От една майка КЪМ биологичните родители

Минаваща, нямах теб предвид като цитирах администратора ТЗ-М4 по-горе.
За който се отнася той си знае, другите се досещат.Пък и какво толкова, да ме пита човек, съм се заяла.Нямам ли си друга работа
За вас - не мисля, че някоя от вас ще влезе тук с ника си.Нормално.
 Няма да спамя повече.

Искам само да те "коригирам" малко. Наша истина трудно може да се каже, че има, при положение, че повечето от нас са направили избора да живеят с истината на децата си, а не с по-удобният вариант за тях, спестявайки си тревогите и катаклизмите поне за едно, две десетилетия....
Остави чакането. То е песен в сравнение с 'после'...

С една дума, минаваща, мислиш ли, че има наша истина, след като децата питат нас: тя защо ме е оставила?!
И ще продължават да ни питат, докато не се срещнат с нея очи в очи.
Помисли. 

Няма нечия истина.
Има една жена, която е изоставила детето си.
Има едно дете, което цял живот ще страда от загубата на родната си майка.
Има една жена, която ще трябва да намери сили да поеме вината на другата, за да изтрие сълзите на детето си и приеме, че радостта от такова майчинство е като карнавална маска: наполовина усмихнато, наполовина тъжно.

В този триъглник от съдби, напълно щастливи и безгрижни няма.

От една седмица говорим за онази жена /така Вики я нарича/.
"Мамо, защо тя се е обърнала и си е отишла?"
"Защо ти си ми майка?"
"Едно дете ми каза, че който те е родил той ти е майка."
"Понякога ми става мъчно за теб, когато отиваш на работа. Излизам на стъпалата да ти кажа довиждане и после плача."
"Искаш ли да родиш бебе?"
"Аз искам да родиш бебе. Ще съборя нашата къща и ще направя много голяма къща."
"Онази жена има ли къща? Сигурно няма и живее в пещера."
"Сигурно трябва да й купим подарък."
"Понякога всичко ми е обърнато."
"Онази жена има ли мъж?"
"Онази жена има ли деца?"
"Онази жена има ли храна?"
Аз мисля, че всички момичета и жени, които имат проблем - основателен или не - да четат задължително тук във форума, преди да подпишат онзи документ. Има компромиси, които не бива да се правят. Аз съм съгласна никога да не преживея щастието да съм майка, но децата ми да не страдат. Той е само на 4 години. Как живее с това? Какво става в душата му? Дори нямам желание да ти кажа на теб другата жена колко те мразя тези дни. Искам децата ми никога да не изпитат желание да те нарекат своя майка, за да се чувстват нормални хора с една майка. Искам да не ги боли. Искам да са щастливи, сигурни и спокойни.
Ако иска модератора да изтрива всичко, ако е обидно. Не ме интересуваш ти, която ще се обидиш, не ме интересува твоята болка. Децата ми страдат. И аз не мога да направя нищо.

минаваща, хайде да не генерализираш, а? Вашата драма си е ваша драма. И в моето семейство има хора, изоставали децата си, та не генерализирай, щото и други "драми" познавам, та затова да си говорим за всеки случай поотделно. От това каква е сестра ти не прави заключения за всички останали.

не обвинявам, не търся вина, просто имам нужда да споделя, да събера сили за утре.
може би това, че четеш ми помага.
много ме боли за детенце

Аз не водя задочни диалози с БМ и нямам какво да й кажа, поне на този етап. Та съм малко извън темата, но ме провокираха едни думи - на К.Димитрова: „Аз мисля, че всички момичета и жени, които имат проблем - основателен или не - да четат задължително тук във форума, преди да подпишат онзи документ. Има компромиси, които не бива да се правят. Аз съм съгласна никога да не преживея щастието да съм майка, но децата ми да не страдат.” И Мираета: „А младите момичета не са в състояние да проумеят колко са значими за някого... и да не .... забременяват....”

