От една майка КЪМ биологичните родители

Аист, какво ли може да се напише. Ако чете - навярно страда. Какво облекчение би намерила тук? Не мога да си представя как се живее с такава болка. Ако жена, родила някое от нашите деца пише искам да й кажа, че много трудно се справям с емоциите, свързани с Нея. Не зная как бих реагирала, ако чета нейни думи.
Мисля си, че бих искала да "говоря" с Онази жена. И ще се постарая да съм сдържана и възпитана.

До Теб - жената, която роди Преси и Вики

Моят път до майчинството мина през твоята утроба, ти ме направи щастлива по начин, които навярно ти струва скъпо /поне така се надявам в името на децата/. От чисто егоистична гледна точка ти благодаря, че се отказа да си тяхна майка, защото аз нямаше да познавам това велико чувство. Заради болката, която ще носят те мразя, но се опитвам да се отърся от това чувство, защото не искам те дори за миг да почувстват това. Наближава рождения им ден и това е денят, в който съм искала да мога да ти звънна и нямам идея какво мога да ти кажа, Моли се за децата ми. За тяхото щастие и душевно равновесие. Ако това да те наричат майка ще ги направи щастливи... Много ми е болно, но те имат право на това. И ще бъда до тях. И ще се усмихна. И ще се постарая да не ми личи.
Те са прекрасни! И са моят живот.

Не бих могла да го кажа по-добре. Аз изпитвам същите чувства. Това с болката, ме побърква. Иска ми се да не е така........


На рождения ден на голямата ми дъщеря, винаги мисля за нея. Какво ли мисли, къде ли е, как ли се чувства (иска ми се да вярвам, че не е една от онези, отървали се от едно нежелано бреме).В една друга тема, преди време, някой беше написал -
"...Зад всяко осиновено дете стои една женска трагедия..."

До жената която е дала живот на сина ми  -    "Не те мразя ,защото не мога да мразя ,безразлична си ми, но това което е в душата на сина ми с нищо не можеш да изкупиш, и прошка от него няма да получиш. Болката, която е в душата му ти сигурно никога не си изпитвала и няма да изпиташ. Само за едно се моля - когато той поиска да се срещне с теб ти да не го отблъснеш, и да не му причиниш още една мъка и болка, която сигурно ще го съсипе напълно или ще го излекува от досегашната. Сещаш ли се понякога за него, явява ли се в сънищата ти малкото бебе, което ти остави и не се замисли? Боли ме само за болката на сина ми, а теб дори и не те съжалявам.

Защо ли никой от БР не забелязва темата?
Или не искат да пишат?
Въобще влизат ли във форума?
Не губя надежда... ...не се надявам точно нашите да срещна тук, но.....

Дълго е обяснението за причините, а и е само мое, но надали ще имаш шанс да прочетеш нещо от масата био-майки.
Затова след като мисля, че това е мнение от такава мама/татко (естествено анонимно), веднага щом го погледнах и ви го поствам тук.
Взех го от дискусията по повод статията на нашето момиче, с което се гордеем.

"
Не мога да си представя дали авторката на този анализ лично се е сблъсквала с проблема на осиновяването, за да дава мнението си. Може ли да си представи какво е за едно осиновено дете да разбере, че биологичните му родители съвсем не са тези, чиито образ си е изградил, може ли да си представи, че това може да е по-голям удар, отколкото неизвестността? А може ли да си представи, че е възможно основителите да изнудват биологичните родители, защото не искат да се грижат вече за детето? Може ли някой от пишещите законите да си представи какво е след 20 години в живота ти да се появи дете и просто да поиска да се настани в този живот? Не вярвам да има майка, която не е изпитвала вина за това, че е оставила детето си по една или друга причина, а колко са хората, които няма да се подиграят на нея, на следващите й деца, няма да ги гледат като странното семейство?
Колкото и да се говори за наследството и гена, те не носят възпитанието и средата, една много, много голяма част от характера се развива и оформя от бъдещият живот, не от гена, който носиш. Хубава илюстрация има към материала, но какво се опитва да ми каже? Че в представите на едно оставено за осиновяване дете родителите му са щастливо женени? Е, в почти всички случаи не са и състоянието, в което ги намираш може да е много по-голям удар, отколкото да не знаеш нищо за тях. А ако детето намери биологичните си родители, които са с по-висок статус и в по-добро материално положение от осиновителите му? Как ше реагира, няма ли реакцията му да бъде желание да е с тях, изключена ли е възможността за изнудване, за бягство, за нежелание да бъдеш с осиновителите си?
"

Покъртително ...     тъпо....    задънена улица.....
Особено пасажа за възможността на осиновителите да  изнудват био-то .., както и това  за опасността след 20 г. да ти се появи дете и да "поиска да се настани", а за високия статус ...
Високият статус е хубаво нещо, но ако си цялостен, ако можеш пълноценно да се възползваш от него. А ако не си, то и високият и ниският все не те удовлетворяват...

Е в тази задънена улица са био-мамите и затова не ми се вярва много да пропишат, а пък за смислено писане - забрави.

Много отрезвяващ постинг.

Доколкото ние, осиновителите все се лутаме между двете крайности, да игнорираме изцяло биологичните родители или пък да ги оправдаваме чрез граденето на идеалистични образи.

Като че ли най-добрият вариант за децата ни остава безразличието ни към биологичните им родители, най-ненатоварващия.

Не вярвам, че жена оставила детето си, би писала. И не само заради горните причини. Аз, на нейно място, не бих имала куража.

Така- поплаках си рано сабайле, както казваше баба ми.

Сигурна съм, че много жени изоставили децата си ще кажат тези думи и го чувстват така, и е било така. Според мен нещата са другаде. По ред причини тази жена е изоставила детето си. Има моменти в живота на всеки човек, когато си поставен пред труден избор. Този е един от най-трудните. И когато се случи на едно младо момиче - направо е несправедливо! Но никой не ни е казал, че животът е справедлив, ако го гледаме само от раждането до смъртта.  Нали пред очите ни "една жена" мина през колебанието да изостави детето си. Нека само за миг си представим времената без интернет - ето я същата тази, която се е отказала да бъде  свекърва на Мъничка. В такъв момент човек се нуждае от подкрепа, от съвет, от човек, който да е до него и да поеме тежестта от последствията, от много неща... И дали ще получи подкрепа или не- въпросът е да издържи. Не е за всеки. Аз не я съдя , защото не съм сигурна, ако на мен ми се случи - млада, без подкрепа на родители , а със страха оттях, без пари, просто не мога да знам как бих реагирала. А съм силен човек- това старите пушки тука го знаят, и от млада съм си такава. Просто много пъти казвам- благодаря на Бога, че не ми се случи! Та! Това е нейният живот, нейната съдба. На всеки се предлага различно изпитание. Това е нейното. Колко е справедливо или не , е друг въпрос, но всеки трябва да носи последствията от постъпките си, включително и БМ. И никой никого няма право да съди. Най-малко НИЕ - НЕЯ . Защото и нашата карма не е розова.

Бог проверява утроба и душа.

Единственето което искам да кажа на биологичната майка на Карина  е че тя е допуснала голяма грешшка защото тя е едно  прекрасно дете.Знам че и вие страдате защото от дома ми казаха че не вие сте виновни Кари да е там но вие не трябваше да оставятя близките ви да отнемат единственото ви дете. 
 

Дари, аз тази жена, зарязала си детето не я разбирам, да не кажа че жестоко я осъждам...не искам и не мисля, че бих могла да говоря нормално с такава жена....всеки има тежки мигове но освен редки случаи когато жената е била насилена от близките си - не виждам какво друго би я оправдало..а. и случаи на изнасилване също приемам...

поста ми е насочен към Фузи - тя пише "да отворят вратите и просто да ги обичат"
ми някои осиновители, не могат да отворят вратите точно защото обичат децата си
всеки родител е допъскал грешки спрямо детето си от лйбов - защото любовта е понякога егоистична!
но да твърдиш, че само защото не си успял да дадеш искната от детето свобода - значи не го обичаш...ми не мисля така...

Познавам две такива жени. Първата живее още с майка си. Но възраст е около 40 годишна. Личи си, че навремето е била много красива жена. Нещо в нея напомня за един друг човек, който си е отишъл преди много години. Историята е следната:
Жената забременява още ученичка. Родителите и я водят в някаква болница, където тя ражда. Тя не иска да оставя детето си, има планове за тях двамата. Ражда син, но незнайно как, родителите и успяват да отделят детето от нея. Часове наред тя го е държала в обятията си, кърмила го е, но в един момент просто отнемат детето от ръцете и. Жената изпада в истерия. Не зная подробности. Само  зная, че когато се е върнала в дома си, тя вече не е била същата. От тогава страда от някакво умопомрачение. По цял ден обикаля улиците и говори на детето си. Срещала съм я и съм чувала думи те и, с каква любов говори на детето си. Разплаквала ме е.

