Първата среща...

Здрасти, Маг, хубава седмица и на теб.
Виждам, че си доста емоционален в момента, но все пак ми се иска да те попитам - какво разбра от тази среща, което ще ти помогне да отговориш на бъдещите въпроси? Разбра ли защо са го изоставили?
Можеш ли да отговориш на въпроса "Защо съм бил в дом?"?

Все още само предполагам. Но поне потвърди предишните ми предположения. Само те могат да отговорят на този въпрос.
Но са в много затруднено положение. И не мисля, че са така отскоро. Смятам, че това е била причината. Винаги съм смятал така. (Или така ми се е искало.)

Здравей, Маг,

Мисля, че те разбирам.

Знам, че момчето ми е трето дете. Откакто го взех, не ми излиза от главата, че там някъде има братя или сестри - няма да се разпростирам за всички мисли по въпроса... Как ти се сториха другите деца?


Маг, направил си нещо важно. Нещо много важно за ТРИМА ви. Радвам се, че се чувстваш добре, това има значение. Но (не ми се сърди) от поста ти някак твоята необходимост от постигане на душевен ми излиза преди нуждата на детето?

Ако е ваше премерено общо решение - извинявай и въобще прощавай за приземяващата намеса във "вътрешните работи".
Имам още какво да ти кажа, но изпускам рингсове... Друг път.

В интерес на истината това си е една доста егоистична постъпка.

Всъщност аз все още нямам никакви отговори. Че даже и въпроси нямам:)

Но ми остана усещането за правилна посока. Че се намирам на правилния път.

Времето ще покаже.

Най малкото дете адски прилича на Боян. Все едно гледам него. Същите очи, хитра усмивка, закачливост. По големите са по-различни.

Направо се уплаших от силното ми желание да ги намачкам...

Много добре звучи, радвам се за теб, Маг щом си имал такава потребност и си я осъществил.
За съжаление в повечето случаи и за много от нас това е неосъществимо дори при добро желание.Едва ли има осиновени деца, които да нямат някъде биологични братя и сестри.Но по ред причини в огромния процент от случаи децата / или повечето от тях/ са пръснати из страната ни / и не само/ и е трудно осъществима такава среща.

Това ми е известно не като осиновител, а по повод на професионалния ми досег с процедурата по осиновяване.
Сега, да не се приеме като завист някаква, наистина се радвам за теб!

Мисля, че това е водещото ... Всеки родител, познава най-добре собственото си дете и неговите нужди. Ти си му баща и каквото и да решиш ще е по-добро от това, което непознат ще те посъветва ...

Моето усещане за моето дете е, че територията на неговия биологичен произход е  негово лично пространство, в което нямам право да се меся и да ровя...
Да, моя работа е да го подтиквам да говорим за това, моя работа е да му дам сигурност,
че това не е тема табу за мен.

Когато е бил изоставен и в последствие осиновен от нас, и в двата случая двойка върастни са избрали как ще се развива животът му в определен период,  той не е имал избор, макар, че животът е негов. Не мога да му отнема още един избор.
Честно казано - това някак си ми създава усещането за заговор зад гърба на сина ми ....

Моята позиция е - ако и когато Никола пожелае и изпита необходимост (понеже нашия случай е сходен), тогава помагам до степента, в която той пожелае. Ако иска - само давам данните. Ако иска, отивам с него. Ако иска, отивам първа и говоря с родителите му ... изобщо каквото иска той. Разбира се аз ще предложа вариантите за помощ....


Чета и препрочитам постовете на осиновените деца. Може би всеки чете, но разбира това което му се иска да разбере   Аз разбирам, че това желание е индивидуално, идва по различно време. Моята работа по този въпрос е да осигуря на Нико максимално знание за това как да ги намери (адрес, ЕГН на родителите и пр.). Това съм направила. Искам изборът му да е свободен и личен

Обаче това е моето дете, моето усещане (слава богу идентично с това на баща му) и решение за ситуацията.

А иначе, с ръка на сърцето не мога да се зарадвам за теб (а искам) защото от страни ми се струва, че това търсене е твое търсене (не на сина ти или заради него) и то е резултат от много болка ... за това по-скоро ти пожелавам от сърце да намериш мир за себе си  

Ако не съм права, поля да ме извиниш, не искам да звучи, сякаш правя дисекция на чужда душа, която не познавам...