Та мисълта ми е -  не отричаме ли така въобще осиновяването? Защо? Същесвува от векове, то е нормална форма на солидарсност в обществото ... един не може, друг поема ангажимента, защото в центъра е детето – трябва да се отгледа и възпита. И всичко това е, защото тия неща в живота се случват и са най-обикновени, забременяват жените и това е, понякога в кофти момент и при неподходящи условия ...  такъв е животът, природата се саморегулира, докато едни умуват, планират и разсъждават за емоционалната и материалната си готовност, на други им се случва неусетно ... А въпросът дали да родиш или да направиш аборт отприщва тонове аргументи и въобще не е еднозначен в различните общества, религии и т.н.  Абортът е страхотен съвременен избор в БГ, но честно казано, на мен ми нагарча от него ... уважавам тези, които избират живота и след това постъпват отговорно – напъват се и постигат чудеса, за да отгледат детето си, или реалистично преценяват шансовете си и му дават житейския билет.
Реално  макар и тежка болката на нашите деца, тя е по-малкото зло. Представете си да живеят нежелани цял живот, какви грижи ще получат, какви хора ще станат? Не е реалистично да очакваме, че всяка, щом е забременяла, оттук нататък ще се превърне в родителя-образец, любящ и грижовен по намерения и възможности! А и защо все майката дъвчем, това мъжете въобще не ги слагаме в сметките ... Да не говорим, че в днешно време много от децата се оставят по чисто социални причини. Майка на двама по-горе каза „Не мога да си предствая, че някой, който не е краен маргинал, ще си изостави съзнателно детето на такова място.” – не знам какво се включва в днешно време в това понятие, ама има доста деца, за които оставянето им в дом за осиновяване, определено е шанс за живот, т.е. домът им осигурява доста по-добри битови и здравословни условия за отглеждане, а отказът им предоставя възможността и да намерят още повече, в това число и родителска любов. А децата, осиновени чрез международно осиновяване от всички краища на света – какво ли обяснява французинът на осиновеното си китайче, примерно? То по какви ли причини е било дадено за осиновяване?
Та аз не бих генерализирала ... разни хора, разни съдби. Ние тук все си представяме нещата от собствената си гледна точка, изхождайки от нашия си живот, който повече или по-малко да е общ за много от форума тук, но далеч не е показателен и общовалиден ... За мен, по-здравословната гледна точка е, че такива са нещата от живота, той не винаги е красив и справедлив, но човек трябва да се научи да приема това, което му е дадено. Плюс, че това е обикновено нещо, което не се случва само на един специално, няма драма, част от живота е, без виновни.
Не бих искала да съм на мястото на БМ със сигурност, предполагам мен би ме яло цял живот, но всъщност не знам – не ми се е случвало ... От другата страна, където съм – нито й благодаря всяка вечер като си лягам за прекрасното дете, дето е родила, нито я осъждам, нито я съжалявам, но си давам сметка, че ако нямаше такива жени, какво бихме правили ние? И не мисля, че в това, че ние „печелим” на гърба на сгрешлите, има нещо морално укоримо, та да ме е страх да си го призная. Факт е, че аз съм щастлива, а някой някъде си има/няма личната драма, но пък няма практическия проблем ... но такъв е животът.

В живота по различни причини децата ни ще страдат и ние нищо няма да можем да направим, освен да ги научим да се справят със страданието.

Всеки има право на болка и 16 годишното дете и 4 годишното. Нека не съдим никого. Нека просто изслушаме една история. Защо искахме тук да пише една биологична майка- за да й излеем омразата си ли? Аз не я мразя.

Пак казвам- нека не съдим така жестоко. Защото и нашия кармичен урок май не е от добре разчетените... Когато на една жена се отнема възможността да роди - това е тежка карма. Все пак не ни е отнета възможността да бъдем майки. Всеки случай е различен. Между другото колко от вас жени са сигурни, че ако бяха забременели на 16 нямаше да стигнат до изоставяне на детето? Аз не съм сигурна . Казвам само Слава Богу, че не ми се случи!

Елеонор- това за урока и аз си го помислих. Но ако твоята майка не беше разчела добре нейния кармичен урок- какво щеше да стане с теб и дъщеря ти?

Жени, вижте колко е важно децата  да имат добри майки . И нашите деца ги имат. От тук нататък нека си свършим работата  .Но да не забравяме, че мъката е част от живота и не винаги можем да я разберем. И никой не е застрахован от грешки.