Втората жена също е била ученичка. Родителите и я принуждават да остави детето си. Година по-късно тя навършва пълнолетие, но детето и е осиновено вече. Тогава тя се жени прибързано за първия срещнат, може би за да компенсира липсата и болката. Ражда отново син и се развежда малко след това. Вкопчила се е във второто си дете, но не забравя първото. Цял живот ще трябва да живее с болката си и с угризенията.

Само тези две жени познавам. Първата не е имала избор, но втората е имала. И двете ги боли, а болката им е голяма. Но съм сигурна, че има и жени, на които им е все тая! И колкото ми се иска да не ги съдя, правя го. Не мога да ги оправдая по никакъв начин.

Имах близка, която е работила в дома в Пирдоп  и ми е разказвала подобни истории ... млади момичета- дори още деца, влачени към колата на родителите, пищят и се молят да не си тръгват, да не оставят бебето...., други ходещи като в унес, вероятно добре "надрусани" с успокоителни, от грижовните си родители - откъснати и отделени за винаги от рожбите си, макар заченати от неподходящия мъж и дошли на този свят не навреме...
За това може би и биологичните майки могат да се групират в няколко категории
- едната, на споменатите по-горе (искрено се надявам, че това е отминала практика и такива вече почти няма, защото според мен това е най-страшното);
- втора, не по-малко трагична - на жени излъгани, че бебето е починало при или веднага след раждането или единия близнак или дори тези женици, които са били оперирани от "миома"(преди няколко години разкриха един добре издържащ се лекар от подобни операции)
- трета група са тези, които съзнателно са направили избора си, но поне са го направили както трябва - придружен със всички необходими документи, даващи път в живота на новороденото;
- и накрая онези, които изобщо не ми се споменават, но като че ли са най-много - хем не искат детето,, хем не го дават на друг, взимат си помощите, а осиновителите водят дела, та издирвания и т.н., всички сме чели тези безумни одисеи.
Може би си позволявам да обобщавам, но според мен за това се разминаваме, кой съди био майката и кой не.Тези от нас, които знаят повече за БМ, за съжаление са тези, които имат най-силното право, да я упрекват. Аз освен личните й данни, нищо друго не знам за нея. В трудния си избор е постъпила разумно към детето, за това съм й благодарна

Има и една друга категория биологични майки,чиито действия по изоставяне на детето са далече по-стряскащи от много филми на ужасите.За да не разбунтувам духове , а и да не ви тровя предпразничното настроение няма да разказвам за тях.За съжаление не са една и две.За още по-голямо съжаление зная за техните истории не от махленски поукрасени разкази , а от документи.Да, в някои случаи и от лични контакти/ от професионален характер/Не изразявам упрек.Изразявам абсолютно неумение да вникна в такива ситуации.Тези дни малко си съпоставях темата с другата "за призрачната тайна..." и ми се искаше да си задам/първо на себе си, разбирасе/ своите въпроси.Защото и аз съм категорична, че ще дам на детето възможност да се срещне с биологичните родители/ като запазя и му предоставя информацията, която е достъпна до мен/Но същевременно се надявам, "нашата "биологична майка да е нормален човек.В социален аспект, за медицинския- нямам претенции.Затова единственото, ама наистина единственото категорично НЕ ,което написах в заявлението си ,бе в отговор на въпроса"бихте ли осинови и дете, преживяло насилие".Защото този вид "насилие" над новородено, което ми изникна пред очите ми е в повече.Нищо,че престъпленията за мен са ежедневие.

Аз също познавам жена оставила детето си. Забременя от женен мъж. Имаха връзка. Остави го и не подписа декларация за отказ. Детето й отрасна по домовете. Казваха, че ходела да го вижда. Вече трябва да е доста голямо , момичето й. Същата жена се омъжи  по-късно, роди си друго дете, пак момиче. Него го гледа. Поведението й, като жена с мъжете и сега е меко казано - леко, а е на доста години/ говоря за майката/ .
Тази май е от последните по класификацията на АниМ.

Знам за жена, която, развеждайки се с мъжа си разбира, че е бременна. Ражда и оставя детето, после се жени пак и има други деца .
Осиновяват детето, то като голямо случайно разбира, че е осиновено от  намерени документи в къщата. Вече е семеен и тръгват да намерят БМ с жена си. Намират я.Той не казва на родителите си, но често ходи семейно на гости при новото " приятелско" семейство, които живеят в курортен град.Родителите май така и не подозират кои са им "семейните" приятели...Май, че това е истински хепиенд.

Аз пък знам за една жена, която е оставила детето си, без изобщо да й пука за това и когато я попитаха, дали е съгласна да бъде осиновено, с облекчение отдъхна, че не са я повикали в съда за нещо друго. Тази същата жена изобщо беше изключила, че има дете и че то живее някъде. Същата тази жена не е дала отказ като го е оставяла и не е ходила по делата, които са се водили за настанавяне в дома и за включване в регистъра за осиновяване, а на последното дело се яви, защото призовката й беше връчена лично.
Знам и друга жена, която метеше край дома, когато аз се разхождах с Исак като затворник край оградата, а той гледаше навън и питаше, защо кучето може да стои извън оградата, а той не. Същата тази жена, която метеше, се усмихваше на Исак всеки път, като го видеше за разлика от десетките хора, които го отминаваха, все едно не съществува, а той им махаше и търсеше контакт. Та тази жена на третия-четвъртия път с много мъка в гласа ме попита "Твое ли е?". Може и да си въобразявам, но мисля, че някъде, в някой дом имаше някое "нейно" и тя тъгуваше за него.
Истории много, важното за мен е да не градим илюзорни представи за БМ, защото щем не щем ще предадем тези представи на децата си. Те имат право да знаят истината - когато пораснат, ако пожелаят ще наберят БМ и ще разберат, но какво би станало ако тогава се сблъска илюзията с реалността?

   Здравейте всички !
  Аз познавам жена / а тогава момиче / което остави детето си , когато бяхме студентки. Щяло да обърка живота и . Сега е семейна , има деца, но от най-добри приятелки някога сега почти не се виждаме. Живее в страх, и то голям , че семейството и може да разбере това .Иска да скъса с миналото си и май успява.Прекъсва и игнорира такива контакти , който могат да я злепоставят.  Помислете и за тази страна - ако живееш с много консервативни хора и си финансово зависим от тях, ако те ще настроят срещу теб и децата ти родени от брака ти?! Ако те открие твоето биологично дете  и това обърне живота ти - .......  Мисля , че на БМ им е трудно и страшно , те са измъчени души - страдат от параноя да не разберат съпрузите им, страдат и за загубените си деца.......
Та като ви пиша това , си мисля  -  по - добре , че съм от тази страна на чакащите да осиновят , отколкото на чакащите да се отърват от нежелан товар.
 Знам и друга такава история , на мои близки , който накараха бременната приятелка на сина им да остваи детето в дом и след това да се оженят , защото те не са -  ( случайни хора) и не искат да се говори за тях , че снаха им била бременна на сватбата  и т.н. / това беше преди 10 - години/  После те се ожениха , имат деца и за това повече не се говори. Живота е много сложен и объркан по някога  .  Е това е . Честит празник на всички ! 

Само мога да кажа,благодаря на тези родители,че са направили така своя избор,за да бъдем ние тримата-аз,тати и Цеци, щастливи.
Всеки сам знае какво е в душата му и нямам право да съдя никого,така както не съдих и мойте биологични родители.
 
 

Моята леля е една от тези жени. Не ме интересува какво преживява. Тя е единствения човек, който до сега е наранявал децата ми. Когато бяха на две години минагме за малко през тях. Една нейна съседка се радвяаше на децата и каза, че личало, че леля им е роднина - как си приличали по очите. А тя заяви, че децата не са й роднини - били осиновени. Не зная какво разбираха двегодишните им главици, но побързах да започна разговорите за техния щъркел...
Аз се въздържам от коментар и осъждане. Само не мога да си представя детето, което ще почука на вратата й с надежди...

Мисля си каква бомба мятам с това, което искам да напиша... Ако си изоставил дете, според мен, вероятността да си човек с обществено неприемливо поведение е доста голяма. Вероятността да си човек, способен на /не мога да намеря друга дума/ неморални постъпки е също доста голяма. Идеята да се допусне до дома АБСОЛЮТНО непознат и чужд човек, само защото някога някъде е заченал, износил и зарязал някого ми се вижда опасна. Какво гарантира, че тази жена не е престъпник, че отново няма да нарани. На мен лично ми се струва по-разумно по-предпазливото общуване и контактуване. Поне на първо време...

   k.dimitrova , това не е бомба, а логично , правилно и оправдано мислене  Всичко може да се очаква от такъв човек, така че съвсем оправдано трябва да не го допускаме до дома си!

