Първата среща...

Да, май повечето жени клоним в една посока. Интересно ми е вашето мнение - мислите ли, че мнението на Магьосника е различно просто защото той е мъж, а ние жени? И по този повод мислите ли, че ние като жени се опитваме да закриляме децата си, а той се опитва да търси отговори, защото това е присъщо на мъжете? Друг е въпросът какви отговори ще намери, но не това бих искала да обсъдим.

Не мисля, че е различно, защото е мъж. Мисля, че е различно, защото хората сме различни. Аз също бих търсила. Не, за да имам отговорите за детето, а за да имам отговорите за себе си. От чисто любопитство и с тайната надежда да се уверя лично, че "те" не са заплаха за моето дете и за мен.

Често си мисля за хората, с които се запознаваме покрай игрите на Боян навън. Някакви напълно непознати имащи деца играещи си на същата площадка.

С какво са те по-различни от неговите родители? С какво са различни техните деца от неговите братя и сестри?

Защо приемаме напълно непознати, че даже и хора, които по-скоро не харесваме само защото имат деца играещи с нашето, а не можем да приемем хора, които искаме или не вече са част от нашето семейство чрез детето ни?

И да ви стане ясно ще ви попитам по друг начин. Сугирни ли сте, че на площадката на която която си играе вашето дете няма негова сестра или негов брат?
Сигурни ли сте, че хората с които комуникирате не са неговите биологични родители?
Ами ако някой от пишещите тук е родителя на вашето дете? Някой с който си обменяте рецепти?

Как точно това би променило живота ви? Или на вашето дете? Или на вашето семейство? Никак. Защото иначе трябваше да се е случило нещо.

Трябва ли да има дълбоки и ангажиращи връзки за да си играят деца заедно? А за някакви контакти от рода на бърборене и пиене на бири (лято е:)?

Слагат се толкова много етикети на тези хора(биологичните родители).  Били наранявали (умишлено явно нали е съзнателно решението) и незнам си още какво. И това е едно от най-меките изказвания, които съм срещал тук за тях. Не казвам, че са чудесни или гадни. Просто са хора. Като нас. Аз само ви желая никога ама никога да не изпадате в житейска ситуация, в която това може да ви се наложи. И като сме осиновители не сме спасени. Защото и доста осиновители се ОТКАЗВАТ от осиновените им деца.

Какви са етикетите за тях? Как мислите дали са същите като етикетите на биологичните родители изоставили децата си? Вижте околните теми. За мое съжаление не е така. За мое съжаление малко хора разпознават това действие като много по-тежко от първото изоставяне.

Но да не се отклонявам.

Ако мога да комуникирам с кой ли не покрай Боян (включително и с вас чрез този форум) защо да не мога да комуникирам с тях? Изглежда ми странно и абсурдно.

Сигурна съм./ че ги няма на площадката/

В документите на детето ми пише възрастта на биологичните му роднини.

Отношението ни към биологичните родители на детето се определя вероятно не толкова от пол, възраст и дори начин на мислене на осиновителите.А по-скоро от самата история на детето преди да се срещнем с него, която ни предубеждава, няма начин.

Всеки осиновител изгражда отношението си не към биологичните създатели по принцип, а към това, което се е случило на неговото дете Затова и диапазонът от чувствата ни към биологичните родители е много широк- съжаление, съпричастие, възмущение, гняв и може още много да се изброява, а най- често недоумение и  дори липса на конкретно отношение

Затова не всеки би могъл и би почувствал необходимост да търси контакт или да приеме този контакт.В нашия случай например, това няма как да се получи.

Но мисля, на детето трябва да се осигури тази възможност.Каквото и да му причини.Но не и преди пълнолетие/ тук аз смятам, че разумната възраст в най- общия случай е 18 години/Ако прецени детето, че иска да получи максимално определяща информация за биологичните си родители и роднини, ние, осиновителите трябва да сме готови да му я предоставим. И то възможно най- безпристрастно, колкото и да ни е трудно това.

