Здравейте, имам нужда от мненията и съветите ви.
От край време битува възгледът, че мъжете не бива да плачат. Защото обратното би поставило под съмнение тяхната социална роля на водачи и по-силен пол. Поради тази причина преди години, още от малки, момченцата са били възпитавани именно под този лозунг.
Дали това е правилно? Как мислите, трябва ли да растат с тази тежест, но и отговорност, вменена им още от крехка възраст?
Големият ми син е със силно изразена чувствителност и също толкова страхлив. Поради тези две причини и в тяхната съвкупност той често се разстройва и страда. Последният пример е страха, който изпитва от училището /първокласник е/.
Тревогата ми е голяма защото виждам, че детето ми се измъчва и искам да открия най-верния път към неговото спокойствие. В тази връзка конкретно имаме принципен спор у дома.
Аз съм на мнение, че той се нуждае от утеха и разбиране, от приласкаване и сигурност, от време докато придобие увереност и от шанса да има сам възможността да се пребори със страховете си. И ако му се доплаква, нека плаче дотогава.
Противоположната теза е, че момчетата не бива да плачат.
Причините да съм против, са, че ако му се обясни, че не е мъжко да плаче и да се страхува, той няма да спре да го прави единствено заради това. Защото страхът е по-силен от него. Само, ще го принуди да го крие и ще култивира още един нов страх - да не се издаде и да не му се подиграят ако все пак го стори.
Все още не сме изяснили коя е правилната позиция, поради и което се въздържаме от определени действия и обяснения /т.е. се придържаме към моята засега, която удачно би играла и ролята на изчаквателна, ако се окаже, че греша/.
Вярвам, че съм права. Но все пак не изключвам напълно и възможността водена от майчиното си милосърдие да не съм на прав път. Опасявам се, че ако греша, мога да го подтикна към слабоволие и прекалена мекушавост. Затова се нуждая от вашето виждане по въпроса, но и от коректив. Бих се радвала да прочета и мъжки мнения, ако има такива.
Благодаря ви.
От край време битува възгледът, че мъжете не бива да плачат. Защото обратното би поставило под съмнение тяхната социална роля на водачи и по-силен пол. Поради тази причина преди години, още от малки, момченцата са били възпитавани именно под този лозунг.
Дали това е правилно? Как мислите, трябва ли да растат с тази тежест, но и отговорност, вменена им още от крехка възраст?
Големият ми син е със силно изразена чувствителност и също толкова страхлив. Поради тези две причини и в тяхната съвкупност той често се разстройва и страда. Последният пример е страха, който изпитва от училището /първокласник е/.
Тревогата ми е голяма защото виждам, че детето ми се измъчва и искам да открия най-верния път към неговото спокойствие. В тази връзка конкретно имаме принципен спор у дома.
Аз съм на мнение, че той се нуждае от утеха и разбиране, от приласкаване и сигурност, от време докато придобие увереност и от шанса да има сам възможността да се пребори със страховете си. И ако му се доплаква, нека плаче дотогава.
Противоположната теза е, че момчетата не бива да плачат.
Причините да съм против, са, че ако му се обясни, че не е мъжко да плаче и да се страхува, той няма да спре да го прави единствено заради това. Защото страхът е по-силен от него. Само, ще го принуди да го крие и ще култивира още един нов страх - да не се издаде и да не му се подиграят ако все пак го стори.
Все още не сме изяснили коя е правилната позиция, поради и което се въздържаме от определени действия и обяснения /т.е. се придържаме към моята засега, която удачно би играла и ролята на изчаквателна, ако се окаже, че греша/.
Вярвам, че съм права. Но все пак не изключвам напълно и възможността водена от майчиното си милосърдие да не съм на прав път. Опасявам се, че ако греша, мога да го подтикна към слабоволие и прекалена мекушавост. Затова се нуждая от вашето виждане по въпроса, но и от коректив. Бих се радвала да прочета и мъжки мнения, ако има такива.
Благодаря ви.