Изчетох всичко тук. И аз винаги съм искала да чуя лично от някоя майка, т.нар. БР, която си е оставила детето, защо го е направила.  Аз имам две деца, които са целия ми живот. Така се случи, че работя нещо, което е свързано с редовни посещения в домовете за деца без родители. И всеки път се питам, какъв човек трябва да си за да си оставиш детето. Аз не мога да си предствя, че на света има нещо, което ще ме накара да си оставя децата.

Не искам никой да обвинявам, всеки прави своя избор.

За съжаление тук нито една такава майка не е писала лично.

  Ами всички тук се чудим, как е възможно, ама - на! И е факт, че домовете са пълни с изоставени деца.... 

На мен ще ми бъде интересно да прочета от някъде, доклад ли, проучване ли, що ли, относно процентът на етносите от общия брой изоставени деца - колко са българчета, колко са ромчетата и т.н. Та ако може така по-ясно да се види положението в домовете.

От телевизията и медиите едва ли не ни казват, че в домовете са само децата, изоставени от някакви родители - маргинали, без елементарно възпитание и живеещи извън нормалния социум. И че голяма част са увредени именно бидейки деца на такива маргинали (психично болни, наркомани и т.н).

А четейки постовете на мамите тук ми става ясно, че това е далеч от истината. Някой има ли повече информация?

Mina B

Повечето от децата в домовете са от ромски произход, но това в много случаи е спорно. Има майки - раждат и бягат от родилното. Не са попълвали документи, не са се самоопределили етнически.  Персоналът на болницата определя произхода. Не е вярно, че са с увреждания повечето деца. Голяма част от изостването в развитието се дължи на институционализацията - децата страдат, те не са стадо да живеят накуп. Липсата на обич и внимание причинява много травми.
Скоро бях в един дом за дечица от 3 до 7 години. Прекрасни деца, хубави, нежни, много кротки. Директорката твърдеше, че 80 % са от ромски произход. Не знам какви са били тия роми, ама много хубави бяха децата. Родителите не са само маргинали. Има деца с добър произход, но изоставени, защото са казали на родителите, че са с увреждане и те не могат да се грижат за тях.  Вярно е, че повечето са на социално слаби родители, но има и други случаи.  Всяко е със съдбата си.

Ми аз нямам впечатление медиите да тръбят такива неща за децата в институциите, но пък за редовите "граждани" това определено може да се каже.

Ама как ще са...
Живота е пъстър и шарен. Колкото хора, толкова и съдби. Аз много се опитвам да не съдя хората, макар, че в тези случаи поняякога ми е трудно ...

На мен ми е много странен страха на хората за т.нар. "наследственост". Какви били децата, какви били родителите... Ама Боже, Господи, ние живеем у село България. Кой от нас може да се гордее или да претендира благороден произход. Да съм родена в Бленхайм Палас - разбирам, ама не съм...

Но пък Куку,
моите наблюдения за хората напоследък са, че определено възприемат децата от домовете като "отписани деца". В началото, когато осиновихме Никола не мислех така, защото изхождах от собственото си възпитание, обаче на такива неща се наслушах, че простоооооооо... Абе дгд тъпаците  - Да са ни живи и здрави децата!!!

Да точно това са казали някои "доброжелатели" на майка ми, когато ме е взела. "Ти, провери ли какви са му родителите? Знаеш ли колко наследтвени болести може да носи в себе си, които се проявяват по-късно, например КЛЕПТОМАНИЯ!"   ???!!! 

Майка не можеше да скрие отвращението си от такива хора.

Мдааа .... еснафлъкът никога не е излизал от мода в България. Колкото до изказването на Кудкудяка, не е съвсем така. Напоследък ни занимават само с домове, където има проблеми и трудни деца, като този в Могилино и Трън. Хората остават с впечатлението, че още като бебета се взимат "по-читавите" деца, а останалите си остават в институциите, където колкото могат се грижат за тях (колкото могат??!!). Тези деца са все "нечитави" и общо взето няма какво да ги мислим. 

Много моля да отбележите, че това НЕ Е моето мнение, но това чувам да се обсъжда от публиката.

Не мога да престана да се удивлявам колко жестоки можем да бъдем понякога ние, хората.

Но и колко благородни.  Затова, мами  от едно бая порасло дете. 

Малко спам, ама е смешно, затова...

Минче, най-странното е, че подобни реплики чувам основно от хора, които изглеждат и говорят като хванати от гората 
Пример... срещам позната с дългогодишен стерилитет. Тя вижда сина ми, казва ми честито, усмихва се и веднага плесва (не че съм я питала) "Аз никога, ама никога не бих осиновила"
Аз, иначе многознайница  , онемявам и незнам какво да кажа. За сметка на това тя продължава - абе гена си е ген. Аз, ако няма очите на мъжа ми ... хич и не искам да имам дете...за протокола, мъжа и е .... хайде няма да уточнявам, но не е блян във всеки случай...
Аз чак тогава отрезвях, защото ми стана ужасно смешно и успях да кажа само:
Абе ако ще си говорим за гени, аз на твое място не бих разчитала, ама както прцените...

..и аз да добавя нещо за гена.

Имам позната - англичанка. Преди десет години работеше в България и решиха със съпруга и да осиновят дете тук. От британските социални служби и бяха казали, че няма значение нищо, освен това детето да не е престояло в дом повече от 18 месеца. От нашите слоциални служби и казаха, че ако не иска да чака могат да и дадат веднага едно дете, което, както се бяха изразили "нямало никакъв шанс" - майката 16 годишна проститутка от ромски произход, баща неизвестен, дедето е с дефект на небцето и вълча устна, не може да се научи да гововри, поради този дефект и никой не знае дали не е увредено.
Все пак хората си взеха детето и си го отведоха у дома. Доведе го майката отново преди 3 години.  Прекрасна госпожица, с малък белег на горната устна от операция за каорекция. Дефектът на небцето също беше отсранен. Детето беше в клас за напреднали в училището си, освен английски говореше френски, изключително интелигентно и много общително. Та не знам какво да кажем за гените...

Да, малко се отплеснахме от темата, но аз попитах за етническия състав в домовете главно, за да се опитаме заедно да направим профила на БМ - каква е, на колко години, образование, етнос, такива неща. Не знам дали ще можем.

Например, мисля си, че в днешно време предрасъдъците не че ги няма, особено в по-малките селища, но вече не са така принудителни към жените, все пак 21 век сме. По-лесно се мигрира в града, повече връзки се създават, по-лесно се намира и работа. От друга страна има цели слоеве от населението, които са доста далече от всякаква култура и информация, а някои живеят направо в 18 век (...виж бубайко мене гльода....).

Какви могат да са дълбоките лични причини да си оставиш детето, което си носила 9 месеца под сърцето?

Когато ми казаха, че съм осиновена, бях ужасена от Нея,  от моята БМ. Бях на 19 и не можех да свържа още факта на отхвърляне със собствения си живот. Тогава си говорехме много с една приятелка за това и веднъж аз й казах оклюмано: "Сигурно е била някоя к...." А тя каза: "Глупости, те к.... правят аборти, а раждат обикновените момичета, които дълго са лъгани, че ще се оженят за тях." Това определено тогава ме ободри, че кой искаше в ония години майка му да е к....? (сега гледам, че в някои кръгове е станало даже престижно  )

Та при наличните контрацептиви и възможности за аборт, защо те избират варианта да родят и да изоставят детето си? От липса на пари?

Вие, мамите се опитвате да не ги мразите или идеализирате, а ние изоставените като непотребни (че и вредни) вещи, ние какво да изпитваме? Моят начин да се справям с тези емоции е да се опитвам да я РАЗБЕРА поне по аналитичен път. Просто съм такава личност, но образът й все се изплъзва.

Знам, че има в общественото съзнание някакъв обобщен нарицателен образ - например, "млада, от добро семейство, но без образование и издръжка, излъгана" и т.н. , до голяма степен насаден и от филми като Бъди благословена. Обаче като се взра в картинката, виждам само пиксели - конкретни лица, случаи, всички са различни, зад повечето има лична трагедия, зад някои няма трагедии - има пълно безгрижие и безотговорност.

Но има пък и една наука статистика.  Та ето въпрос към вас - има ли общ фактор при всички БМ и кой може да е той? Слаб характер?, морал? егоизъм? какво? Коя е тя, био-майката? (нямам предвид професионалните инкубаторки)

И, момичета, изобщо не се надявам някоя от тях да посмее да пише тук, направо забравете!