Затворих си очите и опитах  да си представя какво бих изпитала , ако видя  биологичните майка и баща на сина ми. Първото чувство което се появи беше ... обида (макар, че не е точната дума, но не намирам друга засега), после ми се напълнихе очите и спрях да си представям ... 

А ако Никола поиска да знае всичко като е на 9-10 години? Какво ще направиш? Даваш му данните? Или отиваш? Или го водиш там?

Или ще казваш незнам. Или като порастнеш ще разбереш. Или ще поизлъжеш?

Но какво и да се случи ще остане сянка. Заради твоята тревога. Заради това, че сякаш го оставяш сам в това сложно и опасно пътуване.

Всъщност основния въпрос тогава би трябвало да бъде - А трябва ли да чакам до пълнолетие за да се случи това?

А де?

Май май аз отивам засега на НЕ, не трябва. 

Подред  

Да знае всичко, от кое ... аз бих могла да му изложа единствено фактите от социалното му досие. Честно казано нямам ясен план в главата кога и как да стане това. Още по-честно казано   съветвам се с психолог по тези въпроси, когато имам съмнения.

Засега той знае как сме се срещнали. Чул е думичката осиновен. Гледал е снимки от първата си среща с нас и първия си ден в къщи. Понякога когато го питам коя приказка иска да му разкажа и той се колебае питам: За спящата красавица (най-честия отговор  ), за Пепеляшка, за Нико (понякога той си казва - да искам тази), за Снежанка или ... т.н . Тогава си я разказваме или си я четем. За сега единствено светва самодоволно като го попитам "Кого видях аз там в къщичката за бебенца?", той отговаря "Ами най-хубавото бебе - Нико"  
Понякога аз го питам за неща от приказката, понякока го моля той да продължи или да ми доразкаже... питам го дали иска той да ме пита нещо... и засега е това...обича приказката определено.
Нататък - ще подавам аз и ще следвам детето

Не мога да ти кажа какво ще стане след N години. Не знам как ще постъпя. За сега знам само  какво е бебешки пубертет. Не знам какво е класически и ужасно ме е страх като си припомня моя собствен   (мен все е дно ме беше ударил товарния влак)

Лично аз, мисля, че  на 21 годишна възраст си достатъчно зрял, устойчив и би трябвало да можеш да понесеш повечето неща. Пред Нико ще пледирам, че  тази възраст е подходяща, мога и да се обоснова пред него  .
НО! Ако в каквато и да е възраст, детето ми се мъчи и страда, категорично няма да чакам. Пак казвам - за тези неща със сигурност ще се съветвам с човек, който работи това,  има съответния опит и не е субективен.


От правна гледна точка, сега в новоприетия СК, чл110,  се предвижда 14 годишна възраст на осиновения и свобода на преценката (спорно) на социалните, родителите ни нЕма там ...  - безобразно недогледана разпоредба, вкл. от правна гледна точка, не само от емоционална , но това е друга тема ...

Откровено казано, най-големият ми страх (по-скоро ужас) е, че има вероятност (само вероятност!), да не го посрещнат с отворени обятия...
И тогава какво правим? Как го спасявам от самоубийство ... напълно сериозно те питам... и такива неща си представям  
Представи си един разлюлян от емоции пубертет, който търси биологичното си семейство и бива отхвърлен втори път. Лошо ми става, честно...

Затова мисля, че е необходимо да се изчака по-голяма възраст.

За лъгането .... не ми се вярва да си лъжа детето. Засега си мисля, че  ще спестя една единствена подробност, която категорично е в ущърб на биологичната му майка, но аз просто нямам сила да му я кажа... и занапред няма да имам сила...

И последно... че бързам да си играем  ...
Каквито и сценарии да си разиграваме в главата, ще се случи нещо различно.

Няма как нито да се застраховаме, нито да получим обещания, нито да се подсигурим за каквото и да е... Така че, аз мисля предварително, обмислям си поведението но е абсурд да предвидя непредвидимото 

 Поздравления, Маг! 
Точно на 10тия рожден ден на сина ми, му дадох цялата информация, с която разполагах и снимка.
Знае от малък, че е осиновен.
Плака без глас, само огромни сълзи. Обещах, че ще постъпим както той иска.
Поговорихме и решихме, че ще отидем когато стане малко по голям.
Аз също искам да се срещна с БМ и на двете си деца лично-не знам само дали  имам моралното право пред децата си.
Само ще напиша последно, че едната бих я прегърнала, но другата бих я зашлевила.

