Какво ще кажете за любимия ми Мариус Куркински? Обичате ли го? Не ли?

По-скоро талантливите хора искат винаги непостижимото, не се вписват в обичайните, прагматични избори на "редовите" хора и обикновено са самотни...Но затова пък са творци...

Не обичам хората току-така. Така че - не, не го обичам.  Да, уважавам го заради талантът му. И какво мисля за него - мисля, че преиграва. Не ми допадат хора-позьори. Познавам го преди да стане Мариус Куркински и си говореше нормално, държеше се нормално, не се лигавеше и не мяукаше. Хората трябва да се държат достойно, това е моето мнение. 

В него има нещо от някакво малко безпомощно птиче.

Забелязала съм, че хора, които създават такова усещане у другите, много лесно и безскрупулно биват нападани.

Какво ще кажете за любимия ми Мариус Куркински? Обичате ли го? Не ли? -Обичам го, но той не знае. 

MARIKA, ма много блясъчета, пламъчета, много джиджи-биджи, мнооого раздвижено........

Темата ми стана интересна, та и аз да дам своето да за Мариус. Някой каза, че бил станал комерсиален. А на мен ми се струва, че е доста ъндърграунд. Като начин на изразяване и виждане за това що е театър и пр. Дори в реклами не се снима. Стига да не пее ми харесва много и го обичам. Т.е. изкуството му, понеже не го познавам. А това за нещастието и щастието.. сложна работа. Човек за себе си трудно би казал какъв е.. Обаче виж другите може да ги определи от пръв поглед, ако не - от втори. Предпочитам синонима "в хармония със себе си". Звучи не чак толкова драматически и крайно. 

Ето, тука слагам откъси от разни интервюта на Мариус.
Който има време... и желание...
За да може които го одобряват и които не го одобряват да могат да имат предвид за какъв човек става въпрос.

Изобщо не знам дали не върша някакво закононарушение като публикувам текстове, взети от другаде, но аз дори не помня от къде, толкова от различни места са. Дано не ме подгонят някак.



Мариус: Ако душата ти е скитник, тя има само един път - към светлината

  30 март 2001, 20:16


От най-ранна детска възраст аз знаех с какво ще се занимавам. Било ми е
дадено да бъда защитен от всякакви колебания, които биха могли да
подведат живота ми в много опасни посоки. Сцената винаги е стояла в
съзнанието ми като едно място, на което ще прекарам живота си.

Бях доста потиснато дете

в големия град... Очаквах само летните ваканции, когато правех спектакли
в моето село Браничево. Там изкарвах лятото. Цялото село ме познаваше и
се събираха хора, които очакваха тези спектакли. Тогава бях на 8-9
години. Детска работа, не толкова с желание за авторство, а по-скоро за
самото събитие на театъра. Просто да се случи едно представление.

В началото отказвах да участвам, само ги режисирах. Но после и аз се
включих. И така, издигнахме се много и от двора бяхме преместени в
читалището, където имам три представления. Доста хубав живот, доста
истински... Сега, като си го спомням, може би толкова хубаво никога няма
да бъде.

Дали лъжех?

Да! Всички деца обичат да послъгват. Измислях всякакви невероятни неща.
Например лъжех, че на село имаме камила в обора. Или пък, че майка ми
има много парфюми, които използва... Някакви глупости, нищо сериозно.
Веднъж излъгах в детската градина, че имам новородено братче. Защото
това ми беше също голяма мечта. Нашите много се учудиха и викаха: "Ама
защо? Защо това говориш?" Никога обаче не са преигравали, възпитанието
ми е било много толерантно. Усещам, че са ме възпитали много добре.

Мислех си само за сцена...

само за сцена. На леглото, прав, все едно това е театър, все едно това е
сцената, просто от най-малък това ми беше някаква фикс идея. Все едно
нямах време. Не помня мои съзнателни емоции, без в тях да присъства
сцената.

НАТФИЗ

Първо ме скъсаха по актьорско, после ме приеха в куклено актьорско
майсторство в класа на Боньо Лунгов, за което съм много благодарен.
Защото след това изкарах две години в казармата вече със съзнанието, че
съм приет. Иначе това щеше да ме съсипе, тъй като там беше много тежко.
Това беше може би първият голям шок, който изпитах. Служих в Звездец, в
Лом. Около нас се случваха много страшни неща, включително и много
смъртни случаи, които ние виждахме.

Спомням си, че получавах колети с книги от майка ми и баща ми. За първи
път започнах да чета систематизирано големите драматурзи и много неща за
театъра за първи път разбрах. Имах много емоционални, мои лични шокове,
разтърсвания, преживявания и някак си всичко останало беше като някакъв
декор. Спаси ме отново очакването ми да започна работата си в театъра.
Един-два дни след казармата веднага вече бях в НАТФИЗ и започна големият
ужас.