 

Аз си мисля, че напоследък бедността е доста изтъквана причина, безотговорността също. Поне от това, което виждам около себе си ме кара да мисля, че расте изгубено поколение, което сега става родители и отказва да поеме отговорност, живее се с илюзии и безволие. Допреди 30 години нещата са били коренно различни - социалистически морал... Нещо, което сега не би следвало да е фактор.
Психопортрет на онази жена... може да е клошарката от съседната улица, може да е онова момиче, което проси до църквата, може да е някоя изгубена душа, може да е онази наперена студентка, която ще сгази света, за да гони кариера и слава, може да е всяка жена...и не всяка. онова момиче, което се отрича от всичко и остава до детето си, което работи на две места и самотно и изоставено от близки и таткото се бори за живота и препитанието на детето си, онези хора, за които където има за две ще има и за три означава да си лягат полугладни, но остават с децата си. Да не дава Бог да съм на мястото на онази жена! Не бих могла да живея с нейната Случка.

охххххххххххх, или тази вечер аз съм в минорно насторение, или много мисля напоследък. тази тема я заобикалям, когато мога, ама не винаги се получава.
мина, от всичко по малко е. незнам, много жени дори не биха си помислили да оставят детето си, а други просто не виждат друг начин освен да го оставят. явно едните и другите го считат за нормално, иначе нямаше нещата да са такива, каквито са. всеки намира много наложителни доводи за решението си. някои лъжат себе си и околните. остава фактът, че детето е изоставено.
до инстинкти ли е, незнам. за мен няма причина да и оставиш детето, каквато и да е тя. но за мен.........
не искам да съдя, нямам и това право, не съм била поставяна пред такава дилема. за нашата БМ приех истината, която тя ми каза. не дълбах, няма и да дълбая. тя е родила детето ми и толкова. времето ще покаже, надявам се да съм адекватна и да действам разумно и слабоемоционално.
има един филм на куросава. вратата рашумон. много е поучителен. всеки си има своята истина и представена на непредубедени хора всяка от тези истини е истина, макар и да са коренно противоположни.

Не знам, Мата, ама когато в резултат от тази "истина" някой страда, не са точни нещата. Особено тези на БМ.

Ето какво имаме - класическата триада:

БМ - нанася една непоправима рана, тя си има ПРИЧИНИ
Детето - страда винаги, в различна степен
ОМ - лекува раната, или поне се опитва с цялото си сърце и цял живот.

Да слепиш отново парчетата.... които някой много небрежно е потрошил .... не е лесна работа.

Когато си мисля за моя личен момент на изоставането, си представям как стоя на един висок връх и от него надолу тръгват десетки пътеки - която и да избера ще бъде за различен живот - при едни или други осиновители, но различен.

Докато при нормалните деца пътят е само един, познат - с мама и татко и баба и дядо.

Съдбата ти взима майката, но ти дава индиректно ИЗБОР да бъдеш различен. Но изборът, разбира се, не правиш ти.

[Когато са ме осиновявали, майка много ме е харесала "веднага те познах! Ти беше моето дете - беше русичка и ми се усмихваше" (ех, от този момент на любов от пръв поглед винаги ме стяга гърлото  ). Но от дома отказвали да ме дадат, защото (sic!) като по-качествено дете съм била запазена за едно семейство дипломати, които като си дойдели в България, щели да ме вземат. Слава богу, дипломатическите работи им се закучили, а хората от дома отстъпили на молбите на майка и татко и ето ме сега в този ми живот. Ако се бяха прибрали - хоп, друг живот. Ако друга майка ме беше харесала - ето ти трети живот! Разгръщат се възможности, като колода карти...]
 
От всичко това винаги ми е оставал горчив вкус - ролята на куфар - изоставен, намерен, препредаден и пр., хич не ми е по душа, а и на всички не е.

Айде, че стана много минорно и ще ревна, а е още сутрин. Благодаря ви, че ви има! 

Когато небезизвестният (вече) психолог от старото ОЗД ме докара дотам да подложа на съмнение "благородството" в желанието ми да осиновя, го попитах с нотки на отчаяние:
- Кажете ми, мислите ли, че ще сторя повече зло, отколкото добро, извеждайки едно дете от тези ужасни места, наричани с иначе топлата дума "дом"?
Той ми отговори:
- Не знам...

От тогава насам минаха много дни и нощи на въпроси, отговори, преосмисляне, въпроси, отговори... стигнах до един единствен извод: В настоящата ситуация, в тази държава и нещата такива, каквито са, за тези деца, това е по-малкото зло.

Мой дълг е да израсна дотам, за да разбера какво изживява изоставеното ми дете, да му дам шанс да го изрази, да го изболедува, да го осмисли и приеме като част от съдбата си, да заличи всяка сянка на съмнение, че то е отговорно по някакъв начин за тези събития, да порасне и да живее, така както избере, но след като е оставило гняв, омраза и обида зад гърба си.
Това мога да направя.

За това е нужно време и моят избор падна на това, тези неща да се случат сега, не когато дъщеря ми стане зряла жена. Дали изборът е правилен и успешен, ще покаже само времето.

Нищо не става случайно, това вече го знам със сигурност. Имало е възможност да ни бъде предложено друго дете, от друго място, но не се е случило. Детето ми можеше да отиде в друго семейство, но на тях им се родило бебе, докато чакали и те отказали моето дете. И ние се намерихме. Детето е точно такова, за каквото съм си мечтала и се вписва идеално в нашето семейство - по отношение на характери, външност, ако щете, емоционалност, всичко, за което се сетите. Не съм фаталистка, но твърдо вярвам вече, че всичко се случва когато и както трябва.

Мина, така е. заради нечия истина друг страда. тъжно е и е ужасно, но е факт.
никое дете няма право на личен избор. аз едно време все това повтарях на нашите, че не са ме питали, когато са решили да ме създават и най-егоистично са направили това, което са решили детска му работа. после години наред исках друго семейство. пак не ми дадоха право на избор. останах си в това. после минах през фазата на - ОСИНОВЕНА СЪМ. иначе не можех да си обясня с детския си мозък, защо аджеба само баба ми се интересуваше от мен, а майка ми и баща ми само от работата и кариерата си. имахме в класа дете с проблеми в развитието, психическото. майка и беше като орлица, а тя се оказа осиновена, чак след години го разбрах. завиждах и и исках да съм на нейно място. бях готова да съм дори обект на подигравка, но да имам таква майка, коато непрекъснато е около мен.

майка ми и баща ми много ме обичат, аз много ги обичам. първото им дете е умряло в майчин дом, 40 дена след като се е родило. едната ми баба е била шеф на аптека в берлин, другата не е искала да дойде от село да го гледа и да си остави кокошките, майка ми не е искала да прекъсне лекциите си, баща ми, него пък хич не го слагам в сметката. през 60 тте, да остане вкъщи генерален директор на завод, та да си гледа бебето е било немислимо. детето заминало за гледане в майчин дом. пневмония. екзитус.

незнам дали удома щеше да оцелее. майка ми и до ден днешен твърди, че е имало сърдечен проблем, баща ми отрича, никога не сме говорили свободно за това. даже не знам къде е погребан брат ми петър. така е било поверието, за да е здраво следващото дете, не се казва на родителите къде му е гроба.
майка ми обвинява селската ми баба за смъртта на детето, баща ми майка ми и кариерата и. аз не обвинявам никого. просто ми е мъчно, винаги съм искала да имам брат или сестра.
това е тяхната истина..........тяхните уважителни причини, за да го няма едно дете.

може би затова толкова години не предприех никакви опити за инвитро, може би затова и чаках и се страхувах да осиновя дете. мислех, че няма да съм добра майка, че нося в себе си част от начина на мислене на родителите си. ако съдбата не ми беше погодила номер сигурно никога нямаше да съм тук и понякога да ви дразня
с детето ми не се намерихме, не ми трепна нищо. чаках да се роди и да си го взема. реших да е мое и каквото и да се беше родило, все щеше да е мое. реших най-вече  заради детето, не заради себе си. ако мислех само за себе си, шях да се откажа. егоизъм и страх, липса на подкрепа.

майка му не го искаше. защо - нейна си работа. за мен няма, както казах, никаква уважителна причина да не искаш детето си. щеше да получава 350 лева майчинство, имаше къде да живее, нямаше мъж. детето просто беше извън плановете и.
аз и дадох и още една възможност. да повярва, че го дава на мен, за да направи мен щастлива. само за протокола ще кажа, че преди мен е имало друго семейство, което се е отказало да вземе детето............
сега тя си има тази версия, вярва и и е убедена, че щеше, ако не беше такава благодеятелка, да си гледа сама детето. това е нейната истина.
от цялата история си извадих следната поука. аз съм майка. мога да бъда, родена съм за това. това дете е мое, другите деца, които ще имам също ще са мои. за да съм пълноценен, щастлив и уравновесен човек имам нужда от деца. ставам егоист и си ги искам. други имат нужда от кариера, трети от пари. всеки е различен. да си нежелан боли еднакво и когато си малък, и когато си голям. да си нежелан и изоставен и да си нежелан и неизоставен не са еднакви неща, но болката е в една насока.
та, мина, гуш
хора много, истини много...........

