителите. А това е от огромно значение за пубертета, който идва само след няколко години.

Абсолютно подкрепям Фуси 

Точно така! Само че учейки момченцето, че е неприемливо да показва емоциите си, го учиш на това да стане затворен в себе си мъж, който няма да може да изрази не само тъгата си, а и любовта си например. Ако сега все още показва любовта си към теб, скоро ще спре да прави и това.
Също ти това (Фуси го е казала по-добре от мен):


Темата беше много полезна и за мен 
Синът ми знае, че у нас е позволено да се плаче - когато е много изморен, изтормозен и нервен, на него му се плаче. Имало е случаи, в които ми казва - може ли да ме оставиш за малко да си поплача и ще дойда при вас. Знае, че когато му е тъжно, ще получи прегръдка и успокояващи думи. Пред децата се е научил да се сдържа, не съм го учила аз, така се получи. Често ми разказва случки, в които е паднал, или са се били и ударил и го е боляло, но е стиснал зъби и не се е разплакал. Това не е постигнато с ръмжане "не реви да глупости".
И да, ревливо ми е момчето, емоционално дете е. И да, често пъти се изкушавам да ги кажа тия противни думички за мъжете, дето не плачели. Но няма да го направя.
НО. Детето ми в същото време е безкрайно уверено, самостоятелно и възпитано дете - защото знае, че каквото и да се случи навън, у дома го чака спокойствие и разбиране.

За последен път ще напиша - показването на емоциите въобще не е свързано само рев и сополи. Споделянето, разбирането, съчувствието са неща, които един родител може да даде на детето си без излишното глезене и бърсане на сълзи. Това, че едно дете е научено как и кога да показва емоциите си и съответно как да се справя с тях сам /а не винаги с помощта на мама/, въобще не го прави затворен или агресивен. И точно обратното - онези, дето знаят, че каквото и да стане навън - вкъщи ще ги подкрепят и разберат - стават лекета, които си мислят, че света е техен, защото винаги някой ще ги подпира и никога не се научават да носят отговорност.
Моят син е мил, ужасно обича да се гушка и целува, плаче понякога, но умее да се справя сам с повечето неща, което ме радва и се надявам един ден да стане зрял и възпитан, самостоятелен и владеещ се мъж. Това е моето мнение за възпитание. Стига ме коментирахте вече 

Бърди  подкрепям думите ти.
И аз си мисля, че сълзите не са излишно глезене. Естествено не може за всяко нещо да се плаче. Сълзите от яд, от злоба и безсилие са израз на слабост. Тогава вече са неприемливи.

Не вярвах, че някога ще го кажа, но вече все по-сериозно се замислям дали всъщност не е по-добре човек да е леке и някой все да го подпира, отколкото да се прави на Супермен и да си доказва колко много препятствия може да преодолее. Накрая какво получава? Тиквен медал!

Сто пъти си обещавам да не пиша и пак....

Авторката на темата пита нещо съвсем конкретно, тълкува се по невероятни начини, като накрая все пак се оформя разделението лигльовци/ревльовци срещу правилно обучени деца. Но последното все пак надхвърли всичко  ...


Има някои неща, които моя светъл ум, категорично  отказва да възприеме.....