Учуден си от всекидневието, от това доколко се гледа на театъра като на
нещо не толкова съвършено, каквото беше за мен. Доста години изгубих в
този хаос тук. Да служиш на един или друг авторитет, да се луташ по
кафенета с приятели, да не знаеш какво да си говориш, какъв тип театър
да започнеш да правиш...

Реших да прережа всичко

Направих първия си моноспектакъл "Дон Жуан" '93-а г. в Младежкия театър.
Тогава и страната беше в много голяма криза, театърът - в пълен хаос.
Отидох при Недялко Делчев и казах: искам да направя едно представление.
На пълен риск. Аз съм никой... И получих от тях одобрение: "Пробвай!".
Тогава видях, че всичките години на мечтание по театъра не са били нещо
напразно, че в тях се е случило нещо. Публиката ме прие много добре.
Помня, че бяха много враждебно настроени от съсловието. Имаше дори
изказвания на един актьор, много голям, не искам да казвам кой е... Как,
вика, може да се пусне артист да играе моноспектаклите си в театъра,
като толкова са скъпи тези прожектори и той да ги хаби... Ей такива неща.

Магистралата на тайните

е много голяма. Нещата, които човек иска да проумее. Те са от
най-съкровените, най-дълбоките неща, от най най-скритите територии на
мълчанието на душата до най-обикновени, всекидневни, шумни неща.

Имам две представления,

които за мен са най-хубавото нещо, което притежавам - "Дамата с
кученцето" и "Самият човек". Имам други три представления - "Синята
птица", "Годежът" и "Изкуство на комедията", които са ми също нещо много
скъпо (като режисьор).

На нищо не съм собственик...

като човек. По-скоро съм в състояние на просяк, на скитник, но в
най-хубавия смисъл. Ако душата ти е скитник, тя има само един път и той
е към светлината.

...



Мариус Куркински: Актьорът не трябва да чака нищо от никого

Успявате ли и благодарение на театралната реформа?
- Напротив, успявам въпреки нея. Защото аз, като творец на свободна практика, съм изживял кошмарни години, докато успея да събера публика и спектаклите ми да се самофинансират, за да живея нормално от театър. Така че аз не съм видял помощ от реформата. Имал съм малки субсидии, но много рядко се случва да бъда поканен някъде. Винаги съм отивал с готов продукт, който е доказвал качествата си.


...

Мариус Куркински: Моите родители ми гледат на кафе


  05 октомври 2005, 17:11


*В: Почина ли си?*

Лятото изкарах добре. За първи път останах повече време при майка ми и
баща ми - цял месец на вилата във Варна. Беше ми ужасно приятно да
задълбоча отношенията си с тях по някакъв начин. От десетина години не
бяхме живели толкова дълго време заедно. Те ми разказваха истории,
сверявахме спомените си. Мисля, че и на тях им хареса и им беше
интересно. Карах ги да ми разказват сънища. Какво сънуват следобед. Да
ми гледат на кафе по десет-петнайсет пъти. Майка ми вече се изчерпа и не
знаеше какво да казва. Баща ми чак започна да се шегува с нея. Чакай да
видим какво друго правихме... Те имаха едно парче злато, което дадоха на
един съсед златар да ми направи пръстен. Фичо (сценографът Никола
Тороманов - бел. ред.) ми идваше на гости - майката на неговата
приятелка живее в съседство. Та с Фичо си пиехме кафе следобед. За
съжаление не ни предстои обща работа. При оформянето на едни документи
ми бяха сбъркали ЕГН-то в общината. Ходихме да го оправяме. Майка ми и
баща ми ми прехвърлиха половината къща. Лятото прекарах повече време и с
племенника ми Борко. Той на 14 години и си говорихме по теми, които го
вълнуват. Разказа ми интересни неща. Те са съвсем нова порода, други
хора и нямат нищо общо с нашето поколение. Не помнят предишна България,
т.е. соца, тема на новото ми представление.

*В: Сега - работа?*

Пиесата "Женско царство" е наречена от автора народна приказка.
Прехвърлил съм "Женско царство" в социалистическа България. То е писано
1931 г., но аз съм го решил в спомени от моето детство. Сте Ле Костов
казва "старо време", а пък моето старо време си е детството. Затова
избрах 70-те години на миналия век, по-конкретно 1976 г. Всеки предмет
на сцената е от двора на баба ми и дядо ми.

Авторът е етнограф и много е изследвал своя народ, в същото време аз
сметнах, че е добре действието да бъде ситуирано в конкретен бит, и
затова си позволих да избера соцепохата. Не съм пипнал нито ред от
текста, а съм го сложил в различна епоха. Това доказва силата на
пиесата. Няма значение дали царството е женско или мъжко, царството
винаги пречи на човека да погледне към себе си, виновно е за нещо. И по
този начин агресията на царството ограбва от вниманието на личността към
себе си. Това е моето предупреждение, че външното царство е без
значение, трябва да обърнем внимание на личното царство.