Трудният въпрос е до този момент какво да му кажем, без да влагаме и минимален оценъчен нюанс.Бях задала преди време въпрос, увисна във въздуха- ако знаем нещо нелицеприятно за биологичната история на детето и изоставянето му, до каква степен следва да се придържаме към истината.

И в продължение на мислите ми, макар и малко далече от темата- прави ли ви впечатление, че осиновители на 10-12-14 годишни деца не пишат тук.Или са няколко изключения.Не искам да си мисля, че вероятно им е трудно и не им е до писане, но не спирам да си мисля  със свито сърце за Корнишонко и нейното дете, каква ли е съдбата им

Маг,

На мен мноого ми хареса това което ти се е случило и най-вече как се чувстваш. Поздравления. Звучи ми като "по учебник".

Всеки случай, всяко осиновяване е различно. И тази среща идва в различен момент. Твоята е била сега. Сигурна съм, че имаш все пак по-ясна представа или по-точно картинка пред очите си, а не абстрактна ситуация (като мен).

Всички порастнали осиновени които познавам (със само 1 изключение) са имали нужда от тази среща и са се стремили към нея. Някои от тях са били отхвърлени за 2 път завинаги, много малко са намерили това на което тайно са се надявали .... но са се стремили да видят истината в очите.
Сигурно ще дойдат и моите срещи. Единственото което ме притеснява е, че моите деца ще бъдат отхвърлени пак (защото са били извъпредно нежелани) и този път ще трябва заедно да посрещаме болката и да сме силни ...

Вашата среща е била от "хубавите". Радвам се за вас 

Оз, не виждам какво общо има "едното с другото "
имам предвид:

Не, не съм. И какво следва от това...

Така е. Кой го отрича... И какво следва от това...ребята, давайте жить дружно???




Викаш - както си обменяме рецепти, що да не си обменим и по едно дете, а   (шегааааа)
Комуникирала съм виртуално с БМайка на отдавна изоставено и осиновено дете. Не ни потръгна да ти кажа.... категорично не сме се карали, аз питах едно, тя отговаряше друго...

Най-важното:
Категорично не!
Но между моето дете и Бсемейство, вече има дълбока и ангажираща връзка,в  която  аз единствено имам право да лекувам последствията...

Не мога да си ги направя приятели, само защото ме е страх един ден да не ми станат врагове ... незнам дали казвам това, което ми се иска да разбереш  .

Не ги съдя, защото нямам право. Аз съм човек, на когото слава Богу  , никога нищо лошо не се е случило. Нямам право въобще да се обаждам...
Но ме боли заради детето ми... тежко ми е и ми е мъчно.

И още едно уточнение - до колкото разбирам - среща всъщност не е имало ... или бъркам? Ти просто си ги видял ... извини ме моля те ако не съм разбрала.
Имам и още един въпрос, ама ми е неудобно да го задам ...


А, и последно нещо се сетих... в този ред на мисли, написаното от теб, означава ли, че би приел добре мисълта за т.нар. "осиновяване в семейството"?
(може би само на мен то ми се вижда ад и трагедия за детето)