Маг, ще ти пиша, както казах, по това, което чувствам от постовете ти. Дано мислите ми са ти от полза.

Заровил си се дълбоко и копаеш своята болка. Напълно съм съгласна, че трябва да се справим ние със своите травми и да тръгнем напред максимално силни и пълноценни, ние сме нужни и ще сме нужни още много дълго на децата си.

Предприел си тази стъпка, защото ти е било необходимо. Добре.

Писах ти и пиша по-директно, отколкото може би е възпитано, защото ти кроиш вече планове, под въздействие на твои травми и емоциите от срещата. Нали?

Мисълта ми е, че това е много, много, много важно преди всичко за детето.

На колко е? На 4? В периода на осъзнаването като аз, на "не-тата", на "сам". В периода на фантазиите, скоро ще тръгнат и страховете? Моя категорично отказва да спи сам, да се бълбука във ванната сам, не обича да играе у дома сам (като е с деца няма никакви проблеми!) - защото му било тъжно, или го било страх сам.

Страх... по начина, по който се вкопчва моето весело и отворено момче в мен, знам и чувствам, че това не е само от моето разглезване, то е по-дълбоко, то е по-страшно...

Започвате сега да общувате с него по-пълноценно, той вече може да пита и да споделя, ти можеш да разказваш и учиш. Сега е светлото време за семейството, за общуването с мама и татко. Пак ще ти напиша - радвайте се! общувайте! създавайте връзката здраво-здраво, дайте му сигурността на мама и татко и тя ще остане за по-дълго - и на 9, и на 14, и на 20, и на 40...

Ти трябва да му осигуриш светло, сигурно и радостно детство. Ти трябва да му осигуриш дом и семейство. На този етап това е най-важното, поне аз така мисля. Обръщам се назад - имах най-прекрасното детство и съм безкрайно щастлива със семейството си, с детството си! И спокойно мога да кажа, че това ме е подкрепяло вътрешно в много трудни ситуации... Моите усилия за Анди трябва да са двойни - защото изграждаме връзка в друга ситуация, защото сме сами, защото е по-прекрасен от мен !

Твърдо съм убедена, че в тази сфера от живота им трябва да се прислушваме към децата си и те да определят темпото. В твоя случай ми се струва, че твоята болка ражда проблем и има опасност да го стовариш на детето и на семейството като цяло. Още има много да се гради, Маг. Да не объркаш детето? Преди да го пратиш на битка, трябва да го обучиш и духом и тялом. Да укрепне и да може в пълна сила да приеме нескодата. Не знам дали ще успееш да направиш това до 9, или до 12, или до 18 години?...

Писах, че децата са различни. Исках да кажа на детето си по-рано. Опитвах и срещах съпротива. Успяхме да въведем темата късно към 4 г. може би беше. Връщаме се към нея САМО когато той иска. Така ще е занапред. Не знам какво и кога ще иска. Ще му подам ръка и нямам никакви емоционални или други задръжки в тази сфера. Не съм настроена срещу родилата го жена. Писах някъде даже, че си я представям с добро чувство - моето слънчево, стоическо, ведро, открито и борбено дете носи частица от нея. Чувствам го. Благодарна съм й даже, защото е от ромски произход, би могла да определи за него и по-страшна съдба...

Това, което винаги истински ме е вълнувало е какво е станало с неговите братя или сестри. Затова ти писах, че те разбирам. Не можах да видя доклада. Не знам как да проверя, а и малко ме е страх - ако са в домове, не знам дали не бих се втурнала да ги осиновявам, а няма да мога да се справя...

Така е при мен. Не знам как е при вас... Но внимавай и прочети пак своя първи пост от една своя друга тема - сещаш се - за егоизма, за нашите болки, за това какво стоварваме върху децата...

Пиша всичко това с голяма симпатия. Пак се тревожа... И съм благодарна, че споделяш!


 

   Маг,  !
   Наистина не бързай с детето, но аз съм убедена, че щастието и душевната хармония на детето се обуславят от щастието, душевната хармония и обмислените усилия на родителите му!