Няма случайни неща.
Колкото и да се опитваме да разнищваме нещата те си имат точна причина и точен момент.
Моят живот всеки ден ми го показва и доказва и нещата стават разбираеми,но това не означава, че по-малка е болката.
 

Мина, а според мен ти си имала един единствен избор  и това е точно твоя живот - с всички пасиви и активи. С болката, с раната - за да си тази, която си, за да извървиш точно твоя път, за да оставиш след себе си точно това, което създаваш.
Как ме боли като чета "изоставен, нежелан". "Милото ми детенце, да знаеш колко много те чаках, колко много молих Бог да те доведе при мен" - това си мисля всеки път когато се любувам на спящите си рожби. Толкова чакани, мечтани и изстрадани деца сте!

Мина, моето разбиране / а както усещам и на зойка и к.димитрова/ е, че всеки прави своя избор преди да се роди- прероди.  Избираш си родителите, осиновителите, осиновяването, като карма- това ти е необходимо за да научиш уроците си. В този смисъл всички всичко сме си избрали. В житейския - т.е. без прераждане- децата не избират нито кои родители да ги родят, нито кои да ги осиновят. На което и да вярваш избор няма. Освен- изборът да бъдеш различен.
ОМ- дълго се чудих какво е това съкращение, за първи път го срещам. Като зацепих ми стана мъчно и обидно. Казвам само как се почувствах . Може и да не съм права. БМ и ОМ.  

Мила, Дарена, наранила съм те неволно и незаслужено. Извинявай! Не е било нарочно, просто повече обективизъм. А пък вие не подскачайте при всяка такава дума - това, че сте майки-осиновителки (факт, нали) не ви прави по-малко майки от останалите, даже обратното - също факт, безспорен.

А на вас останалите момичета, благодаря за разбирането.

Мата, какво да кажа.... чета твоя постинг и сърцето ме боли. Трябва да си много силна личност, щом си оцеляла при тези условия - истински survivor! Само ти си знаеш как....

Та значи кои са ИСТИНСКИТЕ РОДИТЕЛИ? Аз също мога да дам за пример близко семейство, в което майката (хм, рождената такава) се държеше ужасно с дъщеря си, без никаква грижа и ласка. Резултатът беше доста логичен - дъщерята се ожени прибързано, роди и се разведе почти веднага. Сега обвинява собственото си дете за своите "нещастия" и на свой ред я прави прави нещастна. Ако за децата в някои биосемейства адът би бил по-привлекателното място, наистина осиновените деца поне отиват в семейство, където са желани и отдавна чакани.

Колкото до това, че няма нищо случайно, аз съм твърдо убедена в това. Целият ми живот е пример. Съществено е да не пропуснеш възможностите (жокерите), които идват, важните хора, които срещаш (важни в духовен план, разбира се), да бъдеш верен на принципите си и да не те е страх да обичаш. Ето това са все неща, които се научават в семейството, ако то "работи" правилно.

Мата, четох и препрочитах поста ти, най-вече тази част. Дълго се чудех дали да отговоря, защото, макар и не към мен, поста ти ме касае лично.Пишеш за изоставящи хора....различни....едни от тях твоите родители-бебето си.
Много съчуствам на майка ти, за тези ти думи(те могат да бъдат казани и от мое дете един ден)И не заради друго, а защото, както спомена в друг си пост- за най интимните неща не се говори.

Слава богу, сега мога да говоря, поне във форума малко по-спокойно за това.
Има тема, ненапразно закована в друг подфорум, там има и линк към едно предаване
http://www.btv.bg/videos/broadcast_video.pcgi?section_id=209&video_id=856
(около 14-та минута започват да говорят по проблема)

Заедно с нашия и другия подфорум преодолях много неща, поне частично.Майка ти едва ли е имала тази възможност. Сигурно още няма къде да сподели как е захвърлила бебето си в дом.
Моята утеха е поне да отивам на гроба му.

Скоро изтривах изпратените си ЛС. Само едно не изтрих- от октомври м.г.Не съм слагала лични тук досега, сега ще го направя.

"......, това за мен е много лично - и до днес ако ми се наложи да говоря за това плача.Първото ми дете беше с много тежки малформации, една от които беше спина бифида -незатворен гъбначен прешлен. Бях развалина след ужасно тежко раждане.Но трябваше да чуя-вашето бебе ще умре, нейзбежно е. А после- не можете да го гледате в къщи, иска медицински грижи, оставете ние да се грижим за него в дом.Почина на 2 месеца и половина.Сега си давам сметка, че държавата в лицето на  лекарите ми е казала- ти си шах и мат, ти и детето ти ше страдате до смъртта си  заради неизживените заедно дни.А исках само да го гушкам, докато мога, а не някой да полага професионални грижи за него...Нима нямаше друг изход?Живея 15 години с мисълта ,че това е бил единственият, но не  мога да спра да плача..."

Не бих искала никой да е изправен пред подобен избор, но става ясно че не само преди 45, не само преди 15 години, а и сега жени са поставени пред подобен избор-да си го вземат ли и да оцелее седмица-две или да му дадат шанс за "по-дълъг" живот, но ужасен, без тях!!!!!!!!!!

Аист,  , остави ме без думи! Стана ми по-близка... Не мога да го обесня... Нищо такова не съм преживяла... Само в такива моменти чувам гласа  на Моканина . 

аист, пуснах този пост не за да бъде коментирано нещо, което е минало и колкото и да го дъвчем, няма да се промени.не упреквам майка си. така е решила, така е постъпила. и не само тя. за подобно решение обикновено цялото семейство има думата.
да доуточня, детето е било напълно здраво. оставено е било за временно гледане в майчин дом, при работеща там позната. просто майка ми няма смелостта да застане зад решението си и затова си има своята истина, която и помага да живее по-леко.
не става дума за упреци, а за факти. интимните неща понякога не са интимни, когато засягат и околните, когато дават насока на един цял живот след това. това, което родителите правят се отразява малко или много на децата им. доста хора забравят за това. премълчаването на една тема никога не е нейното решение. докато човек не желае да признае грешките си и да не понесе последствията си за тях, а обвинява всичко и всички други за собственото си фиаско в дадена житейска ситуация.
максимата, че децата нямат право да държат сметка за грешките на родителите си, когато се отнася до тях, не я харесвам.
всеки човек е отделен индивид с еднакви права и задължения. взаимното уважение и равноправието са главна отправна точка за хармонични отношения в едно семейство. тайните не допринасят за създаване на последното.
не виня майка си, че е решила така. обаче този факт предначерта до голяма степен моя живот и начините ми на възприятие.
аз извадих своите поуки, отчетох своите грешки. научих се да приемам версията на дадена история като истина на човека, но не и като моя истина.
удобството за едни е трагедия за други.
с майка ми намерихме преди няколко години път една към друга и честно казано нямаме проблем в отношенията си. тя знае моето мнение, аз оставям на мира нейното и не го коментирам с нея. тя е решила така, тя трябва да живее с това решение. аз моя път го извървях. който не минава по един път, когато му е времето, после пълзи десетилетия по него и не стига края му.
сега съм готова, когато реши да говори за това, да бъда до нея и да я утешавам, макар и да не мога да я разбера.
тя ми е майка и само това е вече важно.

за хорските истини не взимам отношение. това са интимни неща. никога не бих упрекнала майка, оставила детето си за отглеждане. мога само да имам лично мнение по въпроса, но не съм аз тази, която ще я съди. това е нейната истина, нейният живот. аз гледам своя и този на близките си. там взимам отношение и ако предценя, споделям.
всеки минава през своята голгота. всеки прави толкова, колкото може да понесе. всеки има своите близки, които имат право да му търсят сметка.

паралел между твоята и моята история не може да има. прекалено са различни. що се отнася до реакциите на твоите деца, те са ваша интимна семейна история. ако имаш желание, може да го споделиш, но аз съм готова само да слушам. пазя се от това да бъда съдник или коментатор и анализатор на трагедии, които не са приоритет на моето семейство, тъй като лесно се преминават дадени граници.

Определено съм против създаването на един общ образ на жените, оставили децата си. Всеки случай е конкретен и сам за себе си и мен лично ме интересува един конкретен образ. Аз за себе си отговор имам, не ми харесва, но го имам. Но да генерализирам за всички нямам намерение. Няма и смисъл. Ако при някого нещата са се стекли драматично, то при други не са. Така че по този въпрос с общи заключения е безсмислено да говорим.