Здравей Маг! Моето мнение за споделеното от теб малко се различава от основния тон в дискусията. Моето дете е на 7 години и е осиновено преди 2 години и половина. Миналото лято, с малка помощ от мен, тя започна да пита за майка си. Понякога  иска да я види, друг път й се ядосва - казва, че я мрази, защото я е изоставила. Най-често казва, че й е мъчно за майка й, но не желае да я вижда, защото я е изоставила. Първата ми реакция беше да я заведа да се види с майка си. Нищо не знаех за нея, но все пак първо се посъветвах с психлог. Съветът беше категоричен - в никакъв случай преди да стане поне на 18 години! Казах на детето, че когато порасне, ще я заведа да види майка си, ако разбира се иска. Тя се съгласи и смятам да спазя обещанието си . В моето съдебно решение са отбелязани трите имена и ЕГН на майката. Благодарение на това разбрах, че тази жена има още две деца - едното преди моето и едно - след това от нов брак. Първото нещо, което ми мина през главата е как дъщеря ми ще приеме, че жената, която я е родила гледа двете си деца, а нея - не! Аз също мисля да намеря майка й, да я видя без да й се обаждам засега. Необходимо ми е да знам какъв човек имам пред себе си за да подготвя детето си за информацията, до която със или без моята помощ един ден ще достигне. Считам, че е мой дълг да подготвя детето, за да я приеме по-лесно. Ние не сме родили нашите деца. Когато сме ги осиновили са питали само нас дали ги искаме "за пълно осиновяване". Никой не ги е призовавал в съда да ги пита искат ли ни, харесват ли ни и т.н. И къде могат да отидат ако не ни искат? В дома!? Така, че според мен, дъщеря ми има пълното право да знае цялата истина , но тази истина може да бъде поднесена по начин, който не накърнява чувствата на детето - до колкото е възможно. Ако ние непрекъснато повтаряме, че сме единствените им родители и нямат други, според мен рискуваме да тръгнат да ги търсят сами. Аз не искам детето ми да посрещне само втория отказ на майка му от него. Затова ще бъда там.
каквото и да ми струва. Голямата ми любов към нея, привързаността, която споделяме не е достатъчна, за да очаквам да ми каже че съм единствената й майка. Тя сама трябва да разбере мястото си в този живот. И няма как да се избегне началото - т.е. майката, която я е родила. Само ме е страх, че няма да издържа да бъда анонмна - имам голямо желание да й кажа какво е причинила на детето си заради собственото си спкойствие! Така  че Маг, завиждам ти благородно, че си имал куража да направиш тази първа крачка! Знам че е трудно, но съм сигурна, че е правилно.

Serena66,
 

иска ми се , но си давам сметка, че е само заради моето желание-къде от любопитство, къде от това да съм застрахована да не я срещна инкогнито....
когато дъщеря ми пожелае, искрено се надявам да съм до нея, да помогна...

Искал си - видял си. Аз на снимка я видях и ми е достатъчно. И задоволих любопитството си. И запазих снимката... И децата са виждали снимката, без обяснения и пояснения - само веднъж. Ако имат нужда от този образ - да го имат. Ако кръвта говори, да са я видели...
Само дето в сърцето си не признавам правото да я нарека майка, тя е само и единствено родилка, биологичен източник.
Знаете л, купих си лоза. Тя е присадена - корена е от дивачка, а клончета от десертен сорт. Калем май се казва. Най-доброто е с присадка.  Така каза стареца, който ми помогна да я избера. Корена си е корен - важни са младите филизи, важен е плода.
Децата са важните. Не корените. Те са истинското и осезаемото. Те са водещото. Те принадлежат на бъдещето. Миналото е просто факт. Миналото е минало.
Маг, аз сякаш дума по дума помня мнението ти в една друга тема. Кой с кого ще си пие ракийката. Когато човек иска нещо, може би трябва да го постигне. Ако това е твоят път, за да достигнеш до нещо.... успех!

няма да се впускам да ти правя психологични дисекции, магьоснико
само ще кажа, че напълно те разбирам. и подкрепям в това, което правиш.

моето дете не е било в дом, но е изоставено. това е факт. чувствата ми към жената, която го е родила минаха през много различни фази, но като цяло съм спокойна. и се върнах на изходната си позиция, че тази жена е родила детето ми и по неин си начин иска най-доброто за него. тя е част от моето семейство, както и да го въртя и да го суча, харесва ли ми или не.

в нашия случай законът допуска контакт с биологичното семейство. направих пауза от година и половина, но времето за нова среща май е дошло.
инстинктът ми да пазя детето си на всяка цена, моята лична болка, са за мен второстепенни неща. консултациите с детски психолог, тясно специализиран в работата с осиновени деца се покриват с личното ми мнение и смятам да следвам дадените ми съвети.

така че, разбирам те и ти пожелавам успех 

Mаг, поздравявам те, че си имал смелостта да направиш тази стъпка, която вътрешно си искал. Ти си имаш своите въпроси и терзания и се опитваш за себе си да отговориш на тях, но като че ли са станали много повече след срещата, а не са намалели, поне аз това почувствах от прочетеното.