Маг        ,
Явно за тебе е било много важно да направиш тази стъпка. Тя е твоя, не на детето ти.
Ние сме разигравали сценария и можем да го осъществим, но не го правим. Моите доводи: придържам се към закона и той не позволява това. Тъй като на същия този закон се позоваваме, когато казваме на децата, че са наши деца завинаги и че ние сме техни родители завинаги, не мога да си позволя да го нарушавам по друга точка. (отделно си имам мнение за закона и процедурите, но това е нещо, с което не могат да бъдат обременявани).
Мой опит: на 9-10 години искат да знаят, ама искат АЗ да зная, не те самите да осъществяват контакт. Имаш значи 3-4 години на помислиш как да представиш информацията по начин, подходящ за детето.  Включително и трудната част - защо си ходил да ги виждаш...
Стискам ти палци!   

минавам набързо, защото пак тичам
Не съм чела подробно, това, което другите са писали.

Бързо само - Оз е възрастен порастнал човек, едва ли има нужда ние да му правим психо портрет и да го поучаваме как дасе радва на детето си. Нека допуснем, че той знае. Човекът преживява и на по-дълбоко ниво - споделя. Ценя ужасно много темите за размисъл - те са  единствената причина да влизам тук. Иначе за споделяне на това кой как се наакал и му се подсекло дупето - имам къде да го правя...

Споделям и аз моите мисли относно ситуацията и моите преживявания, свързани с биологичното семейство на сина ми. Чуждите мисли и емоции нито ще оценявам, нито ще коментирам - са или не са по моя начин правилни.

Оз, (Маг не ми допада), мислих аз пак, чесах се по главата и изводите, които се налагат за мен са:
1. Не съм дорасла да харесам БСемейство на Никола. Няма как да стане на тоя етап. В най-изчистен вид - това са хора, навредили (използвам тази дума, защото тук четат осиновени деца и не искам да наранявам никого) и най-малкото не мога да очаквам че няма да го направят пак. Не мога да ги мразя, защото са го създали, обаче да смятам че са богатство за него ... грозно ми се струва (това съм - аз, аз, аз - това е моята позиция, може и да греша). АЗ да ги търся, за да си станем приятели в някакъв момент и да си гледаме заедно децата ... напълно противоестествено и нездраво ми се струва.  Все едно с радост се съгласявам сина ми да бъде изоставен... няма как да го предам.

2. Има още много да работя върху себе си за да мога да превъзмогна тъгата си от това, което се е случило с него (не е гняв, не е омраза, не е страх), за да мога когато говоря с Нико за това, да мога да бъда максимално обективна и да не натоваря детето с моите емоции


и още нещо по темата си мислех, за общите решения на мен и мъжът ми, но е прекалено лично и ако ти е интересно ще ти го напиша на лс.

Да, май повечето жени клоним в една посока. Интересно ми е вашето мнение - мислите ли, че мнението на Магьосника е различно просто защото той е мъж, а ние жени? И по този повод мислите ли, че ние като жени се опитваме да закриляме децата си, а той се опитва да търси отговори, защото това е присъщо на мъжете? Друг е въпросът какви отговори ще намери, но не това бих искала да обсъдим.

Не мисля, че е различно, защото е мъж. Мисля, че е различно, защото хората сме различни. Аз също бих търсила. Не, за да имам отговорите за детето, а за да имам отговорите за себе си. От чисто любопитство и с тайната надежда да се уверя лично, че "те" не са заплаха за моето дете и за мен.

Често си мисля за хората, с които се запознаваме покрай игрите на Боян навън. Някакви напълно непознати имащи деца играещи си на същата площадка.

С какво са те по-различни от неговите родители? С какво са различни техните деца от неговите братя и сестри?

Защо приемаме напълно непознати, че даже и хора, които по-скоро не харесваме само защото имат деца играещи с нашето, а не можем да приемем хора, които искаме или не вече са част от нашето семейство чрез детето ни?

И да ви стане ясно ще ви попитам по друг начин. Сугирни ли сте, че на площадката на която която си играе вашето дете няма негова сестра или негов брат?
Сигурни ли сте, че хората с които комуникирате не са неговите биологични родители?
Ами ако някой от пишещите тук е родителя на вашето дете? Някой с който си обменяте рецепти?