Минаваща, сестра ти значи не се престраши да пише.... Дали си даваш сметка колко майки на момиченца се попитаха, дали моето момиче  не е нейното?

Сигурно всеки си има причина и своята лична трагедия, обаче, извинявам се, аз не мога да разбера тези жени. Съжалявам, но не мога. По корем ще се влача, но никога няма да си оставя децата. Моят най-голям страх е, по някаква причина, ако се случи нещо на мен, на съпругът ми и на другите близки, които могат да се грижат за тях, да не би децата ми да попаднат в дом. Не мога да си предствая, че някой, който не е краен маргинал, ще си изостави съзнателно детето на такова място.

На Мина В исках да кажа - Мина, не са ненужни "изоставените" деца. Колко много щастие могат да дадат. Всеки е дошъл с мисия на този свят. Всички са прекрасни, сигурна съм и ти също.

Минаваща, навярно това е наистина болка, с която се живее трудно. Човек надраства грешките си. Образа на онази другата жена, наистина може да е различен. Само си мисля, колко страшно ще е за децата ако някой ден я потърсят и тя отново ги отхвърли и нарани, или ако видят нещо, което понякога здравия човешки разум не може да приеме каква болка ще е за тях.
Ако става въпрос за човек, които няма да нарани децата, моце би среща и около пубертета няма да навреди на децата, а ще им донесе равновесие и спокойствие. Но ако става въпрос за нещо неприемливо от човешка гледна точка, за нещо, което ще ги нарани, ако "корена е гнил" се питам дали не е по-добре да не знаят.

Боли ме гърлото и си чакам часа за хапчето.... Но ми хрумна - Мина и останалите, ненужни са хората, които са изоставили родителството, а не децата! Децата са повече от нужни. Ония хора са изоставили родителството, за да го поемем ние. Някои страдат, други - не. Но всички са причинили болка на нашите деца. И ние сме остри към тях защото, всяка майка най много более да види  болка в очите на своето дете.

Пак казвам- много съм неподготвена и емоционална. Ще прощавате-за мрънкащата тема съм, ама нямам сили. Гадни вируси.
П.П. Докато се изхлузвах от леглото за да отида да взема Боби от детската си мислех- колко е хубаво да имаш майка!

Минаваща, не съдим, а боледуваме с болката на децата си, а те наистина носят белег. Аз на първия рожден ден на децата исках дас мога да звънна на жената, която ги е родила и да й кажа че са добре, че са щастливи - мъчно ми беше за нея. Наистина не съдим. Когато водим онези разговори за жената, която ги е родила - няма да пиша какво изпитвам. Очичките им стават едни големи, големи... Тогава не я съжалявам. Яд ме е, че децата ги боли и не разбират кое ги кара да се чувстват объркани и непрекъснато искат да повтарям колко точно ги обичам. А в този многоъгъник трябва да се научим да живеем и мислим. за да са добре децата.Ако някоя от тези жени се престраши да пише понякога навярно ще си мисля, че искам да я разкъсам, друг път може би ще искам да й се похваля колко са прекрасни - не зная. Едва ли е разумно да пише. Така може би няма да пишем излишни тежки думи.
Какво ли е на 16... тя е била дете... Няма една истина, всеки носи истина в себе си и тя много често е непонятна за другите. Ако аз бях на нейно място на 16? Какво беше, когато бях на 16? Не помня.

Eleanor или която си, не съм с ПМС, просто ще го кажа директно. В тази тема помолих тези като сестрата  на минаваща да пишат, за своята болка ли, за каквото щат.Престраши се  сестра й, което е почти същото.
Не си била на нейно място, моляте , спести й теориите за изкупителните грешки и кармичния урок.
Все едно на теб някой да ти ги чете, разбирам ,че си била осиновена.
Да , свободен е форума, но моля. Нека да пишат.

ЕLeanor ,

Постингът ти е градивен. Трябва да се свикне с това, че е нереално да се очакваш разбиране.
 А младите момичета не са в състояние да проумеят колко са значими за някого... и да не .... забременяват.... Ако можеха да разберат ... Това е единственият  път да намалим  броя на нещастните деца, били или никога не били по домовете.

Ако за постъпката на момичето като младо има обяснение, то съм респектирана от това, как тя, бидейки отново майка и вече на години, набързо си е осигурила и индулгенции.
Цитирам Минаваща:"моята сестра има прекрасно дете което знае че някъде има сестричка обяснено е защо и как е станало , останалото ще го нареди живота ......... толкова обичано и гледано както вашите прекрасни деца."

Обаче платци по индулгенциите се явяват ... пак децата (нейното следващо, племенничето и пр.).

Брях да му се не види. Способна жена...

Еми да... останалото ще го нареди живота... лесна работа

Аист, извинявай, обаче аз едвам се сдържам да напиша каквото мисля..  Едва ли някой БР  ще се престраши да пише тук. Ако пък се реши, просто няма как да очаква аплодисменти... Елеонор е била съвсем внимателна, според мен.

ТЗ-М4 , 

"Като видя в темата някой странен регнат с малко постинги в комплект на гостенин, почвам да се съмнявам за шизо - т.е. измислено лице/акаунт. Още един път, това са принципни неща, и не са конкретно за случая."

Минаваща, нямах теб предвид като цитирах администратора ТЗ-М4 по-горе.
За който се отнася той си знае, другите се досещат.Пък и какво толкова, да ме пита човек, съм се заяла.Нямам ли си друга работа
За вас - не мисля, че някоя от вас ще влезе тук с ника си.Нормално.
 Няма да спамя повече.

Искам само да те "коригирам" малко. Наша истина трудно може да се каже, че има, при положение, че повечето от нас са направили избора да живеят с истината на децата си, а не с по-удобният вариант за тях, спестявайки си тревогите и катаклизмите поне за едно, две десетилетия....
Остави чакането. То е песен в сравнение с 'после'...

С една дума, минаваща, мислиш ли, че има наша истина, след като децата питат нас: тя защо ме е оставила?!
И ще продължават да ни питат, докато не се срещнат с нея очи в очи.
Помисли. 

Няма нечия истина.
Има една жена, която е изоставила детето си.
Има едно дете, което цял живот ще страда от загубата на родната си майка.
Има една жена, която ще трябва да намери сили да поеме вината на другата, за да изтрие сълзите на детето си и приеме, че радостта от такова майчинство е като карнавална маска: наполовина усмихнато, наполовина тъжно.

В този триъглник от съдби, напълно щастливи и безгрижни няма.

От една седмица говорим за онази жена /така Вики я нарича/.
"Мамо, защо тя се е обърнала и си е отишла?"
"Защо ти си ми майка?"
"Едно дете ми каза, че който те е родил той ти е майка."
"Понякога ми става мъчно за теб, когато отиваш на работа. Излизам на стъпалата да ти кажа довиждане и после плача."
"Искаш ли да родиш бебе?"
"Аз искам да родиш бебе. Ще съборя нашата къща и ще направя много голяма къща."
"Онази жена има ли къща? Сигурно няма и живее в пещера."
"Сигурно трябва да й купим подарък."
"Понякога всичко ми е обърнато."
"Онази жена има ли мъж?"
"Онази жена има ли деца?"
"Онази жена има ли храна?"
Аз мисля, че всички момичета и жени, които имат проблем - основателен или не - да четат задължително тук във форума, преди да подпишат онзи документ. Има компромиси, които не бива да се правят. Аз съм съгласна никога да не преживея щастието да съм майка, но децата ми да не страдат. Той е само на 4 години. Как живее с това? Какво става в душата му? Дори нямам желание да ти кажа на теб другата жена колко те мразя тези дни. Искам децата ми никога да не изпитат желание да те нарекат своя майка, за да се чувстват нормални хора с една майка. Искам да не ги боли. Искам да са щастливи, сигурни и спокойни.
Ако иска модератора да изтрива всичко, ако е обидно. Не ме интересуваш ти, която ще се обидиш, не ме интересува твоята болка. Децата ми страдат. И аз не мога да направя нищо.

минаваща, хайде да не генерализираш, а? Вашата драма си е ваша драма. И в моето семейство има хора, изоставали децата си, та не генерализирай, щото и други "драми" познавам, та затова да си говорим за всеки случай поотделно. От това каква е сестра ти не прави заключения за всички останали.

не обвинявам, не търся вина, просто имам нужда да споделя, да събера сили за утре.
може би това, че четеш ми помага.
много ме боли за детенце

Аз не водя задочни диалози с БМ и нямам какво да й кажа, поне на този етап. Та съм малко извън темата, но ме провокираха едни думи - на К.Димитрова: „Аз мисля, че всички момичета и жени, които имат проблем - основателен или не - да четат задължително тук във форума, преди да подпишат онзи документ. Има компромиси, които не бива да се правят. Аз съм съгласна никога да не преживея щастието да съм майка, но децата ми да не страдат.” И Мираета: „А младите момичета не са в състояние да проумеят колко са значими за някого... и да не .... забременяват....”