Личното ми усещане към БР на моите деца е много мъгляво. Опитвам се въобще да не мисля за тях като за конкретни хора, а да ги виждам като абстрактни образи, по един или друг начин безспорно свързани със семейството ми. Сама си наложих този начин на мислене. И аз имах пориви да отида, да видя, но те бяха в началото, когато станах майка и особено ме болеше, че съм пропуснала цели 2 години от живота на детето си. Тази болка се притъпи, а с нея и реалният образ, който видях (писала съм - съвсем случайно за малко се засякохме с БМ на Ваньо в една институция, тя така и не разбра коя съм) избледня много в съзнанието ми.

Когато детето ми започна да пита как се раждат децата и трябваше да му кажа, че е бил в друго коремче, обяснявах и отговарях с "Не знам" за нещата, които не знам. Доколкото ми е възможно се опитвам да оставя децата си сами да си изградят отношение към БР. За мен това е много важно - да не им вменявам мои мисли и усещания, защото аз считам, че нямам право на това, че това си е едно кътче от тяхната душа, където мога да вляза само ако специално бъда поканена.

На детските площадки играем с много деца. Е, възможно е, предвид много сериозните ми съмнения че нашите БР имат и други дадени за осиновяване деца, някъде да посипем пясък по главите на кръвни роднини. И какво от това? Това са просто деца с други мама и тате, приятелчета от детската площадка. И толкова, засега...

Моето лично мнение е, че евентуална среща на децата ми с БР и други кръвни роднини (изключвам, не дай си Боже, екстрени ситуации) трябва да става не по-рано от пълнолетието им. И не само защото ме е страх, че пак ще бъдат отхвърлени, а най-вече защото тогава те самите ще са много по-осъзнати какво точно очакват и какво им е нужно от тази среща. Имам чувството, че ако това се случи преди или по време на пубертета би ги хвърлило в допълнителен смут и объркване, което сериозно би затормозило развитието им като личности в този особено важен период от живота.

Така мисля сега, когато децата са щастливи и ние с баща им сме им достатъчни да се чувстват добре. Когато започне осъзнаването и усетя промяна и голяма тъга в тях, може би ще го променя, знам ли....

Чета, чета и не мога да разбера нещо - защо пък трябва да мислим за тях? В крайна сметка решението е било тяхно, детето е наше.

Не знам, но колкото повече мисля, толкова повече измислям, че ще си гледам живота, ще се радвам на децата си, а някой ден, когато му дойде времето, ще му мисля.

Уморих се да се боря с призраци. В момента при нас всичко е спокойно - детето е спокойно, щастливо, лъчезарно, единственият му проблем е, че сестра му му краде играчките. Към момента е приел факта, че не е роден от мен и дори започна да го разказва на всичките си приятели. Аз съм щастлива и спокойна - имам две чудесни деца, които обожавам.

Сигурно не съм в общия фон на темата, но не желая да дълбая повече - омръзна ми, дойде ми до гуша. Смятам, че всяко дълбаене прави детето ми различно, а то не е.

И моля, моля - това не е отричане на проблема - знам, че има такова нещо като БР, знам, че някой ден ще се наложи да ги търсим, приемам всичко, но мисля да се порадвам на момента.

Личното ми усещане е, че аз работа там/с тях нямам.
Другото ми лично усещане е че в ровенето, търсенето и наблюдаването отстрани има нещо гадничко. Аз не бих могла да го направя

За страх дума не може да става

Оз, извинявай,  , ще питам вече ...жена ти знае ли, че си отишъл и какво мисли тя по въпроса?

Долу горе при нас нещата са като при Фоксче.
Аз не изпитвам нужда, нито любопитство да ги познавам, но не изпитвам и никакви отрицателни чувствва към БМ, напротив, багодарна съм ,че е създала най прекрасното дете.Може би защото той никога не е изглеждал травмиран или подтиснат.
  Сигурно рано или късно ще прояви интерес към нея, ща гледам да задържа нещата колкото мога до пълнолетието.После ще помагаме, поне имам доста информация за да я открием.
Аз повече се притеснявам от снахата, която ще ми дойде, че от сега заглежда каките и върти приятелки из къщи, които вече се мерят с мене и му поставят ултиматуми