Как точно това би променило живота ви? Или на вашето дете? Или на вашето семейство? Никак. Защото иначе трябваше да се е случило нещо.

Трябва ли да има дълбоки и ангажиращи връзки за да си играят деца заедно? А за някакви контакти от рода на бърборене и пиене на бири (лято е:)?

Слагат се толкова много етикети на тези хора(биологичните родители).  Били наранявали (умишлено явно нали е съзнателно решението) и незнам си още какво. И това е едно от най-меките изказвания, които съм срещал тук за тях. Не казвам, че са чудесни или гадни. Просто са хора. Като нас. Аз само ви желая никога ама никога да не изпадате в житейска ситуация, в която това може да ви се наложи. И като сме осиновители не сме спасени. Защото и доста осиновители се ОТКАЗВАТ от осиновените им деца.

Какви са етикетите за тях? Как мислите дали са същите като етикетите на биологичните родители изоставили децата си? Вижте околните теми. За мое съжаление не е така. За мое съжаление малко хора разпознават това действие като много по-тежко от първото изоставяне.

Но да не се отклонявам.

Ако мога да комуникирам с кой ли не покрай Боян (включително и с вас чрез този форум) защо да не мога да комуникирам с тях? Изглежда ми странно и абсурдно.

Сигурна съм./ че ги няма на площадката/

В документите на детето ми пише възрастта на биологичните му роднини.

Отношението ни към биологичните родители на детето се определя вероятно не толкова от пол, възраст и дори начин на мислене на осиновителите.А по-скоро от самата история на детето преди да се срещнем с него, която ни предубеждава, няма начин.

Всеки осиновител изгражда отношението си не към биологичните създатели по принцип, а към това, което се е случило на неговото дете Затова и диапазонът от чувствата ни към биологичните родители е много широк- съжаление, съпричастие, възмущение, гняв и може още много да се изброява, а най- често недоумение и  дори липса на конкретно отношение

Затова не всеки би могъл и би почувствал необходимост да търси контакт или да приеме този контакт.В нашия случай например, това няма как да се получи.

Но мисля, на детето трябва да се осигури тази възможност.Каквото и да му причини.Но не и преди пълнолетие/ тук аз смятам, че разумната възраст в най- общия случай е 18 години/Ако прецени детето, че иска да получи максимално определяща информация за биологичните си родители и роднини, ние, осиновителите трябва да сме готови да му я предоставим. И то възможно най- безпристрастно, колкото и да ни е трудно това.

Трудният въпрос е до този момент какво да му кажем, без да влагаме и минимален оценъчен нюанс.Бях задала преди време въпрос, увисна във въздуха- ако знаем нещо нелицеприятно за биологичната история на детето и изоставянето му, до каква степен следва да се придържаме към истината.

И в продължение на мислите ми, макар и малко далече от темата- прави ли ви впечатление, че осиновители на 10-12-14 годишни деца не пишат тук.Или са няколко изключения.Не искам да си мисля, че вероятно им е трудно и не им е до писане, но не спирам да си мисля  със свито сърце за Корнишонко и нейното дете, каква ли е съдбата им

Маг,

На мен мноого ми хареса това което ти се е случило и най-вече как се чувстваш. Поздравления. Звучи ми като "по учебник".

Всеки случай, всяко осиновяване е различно. И тази среща идва в различен момент. Твоята е била сега. Сигурна съм, че имаш все пак по-ясна представа или по-точно картинка пред очите си, а не абстрактна ситуация (като мен).

Всички порастнали осиновени които познавам (със само 1 изключение) са имали нужда от тази среща и са се стремили към нея. Някои от тях са били отхвърлени за 2 път завинаги, много малко са намерили това на което тайно са се надявали .... но са се стремили да видят истината в очите.
Сигурно ще дойдат и моите срещи. Единственото което ме притеснява е, че моите деца ще бъдат отхвърлени пак (защото са били извъпредно нежелани) и този път ще трябва заедно да посрещаме болката и да сме силни ...

Вашата среща е била от "хубавите". Радвам се за вас 

Оз, не виждам какво общо има "едното с другото "
имам предвид:

Не, не съм. И какво следва от това...

Така е. Кой го отрича... И какво следва от това...ребята, давайте жить дружно???