Та мисълта ми е -  не отричаме ли така въобще осиновяването? Защо? Същесвува от векове, то е нормална форма на солидарсност в обществото ... един не може, друг поема ангажимента, защото в центъра е детето – трябва да се отгледа и възпита. И всичко това е, защото тия неща в живота се случват и са най-обикновени, забременяват жените и това е, понякога в кофти момент и при неподходящи условия ...  такъв е животът, природата се саморегулира, докато едни умуват, планират и разсъждават за емоционалната и материалната си готовност, на други им се случва неусетно ... А въпросът дали да родиш или да направиш аборт отприщва тонове аргументи и въобще не е еднозначен в различните общества, религии и т.н.  Абортът е страхотен съвременен избор в БГ, но честно казано, на мен ми нагарча от него ... уважавам тези, които избират живота и след това постъпват отговорно – напъват се и постигат чудеса, за да отгледат детето си, или реалистично преценяват шансовете си и му дават житейския билет.
Реално  макар и тежка болката на нашите деца, тя е по-малкото зло. Представете си да живеят нежелани цял живот, какви грижи ще получат, какви хора ще станат? Не е реалистично да очакваме, че всяка, щом е забременяла, оттук нататък ще се превърне в родителя-образец, любящ и грижовен по намерения и възможности! А и защо все майката дъвчем, това мъжете въобще не ги слагаме в сметките ... Да не говорим, че в днешно време много от децата се оставят по чисто социални причини. Майка на двама по-горе каза „Не мога да си предствая, че някой, който не е краен маргинал, ще си изостави съзнателно детето на такова място.” – не знам какво се включва в днешно време в това понятие, ама има доста деца, за които оставянето им в дом за осиновяване, определено е шанс за живот, т.е. домът им осигурява доста по-добри битови и здравословни условия за отглеждане, а отказът им предоставя възможността и да намерят още повече, в това число и родителска любов. А децата, осиновени чрез международно осиновяване от всички краища на света – какво ли обяснява французинът на осиновеното си китайче, примерно? То по какви ли причини е било дадено за осиновяване?
Та аз не бих генерализирала ... разни хора, разни съдби. Ние тук все си представяме нещата от собствената си гледна точка, изхождайки от нашия си живот, който повече или по-малко да е общ за много от форума тук, но далеч не е показателен и общовалиден ... За мен, по-здравословната гледна точка е, че такива са нещата от живота, той не винаги е красив и справедлив, но човек трябва да се научи да приема това, което му е дадено. Плюс, че това е обикновено нещо, което не се случва само на един специално, няма драма, част от живота е, без виновни.
Не бих искала да съм на мястото на БМ със сигурност, предполагам мен би ме яло цял живот, но всъщност не знам – не ми се е случвало ... От другата страна, където съм – нито й благодаря всяка вечер като си лягам за прекрасното дете, дето е родила, нито я осъждам, нито я съжалявам, но си давам сметка, че ако нямаше такива жени, какво бихме правили ние? И не мисля, че в това, че ние „печелим” на гърба на сгрешлите, има нещо морално укоримо, та да ме е страх да си го призная. Факт е, че аз съм щастлива, а някой някъде си има/няма личната драма, но пък няма практическия проблем ... но такъв е животът.

В живота по различни причини децата ни ще страдат и ние нищо няма да можем да направим, освен да ги научим да се справят със страданието.

Всеки има право на болка и 16 годишното дете и 4 годишното. Нека не съдим никого. Нека просто изслушаме една история. Защо искахме тук да пише една биологична майка- за да й излеем омразата си ли? Аз не я мразя.

Пак казвам- нека не съдим така жестоко. Защото и нашия кармичен урок май не е от добре разчетените... Когато на една жена се отнема възможността да роди - това е тежка карма. Все пак не ни е отнета възможността да бъдем майки. Всеки случай е различен. Между другото колко от вас жени са сигурни, че ако бяха забременели на 16 нямаше да стигнат до изоставяне на детето? Аз не съм сигурна . Казвам само Слава Богу, че не ми се случи!

Елеонор- това за урока и аз си го помислих. Но ако твоята майка не беше разчела добре нейния кармичен урок- какво щеше да стане с теб и дъщеря ти?

Жени, вижте колко е важно децата  да имат добри майки . И нашите деца ги имат. От тук нататък нека си свършим работата  .Но да не забравяме, че мъката е част от живота и не винаги можем да я разберем. И никой не е застрахован от грешки.

Определено в същата посока както при marrymaroon върви и моята мисъл и да си призная, от самото начало ми се струва излишно подобно място за "даване на индулгенции". Щото какво друго биха написали адресатите на темата, освен оправдания, както и се случи всъщност. Аз лично от четене на нечии оправдания нямам нужда. 
Ние си имаме децата, само да сме здрави, всичко друго се оправя.

Осиновяване има . Щастливи от това дете има.Е, щъркелът не ги носи.Да намалим болката на изоставящата не можем.Детето страда от изоставянето- ами да мислим как да съкратим престоя до новото му семейство. Ако може на третия ден като Мата.Болките му ще ги боледуваме дълго, ще му отложим може би "истината " с десетилетия, но болки ще има и преди нея.Другата ако я няма няма да има нашите деца.Всички сме в кюпа.

дали са 3 дни или 300, факт е изоставянето. но поне в моя случай то не е и свързано с ужасния престой в дом.
големите момичета обаче, осиновените, ни показват, че даже и директно заминали в нов дом, с нови родители, болката им я има.
преди доста години беше практика детето почти веднага да отива при осиновителите. мисля, че и с това се улесняваше така лелеяното запазване на ТАЙНАТА, против което съм стриктно и за нищо на света не бих направила компромис.

моят вид осиновяване е непопулярен по ред причини. законово нещата не са напълно детайлирани и обмислени, прилагането му е малко неясно, съответните институции не са запознати с детайлите. това са едната част от пречките.

другата е май обаче по-меродавната. личният контакт с останалите родители. той е нещо нелеко - за всички участващи. на мен ми трябваше време, а и още работя върху себе си и възприятията си. но съм сигурна че ще се справя.

контактът на детето ми с неговата рожденна майка е задължителен. за мен от най-ранна възраст. просто се налага. знам, че това няма да е най-лекият вариант и бих могла да го предотвратя, но няма да го направя в името на детето. алекс ще я вижда поне веднъж в годината. каквито и отношения да имаме ние, каквото и да сме си казали, детето няма нищо общо с това.
излишни драматизации няма да правя, не е здравословно.

както казва кудку, имаме си децата. нито ще прощавам, нито ще съдя. обясненията не ги дължи на мен, а на детето, което е родила.
аз си имам моята мъка, тя си има нейната. всяко нещо си има цена на този свят. правиш нещо, после си носиш последствията.
не казвам вината, а последствията.

децата са наши, така че и те взимат участие в този акт. просто така е устроен живота.
за да не страда детето ми, бих направила почти всичко, но не и да се откажа от възможността да му бъда майка. може да е егоистично, но считам, че аз съм неговата майка и при мен е най-добре. болката е човешко нещо и е придружител на всички нас през живота ни. когато имаме хора до нас, които ни помагат да я изживеем и подредим, е прекрасно. само хаотичната, неосъзната и некласифицирана болка е страшна. другата е просто спътник.

 

Аз съм дълбоко убедена, че К.Д. е единствено възможната майка на близнаците, но осакатяването им от другата е реално, но то е в другата действителност. Животът е микс от тези действителности, за жалост или за щастие, не знам. Като четох Булгаков за пръв път ми се видя много изкуствено, префърцунено и пр., но после дойде "Магазинчето сполука" и още много други, а в живота свекито на Фусси-то без да претендира да е писател, а само баба -домакиня, която си гледа внучето, съвсем непретенциозно и ясно формулира същото - различните паралелни реалности.

Значимостта на тази жена е факт.
Никой не е казал, че е положителна, за мен е отрицателна, негативна, но е факт.
Та момичетата във фертилна възраст това не схващат и май няма шансове да го схванат.

А по въпроса на marrymaroon :"Та мисълта ми е -  не отричаме ли така въобще осиновяването? " -
Не.
Не го отричаме.
Дори сме му по-полезни като сме реалистични.
Друг е въпросът, кое може и кое не, да се коментира пред разнородни форуми.

Изобщо не съм по темата, но детето ми се чувства зле. Мисля си, че сбърках като му казах. Трябваше да го излъжа. За какво му е истината. Сънува кошмари, че се блъскаме сколата, че сме се запалили, че съм заминала. Нищо от всичките умни книги не ми върши работа. Няма думи, които да му помогнат. Колко ли време му трябва. Как молят очите му да знаете. И аз не зная за какво точно.