...

Истинското бойно поле е вътре в теб


Пророческите сънища се дават на човека, когато е наистина в много крайно положение, когато трябва да му бъде оказана помощ. Иначе сънувам хаотични, нормални неща. Най-хубавите ми сънища са, че се връщам в детството. Сънувам местата, които съм обитавал като дете.
От последните години Мариус ми е симпатичен на сцената, в спектаклите, в репетиционния период. Иначе в личен план най-симпатичен ми е от детството, по-точно от 10-годишна възраст.


¦ Няколко пъти споменавате за важните неща в живота, а говорите само за работа. Кои са важните неща в личен план?
¦ Такъв личен план засега нямам. Въобще нямам личен живот извън театъра. И според мен вече е късно да се питам това добро ли е, лошо ли е. Напълно съм се слял с професията. Имах една лична история в живота си. Тя беше с човек извън театъра. Преживях я болезнено. Не съжалявам за това. Любовта винаги умира. Мигът на щастие в любовта преминава бързо. След това той прераства в обида, че не е продължил, после идва депресията, за да премине в омраза. Връзката ни стигна до неща, които не съм и предполагал, че двама души могат да преживеят. Това ми е достатъчно за цял живот. Аз постоянно воювам със себе си. Ако човек спре тази битка, идва време за смъртта. Хората на изкуството са друг тип. Те не съществуват потребителски. Грешки пред себе си нямам, по-скоро пред близките си. Бил съм немарлив към роднини и приятели, но съм си платил... И ще си плащам. Начинът ми на живот е коренно променен от сцената. Превърнал съм се в скитник, нямам дом, нямам спокойствие.

Това е едно голямо пътуване, чиито правила непрекъснато се променят, а докъде ще стигна, не се знае. Имам някаква страст към излитане. Убеден съм, че ще ми се случи. На всеки човек му е писано за един миг да се осъществи, да бъде в хармония с цялата Вселена. Различни имена има този миг, но съм убеден, че всеки ще го преживее. Ние, хората на изкуството, се стремим това да ни се случва повече. Затова и животът ни е по-труден. Имаме повече изисквания към себе си, повече претенции, повече угризения. Не бих казал, че това ме прави самотен. Имам много приятели.

¦ Кога започвате да работите върху един образ и кои свои грешки не бихте искали да повторите?
¦ Не бих искал да повторя колебанията си в театъра. Там искам да бъда по-смел и категоричен. Театралното изкуство, като школа, през която преминаваме, ние, актьорите, е много болезнено. Трябва да се преодоляваш всеки път, когато започваш работа по нещо ново, да се разкъсваш и да откриваш истината за себе си абсолютно отначало. Трудно е, много е трудно. Чудя се доколко съм искрен с най-близките си хора. Знам, че заради сцената бих пренебрегнал всичко, бих преминал през всеки. Това ме плаши. Образите не ги избирам. Когато ме споходи някакъв литературен материал и ми стане ясно, без да се замислям, че това ще трябва да се направи. Последния ми спектакъл го намерих три седмици преди да излезе представлението на премиера. Всичко стана много бързо ­ прочетох “Сънят” и веднага разбрах, че това ще бъде следващата ми работа. Така стават при мен нещата.
¦ Как се отразява вашата скандална слава на родителите ви?
¦ Те живеят във Варна. Много ми липсват, но имаме силна връзка, въпреки разстоянието. Те са ме направили това, което съм. Дали са ми огромна свобода. Те са смирени към живота хора, а аз съм точно обратното. Много са ми помогнали, защото са безкрайно чисти хора и винаги са присъствали край мен незабележимо, сякаш ги няма. Имахме проблеми с разни дребни неща от клюките за мен в медиите, като промяната на името например. Те нямаха нищо против от Ивайло да стана Мариус. Много големи лъжи се тиражираха за мен тогава. Предполагам, че много им е коствало. Няма смисъл сега да говоря, не искам да им обръщам внимание. Това ме уморява.
Уморява ме и паралелната работа на актьорската, като това да давам интервюта.

¦ Кога за пръв път видяхте сцена?
¦ Заведоха ни от училище на театър. Нямах намерение да ставам артист, но когато видях сцената, за една секунда всичко ми стана ясно. Сцената беше светла, подът бял, а наоколо имаше много щастливи деца. Тогава разбрах, че това ще бъде съдбата ми. Как едно дете е намерило сили да вземе това решение, и досега не ми е ясно. Не си спомням като дете да съм се усмихвал, преди да видя сцената. Когато съм там, аз отписвам реалния живот. Всичко останало е като съновидение. Докато на сцената като че ли тичам към себе си - непреодолима и мъчителна страст.

...


От Ивайло Нойзи Цветков

Много хора казват, че това е годината на тоталната ти преекспонация, Мариус. Коментирай.