Викаш - както си обменяме рецепти, що да не си обменим и по едно дете, а   (шегааааа)
Комуникирала съм виртуално с БМайка на отдавна изоставено и осиновено дете. Не ни потръгна да ти кажа.... категорично не сме се карали, аз питах едно, тя отговаряше друго...

Най-важното:
Категорично не!
Но между моето дете и Бсемейство, вече има дълбока и ангажираща връзка,в  която  аз единствено имам право да лекувам последствията...

Не мога да си ги направя приятели, само защото ме е страх един ден да не ми станат врагове ... незнам дали казвам това, което ми се иска да разбереш  .

Не ги съдя, защото нямам право. Аз съм човек, на когото слава Богу  , никога нищо лошо не се е случило. Нямам право въобще да се обаждам...
Но ме боли заради детето ми... тежко ми е и ми е мъчно.

И още едно уточнение - до колкото разбирам - среща всъщност не е имало ... или бъркам? Ти просто си ги видял ... извини ме моля те ако не съм разбрала.
Имам и още един въпрос, ама ми е неудобно да го задам ...


А, и последно нещо се сетих... в този ред на мисли, написаното от теб, означава ли, че би приел добре мисълта за т.нар. "осиновяване в семейството"?
(може би само на мен то ми се вижда ад и трагедия за детето)

Здравей Маг! Моето мнение за споделеното от теб малко се различава от основния тон в дискусията. Моето дете е на 7 години и е осиновено преди 2 години и половина. Миналото лято, с малка помощ от мен, тя започна да пита за майка си. Понякога  иска да я види, друг път й се ядосва - казва, че я мрази, защото я е изоставила. Най-често казва, че й е мъчно за майка й, но не желае да я вижда, защото я е изоставила. Първата ми реакция беше да я заведа да се види с майка си. Нищо не знаех за нея, но все пак първо се посъветвах с психлог. Съветът беше категоричен - в никакъв случай преди да стане поне на 18 години! Казах на детето, че когато порасне, ще я заведа да види майка си, ако разбира се иска. Тя се съгласи и смятам да спазя обещанието си . В моето съдебно решение са отбелязани трите имена и ЕГН на майката. Благодарение на това разбрах, че тази жена има още две деца - едното преди моето и едно - след това от нов брак. Първото нещо, което ми мина през главата е как дъщеря ми ще приеме, че жената, която я е родила гледа двете си деца, а нея - не! Аз също мисля да намеря майка й, да я видя без да й се обаждам засега. Необходимо ми е да знам какъв човек имам пред себе си за да подготвя детето си за информацията, до която със или без моята помощ един ден ще достигне. Считам, че е мой дълг да подготвя детето, за да я приеме по-лесно. Ние не сме родили нашите деца. Когато сме ги осиновили са питали само нас дали ги искаме "за пълно осиновяване". Никой не ги е призовавал в съда да ги пита искат ли ни, харесват ли ни и т.н. И къде могат да отидат ако не ни искат? В дома!? Така, че според мен, дъщеря ми има пълното право да знае цялата истина , но тази истина може да бъде поднесена по начин, който не накърнява чувствата на детето - до колкото е възможно. Ако ние непрекъснато повтаряме, че сме единствените им родители и нямат други, според мен рискуваме да тръгнат да ги търсят сами. Аз не искам детето ми да посрещне само втория отказ на майка му от него. Затова ще бъда там.
каквото и да ми струва. Голямата ми любов към нея, привързаността, която споделяме не е достатъчна, за да очаквам да ми каже че съм единствената й майка. Тя сама трябва да разбере мястото си в този живот. И няма как да се избегне началото - т.е. майката, която я е родила. Само ме е страх, че няма да издържа да бъда анонмна - имам голямо желание да й кажа какво е причинила на детето си заради собственото си спкойствие! Така  че Маг, завиждам ти благородно, че си имал куража да направиш тази първа крачка! Знам че е трудно, но съм сигурна, че е правилно.

Serena66,
 

иска ми се , но си давам сметка, че е само заради моето желание-къде от любопитство, къде от това да съм застрахована да не я срещна инкогнито....
когато дъщеря ми пожелае, искрено се надявам да съм до нея, да помогна...