незнам какво да ти кажа, к.димитрова. този момент тепърва ме чака.
не се упреквай и не съжалявай. няма как да му кажеш и да няма болка и реакция. но ако не кажеш това сега, един ден пак ще дойде, може би по-неконтролируемо и болезнено. всяка от нас, която е решила да каже ще мине през това. тези, които не са казали също.......рано или късно.
за мен доверието е върховно нещо. а то така се гради. дори и когато казваме неща, които за болезнени, но са факт. благородна лъжа няма. премълчаването е временно и за него трябва да се търсят железни доводи, които обаче впоследствие се оказват меродавни само за премълчалия.
много ми е мъчно за това, което изживявате, но мое лично мнение е, че колкото по-рано се случи, толкова по голяма вероятност има болката да е по-контролируема.

в случая не ме притеснява как ще се възприеме от широката публика, мъчно ми е, че Калина го мисли и чувства   а не мисля, че е редно да е така, тъкмо защото "К.Д. е единствено възможната майка на близнаците"!

За мен аз съм единствената майка на моите деца. Другата е Родилката. Тя е дала това, което е било нейното предназначение. Дала е и още нещо - болката, с която аз или ще науча децата си да живеят, или тази болка ще ги души през целия им живот.
Не отричам осиновяването. Писала съм го и друг път - това е моят път до майчинството. Чета от доста време тук. Прочтох хиляди думи, пропити с болка, написани от пораснали деца, стигнали до своите семейства чрез осиновяване. Едни страдат повече, други по-малко. На кой каквото му е отредил Бог. Четях и си мислех, че тази болка е следствие от грешки на родителите. Да, ама не. Не исках да повярвам в първичната рана. Гледах ги как пърхат, как се смеят, как растат и не исках да повярвам, че има и болка. Мислех си, че са платили достатъчно, че онези 8 месеца в небитието би следвало да са тяхната застраховка щастие, би следвало моят копнеж по тях да е по-силен от отхвърлянето. Все още си мисля, че е така, но виждам, че има страдание, усещам го с цялото си сърце.
Тяхната болка ме нарянява, прави ме несигурна и объркана. Понякога си мисля, че за секунди се чувствам по-объркана и от тях. Ще се справя, каквото и да означава това!

Да, вече и аз  я разбирам. Но мислех, че идва от наши грешки или нищо не разбирах. Осъзната или не, раната я има, силна е. Помита всичко на моменти.
Не съм имала вашите тревоги, к. димитрова, но може би вие ще сте по-силните в опасната възраст.
И понеже говорим за биотата, пак казвам-за какво да ги съдя. Ако ги нямаше тях и тяхната грешка, нямаше да имаме нашите деца.Жестоко ли е? Не знам, така е било писано, да разберем и лекуваме ако можем раната заедно.

Не виждам изтрити мнения, може би последното?

мъничка, надявам се при вас всичко да е наред и да пишеш скоро.

обещах си, изрових.........и се сетих за въпроса на дъщеря ми " А там(  в нета) имали много такива, които търсят?"
Ами, казвам, не много ( имаше една, дигнаха я на балон, вкл. май и аз )

Наистина- споделят деца, намерили биотата, а не си спомням някое био да е споделило, че е завършило успешно търснето й и как?

Намерих време и изчетох темата най-после.

Знаете ли, от това най-много ме е страх - как Тя и Тя ще приемат моите деца, ако те решат да ги потърсят. За обратния вариант не мисля, защото просто знам някои обстоятелства около изоставянето и на двете си деца от БМ.

Сега аз съм майката на децата си и като такава искам да кажа на тези, които са им дали живот: Моля ви, не наранявайте повече моите деца! Ако изпитат нужда, разговаряйте с тях, кажете им истината за времето, когато вие сте била тяхна майка и защо сте се отказали доброволно да продължавате да бъдете такава! Защото сигурна съм, те вътрешно в себе си го знаят и ще усетят всяка ваша лъжа, и от това още повече ще ги заболи. Те са силни деца, оцелели са толкова време сами в света и не са загубили способността си да обичат и да позволяват да бъдат обичани. Иска ми се да кажа, че имат сили да простят и непростимите неща, но не знам.... Аз поне се старая да ги възпитам да бъдат такива.

Направи ми впечатление, че и в тази тема обикновено БМ се обсъжда като младата, неопитна, принудена от други хора да остави детето си жена. От разговорите със социални работници в няколко града обаче аз останах с впечатление, че напоследък причините за оставяне на детето за осиновяване съвсем не са тези. Много са случаите на достатъчно самостоятелни, зрели и дори презрели омъжени жени, оставящи поредното дете в дом съвсем съзнателно, като обикновено се изтъква, че нямат средства да го отгледат. И съвсем не всички са от ромски произход. Та наистина не знаем какво можем да очакваме от евентуалните срещи с БР. И с какво можем ние да им помогнем, ако се разочароват в очакванията си.

Вярно е, че децата ни са още малки, ама годинките ей сега ще се изтърколят и тогава...
Аист! 

Знаете ли кое за мен е най-гадно и безотговорно? Че цяла година нашата БМ се е кумила дали ще оставя детето или ще си го взема. Е, то била бавно мисъл, ама чак толкова...И през това време детето е било в дома, разбира се. Тя се е чудила на спокойствие, така да се каже.  Пропиляла е цяла година от живота му. Е, и провосъдието пропиля 5 месеца, тъй че заедно се потрудиха в тая насока.

Знаейки какво е преживяла Ваня-дъщеря ми-как едва не е умряла,осиновена,разсиновена,пак осиновена от нас, помнейки през какво минахме за да нормализираме уменията,здравето и духа и...а и какво още ни чака виждайки десетките изоставени деца в многото домове , които редовно посещавам и слушайки техните песнички или прегръщайки ги .....ох, какви чувства се надигат в мене към тия дето са ги родили и зарязали....особено пък гушкайки бебетата, които са страшно много .....е немога да бъда толерантна към далите живот на тия дечица и после по една или друга причина ги зарязали....немога! Не ги съдя....има кой! Но немога да оправдая .... не бих искала да я видя....но ако Ваня поиска да я намери...как бих я спряла...обаче да не я виждат очите ми, защото ще трябва да и разправям...много-как и на какво е изложила бебчето си и през какво е минало, а е можело да не е така  но пък нямаше да е моето сега....защото своенравна,разсеяна и  малко бавна понякога ...последица от едноседмично изоставяне в къща самичка от предната и  осиновителка   тя си е моето обично момиче! Може и объркано да го написах, но сте ме разбрали 

Не ги съдя БР,че са изоставили децата си  защото те нямаше да са нашите деца ,но не исках и не искам да ги виждам.

Трябва да знаят какво се случва с децата, на които дават живот. И не само тя. Били са двама.

Ако децата ми искат да ги търсят, ще  им помогна и ще бъда с тях и до тях. На тях дължат обяснения, не на мен. Аз си отговарям за моя си период от майчинството.

Но.... ако някой дръзне да нарани МОИТЕ деца докато аз съм жива. 

Малко в страни от темата, но в контекста на коментираното в нея.


Не съм инвестирала мисли и страхове в тази насока: актът осиновяване няма да е тайна в семейството ни. Но когато бъде готов новия ни дом ще попаднем в нов квартал и всред ново обкръжение, та си мислих, че осиновяването няма да "виси" на дневен ред над главите ни  като събитие. Когато се появих с над 2 годишно дете за много съседи  беше понятно как съм се сдобила с него. Никой от тях досега не  го е назовавал и сме приети с толкова симпатия, че съм си мислела: "Ето, като идем в нов квартал ще загърбим призрака не толкова на осиновяването, колкото на предхождащото го изоставяне на дете (което именно причинява болка в душите на децата ни)....

Та за мое изумление се оказа, че на новото място, бъдещите ни съседи (престои да се местим след около 3 год.) вече са информирани... и то от наша роднина- междувпрочем също осиновена!?

Чудя се какво  се е бъгнало в тази жена и защо именно на нея и е притрябвало да информира общността за момент от личната ни история, който никого освен нас не касае!?

Ми не знаеш ли , че в България това е първото което се казва за някого, вид пикантерия, пък, както се знае  одумваме всичко и всички, не само осиновени.Но....това е нещо което не всеки притежаява като отличителна черта на семейната история!!!
Та, все пак вие не сте крили за това,а какво да кажа аз като се е разнасяло и ми е намеквано, без да съм споделила или най-вече защото се е знаело, че не искам да споделям.Е, там пикантерията  е пълна.Да са щастливи хората, това ми остава да кажа, щом това ги прави щастливи!

  А защо не я попиташ лично?