Да. Да. Какво ли не казват. Няма да се учудя, ако всичко това заприлича някому на... мастурбация. Но истината е, че бих искал да започна да изчезвам. Не да не работя, по-скоро... да изчезне някаква личност, за която се създаде абсолютно погрешно впечатление

И кое е грешното?

Страхувам се, че за някой, който не ме е гледал в театър, съм някаква неприятна фигура. Един такъв... отворко един вид, човек, който едва ли не се опитва да трупа нещо

Все пак, не е ли търсена тази популярност?

Не, въобще не, как може... Всичко дойде от вестниците. Има нещо сбъркано в цялата работа. Имам чувството, че не могат да схванат играта. Все едно казвам та-ри-ри-рам и това е моят духовен храм, където се моля. Просто няма такова нещо. Но в крайна сметка това си остава мой проблем

Приблизително - "фактите са такива и такива, и трябва да се уча да живея с тях"?

Така излиза, че все едно се дразня от нещо. Не се дразня. Тук живеем в малка общност, в един контекст. Хората нямат нагласата да се смиряват, за да направят всичко по-поносимо

Наистина ли си раздвоен? Мариус срещу Мариус, образ срещу същност?

За мен няма граница между сцената и онова, което е извън нея. Аз съм си един и същ. Човек не е двоен, той е милионен. Да кажем, че се опитвам да се събера в едно отново, да се... фокусирам

Кой си ти всъщност?

Всичко това. Не мога да кажа кое е истинското ми аз. Всяка една моя проява, това съм аз

Защо постоянно си обезпокоен? Какво ти липсва? Или пак играеш?

Някой сигурно би казал, ей го пак тоя, човекът, който носи дъжд. Нищо не играя. Наистина съм обезпокоен. Проблемът е, че се взимам насериозно. Има цинични хора, които твърдят, че трябва да е обратното, но кой ще ме взима насериозно, ако аз сам не го правя

Вижда ми се като някакъв каторжен душевен труд това, да се взимаш насериозно.

Не мога по друг начин

Смяташ ли се за истински значителна фигура в обществото?

Далеч не. Опитвам се да правя неща, да работя, нагърбвам се с много проекти този сезон. Съзнавам, че нещата са регионални и това не ми позволява никакво отпускане. Нямам съзнанието, че имам успех, защото няма друг вид успех, освен световния. Бих искал, разбира се, да се измеря с останалия свят. Искам да правя достъпен театър, което е трудно постижимо

Чувстваш ли се притеснен от ситуацията тук?

Ужасно се чувствам, когато някакъв артист, някаква (пауза) звезда, която интервюират, застава там и започва да манипулира хората. Това ме отвращава и ме плаши. Не се чувствам преекспониран, по-скоро се опитвам да направя така, че целият този... шум да не попречи на работата ми. Както ти казах, би искал да започна да изчезвам

...
 
От сп. Ева

Е да, но ти си възнаграден за това, което правиш.

Не бих казал, че съм възнаграден. Благодарен съм на бог, че ми е дал всички тези спектакли и цялото това щастие на сцената. Наистина съм получил, и то в голямо количество. Много пъти съм си казвал, че ако утре трябва да ми бъде отнет животът, ще си дам сметка, че ще си отида щастлив от него. Но пък той не ми се отнема. Ами ми се дават още и още изпитания. Да, аз съм получил от сцената много щастие, много откровение, много открития.

Но всичко, което си получил от сцената, е за сметка на личния ти живот.

Не се оплаквам. Може би така съм си подредил нещата: да съм по някакъв начин сам и да нямам… как да кажа, вече дори и надежда, че ще получа в личния си живот това, което съм искал и мечтал.

Какво мечтаеше да получиш в личния си живот?

Смятах, че любовта е възможна. Че е възможно да открия човека и да преживея живота си с него. Защото съм го виждал при много хора. Но вече знам, че за мен това няма да стане.
Защо? Ами няма да стане, знам го. Срещал съм хора, за които усещам, че са част от мен и от съдбата ми и че бих могъл да бъда с тях, но виждам, че е невъзможно.
Повече не искам дори да говоря за това. Отвратен съм, много съм изстрадал. Голямата любов за мен си остава сцената. Не можеш да искаш две неща. То е невъзможно, няма хармония. Сцената ревнува. Но не хленча, не съм разстроен. Напротив. Няма да стане, знам го, точка по въпроса.

Много си се разочаровал.

Много, да. Но човек трябва да може да взема решения в живота си. И да не бъде очакващ, трепкащ и настоен някой да благоволи да го забележи. Не желая да чуя. За мен това е запечатан извор, затворена, заключена градина.

Не става ли сив животът без любов?