Искал си - видял си. Аз на снимка я видях и ми е достатъчно. И задоволих любопитството си. И запазих снимката... И децата са виждали снимката, без обяснения и пояснения - само веднъж. Ако имат нужда от този образ - да го имат. Ако кръвта говори, да са я видели...
Само дето в сърцето си не признавам правото да я нарека майка, тя е само и единствено родилка, биологичен източник.
Знаете л, купих си лоза. Тя е присадена - корена е от дивачка, а клончета от десертен сорт. Калем май се казва. Най-доброто е с присадка.  Така каза стареца, който ми помогна да я избера. Корена си е корен - важни са младите филизи, важен е плода.
Децата са важните. Не корените. Те са истинското и осезаемото. Те са водещото. Те принадлежат на бъдещето. Миналото е просто факт. Миналото е минало.
Маг, аз сякаш дума по дума помня мнението ти в една друга тема. Кой с кого ще си пие ракийката. Когато човек иска нещо, може би трябва да го постигне. Ако това е твоят път, за да достигнеш до нещо.... успех!

няма да се впускам да ти правя психологични дисекции, магьоснико
само ще кажа, че напълно те разбирам. и подкрепям в това, което правиш.

моето дете не е било в дом, но е изоставено. това е факт. чувствата ми към жената, която го е родила минаха през много различни фази, но като цяло съм спокойна. и се върнах на изходната си позиция, че тази жена е родила детето ми и по неин си начин иска най-доброто за него. тя е част от моето семейство, както и да го въртя и да го суча, харесва ли ми или не.

в нашия случай законът допуска контакт с биологичното семейство. направих пауза от година и половина, но времето за нова среща май е дошло.
инстинктът ми да пазя детето си на всяка цена, моята лична болка, са за мен второстепенни неща. консултациите с детски психолог, тясно специализиран в работата с осиновени деца се покриват с личното ми мнение и смятам да следвам дадените ми съвети.

така че, разбирам те и ти пожелавам успех 

Mаг, поздравявам те, че си имал смелостта да направиш тази стъпка, която вътрешно си искал. Ти си имаш своите въпроси и терзания и се опитваш за себе си да отговориш на тях, но като че ли са станали много повече след срещата, а не са намалели, поне аз това почувствах от прочетеното.

Личното ми усещане към БР на моите деца е много мъгляво. Опитвам се въобще да не мисля за тях като за конкретни хора, а да ги виждам като абстрактни образи, по един или друг начин безспорно свързани със семейството ми. Сама си наложих този начин на мислене. И аз имах пориви да отида, да видя, но те бяха в началото, когато станах майка и особено ме болеше, че съм пропуснала цели 2 години от живота на детето си. Тази болка се притъпи, а с нея и реалният образ, който видях (писала съм - съвсем случайно за малко се засякохме с БМ на Ваньо в една институция, тя така и не разбра коя съм) избледня много в съзнанието ми.

Когато детето ми започна да пита как се раждат децата и трябваше да му кажа, че е бил в друго коремче, обяснявах и отговарях с "Не знам" за нещата, които не знам. Доколкото ми е възможно се опитвам да оставя децата си сами да си изградят отношение към БР. За мен това е много важно - да не им вменявам мои мисли и усещания, защото аз считам, че нямам право на това, че това си е едно кътче от тяхната душа, където мога да вляза само ако специално бъда поканена.

На детските площадки играем с много деца. Е, възможно е, предвид много сериозните ми съмнения че нашите БР имат и други дадени за осиновяване деца, някъде да посипем пясък по главите на кръвни роднини. И какво от това? Това са просто деца с други мама и тате, приятелчета от детската площадка. И толкова, засега...

Моето лично мнение е, че евентуална среща на децата ми с БР и други кръвни роднини (изключвам, не дай си Боже, екстрени ситуации) трябва да става не по-рано от пълнолетието им. И не само защото ме е страх, че пак ще бъдат отхвърлени, а най-вече защото тогава те самите ще са много по-осъзнати какво точно очакват и какво им е нужно от тази среща. Имам чувството, че ако това се случи преди или по време на пубертета би ги хвърлило в допълнителен смут и объркване, което сериозно би затормозило развитието им като личности в този особено важен период от живота.

Така мисля сега, когато децата са щастливи и ние с баща им сме им достатъчни да се чувстват добре. Когато започне осъзнаването и усетя промяна и голяма тъга в тях, може би ще го променя, знам ли....

Чета, чета и не мога да разбера нещо - защо пък трябва да мислим за тях? В крайна сметка решението е било тяхно, детето е наше.

