Честно казано, тази тема ме отврати. Колкото и крайно да звучи. Винаги ми е било чудно, как повечето жени непрекъснато проявяват нетърпимост към родителите на мажът си, но тяхните собствени винаги са света вода ненапита. Според кого, обаче? Забелязала съм, че мъжете проявяват много по-голяма търпимост и много по-малко дребнавост.
За мен е твърде крайно решение да лишиш детето си от баба и дядо, както и тях от него. И са ми много грозни изказвания от рода на "детето не винаги има полза от баба си и дядо си". Чакайте бе хора, вие все ползата ли търсите? И като няма полза - шут в задника и далеч.
И преди някой да ме обвини, че не знам какво е, да си кажа, че много добре знам. И аз съм имала конфликти със свекърите и то много. Те са казвали тежки думи, аз също. Не мога да кажа, че съм била кротката овчица, която е подлагала и другата си буза за удар. Дразнила съм се, че са се месили, че са давали акъли, дразнила съм се на разни подмятания и намеци, но с времето се научих да не им обръщам внимание, защото един живот живея и не ми се пропилява за глупости. Освен това, успях да проумея, че и аз не винаги съм била права. Въпреки проблемите ни в началото, никога не съм си позволявала да изпозвам детето за да ги нараня. Случвало се е с месеци да не ходя у тях, но детето ми е ходило. И смятам, че съм постъпила правилно, защото те го обичат, както и той тях. Освен това съществува и съпругът ми, него не мога и не искам да го лиша от родителите му. Защото колелото се върти.
Не давам акъл на никой, всеки сам си решава. Знам, че има случаи когато решение като това е просто необходимо. Но ми се ще, преди да се предприеме такава стъпка, всички тези жени, които го правят добре да си помислят, дали наистина е единственият останал изход.
За мен е твърде крайно решение да лишиш детето си от баба и дядо, както и тях от него. И са ми много грозни изказвания от рода на "детето не винаги има полза от баба си и дядо си". Чакайте бе хора, вие все ползата ли търсите? И като няма полза - шут в задника и далеч.
И преди някой да ме обвини, че не знам какво е, да си кажа, че много добре знам. И аз съм имала конфликти със свекърите и то много. Те са казвали тежки думи, аз също. Не мога да кажа, че съм била кротката овчица, която е подлагала и другата си буза за удар. Дразнила съм се, че са се месили, че са давали акъли, дразнила съм се на разни подмятания и намеци, но с времето се научих да не им обръщам внимание, защото един живот живея и не ми се пропилява за глупости. Освен това, успях да проумея, че и аз не винаги съм била права. Въпреки проблемите ни в началото, никога не съм си позволявала да изпозвам детето за да ги нараня. Случвало се е с месеци да не ходя у тях, но детето ми е ходило. И смятам, че съм постъпила правилно, защото те го обичат, както и той тях. Освен това съществува и съпругът ми, него не мога и не искам да го лиша от родителите му. Защото колелото се върти.
Не давам акъл на никой, всеки сам си решава. Знам, че има случаи когато решение като това е просто необходимо. Но ми се ще, преди да се предприеме такава стъпка, всички тези жени, които го правят добре да си помислят, дали наистина е единственият останал изход.
Стигнала си до едно много важно прозрение.
Животът е обидно кратък, за да си позволим да го пропиляваме в дребнавост.
ето, ще си призная сега, че АЗ съм изцяло виновната детето ми да не вижда родителите на мъжа ми, ей така, заради едната ми лошотия просто 
, поддържахме някакви сносни вззаимоотношения с майка му, а с баща му и тогава, дори не разговарях(отвратителен тип, който освен да ме обижда, друго не ми е казвал).