Определено в същата посока както при marrymaroon върви и моята мисъл и да си призная, от самото начало ми се струва излишно подобно място за "даване на индулгенции". Щото какво друго биха написали адресатите на темата, освен оправдания, както и се случи всъщност. Аз лично от четене на нечии оправдания нямам нужда. 
Ние си имаме децата, само да сме здрави, всичко друго се оправя.

Осиновяване има . Щастливи от това дете има.Е, щъркелът не ги носи.Да намалим болката на изоставящата не можем.Детето страда от изоставянето- ами да мислим как да съкратим престоя до новото му семейство. Ако може на третия ден като Мата.Болките му ще ги боледуваме дълго, ще му отложим може би "истината " с десетилетия, но болки ще има и преди нея.Другата ако я няма няма да има нашите деца.Всички сме в кюпа.

дали са 3 дни или 300, факт е изоставянето. но поне в моя случай то не е и свързано с ужасния престой в дом.
големите момичета обаче, осиновените, ни показват, че даже и директно заминали в нов дом, с нови родители, болката им я има.
преди доста години беше практика детето почти веднага да отива при осиновителите. мисля, че и с това се улесняваше така лелеяното запазване на ТАЙНАТА, против което съм стриктно и за нищо на света не бих направила компромис.

моят вид осиновяване е непопулярен по ред причини. законово нещата не са напълно детайлирани и обмислени, прилагането му е малко неясно, съответните институции не са запознати с детайлите. това са едната част от пречките.

другата е май обаче по-меродавната. личният контакт с останалите родители. той е нещо нелеко - за всички участващи. на мен ми трябваше време, а и още работя върху себе си и възприятията си. но съм сигурна че ще се справя.

контактът на детето ми с неговата рожденна майка е задължителен. за мен от най-ранна възраст. просто се налага. знам, че това няма да е най-лекият вариант и бих могла да го предотвратя, но няма да го направя в името на детето. алекс ще я вижда поне веднъж в годината. каквито и отношения да имаме ние, каквото и да сме си казали, детето няма нищо общо с това.
излишни драматизации няма да правя, не е здравословно.

както казва кудку, имаме си децата. нито ще прощавам, нито ще съдя. обясненията не ги дължи на мен, а на детето, което е родила.
аз си имам моята мъка, тя си има нейната. всяко нещо си има цена на този свят. правиш нещо, после си носиш последствията.
не казвам вината, а последствията.

децата са наши, така че и те взимат участие в този акт. просто така е устроен живота.
за да не страда детето ми, бих направила почти всичко, но не и да се откажа от възможността да му бъда майка. може да е егоистично, но считам, че аз съм неговата майка и при мен е най-добре. болката е човешко нещо и е придружител на всички нас през живота ни. когато имаме хора до нас, които ни помагат да я изживеем и подредим, е прекрасно. само хаотичната, неосъзната и некласифицирана болка е страшна. другата е просто спътник.

 

Аз съм дълбоко убедена, че К.Д. е единствено възможната майка на близнаците, но осакатяването им от другата е реално, но то е в другата действителност. Животът е микс от тези действителности, за жалост или за щастие, не знам. Като четох Булгаков за пръв път ми се видя много изкуствено, префърцунено и пр., но после дойде "Магазинчето сполука" и още много други, а в живота свекито на Фусси-то без да претендира да е писател, а само баба -домакиня, която си гледа внучето, съвсем непретенциозно и ясно формулира същото - различните паралелни реалности.

Значимостта на тази жена е факт.
Никой не е казал, че е положителна, за мен е отрицателна, негативна, но е факт.
Та момичетата във фертилна възраст това не схващат и май няма шансове да го схванат.

А по въпроса на marrymaroon :"Та мисълта ми е -  не отричаме ли така въобще осиновяването? " -
Не.
Не го отричаме.
Дори сме му по-полезни като сме реалистични.
Друг е въпросът, кое може и кое не, да се коментира пред разнородни форуми.

Изобщо не съм по темата, но детето ми се чувства зле. Мисля си, че сбърках като му казах. Трябваше да го излъжа. За какво му е истината. Сънува кошмари, че се блъскаме сколата, че сме се запалили, че съм заминала. Нищо от всичките умни книги не ми върши работа. Няма думи, които да му помогнат. Колко ли време му трябва. Как молят очите му да знаете. И аз не зная за какво точно.