Не, не става сив. Имам да свърша много работа в театъра, в киното. Предстоят ми големи открития там. Усещам го. Това са големите пространства, които ме очакват и на които трябва да се отдам докрай. Трябва да свърша тази работа. И ако не го направя, ще бъда много по-нещастен, отколкото, да речем, ако нямам щастие в личния живот. Това е била първата ми любов, която ме е споходила още от дете. Тя ме е завладяла и аз съм отдаден на нея - театърът, изкуството.

В Интернет има 10 страници за твореца Мариус Куркински и в нито една от тях няма и дума за личния ти живот.

Чудесно е, че в тези страници се говори само за работата ми. Достатъчно се е говорило за личния ми живот в публичното пространство. Доста дълго в медиите бях споменаван само в една посока - знаеш за какво говоря. Това ме изтормози и ограби много от мен. Даже чух, че едва ли не нарочно съм си "признал", за да си правя реклама, което е долно.
Защото който го казва, нека това се говори за него и да си прави реклама по този начин в тази държава. То е анти, то е смърт. И трябва наистина да се докажеш в работата си, за да може това да се преодолее и да се изчисти. Така че аз съм отвратен от лични неща за мен в пресата. Не искам да говоря за тях. Наистина съм отдаден само на работата си. Всичко друго е стотен план, даже много поназад.

Все пак ти каза, че си гей, в едно време, когато не се знаеше как ще реагират хората, и заложи кариерата си на карта.

Да, направих го. Защото не мога да живея в прикриване. Да лъжа, че съм еди-какъв си, а всъщност съм нещо друго. За мен беше много гнусно. Споделих го с мисълта, че ще се разбере и повече за това няма да се говори. Не очаквах, че ще предизвикам такъв интерес. Но вече не ме интересува какво е станало.
Може би е трябвало да го направя. Сега в страната вече има малко по-друго отношение към този тип хора. Не крия големия си принос за това… Шегувам се, разбира се. Но пак казвам: аз не съм нищо от това, то не е част от мен. Моят свят е свързан само с работата ми.

Излиза, че си изключително праволинеен и едва ли не идеален.

Не, не съм идеален. Имам много трески за дялане, но няма да говоря за тях, защото това са интимни неща. Мои дълбоки неща в характера, които са ужасяващи. Да, да, ужасяващи. Няма какво да се лъжем. Във всеки човек има ужасяващи неща. В помисли, в желания, в подсъзнание и т.н. Така че не се идеализирам. Но смятам, че в голяма част си върша работата и пред хората, с които съм сключил договор да бъда актьор, режисьор, а те зрители, съм почтен.
Никога не съм нарушавал този договор. Той винаги е бил на първо място и аз винаги работя по него. Давам максимума от себе си. Какво се случва в характера ми, в мисълта ми извън сцената, това никого не интересува.

Има ли място в този твой път за приятели?

Имам двама-трима, обаче за мен са много. Те не се познават по между си. И всеки ме приютява и утешава по различен начин. Това са хора със семейства, някои даже с деца. Едни са от моята среда, други не са. Благодарен съм, че ги има.

Има ли между приятелите ти жени?

Да, някои са жени. По принцип жените са ми много добри приятели. Защото са малко по-несуетни от мъжете, колкото и странно да звучи това. Мъжете са се самозабравили в нещата, които си измислят, в образите, които си създават, и в това, как им служат. Много се докарват, просто са нетърпими. И на път да са смешни и вече дори несексапилни. Защото един мъж трябва все пак да бъде малко по-чист, малко по-достоен. Не толкова обслужващ хиляди интереси и авторитети. Може би българските мъже са принудени да го правят, но това отнема от чара им, от гордостта им.

Имаш ли фаворитки сред съвременните жени?

Много харесвам Мадона. Тя преминава през последните десетилетия по различен начин, променя се. Майка Тереза също е една от жените, които обичах и уважавах и все още уважавам. Не мога да говоря в минало време за такъв човек.
Такова мъжество, такова изключително служене на идеята. Когато се появеше примерно в новини по телевизията, лицето й излъчваше милост, почит, готовност за помощ, благодат. Срамувах се за себе си, когато видех нейното лице. Това са хора с много голяма мисия.
Маминка, майката на баща ми, казваше се Мария, за мен също е една специална жена. Човек, който много е създал в мене. Тя също като майка Тереза, когато се виждахме - отначало за дни, като си ходех при нея през лятото, а после за часове, успяваше да ме преобърне. Да ме успокои и да ме научи на много неща. Сега майка ми има тази функция.
Момчетата трудно общуват с майката, защото я приемат за нещо прекалено природно, близко. Обикновено обръщат внимание на информацията, която могат да получат от нея, чак след даден тип раздяла. За мен е време да получавам послания от майка ми. Тя живее във Варна, аз - в София, и вече съм поел по своя път.
Сега започват истинските послания. Сега оценявам какво ме е учила през всичките тези години. Хубаво е тези комуникации да се осъществяват. Хората да им обръщат внимание, да се грижат за тях и да ги пазят.