Не знам, но колкото повече мисля, толкова повече измислям, че ще си гледам живота, ще се радвам на децата си, а някой ден, когато му дойде времето, ще му мисля.

Уморих се да се боря с призраци. В момента при нас всичко е спокойно - детето е спокойно, щастливо, лъчезарно, единственият му проблем е, че сестра му му краде играчките. Към момента е приел факта, че не е роден от мен и дори започна да го разказва на всичките си приятели. Аз съм щастлива и спокойна - имам две чудесни деца, които обожавам.

Сигурно не съм в общия фон на темата, но не желая да дълбая повече - омръзна ми, дойде ми до гуша. Смятам, че всяко дълбаене прави детето ми различно, а то не е.

И моля, моля - това не е отричане на проблема - знам, че има такова нещо като БР, знам, че някой ден ще се наложи да ги търсим, приемам всичко, но мисля да се порадвам на момента.

Личното ми усещане е, че аз работа там/с тях нямам.
Другото ми лично усещане е че в ровенето, търсенето и наблюдаването отстрани има нещо гадничко. Аз не бих могла да го направя

За страх дума не може да става

Оз, извинявай,  , ще питам вече ...жена ти знае ли, че си отишъл и какво мисли тя по въпроса?

Долу горе при нас нещата са като при Фоксче.
Аз не изпитвам нужда, нито любопитство да ги познавам, но не изпитвам и никакви отрицателни чувствва към БМ, напротив, багодарна съм ,че е създала най прекрасното дете.Може би защото той никога не е изглеждал травмиран или подтиснат.
  Сигурно рано или късно ще прояви интерес към нея, ща гледам да задържа нещата колкото мога до пълнолетието.После ще помагаме, поне имам доста информация за да я открием.
Аз повече се притеснявам от снахата, която ще ми дойде, че от сега заглежда каките и върти приятелки из къщи, които вече се мерят с мене и му поставят ултиматуми  

Аз нямам абсолютно никакво отношение към БР, БМ и други "б-та". В настоящия етап те не ме вълнуват. Гледам детето да е щастливо, здраво, да му давам всичко на каквото съм способна....Всяко нещо с времето си, когато дойде момента да си обясняваме за БМ и ако пожелаем да я търсим - тогава ще търся и аз. А дотогава няма да изпусна нито един прекрасен миг с моето дете и няма да позволя нежелани сенки (БМ) да ми помръчават удоволствието да бъда МАЙКА.

Аз мисля и се чувствам точно така, само дето още не знам какво искам да й кажа. В същност тя е направила, според ситуацията и изборът си, най-доброто за детето - дала е отказа си веднага след като е я е родила. Детето има родители от 35 дневна възраст, а юридически от 2 месеца и половина.
 
Много пъти съм мислила за БМ, но и за биологичния татко. Дали изобщо знае за съществуването на това дете?! Дали е лъгал БМ, дали я е изоставил, дали пък не я е изнасилил. Ами неговите деца, посяти по света, кой знае колко може да са, вероятно и той не знае. Нея ще я намерим, когато му дойде времето, а него? Ради вече пита и за него (което между другото ме шокира - беше на 7,5 години).

До една възраст на децата, всичко е прекрасно, малко нежно, беззащитно същество "благодарно" за разходките в градинката, за топлата супа, за изпятата от мама песен, за красивите дрешки и желаната кукла, но от един момент на татък..............оле, майко.
Ще започнат едни въпроси, на които не мога да гледам тъпо и да кажа -  "Не знам". Аз за себе си искам да знам, да съм подготвена и да мога адекватно да реагирам, защото това са най-силните, най-тежките и най-... емоции, чийто отговори се запечатват за цял живот. Ако тук не съм подготвена и силна, каква майка, каква упора ще съм на това дете.
 Маг, поздравявам те за куража, аз го отлагам вече осма година, някак имам нужда някой да ме подкрепи. Искам да видя къде е износила детето, какво е гледала през прозореца, някъде там витаят и чувствата й когато е взимала своето решение.

добавих нещо по темата тук:

http://zavinagizaedno.pbworks.com/отворено-осиновяване

Знам, че е друга действителност, други порядки, но чувствата и вълненията са много познати. Поне за мене. Как бих искала да може така...