Много дорбе изглеждаш. Много си свеж. На какво се дължи, след като няма любов в живота ти?

Напротив, имам любов в живота си. Никога не съм живял без любов. Свойството на любовта е да съществува. Независимо дали е споделена, или не, дали го искам, или не, нея просто я има и ние живеем в това. Няма обичаш ли ме, или не ме обичаш. Дали сте заедно, или не. Няма дали ти се дава любов, или не. Любовта просто е тук. Тя не пита приемаш ли я, другият приема ли я.
Тя просто идва в града, в който живееш, намира те и толкова. И вече е проблем на хората дали от това ще създадат за себе си едно смъртоносно преживяване, или ще го приемат като част от душата си. Аз го приемам като част от душата си. Не искам нищо, не търся своето, както се казва в библията. Не безобразнича. Мисля, че живея в любовта.

Какво мислиш, че ще оставиш един ден след себе си?

От себе си не бих искал да оставя нищо.
Не бих искал да оставя спомен за мене като човек. Не бих искал да оставям чувство от личен характер. Нито любовни спомени. Искам всичко това да изчезне и да се превърне в нищо. Бих се радвал, ако от работата ми в театъра или в киното остане нещо. Защото мимолетността на театъра има свойството да се предава. Самите тухли, самите сгради на театъра имат свойството да помнят.
Те пре-предават енергията на хората, гласове, роли. Само това ме интересува. Защото хората може би ще имат нужда да знаят как сме се мъчили, как сме преоткривали живота на земята. Ще се постарая да успея да направя в киното няколко мои завещания под формата на филми, в които да концентрирам всичките си знания, и това да са един вид диалози с бъдещите хора. Но това е божа работа.
Не трябва да разделяме живота на бъдеще и минало, защото всички сме в едно. Може би земята ще изчезне, както доказват учените. Тогава какво ще завещаем, на какви хора? Смятам, че не е моя работа да мисля чак за такива завещания. Всичко е много по-красиво и много по-голямо и ние сме завещани в бъдещето, вече вършим нашата работа там. Много по-невероятни сме, отколкото си представяме и отколкото можем да си въобразим въобще.

Затова трябва да сме малко по-смирени. Не примирени, а смирени - това са различни неща. И да извършваме малките си задачи от живота.

Звучиш мистично. И хората казват, че си мистичен. Така ли е?

Не обичам мистиката като преживяване на свръх паранормални емоции. Това не ме занимава. Бих искал да се превърна в театър. Може би в това има някаква мистика. Но аз знам, че това е много реално преживяване. Че е възможно. Така, както много музиканти са се превърнали в музика. Нормалният битов живот може да бъде преодолян. Човек не бива да го смята за пречка. Напротив. Той е част от мен и няма да ми попречи да се превърна в театър.

...

Всички в театъра сме много бедни

 Над какви спектакли ще работите през този сезон?

- Ще опитам с текстове, които не са ми много присърце, които ме провокират и са по-различни. С драматургия, към която на пръв поглед никога не бих посегнал. През октомври започвам репетиции в пловдивския театър, където ще поставям "Свекърва". Всъщност пиесата на Антон Страшимиров, която най-много ме привлича, е "Вампир". Но реших да избера по-социалното заглавие. Както казва самият автор, свекървата е явление, особеност на българския бит, на националната душевност. "Опознай народа си, за да опознаеш себе си", се казва в пролога.
След това започвам в Малък градски театър "Зад канала" "Великолепният рогоносец" от Кромелинк. Това е трагикомичен фарс. Христо Мутафчиев и Светлана Бонин са в главните роли. Този път Христо ще е рогоносецът. Това е модерна пиеса за човек, който изнемогва и се самоунищожава от изпепеляваща ревност. История за драма и неизчезваща болка. Авторът обаче е стегнал всички тези емоции във формата на комедия, което е висш пилотаж в жанра.

- Самият вие някога ревнувал ли сте толкова силно в личния си живот?

 Не, това чувство ми е непознато по простата причина, че не съм имал връзка, която да приемам абсолютно категорично, на живот и смърт. Всъщност най-щастлив в сантименталния си живот бях в периода от 1994 до 2000 г. Но може би тогава любовта е била толкова в повече, че не съм усещал нищо друго. Вероятно е имало и поводи за ревност. И в мига, в който усетих, че нещо става, че ми изневеряват, прекратих отношенията без всякакъв анализ и страдание. За мен няма място за колебание, ако има изневяра. Когато тя стане факт, продължението на чувствата е невъзможно. Дори не мога и да си го помисля.

...


ЩЕ СЕ СЪСТОИ ЛИ БЪЛГАРСКАТА ГЕЙ-КУЛТУРА?


Интервю на Николай Атанасов с Мариус Куркински, проведено през 2000г.

М.К.: Първо аз никога не съм усещал себе си като част от някаква гей-общност – за мен тя е неинтересна, още повече че не функционира по никакъв начин в това, с което се занимавам – театъра, музиката, киното. Освен това не смятам, че в изкуството има необходимост от такава общност. Тя по-скоро би се създала от само себе си, ако съществуват личности, които правят изключителни неща в изкуството, и ако между тях има някаква връзка. В България изобщо липсата на знание за гей-живота през тоталитаризма изигра голяма роля и помогна да се прескочи този етап на “събирането” в общност. Излишно е това събиране и отделяне, това е безобразно и противоречи на схващанията на всеки хомосексуален – никой не желае да бъде в някаква група, различна от другия свят. За себе си също съм изходил от тази позиция. Така се случи при мен, че аз не съм програмирал някакво обявяване. Просто не ми беше удобно пред приятелите ми да се правя на хетеросексуален мъж и реших да бъда открит с тях. Случи се през 1993, а година по-късно – мисля че във в-к “Стандарт” – за това ме попитаха хора, които явно са били осведомени, и така по някакъв много интересен начин разбра цяла България. Приех всичко като някаква шега – съвсем сериозно! Чудех се как е възможно това да предизвика толкова много реакции. И докато се усетя, докато преживея най-гадните неща, които можеха да ми се случат, всичко просто отмина. Според мен това за никого вече не е интересно.
Н.А.: Но ти все пак премина през извоюването на тази свобода, за да можеш спокойно да работиш...
М.К.: Смея също да твърдя, че това отключи една коренна промяна в България и за хомосексуалните, и за всички останали.
Н.А.: Мислиш ли, че по този начин успя да създадеш една основа за творчеството си, с която да играеш – да я напускаш и да се връщаш към нея, да променяш себе си, да изпробваш безброй варианти?
М.К.: Едно такова знание за теб може само да ти пречи в работата. Не разчитам на нищо подобно, в нито едно от нещата, които съм правил в театъра. Аз не се занимавам с моята сексуалност, а с нещо, което е много над нея.
Н.А.: А когато поставяш, да речем, Платонов или Гогол, не разчиташ ли на подсъзнателните хомоеротични индикации в текстовете им?
М.К.: Не, в никакъв случай. За Платонов дори не съм предполагал. Абсолютно се дистанцирам от това, то не заема голяма територия дори от личността ми – сексуалността у мен е слабо изразена.
..................................
Н.А.: Чел съм в някои интервюта , че другите изкуства, с които се занимаваш, са за тебе нови роли извън театъра. Къде се чувстваш по-свободен да изразяваш себе си, в кое изкуство влизаш най-свободно – с цялата си личност, сантимент, биография...?
М.К.: Естествено театъра и сцената. Музиката е като необходимост или каприз на актьорската професия.
Н.А.: Като говоря за това, имам предвид албума ти “Любовна война”, който беше едно много силно и директно послание. Иска ми се специално за този разговор да кажеш още веднъж защо точно “война”?
М.К.: Става дума не за война в името на различни любови или за любовни скандали, а за някакво събитие с важност на война, в което да се отвоюва истинския смисъл на любовта. Този албум излезе много лесно – бях влюбен в един човек, който беше единствен за мен, но не можехме да се съберем, да се докосваме. И причините бяха в нас, а не в обществения натиск. Аз просто изпях няколко песни за този човек. Сега, след шест години, не мисля, че повече бих се осмелил да говоря за любов, защото не разбирам какво е това, не съм постигнал това състояние. Ние сме много низки, долни, провалени, за да изпитваме любов. Аз не вярвам, че някой е постигал любовта.
Н.А.: Прости ми, че пак ще се върна на въпроса за реализирането и успеха на албума ти. Хората запомниха “Любовна война”, това сякаш се оказа най-директното послание за 90-те от все още предполагаемата за широката публика гей-култура в България.
М.К.: Ами аз така, с риск много да те разочаровам, ще кажа, че изобщо не вярвам в необходимостта да съществува гей-култура. Ние, българите, в този смисъл ще бъдем едни много напреднали хора, защото изобщо няма да се церемоним с такива неща. Което е много положително. Този скок, който е извършен от много хора, така бързо и безболезнено, наистина ме впечатлява. На моите спектакли идват малко гей-хора и широк кръг от хора от всякакви сфери. Което значи само едно – че зрителите не могат да бъдат будалкани на дребно с това кой какъв е и защо – те идват да гледат един артист и толкова.
Н.А.: В тази връзка какво е отношението ти към твоята гей-публика, забелязваш ли я по някакъв начин?
М.К.: Аз нямам такава публика.
Н.А.: Имам предвид не някаква групичка, строена в две редици и облечена в пера и пайети, а отделни хора от публиката, които възприемат спектаклите ти много по-лично от останалите в залата, някак си на различни честоти, много по-интензивно...
М.К.: Според мен не съществува такова нещо. Всичко е еднакво при всички, аз просто не мога да подценявам хората с това, че едните са по-чувствителни от другите.
Н.А.: Добре, а какво мислиш изобщо за българската гей-общност, която имаш възможност да наблюдаваш в последните няколко години?
М.К.: Някои млади хора се опитаха да създадат някаква общност, която да изглежда по-цветна, по-радостна, по-щастлива – едва ли не: “Вижте ни колко сме радостни, колко сме отворени, колко сме умни...” Мисля, че е пошло да се превръщаш в нещо екзотично, с което да се отличаваш и да бъдеш разпознаван.
...................................
Н.А.:Много ми се искаше да те попитам дали си религиозен? Или по-важното – вярващ ли си?
М.К.: ...Категорично няма да говоря по този въпрос.
Н.А.: Искаше ми се да те попитам как изживяваш конфликта ни с християнството?
М.К.: Не може да съществува конфликт с религията. Това е един много погрешен мит, че един човек може да служи на Бога в някаква нискостояща позиция, която предполага спазването на някакви правила. Това е злокобно. Това е подценяване на вярата.
.......................
Н.А.: А поп-културата?
М.К.: Това е нещо съвсем друго. Това не е духът на изкуството, това е една ведрина, една радост. Нищо повече. Поп-културата е учудващо временна наистина, много еднодневна, но това никак не ме притеснява . Светът има нужда от едно такова полунебе.

Sedada,Hakiba е права...
След като Мариус стана мой познат, магията се стопи, изчезна...
В реалния живот не е като на сцената, уви!
Но той наистина е много чувствителен и струва ми се изобщо не е щастлив.

Мили дами, а замисляме ли се дали самите ние имаме очарователен образ в очите на нашите познати?
В случай на някакви съмнения да предложа утешението че нали човек има правото да си бъде какъвто е, а дали познатите му се очароват или разочароват от него си е тяхна работа...

И също така може да се поспори доколко сме етични към близките си, престанали да бъдат "загадка" за нас, за нуждата от човек-загадка и как май тя стои в основата на повечето изневери например...
Къде-къде по-безобидно е да си хванеш за загадка някой културен деятел.

Може би верният отговор,поне за мен, е "Обичам това,което прави на сцената."
Признавам си,че не ходя често на театър,но съм твърде емоционален човек.Малко ми трябва,за да бръкнат в мен и да докоснат някаква струна. Още си спомням как ревах на глас заради Татяна Лолова в публиката.Когато някой така успее да те хване за гърлото,че да ревеш и да не можеш да спреш и дори да не знаеш защо, какво ти пука за останалото- гей ли е,не е ли,особен ли е итн.

Седада, благодаря ти за тази тема.

Свойството на любовта е да съществува. Независимо дали е споделена, или не, дали го искам, или не, нея просто я има и ние живеем в това. Няма обичаш ли ме, или не ме обичаш. Дали сте заедно, или не. Няма дали ти се дава любов, или не. Любовта просто е тук. Тя не пита приемаш ли я, другият приема ли я.
Тя просто идва в града, в който живееш, намира те и толкова. И вече е проблем на хората дали от това ще създадат за себе си едно смъртоносно преживяване, или ще го приемат като част от душата си. Аз го приемам като част от душата си. Не искам нищо, не търся своето, както се казва в библията. Не безобразнича. Мисля, че живея в любовта.

Аз си мислех преди, че той е разочарован от Любовта, затова толкова дълбоко се отдава на своята сцена... но което е казал тук превръща Любовта от житейска парцалана, подмятана из "личния живот" във верую на душата. Красиво е!

Хареса ми също и отношението му към собственото му "гейство" - какво сте ме зяпнали толкова бе, хора, и аз съм просто човек като вас. Да се обръща внимание на сексуалната ориентация е струва ми се също толкова расистко, колкото и на цвета на кожата. Човек просто си е такъв! Но и в неговите вени тече кръв, и той чувства студ, глад и обида като всички останали човеци, и той има душа.
Но не на всички "любовта е част от душата ми". Смелчага е Мариус!

Много ме кефи. Прави моноспектакъл по един мой превод, фук-фук.
Чудесен е, истински талантлив.

Pertata, дали думата "смелчага" не звучи някак прекалено бодряшки, нещо като потупване по рамото?
Извини ме, знам че го казваш топло. Имам предвид нюанса на думата.

Но тя ме навежда на на думата "смелост" - КОЛКО СМЕЛОСТ е необходима да сътворяваш нещо от нищото.
И знам, че това е свързано с преодоляване на огромен страх.
Но като свикнеш да живееш така тези противополижности загубват значението си, при плуването в дълбоки води изчезва усилието; не ти правиш "нещото", то те води тебе...

Нашите писания съвсем заприличаха на ода вече.
Ми що не...